Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

№ 1 Границитѣ на Македония

№ 2 Уйнстонъ Чърчилъ за македонскитѣ българи

№ 3 Проектъ въ Парижъ за автономия на Македония

№ 4 Лойдъ Джорджъ за македонскитѣ българи

№ 5 Джеймсъ Баучеръ за независима Македония

№ 6 Английската Леибъръ-парти за независима Македония

№ 7 Лордъ Джеймсъ Брайсъ за отдѣлна макед. държава

№ 8 Протестантскитѣ мисионери въ защита на македонскитѣ българи

№ 9 Дж. Баучеръ въ защита на македонскитѣ българи

№ 10 Договора за защита на националнитѣ малцинства въ Гъpция и въ сръбско-хърватско-словенската държава

№ 11 Българската държавна делегации въ Парижъ предлага създаване на независима Македония

 

 

Приложение № 1

        Границитѣ на Македония

        (Съгласно приложението въ Устава на ВМРО, преработенъ въ нейния общъ конгресъ презъ 1925 год.).

 

 

Източната граница на Македония почва отъ устието на рѣка Мѣста и върви по течението и северно до надъ село Букъ ; отъ тамъ продължава презъ областьта Чечъ, следи водораздѣла по Родопската верига отъ върха Крушово на северъ и свършва на Колосъ Муссала.

 

Северната граница върви по Рила и Осогово до връхъ Патерица; отъ тамъ продължава къмъ западъ по водораздѣлнитѣ височини между коритото на Вардаръ и онова на рѣка Българска Морава, до като стигне Скопска Черна-Гора, следва билото и до Качанишкия проходъ, продължава по главната Шарска верига и стига до Черни Дринъ северно отъ Дебъръ.

 

На западъ Македония се отдѣля отъ Албания съ планинската верига, която върви на западъ отъ Черни Дринъ и Охридското езеро, до като обхване цѣлия му басейнъ ; границата обхваща и басейна на Преспанското езеро, следва водораздѣла между р. Дѣволъ и р. Бистрица и достига Грамосъ — планина.

 

Южната граница върви по водораздѣлнитѣ планини между басейна на р. Бистрица и тази на тесалийската рѣка Сапатария, стига до морето, следва брѣга на Бѣло море до устието на рѣка Места.

 

 

Карта на раздѣлена Македония.

 

333

 

 

 

Приложение № 2

        Уинстонъ Чърчилъ за македонскитѣ българи

 

 

Голѣмиятъ английски политикъ г. Уйнстонъ Чърчилъ пише въ своята книга „Свѣтовната криза”, стр. 460–62, че въ единъ свой меморандумъ отъ 1915 год. изтъкналъ следното :

 

„Неминуемата опасность предъ които Сърбия стоеше, и ограниченитѣ условия при които съюзницитѣ биха могли да си позволятъ нейното покровителство, правеха необходимо тя да отстѫпи, и ако е необходимо да се извърши предаването на безспорната зона въ Македония на българитѣ, на които тя принадлежи расово, исторически, договорно и по завоевание, докато тя имъ бѣ отнета въ втората балканска война. Сърбия дори и когато бѣше предъ последното си издихание при първата австрийска атака върху ѝ, презъ 1914 г., намираше за необходимо да държи голѣмо число войски въ българскитѣ области на Македония, за да държи покорно мѣстното население. Правото, разумътъ, изискванията на справедливостьта и най-повелителния повикъ на необходимостьта съветваше сърбитѣ да предадатъ поне безопорната зона... До последния маментъ тя (Сърбия — бел. наша) задържа своята пета върху завоюванитѣ български околии въ Македония..."

 

Ако тия мѣста е трѣбвало по право да се върнатъ на Бългapия, колко повече Сърбия трѣбва да ги отстѫпи въ полза на една независима Македония !

 

 


 

Приложение № 3

        Проекта за даване автономия на Македония подъ югославска власть.

 

 

Сведения за този проектъ за пръвъ пѫть изнесе David Hunter Miller въ своята книга „My Diary at the Conference of Paris" (New York, 1924–25). Дневникътъ на г. Милеръ е издаденъ само въ четиридесеть печатни кoпия. Въ томъ тринадесети на дневника се говори за шестдесеть и четвъртото заседание на Комитета за нови държави, който е изработилъ и договоритѣ за покровителство на националнитѣ малцинства. Съставътъ на Комитета е билъ промѣнянъ, но главни негови членове сѫ били : американцитѣ David Hunter Miller, Archibald C. Coolidge, Manley O. Hudson; англичанитѣ Headlam Morley, Carr; французитѣ Berthelot, Kammerer; италианцитѣ de Martino, di Vilanova; и япoнeцa Kato.

 

Ha 10 юлий 1919 г. Комитетътъ се e занимавалъ съ мaкедoнcкия въпросъ. Италианската дeлeгaция излѣзнала съ мнение, че въ Македония е нуждно да се въведе специална административна система, на което се е противопоставила френската дeлeгaция.

 

На 15 юлий 1919 г. италианскитѣ делегати неново наблѣгатъ, че трѣбва да се предвидятъ гаранции за покровителство на населението въ Maкeдoния. Aнглийcкиятъ представитель Leeper внушилъ,

 

334

 

 

че е полезно да се узнаятъ намѣренията на правителството на Сърбо-Хървато-Словенската държава, съгласявайки се, че нѣкаква форма на самоуправление за Македония трѣбва да се намѣри. Френскиятъ делегатъ Laroche подържалъ, че не трѣбвало да се минира бѣлградското правителство съ установяване държава въ държава и да се избѣгва вмѣшателство въ вѫтрешнитѣ работи на държавата, която се има предвидъ, т.е. Сърбо-Хървато-Словенската държава.

 

Италианската дeлeгaция, обаче, приготви проектъ относно автонoмиятa на Македония, единъ членъ отъ който гласи : „Югославия се съгласява да организира територията на Македония, въ границитѣ опредѣлени отъ главнитѣ съюзени и сдружени сили, подъ формата на една автономна единица въ югославската държава, ползваща се съ най-голѣма степень на самоуправление, допустима въ единството на югославската държава”.

 

Проектътъ предвижда, че Македония ще има свое автономно народно събрание, съ законодателна власть по въпроситѣ за езика, образованието и религиита, а сѫщо така и по други въпроси.

 

На 30 юлий проекътъ е представенъ предъ Комитета отъ италианския представитель полковникъ Кастолди. Той е сѫщиятъ неизмѣненъ приятель на Македония, който я опозна, и винаги искрено я е почиталъ, още отъ времето на Илинденското възстание. Билъ е членъ въ международната военна мисия, която трѣбваше да реорганизирва турската жандармерия. Работилъ е въ Битолския окрѫгъ, кѫдето бѣ зоната на италианскитѣ офицери.

 

Проектътъ не биде усвоенъ. Направено бѣ друго предложение отъ британския представитель въ смисълъ, че Обществото на Народитѣ следва да подържа свои представители въ Македония, за да се засилятъ гаранциитѣ срещу потисничеството. Обаче, окончателно решение пакъ не биде взето.

 

Следъ като авторътъ на Дневникътъ, г. Давидъ Хънтеръ Милеръ е пристигналъ въ Парижъ, тамъ английския дипломатъ Tyrrell му е внушавалъ, че Съединенитѣ Щати трѣбва да станатъ мандатьоръ на Обществото на Народитѣ за Македония. Тукъ виждаме, въ малко по-ограничени рамки, идеята на James D. Bourchier, познатиятъ дългогодишенъ кореспонденть на лондонския „Times" за Балканитѣ, че Македония за нѣколко години трибва да бѫде окупирана отъ Съединенитѣ Щати, следъ което да бѫде оставена като самостоятелна държава. По това Bourchier бѣ отправилъ специално изложение до американския председатель Wilson.

 

Ha 1 августъ отново се разисква върху Македония. Италианцитѣ подържатъ, че е нуждна автономия ; англичанитѣ сѫ за надзоръ отъ Обществото на Народитѣ ; французитѣ сѫ решително и противъ дветѣ предложении.

 

На 4 августъ американската и ипонска делегации се присъединиха къмъ британското предложение, но френската делегации е твърдо на своето становище.

 

Британското и италианско предложения се намиратъ на стр. 355 въ книгата на Давидъ X. Милеръ.

 

Ha 1 августъ 1919 г. Никола Пашичъ е отправилъ следното

 

335

 

 

писмо до Комитета за новитѣ държави : „Македонскитѣ славяни сѫ били винаги считани отъ властитѣ въ нашата държава като сърби ; отъ сега нататъкъ тѣ ще се радватъ на сѫщитѣ права, както другитѣ граждани на нашата държава и сѫ представени съ сѫщитѣ права въ временния парламентъ. Съставляващи часть отъ болшинството на нашия народъ и радвайки се на всички граждански и политически права, тѣ нѣматъ абсолютно никаква нужда да бѫдатъ покровителствувани по специаленъ начинъ”.

 

Подкрепенъ ефикасно отъ френска страна, Пашичъ успѣ въ своята недостойна игра. Тя е недостойна преди всичко чрезъ твърдението, че македонскитѣ славлии били сърби ; и второ — чрезъ лъжата, че тѣ се радвали на нѣкакви права въ Сърбия, а сетне и въ Югославия ; напълно невѣрно е и твърдението, че тѣ нѣмали нужда да бѫдатъ покровителствувани по специаленъ начинъ. Италианската делегация и тѣзи които и подкрепиха, основателно изтъкваха, че жителитѣ на Македония сѫ били, въ границитѣ на Сърбия и Югославия, подложени на потисничество.

 

 


 

Приложение № 4

        Давидъ Лойдъ Джорджъ за македонскитѣ българи.

 

 

Въ своята книга „Мемоари отъ мирната конференция”, томъ втори стр. 899 и 901–902 г. Давидъ Лойдъ Джорджъ се спира върху македонския въпросъ. Ето извадка отъ изказаното тамъ негово мнение :

 

Отъ много авторитети се поддържа, че най-трагичния примѣръ за потисничество на малцинство и нарушаване на Договора отъ 1919 г. е този съ шестотинъ-хилядитѣ македонци, живѣещи сега въ границитѣ на Югославия. Отъ тази общность грамадното болшинство сѫ българи по произходъ и езикъ, съ други думи, българо-македонци. Поради този фактъ, на мирната конференции, италианскитѣ, британски и американски членове на Комитета за нови държави, когато се изготвяше Югославския малцинственъ договоръ, се стремѣха, първо да ocигypятъ единъ специаленъ режимъ за тази область, и, когато усилията имъ въ тази насока пропаднаха предъ френско-югославската опозиция, да осигурятъ назначаването на една постоянна комисия отъ Обществото на Народитѣ. Но още веднажъ френско-югославската опозиция провали това предложение, което бѣше поставяно още нѣколко пѫти, и най-после провалено, поради сѫщата причина въ 1922 год. Накрая съвета на Обществото на Народитѣ трѣбваше да покаже, че се е примирилъ съ сръбското твърдение, че въ действителность не сѫществува малцинственъ въпросъ въ Македония, тъй като македонцитѣ трѣбва да се гледатъ предимно като сърби по раса и езикъ ! Ако бѣше необходимо нѣкакво опровержение, всѣки може лесно да се обърне къмъ вълненията въ тази область преди 1914 г., когато тамъ бѣ приковано съ години вниманието на тогавашния концертъ на великитѣ сили въ Европа”.

 

336

 

 

 

Приложение № 5

        Мемоара нa Джеймсъ Баучеръ до председателя Уилсонъ за независима Мекедония.

 

 

„1) Въ интереса на справедливостьта и на бѫдещия миръ на Балканския полуостровъ е необходимо щото новитѣ граници на балканскитѣ държави да съвпадатъ, доколкото е възможно, съ границитѣ на националноститѣ.

 

2) Ако въ нѣкой случай тази система на разграничение не може да бѫде приложена, принципа щото никой балкански народъ не трѣбва да бѫде поставянъ подъ господството на другъ, може пакъ да се запази чрезъ даване самоуправление на засегнатото население.

 

3) Въ случая съ Македония, приложението на този принципъ е особено желателно, поради противнитѣ претенции на съседнитѣ страни, които сѫ били причина за безкрайната мизерия на населението презъ почти половинъ столѣтие. Подъ едно автономно управление населението би било въ състояние да се грижи за своитѣ собствени интереси и да живѣе и благоденствува безъ тревогитѣ, на които то е било до сега подложено.

 

4) Ако приемемъ теорията на сърбитѣ и гърцитѣ, че националното съзнание на македонцитѣ е „флуидно”, и се покаже безпристрастность къмъ всѣка чужда пропаганда, естественото заключение е, че тѣ трѣбва да се самоуправляватъ, и че би трѣбвало да се приложи принципа „Македония за Македонцитѣ”. Ако отъ друга страна, сѫществува такава пристрастность, даряването на автономия би дало възможность това съзнание да се изяви свободно въ съгласие съ принципа за самоопредѣление.

 

5) Автономната македонска държава би се простирала на северъ отъ Шаръ-планина (сръбската етническа граница) до Егейско море на югъ и отъ българската граница на изтокъ, до албанската на западъ. Южната граница, простираща се отъ Костурското езеро до устието на Вардаръ, би включила сѫщо и Нигрита и Халкидическия полуостровъ.

 

6) Би било желателно щото въ първитѣ години на своето сѫществувание, автономната държава да бѫде подъ покровителството на една сила-мандатьоръ, предпочитателно на Америка.

 

7) He би било неразумно да се очаква, че Сърбия и Гърция ще се откажатъ отъ македонската територии, която тѣ сѫ окупирали отъ 1913 година, поради голѣмото разширение, което всѣка отъ тия две държави получава сега.

 

8) Солунъ, който търговски е недѣлимъ отъ вѫтрешностьта, естествено, би станалъ столица на новата държава. Ако това е мислимо невъзможно, тогава сѫществува единъ морски излазъ на Кавала.

 

9) Така предложеното решение би задоволило широко чувствуваното желание за автономия, което сѫществува въ Македония и Солунъ отъ дълги години, и би било въ хармония съ принципитѣ установени отъ Вашата държавническа мѫдрость и приети отъ Съюзенитѣ сили”.

 

337

 

 

 

Приложение № 6

        Мемоаръ на английската лейбъръ-парти по уреждането на македонския въпросъ чрезъ създаване на независима Македония.

 

 

„Обявената политика на Лейбъристката партии е не по-малко флагрантно засегната отъ мирнитѣ условия представени на България, отколкото това е съ германския и австрийски договори. Принципа за самоопредѣление е напълно изоставенъ, и единствения ясенъ принципъ, характеризиращъ условията, е този на окуражаване империализма на Съюзницитѣ. Докато тѣзи условия не се ревизиратъ, надеждата за траенъ миръ на Балканитѣ не се очертава.

 

Въ централна и южна Македония голѣмото мнозинство отъ населението сѫ българи. Споредъ мирния договоръ това население трѣбва отново да бѫде предадено, както бѣ предадено отъ Букурещкия договоръ отъ 1913 год., на омразното управление на сръбското и гръцко правителства, отъ които тѣ бѣха неуморимо преследвани (въпрѣки протеста на сръбскитѣ социалисти) презъ и следъ балканскитѣ войни ; и сръбската територии ще бѫде увеличена сѫщо и чрезъ присъединяването на Струмишка околия, която се смѣта, че нѣма каквото и да е сръбско население. Ако българския характеръ на Македония се оспорва, би трѣбвало да се произведе единъ плебисцитъ подъ неутраленъ контролъ, и на жителитѣ трѣбва да се позволи да гласуватъ, ако не за присъединяване къмъ България, поне за автономия, която мнозинството вѣроятно би предпочело подъ протекцията на Обществото на Народитѣ..." [*]

 

 


 

 

Приложение № 7

        Гледището на лордъ Джеимсъ Брайсъ за отдѣлна македонска държава.

 

 

„Населението по цѣлото протежение отъ Охридъ на западъ, до Сѣресъ на изтокъ, т.е. отъ синитѣ води на Охридското езеро до Вардаръ и Струма, е изклкучително българско. To е българско по раса, българско по езикъ, българско по традиция и църковна организация...

 

Азъ мисля, за голѣмо нещастие това, че силитѣ не поправиха тази неправда и не отнеха тази часть отъ Македония отъ сръбското владичество, когато се опитаха да създадатъ едно стабилно положение на Балканитѣ. Азъ разбирамъ напълно аргумента, който може да ми се противопостави, а именно, че ние не сме дошли тукъ да възнаграждаваме България, още повече, че тя е била нашъ неприятель презъ време на войната. Това е аргументъ, силата на който приемамъ напълно. Но имало е и друго едно гледище, което е било

 

 

*. За справка вижъ книгата на Leland Buxton «The Black Sheep of the Balkans», издадена въ Лондонъ 1920 година отъ Nisbet & Co. Ltd., 22, Berners Street, W.l. Стр. 185–186.

 

338

 

 

предложено и разисквано на Парижката мирна конференция и което наистина е имало подкрепата на нѣкои велики сили на конференцията. Това предложение е искало да се създаде отъ Македония една автономна, независима область ...

 

Осѫществяването на това предложение би било най-справедливото разрешение на македонския въпросъ — чувството на несправедливость би изчезнало у тѣзи хора, и необходимостьта отъ постановления за покровителство на малцинствата, които постановления, бѫдете увѣрени, почти нѣма да се прилагатъ, би била премахната...

 

Резонно би било Сърбия да се откаже отъ своитѣ завоевателни аспирации въ Македония и да се съгласи да бѫде създадено отъ последната една малка автономна държава." [*]

 

 


 

Приложение № 8

        Протестантски мисионери въ защита на македонскитѣ българи.

 

 

1. Мисионеритѣ отъ Американския Съветъ Лерои Ф. Остряндъръ, Лайлъ В. Удръфъ и Х.Б. Кингъ отправиха до председателя Уйлсонъ следното писмо, съ дата 11 декемврий 1918 година, написано въ градъ Самоковъ :

 

„До Негово Превъзходителство Председателя на Съединенитѣ Щати.

 

Ваше Превъзходителство,

 

Мисионеритѣ отъ Американския Съвѣтъ, живѣещи въ България, следватъ съ гордость и съчувствие Вашето дѣло въ полза на единъ справедливъ и траенъ свѣтовенъ миръ, и въ надвечерието на конференцията Ви изпращатъ искрени лоялни поздрави.

 

Въ изпълнение на Вашата висока цель да се приложи началото на народностьта еднакво спрѣмо победени и победни нации, ние почтително настояваме, щото, при установяване границитѣ на Балканитѣ, да се вземе подъ дължимото и пълно съображение показанието на безпристрастни свидетели, за да се спести на свѣта едно повторение на такива страхотни неправди, каквито се извършиха срещу Франция въ 1871 година и срещу българската нация въ 1878 и 1913 год.

 

Свидетелството на нашата мисия, която работи безъ политическа цель между балканскитѣ народи въ продължение на шестдесеть години, е, че въ територията на нашето македонско поле, простиращо се отъ Скопйе и Охридъ до Драма, голѣмото ядро на населението е българско по произходъ, езикъ и обичаи, и образува една нераздѣлна часть отъ българската нация. Като резултатъ на пѫтуване презъ Одринския вилаетъ по разпредѣляне на помощи, ние сме убедени, че немюсюлманското население, съ изключение на крайбрѣжието, е почти изцѣло българско.

 

 

*. Лордъ Брайсъ предъ Камарата на Лордоветѣ, при второто четене на Закона за договоритѣ за миръ съ Австрия и България, на 23 априлъ 1920 г.

 

339

 

 

Като измолваме за Васъ Божие рѫководство и подкрепа въ огромната задача за решаване на настоищитѣ свѣтовни проблеми, почтително Ваши :

 

Самоковъ, България, 11 декемврий 1918 год.

 

Мисионери отъ Американския Съветъ

Подписали : Лерой Ф. Остряндъръ

Лайлъ В. Удръфъ

Х.Б. Кингъ."

 

 

2. Въ полза на македонската българщина и презъ 1913 година (5 августъ) бѣ отправена нота до Великитѣ сили отъ страна на членоветѣ на Американската балканска мисия Дж.Ф. Кларкъ, д-ръ по Богословие, мисионеръ въ европейска Турция въ течение на 54 години ; Дж.Ф. Байърдъ, д-ръ по Богословие, мисионеръ въ европейска Турция отъ четиредесеть години ; Робертъ Томсънъ офъ Единбургъ, мисионеръ въ течение на тридесеть години въ Цариградъ и европейока Турция. Въ тѣхното изложение, между другото е казано : „Училища съ степень гимназии бѣха учредени въ Самоковъ и Битоля, единъ земедѣлски и промишленъ (индустриаленъ) институтъ въ Солунъ. Основни училища бѣха отдавна създадени отъ мисията въ много градове и села въ България и въ следнитѣ мѣста въ Македония : Битоля, Тодоракъ, Междурѣкъ (Кукушко), Енидже-Вардаръ, Колешино, Моноспитово, Струмица, Драма, Банско, Бани, Мехомия и Елешница въ Разложко. Въ всички тия мѣста езикътъ за преподаване бѣше и е български, въпрѣки че английския бѣ сѫщо въведенъ въ последнитѣ години въ девическото училище — пансионъ въ Битоля.

 

Следъ години на познанство съ Македония, било чрезъ мѣстопребивание или пѫтуване, било по двата начина, като сме се смѣсвали съ хората и сме живѣли въ тѣхнитѣ домове, ние сме напълно убедени, че голѣмата маса отъ населението въ областьта, която ние посочихме като македонско поле за нашата работа, е българско по произходъ, езикъ и обичаи и образува нераздѣлна часть отъ българската нация."

 

 


 

Приложение № 9

        Джеймсъ Баучеръ въ защита на Македония и нейното българско население. Настоява за независима Македония.

 

 

Джеймсъ Баучеръ, публикува презъ февруарий 1919 г. въ „Дъ Контемпоръри Ревю”, статии подъ заглавие „Справедливость и помирение на Балканитѣ”. Въ нея между другото бѣ писалъ и следващитѣ редове :

 

„Уреждането отъ Букурещъ не може да бѫде позволено да остане, не само защото то е несправедливо, но защото то неизбѣжно води до нови конфликти на Балканитѣ и възможно до друга еврапейска война ...

 

340

 

 

He e въпросъ за наказване на България, дори ако тя е виновна въ голѣмитѣ размѣри, въ които я обвиняватъ нейнитѣ противници (за чиито злoдeяния ние никога не слушаме) ; за да се „балансира престѫпностьта  нѣкои странни изненади могатъ да се явятъ предъ насъ, ако се появи една нова Карнегиева анкета. Въпроса е за наказване на македонскитѣ българи, отдѣляйки ги завинаги отъ тѣхнитѣ близки и познати и подлагайки ги на жестокия процесъ на насилствено асимилиране, прилаганъ отъ тѣхнитѣ най-омразни неприятели.

 

„He сѫществува никакво право каза президента Уйлсонъ въ своето послание до Сената презъ януарий 1917 г., „да се предава единъ народъ отъ държава на държава, като-чели той е нѣкаква собственость”. Това е, което е направено съ Букурещкия договоръ. Голѣма часть на Македония бѣ предадена на сърбитѣ, които до преди тридесеть години, не отправиха никакви етнически претенции за нейното притежание. По това време и много години по-късно нищо не се слушаше за сръбско движение, Сърбитѣ никога не разкриха, че тѣ иматъ нѣкакъвъ интересъ въ Македония до 1885 г., годината на несполучивата атака на краль Миланъ надъ България ; новата пропаганда бѣ окуражена отъ Австрия, за да отклони народното внимание отъ Босна и Херцеговина, и бѣ посрещната добре отъ Турция като контрабалансъ на много силното българско движение. При визитата на пишещия, следъ деветдесетата година, за нея (сръбската пропаганда — б.я.) не се слушаше друго освенъ нѣколко забавни истории — за единъ чифтъ обувки, костюмъ дрехи и дори пари, които по-бедната класа отъ българскитѣ селяни получаваха, за изпращането на децата имъ въ сръбски училища ; децата научаваха да четатъ и пишатъ сръбски, и следъ като тѣ напущаха училищата видѣха, че познанието което сѫ получили бѣ повече или по-малко полезно, за да четатъ и пишатъ български ..."

 

 

Спирайки се на борбитѣ на македонскитѣ българи подиръ 1878 г., Баучеръ следъ туй продължава :

 

„Накрая въ 1903 г. дойде голѣмото възстание въ западна Македония, което бѣ потушено, както и предшествуващитѣ го, съ краенъ варваризъмъ отъ турцитѣ, които въ много случаи бѣха подпомогнати отъ гръцки банди. Повече отъ хиляда български села бѣха изгорѣни, и около 80,000 селяни останаха безъ покривъ изъ планинитѣ, въ очакване на зимата. Силитѣ се намѣсиха съ неефикасни реформи ; младотурцитѣ тогава направиха своята игра, и тѣхната слѣпа и престѫпна жестокость доведе до една балканска комбинация и изгонването на Отоманската империя отъ Европа.

 

„Въ тѫжната история отъ този периодъ единъ фактъ изпъква ясно : всички усилия за отхвърлине на турското робство бѣха правени отъ българитѣ, всички жертви бѣха тѣхни. Както Лордъ Брайсъ отбелѣзва, нѣма поетическа справедливость въ историята, но все пакъ изглежда тежко за вѣрване, че за тѣзи, които направиха такива жертви, нѣма по-добра сѫдба въ резервъ, освенъ потисничеството отъ тѣхнитѣ смъртни неприятели, нѣма надежда за национално обединение. Около 18,000 млади македонци се борѣха на страната на своитѣ брати при Люле-Бургасъ ; когато оцелѣлитѣ трѣбваше да се

 

341

 

 

връщатъ по домоветѣ си, тѣ имаше да избиратъ между отричане отъ своята националность и веченъ екзилъ. Би било по-добре за тѣхъ, ако Люле-Бургасъ бѣ загубенъ, защото победоносната турска армии би окупирала Македония, и какъвто и да бѣ изходътъ, надеждата за евентуална свобода не би била разрушена. Много отъ тѣхъ биха загинали, но, както казватъ българитѣ „по-добре единъ ужасенъ край, отколкото ужасъ безъ край”.

 

 

Защо Македония е българска :

 

„За тѣзи, които познаватъ страната, би изглеждало излишно да се настоявва на този фактъ, който бѣ всеобщо приетъ въ миналитѣ години, но отъ войната обществото безъ съмнение е заблудено по този пунктъ отъ обемната и безспорно партизанска литература. Уcилия сѫ направени дори да се отрече, че езикътъ на народа е български ; съ огледъ на това достатъчно е да цитираме Вайгандъ, единъ грамаденъ авторитетъ : „Всички езикови специалисти, казва той, сѫ единодушни, че той е български, и политицитѣ не могатъ да пpoмѣнятъ този фактъ"...

 

„Сърбитѣ и гърцитѣ винаги сѫ искали дѣление, българитѣ му сѫ се противопоставили напрекѫснато, зaявявaйки, че вмѣсто да отстѫпятъ часть отъ своето племе на неприятелско господство, тѣ биха посрещнали съ радосъ създаването на една автономна македонска държава и отхвърляйки всѣкакви анексионистични претенции. Различието въ целитѣ не веднажъ попречиха въ миналото на едно уреждане. Въ 1897 г. Гърция би могла да има помощьта на България срещу Турция, ако би се съгласила да приеме македонската автономия. Въ 1912 г. България се съгласи на едно разграничение съ Сърбия въ случай, че автономията би се указала невъзможна ; ако би могла да убеди съюзницитѣ си да подържатъ цѣлостьта на Македония и да ѝ се даде една автономия, тя би сега изоставила всички свои претенции, както действителната майка, кoятo поиска отъ царь Соломонъ да пощади детето ѝ.

 

„По отношение на географското разпредѣление на българския елементъ въ Македония следнитѣ официални документи притежаватъ една неоспорима важность :

 

1) Фермана отъ 29 февруарий 1870 г. установяващъ Екзархиита, споредъ който бѣха отпуснати чрезъ допитване седемь български митрополити, чиито диоцези покриваха по-голѣмата часть отъ Македония. Тѣзи владици бѣха изгонени отъ сърбитѣ.

 

2) Установяването на два автономни „български" вилаета отъ Цариградската конференция въ 1878 г. Южния вилаетъ, съ столица София, обгръща по-голѣмата часть отъ Македония.

 

3) Договора отъ СанъияСтефано, който включи Македония въ „Велика България".

 

4) Реформената область очертана отъ Мюрцщегската програма въ 1904 г. (следъ българското възстание отъ предишната година). Тя изключваше „Стара Сърбия" и гръцкитѣ области отъ крайния Югъ."

 

 

Сѫщото гледиоце бѣ застѫпвано, при защитата на македонскитѣ права и борба, отъ редица автори всрѣдъ културнитѣ народи. Привеждаме

 

342

 

 

тукъ казаното напримѣръ отъ проф. Густавъ Вайгандъ, германецъ, чиито познания върху Македония и езика на тамошнитѣ славяни адмирира и англичанина Баучеръ. Въ книгата си „Етнография на Македония", издадена презъ 1924 година, на нѣмски езикъ, на стр. 101 той пише :

 

„ Крайно време е да се изправятъ престѫпнитѣ неправди на Ньойи (на Ньойския договоръ — б.а.), да се създаде една независима Македония въ старитѣ ѝ граници, та по такъвъ начинъ да се даде възможность на коренното ѝ население да живѣе свободно на национална почва и да се развива правилно културно и стопански. А следъ това самъ по себе си ще настѫпи и тъй многожелания миръ между балканскитѣ народи, като се създаде единъ общъ балкански съюзъ отъ равноправни членове — балканскитѣ държави."

 


 

Приложение № 10

        Неприложенитѣ договори за покровителство на националнитѣ малцинства въ Гърция и въ Сръбско-хърватско-словенската държава.

 

 

Веднага следъ първата свѣтовна война великитѣ сили-победителки наложиха на своитѣ малки съюзници известни задължения за покровителство на нацианалнитѣ малцинства въ окупиранитѣ отъ тия малки държави области. Договоритѣ за защита на малцинствата гарантираха на последнитѣ национална, културна и религиозна свобода. Тия договори, обаче, никога не се приложиха отъ правителствата на Бѣлградъ и Атина.

 

Ето нѣкои кратки указания относно съдържанието на тѣзи договори :

 

1) Гърция пое задължение за защита на чуждитѣ малцинства по силата на сключения въ Севъръ на 10 августъ 1920 година „Договоръ за защита на негръцкитѣ народности въ Гърция". Споредъ този договоръ :

 

а) Гърция се задължаваше да гарантира пълно равноправие на малцинствата съ останалитѣ гръцки граждани по отношение защитата на живота и имота, свободата, гражданскитѣ и политическитѣ права.

 

б) Тя гарантираше употрѣбата на езика, съ който си служи всѣко малцинство не само въ частнитѣ отношения, но и въ служебнитѣ връзки съ органитѣ на гръцката държава.

 

в) Националното малцинство имаше право — по силата на поетитѣ отъ Гърция задължения — да си служи съ своя езикъ въ сѫдилищата и въ пресата.

 

г) Въ училищата малцинствата следваше сѫщо да си служатъ съ своя езикъ. А гръцката държава бѣ задължена да предвижда въ бюджета си, както и въ бюджетитѣ на по-малкитѣ административни единици, суми за развитието на малцинственитѣ училища.

 

д) Споредъ Севърскиятъ договоръ малцинствата въ Гърция

 

343

 

 

имаха право да организирватъ свои собствени обществени и други организации.

 

Членъ седми отъ Севърския договоръ гласи : „Всички гръцки поданици ще бѫдатъ равноправни предъ закона и ще се ползуватъ съ еднакви граждански и политически права, безъ разлика на националность, езикъ или религия. Гърция особено се задължава, въ срокъ отъ три години следъ встѫпване въ сила на тоя договоръ, да въведе една изборна система, която ще държи смѣтка за националнитѣ малцинства. Разликитѣ по религии, вѣроизповѣдание и убеждение нѣма да бѫдатъ пречка нито за единъ гръцки гражданинъ да се ползува съ гражданскитѣ и политическитѣ права, т.е. за неговото стѫпване въ обществени служби, въ администрацията, на почетни дължности и въ вършенето на различни професии и занаяти. Нѣма да бѫде узаконено никакво ограничение на свободната употрѣба отъ страна на всѣки гръцки поданикъ на който и да е езикъ, било въ частнитѣ или търговски отношения, било въ областьта на религията, печата или изданията отъ всѣкакъвъ видъ, или на публичнитѣ събрания. И покрай въвеждането на единъ официаленъ езикъ, отъ страна на гръцкото правителство ще бѫдатъ дадени съответни улеснения на гръцкитѣ поданици, които говорятъ покрай гръцкиятъ нѣкой другъ езикъ, за употрѣба на тѣхния езикъ било устно, било писмено или предъ сѫдилищата."

 

3) Членъ осми има следното съдържание : „Гръцкитѣ поданици, които принадлежатъ на отдѣлни национални, религиозни и езикови малцинства, ще иматъ право на сѫщото третиране, на сѫщитѣ гаранции, както и другитѣ гръцки поданици. Тѣ ще иматъ, напримѣръ, еднакво право да отварятъ, управляватъ и контролиратъ на свои разноски благотворителни, религиозни и обществени учреждения, училища и други възпитателни институции, съ право свободно да употрѣбяватъ въ тѣхъ своя собственъ езикъ и да изповѣдватъ своята религия."

 

4) Членъ девети казва : „По отношение на просвѣтата гръцкото правителство ще даде въ градоветѣ и околиитѣ, кѫдето живѣятъ по-голѣмъ брой граждани които не говорятъ гръцки, съответни улеснения, за да се осигури обучението на децата на тѣзи гръцки поданици въ основнитѣ училища на тѣхнии собственъ езикъ. Това нѣма да пречи на гръцкото правителство да направи задължително учението на гръцкия езикъ въ казанитѣ училища. Въ градоветѣ и околиитѣ, кѫдето въ по-незначителни размѣри живѣятъ гръцки поданици, принадлежащи на национални религиозни или езикови малцинства, ще бѫде осигурено на тѣзи малцинства едно справедливо участие въ ползуването и разходването на сумитѣ отпуснати отъ държавния бюджетъ, отъ общинскитѣ и отъ другитѣ бюджети, за просвѣтни, религиозни и други благотворителни цели. Разпоредбитѣ на този членъ ще се прилагатъ само на територията отстѫпена на Гърция следъ 1 януарий 1913 година."

 

 

Гърция, обаче, никога не приложи нито една буква отъ Севърския договоръ въ полза на малцинствата.

 

344

 

 

ДОГОВОРЪТЪ ЗА ЗАЩИТА НА НАЦИОНАЛНИТѢ МАЛЦИНСТВА, КОЙТО, ПО ИСКАНЕ НА ВЕЛИКИТѢ СИЛИ-ПОБЕДИТЕЛКИ БѢ ПОДПИСАНЪ ОТЪ СТРАНА НА СРЪБСКО-ХЪРВАТСКО-СЛОВЕНСКАТА ДЪРЖАВА ВЪ СВОИТѢ ЧЛЕНОВЕ СЕДМИ, ОСМИ И ДЕВЕТИ СЪДЪРЖА СѪЩИТѢ ПОСТАНОВЛЕНИЯ, КОИТО ПО-ГОРЕ ЦИТИРАХМЕ КАТО ПОДПИСАНИ И ПРИЕТИ ОТЪ ГЪРЦИЯ. Обаче, и Сръбско-Хърватско-Словенската държава нито въ единъ моментъ не обърна внимание на това, което бѣ подписала.

 

Докато Обществото на Народитѣ по едно време наложи на Гърция поне нѣкакви формални мѣрки „за защита на малцинствата и приложение на договора" — мѣрки, които впрочемъ гръцкиятъ парламентъ отхвърли, върху Югославия презъ цѣлото време между дветѣ свѣтовни войни нито се появи нѣкакъвъ външенъ натискъ за прилагане на подписанитѣ договори, нито нѣщо на практика биде предприето от югославскитѣ власти въ полза на нещастнитѣ национални малцинства.

 

На друго мѣсто се спираме поподробно върху „грижитѣ" на Обществото на Народитѣ, както и върху игритѣ на Гърция относно „мѣркитѣ" за прилагане на Севърския договоръ.

 

Кралството на сърби, хървати и словенци отъ една страна и съюзнитѣ сили отъ друга подписаха презъ Септемврий 1919 г. въ Сенъ-Жерменъ договоръ, чийто членъ втори осигурява покровителството на малцинствата, живущи въ казаното кралство, подъ гаранцията на Обществото на Народитѣ.

 

Кралството на сърби, хървати и словенци пое ангажиментъ съ този договоръ да даде права на всички малцинства, живущи въ негова територия и включени въ границитѣ му подиръ 1 Януарий 1913 година.

 

Съвсемъ исно е, значи, че въпроснитѣ права трѣбва да се дадатъ на българитѣ въ Македония. Тъй като известно е, че въ заетитѣ отъ Сърбия области слѣдъ тая дата имаше предимно само българи, албанци, турци, ромъни, и само ограниченъ брой сърбомани.

 

Сръбската теза често е била, че Сърбия не е поемала задължение спрѣмо малцинства, които сѫ влѣзнали въ държавата имъ по-рано отъ 1919 г. Обаче истината е, че членъ 9, алинея втора, отъ Сенъ-Жерменския договоръ изрично говори за земитѣ, присъединени къмъ Сърбия или държавата на сърби, хървати и словенци отъ 1 януарий 1913 г. насамъ.

 


 

Приложение № 11

        Предложение за независима Македония отъ българската държавна делегация въ Парижъ презъ 1919 год.

 

 

„Българскиятъ характеръ на Македония е установенъ чрезъ редица свидетелства и документи... Великитѣ сили, въ тържествени актове и документи, излѣзнали отъ тѣхнитѣ канцеларии, прокламиратъ, че Македония е българска, въ съгласие съ благороднитѣ принципи, прокламирани отъ главнитѣ съюзени сили. Българската делегация би имала, следователно, основание да поиска присъединението на тази

 

345

 

 

провинция къмъ българското царство. Обаче, тя не може да не вземе подъ внимание пречкитѣ отъ политическо естество, които би срещнало едно подобно разрешение, колкото и да е оправдано го отъ гледище на идеални съображения. Така, дълбоко проникнати отъ идеята, че македонския въпросъ би могълъ да бѫде уреденъ днесъ по начинъ едновременно практиченъ и справедливъ само чрезъ една формула, която може да даде на населенията въ страната единъ режимъ гарантиращъ свободата и националния имъ животъ, на балканскитѣ държави едно срѣдство за помирение, на великитѣ сили единъ факторъ на стабилность и редъ, българската делегация има честь да предложи на Конференцията щото Македония да бѫде, въ нейнитѣ географски граници, издигната въ независима държава, поставена подъ контрола на главнитѣ съюзени и сдружени сили или на тая измежду тѣхъ, която Конференцията би посочила." [*]

 

 

*. Забележки на българската делегация върху проекта на договора за миръ, Парижъ-Ньоий, 19 септемврий 1919 г., стр. 33 и 34. 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]