Дойран. Разцветът и гибелта на един град

Кирил Хаджидинев

 

2. ДОЙРАН ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ГОДИНИ НА ТУРСКОТО НАШЕСТВИЕ

 

 

Град Дойран бил завзет от турците през 1371 г., по времето на султан Мурад I, от видния пълководец Евренос бей. По повод на това до последните години

 

6

 

 

на съществуването на града живееше следното предание.

 

Било зима. Полята и горите лежали сковани от силен мраз. Езерните води спели под дебела ледена кора, засипана с пухкав сняг. Дни наред над цялата област бушували снежни виелици. В града било пусто. Хората тръпнели пред страшната вест за турското нашествие. Нямало кой да защити града. След битката при Чирмен християнските сили на Балканите не били в състояние да се противопоставят на анадолските нашественици [1]. Сам градът не бил укрепен и представлявал лесна плячка за завоевателите.

 

Един ден, призори, злокобна тревога вдигнала на крак дойранските жители. Нещо страшно се шушнело от уста на уста, за да не чуят децата. Треперещи ръце плахо открехвали дървените капаци на прозорците и уплашени погледи се отправяли в дрезгавината. На изток хоризонтът бил в огнено зарево. Големи пожари бушували към прохода Дуатепе и осветлявали Круша и Беласица. Идвайки откъм река Струма, турската конница била прехвърлила прохода Дуатепе и подпалила селата около източния бряг на езерото.

 

Разсъмвало вече. Заревото на пожарите се загубило и бледата светлина на деня. Недалеч от брега на езерото, откъм Круша планина, всред бурята се движела в дълга колона турска войска. Тогава турците не познавали карти и компаси, а се движели на посока. По заснежените полета не било възможно да се разпознае ни път, ни пътека. Не знаейки за съществуването на езерото, турските войски тръгнали по леда. В дрезгавината заледената и засипана със сняг повърхност не се отличавала от заобикалящите я брегове. Никакво огъване, никакво пращене не давали повод за съмнение. В бурята плющели зелените, червени и шарени знамена на акънджиите [2], на спахиите и еничарите, развявали се конските опашки пред групата на командуващия. Скоро пред очите на нашествениците, всред бурята, се открил замъгленият силует на града. Акънджиите веднага препуснали конете си напред и заели градските изходи.

 

 

1. В битката при с. Чирмен на 26. IX. 1371 г. християнските войски били напълно разбити и пръснати.

 

2. Акънджии — турска нередовна кавалерия.

 

7

 

 

Когато Евренос бей стигнал в града, останал смаян, като разбрал, че войските му са минали по леда. Смятайки, че аллах ги е закрилял при това преминаване, той наредил гражданите да дадат богато угощение на войските му по този случай. Нещастното население било принудено да даде всичко, с каквото разполагало, за да нахрани османлиите. Яли, пили и буйствували ненаситните анадолци до пресита. Затова в тяхното съзнание споменът за града останал тясно свързан с чувството на пресищане „дояран" (на турски). Оттук, видоизменено, дошло и името на града — Дойран. Така се приемаше от самото население.

 

Горният епизод е предаден накратко и в записките на Евлия Челеби [1].

 

В преданието се говори още, че за спомен на това преминаване по леда на езерото турците издигнали в града часовниковата кула, която стърчеше в турската махала.

 

След турското завоевание настанали много тежки дни за дойранското население. Градът запустял. От всяка къща, от всяко семейство липсвали хора. Едни забягнали в горите, други безследно изчезнали, трети били завлечени в турските обози, а голяма част от рибарите се скрили по ловищата из блатата.

 

След Дойран Евренос бей завзел крепостта Авретхисар (сега Женско), минал Вардара, разрушил крепостта Вардар и основал нов град, който турците нарекли Енидже Вардар. След битката при Косово султан Баязид превзел Скопие, а Тимурташ паша — цяла Македония.

 

През това време от Анадола на тълпи нахлували турски преселници. В Дойран всеки ден пристигали турци от Сарухан, Айдин, Коня и други области на Мала Азия. Едни отсядали в града, други се отправяли на юг, към новопокорените области. Дойран приличал на скитнически лагер. Всички дворове, мегдани, навеси, градини били препълнени с турци. Грабежите и насилията станали всекидневно явление. Никой не смеел да излиза навън. През дворищните огради дойранчани си пробили малки вратички — капуджици, за да могат да се движат от двор в двор, без да излизат по улиците.

 

 

1. Евлия Челеби, том VIII, стр. 107.

 

8

 

 

Голяма част от турските нашественици били юруци — полупланински анадолски номадски племена. Те обикновено заемали планинските теснини, за да държат в респект покореното население. Така проходът Дервен, северно от Дойран, бил заселен от юруци. Около реките Чинардере и Кузлудере, както и по западните склонове на Беласица, никнели като гъби турски села и махали. Малко по-късно били потурчени селата около прохода Дуатепе. Така градът бил обкръжен като оазис, от всички страни с турски заселища.

 

Една от най-тежките последици на турското робство бил деспотизмът на турските феодали. Съгласно повеленията на Шериата [1], всички завзети земи принадлежали на султана. Той ги раздавал на отличилите се бойци и на мюсюлманските общини. Така всички села около езерото и във Вардарската долина станали сиамети и тимари (големи и малки земеделски стопанства, дадени на спахиите). По-късно тези селища, принадлежащи на спахиите, се оформили в чифлици, а спахиите почнали да се наричат бейове.

 

В самия град много места били раздадени ма вакъфите за медресета, гробища и други нужди.

 

Малко се знае за живота на града в тези тъмни години. Жените почнали да ходят забулени. Около дворовете си българите издигали високи каменни огради. Всеки гледал да се скрие по някакъв начин от свирепите погледи на завоевателите. Черквата „Св. Неделя" била превърната в джамия — турците не можели да търпят блясъка на християнските обреди. Заедно с пришълците в града нахлули и разни мюсюлмански религиозни представители на отделни секти, като: дервиши, бекташи, казълбаши и пр. Недалеч от часовниковата кула, издигната от турците, било изградено и първото теке, където се настанили дошлите от Анадола дервиши. От тези години в Дойран беше останал споменът на някакъв непознат турски шейх, на чието име бяха назовани някои чешми и градини. Като останки от това време в града бяха оцелели много тюрбета (гробници на турски духовници), носещи печата на загадъчност и мистика, където разни ходжи палеха кандила. Пътешественици, минали през. Дойран, пишат и за обширните

 

 

1. Шериат — турски свещен закон.

 

9

 

 

турски гробища, оградени с каменни стени, които се намираха в южния край на града — останки от времето на чумните епидемии. Чумата била епидемично явление в Турция. Докато християните бягали извън градовете и селата, турците оставали, посрещали с фанатично хладнокръвие болестта и, разбира се, масово измирали.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]