Дойран. Разцветът и гибелта на един град

Кирил Хаджидинев

 

3. ПРОБУЖДАНЕ. ВЪЗРАЖДАНЕ И РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

 

 

Когато турците предприели големите войни с Унгария, Австрия и Венеция (16 и 17 век), положението на населението на Балканите почнало да се променя. Нуждите на турските войски от занаятчийски произведения предизвикали наплив на много занаятчии към градовете. В Дойран, специално, надошли много турци-табаци (кожари). В началото на 18 век застрашеното от непрекъснатите произволи на юруците и еничарите българско население почнало да напуска селата и да търси убежище и препитание в градовете. Освен занаятчиите и забягналите селяни в Дойран надошли и много бейове, които търсели по-охолен живот в града.

 

Така малкото селище край брега на езерото почнало бързо да расте. Турците се настанили по западните височини. Тук бейовете издигнали високи сараи с широки дворове, градини, харемлъци и селямлъци. Около тях непрекъснато се заселвали нови преселници турски занаятчии, като в тази част на града постепенно се създала нова махала, уединена и недостъпна за християните, които останали в долната част на града, наречена Вароша. В тази именно долна част се концентрирала занаятчийската дейност — работилници, дюкяни, кафенета и др., докато турската част на града останала изключително жилищна.

 

Успоредно със занаятчийството в Дойран се развила и търговията. Някои търговци от града установили връзки с българи от Виена, избягали след австротурските войни. Такъв е случаят с дойранския жител Киро Николич, известен под прякора „Логотета". Не е известно от кое семейство произхожда и кога е напуснал родния си град. Знае се, че още от млади години се установил във Виена и че стигнал до високо положение като търговец

 

10

 

 

и общественик. Дълги години тоя благодетел подпомагал града с големи дарения. От лихвите на неговите вложения, съгласно завещанието му, всяка година в Дойран постъпвали по 70 турски лири за чеизи на бедни момичета.

 

В 1910 г. солунският турски вестник „Йени асър" („Нов век") публикува обявление на австрийския консул в Солун, с което се търсеха наследниците на Киро Николич от гр. Дойран. В завещанието на Николич направено неизвестно кога и отворено, по негово искане, дълги години след смъртта му, било казано, че цялото си имущество той оставя на преките си наследници в гр. Дойран. Ако такива не се окажели, наследството трябвало да остане в полза на Виенската община.

 

Това съобщение предизвика голяма сензация в Дойран. Гръцкият владика представи като наследници няколко гъркомански семейства. За наследница се обяви и моята майка при следните доводи: на тавана на нашата къща бяха останали от неизвестно време стари немски книги, по полетата на които имаше правени ръкописни бележки. В спалнята ни пък стоеше един сандък, обшит с кожа, върху капака на който беше написано с медни пулчета: „1696 г.". В съда във Виена се установи, че бележките но полетата на книгите схождат с почерка на Киро Николич. С това ние спечелихме делото в първата инстанция. По-нататък обаче Виенската община го апелира и ние трябваше да платим голяма сума за такси и мита, а с такава не разполагахме, поради което бяхме принудени да се съгласим на едно компромисно споразумение, предявено ни от противната страна. Гръцките претенции обаче бяха напълно отхвърлени. Това вбеси гръцкия владика. На другия ден след получаване на известието за тяхното отхвърляне, на вратата ни беше залепен черен кръст — дело на владиката, в знак, че афоресва къщата ни.

 

Към средата на 18 век гр. Дойран даде първия радетел на славянската светска книжнина, предтечата и бащата на нашето духовно и политическо възраждане — Христофор Жефарович, автор на известната „Стематография", отпечатана във Виена през 1741 г. И той като Киро Николич от ранни години напуснал Дойран и се установил в Австрия.

 

11

 

 

До 1910 г. нищо не се знаеше за произхода, месторождението и националната принадлежност на Жефарович. В същата година руският учен Н. М. Петровски публикува някои документи от архивата на Жефарович, запазена в руския синод в Москва, въз основа на които през 1921 г. А. П. Стоилов изнесе в книгата си „Български книжовници от Македония", че Жефарович е българин от гр. Дойран, както е бил наречен в надслова на неговата папка с документи в синода на Москва: „1754-го года сентября 7-го дня. По донесенію Коллегіи Иностранныхъ Дѣлъ о пожидкахъ священника булгаря Зефаровича."

 

В завещанието, което оставил в края на месец юли 1753 г. на руския посланик във Виена граф Г. К. Кайзерлинг преди заминаването си за Москва (където през същата година починал), Жефарович разкрива, че имал по-малък брат на име Продан, като него свещеник в родния им град Дойран.

 

Понеже Жефарович работел под закрилата на сръбския ипекски патриарх, сърбите го смятат за сърбин. Обаче в посвещението към неговата „Стематография", направено през 1749 г. от сръбския митрополит в Карловец Павел Ненадович, Жефарович е наречен „ревнител Отечества Болгарскаго".

 

Със „Стематографията" Жефарович скъсва със средновековната църковна книжнина и поднася на славянските народи една светска книга, достъпна за техния език. Чрез нея той искал да възвеличае балканските славяни. За да подчертае по силно тези свои настроения, Жефарович съпровожда текста на книгата си с илюстрации, които представлявали гербове на славянски държави и образи на техните царе и патриарси. С този си труд Жефарович изпъква като предтеча на нашето Възраждане. От него се ползувал Отец Паисий при съставянето на своята славяно българска история за което през 1761 г. ходил в Карловец — Австрия. В 1841 г. българският публицист Ив. Богоров отпечатал ликовете на българските царе Иван-Асен и Иван Шишман с бележка: „. . . взети от „Стематографията" на X. Жефарович".

 

Приблизително един век по-късно архимандрит Теодосий Синаитски, роден в гр. Дойран в първите месеци

 

12

 

 

на 1800 г., открил първата българска печатница в гр. Солун.

 

Светското име на Теодосий било Теохар. Той следвал известно време в Цариград и след смъртта на баща си бил ръкоположен за свещеник в гр. Дойран. След това предприел дълго пътуване из Македония и се запознал с Кирил Пейчиновнч, виден книжовник от тези години. Между 1827—1828 г. се спрял в Синайския манастир, станал архимандрит и хаджия, откъдето и придобил името си Синаитски. След това ходил в Св. Гора и изучил славянската азбука. През 1831 г. бил назначен за уредник на българската черква „Св. Мина" в Солун и таксидиот на българския светогорски манастир. При многото си пътувания из Македония Теодосий констатирал, че българското население е принудено, по липса на български книги, да прибягва до гръцки език. Тогава у него се заражда идеята да открие българска печатница. Това начинание намерило широк отзвук у даскал Камче, учител в с. Ватоша — Тиквешко. Те купили и настанили в къщата на даскал Камче една „типография", с която работели скрито. Скоро обаче струмишкият гръцки владика научил за печатницата и уволнил даскал Камче, като на негово място пратил друг учител — грък.

 

Тогава Теодосий решил да премести печатницата в Солун. Той доставил български букви от един завърнал се от Русия евреин и през 1838 г. печатницата започнала да работи на новото място. В края на 1839 г. тя обаче била подпалена от гърците. След две години била възстановена със средства на Кирил Пейчинович, но след други две години била пак подпалена, тоя път по внушение на гръцкия калугер Ксанта, току-що дошъл от остров Крит.

 

След това второ опожаряване Теодосий нямал възможност да поднови печатницата, затова събрал част от буквите и книгите си и се прибрал в Дойран при своите синове, където починал през март 1843 г.

 

През 1892 г. учениците от Дойранското неделно-училите „Отец Паисий", организирано от учителя Антон Костов, намерили по тавана на къщата на Теодосий част от буквите на печатницата и ги изпратили в екзархията в Цариград за препращане в Софийския археологически музей, където се намират и сега.

 

13

 

 

Теодосий не бил само обикновен печатар, а и мъдър книжовник, с трезви разбирания. В своя предговор към книгата на Кирил Пейчинович „Утешение грешним", той между другото пише: „ . . . истински паметник ще получат хора, които работят за народа си, които говорят и пишат на прост език болгарски. Този език е ключ, който отваря сърцето на човека и народа."

 

* * *

 

Дейността на Теодосий Синаитски съвпада с началото на Възраждането в Дойран. Като седалище на Кукушко-Поленинската гръцка епархия Дойран бил под пълната духовна власт на гръцките владици и въпросът за българските църковно-училищни права в града напълно зависел от тяхното благоволение.

 

Най-старият гръцки владика, когото по наше време гражданите още помнеха, бил дядо Антим — от 1833 до 1850 г. През този период някои по-будни занаятчии вече се чувствували българи, макар все още открито да не се проявявали. Част от тези занаятчии били селяни, дошли от близките села, където свещениците продължавали да служат в черквите на черковнославянски език. Предполага се, че в голяма степен те са повлияли на колегите си за тяхното народностно пробуждане.

 

Във времето на Антим, около 1848 г., започнала да се строи черквата „Св. Илия". По този случай из града се говорело, че докато всеки давал каквото може за черквата, скъперникът владика Антим дал пари под лихва.

 

След Антим за митрополит на Кукушко-Поленинската епархия бил назначен Милети, известен с прозвището „Дели Милети". Неговото име и престой в града били свързани с много лоши спомени. За късо време той натрупал голямо богатство. Приближил до себе си някои местни първенци-богаташи, на които устройвал пиршества, и тормозел и ограбвал народа. Жилището му било същински вертеп. Държал по няколко жени под формата на готвачки и прислужнички, а в същност те били леки жени от Цариград и Солун.

 

В негово време българите, вече обособени, подели борбата за извоюване на някои черковни права. Един неделен ден, по време на литургия, те поискали на лявото псалтирско място да се чете на български. Пред страха да не се предизвика скандал в черквата, Милети отстъпил.

 

14

 

 

След това българите си извоювали правото в някои празнични и неделни дни апостолът да се чете на български език, а понякога вземали и пангара и даже, наред с гръцкия, минавал и българският дискус. По повод на пангара и дискуса в някои дни се идвало до същински бой през време на богослужението.

 

От черквата борбата се пренесла в града. Гражданите се разделили на „стари" и „млади". Старите — по-видните чорбаджии, държали страната на владиката, а младите, начело на които стояли Киро Ристенин, Коста Ичков, хаджи Дине, хаджи Нако, Христо Бързицов, абаджи Коста Ичков, Бугарчето, Костадин Кьосев, Дине Ампов и др., били непримирими в борбата срещу гръцкия владика. Тази борба между „млади и стари" предизвикала семейни разпри между близки, и роднини, между бащи и синове. Така например моят дядо, хаджи Мито, изпъдил от къщата си баща ми, загдето последният се опълчил срещу владиката.

 

Успоредно с черковната борба започнала и борбата за българско училище. През 1850 г. учител в гръцкото училище в гр. Дойран бил Андрони Йосифчев, българин от Охрид. Той обучавал децата на гръцки, но тайно симпатизирал на българите и ги подтиквал да поискат от владиката довеждането на учител, който да знае да преподава на български език. Едва през 1856 г., под заплахата, че българите няма да пращат децата си на училище, ако не бъде доведен такъв учител, владиката бил принуден да потърси в Зографския манастир някой калугер, който да знае и двата езика. За такъв бил изпратен младият калугер Алекси. Той обучавал децата 4 пъти на гръцки и 2 пъти на български. За кратко време децата показали голям успех по български. Насърчени от това, българите поискали учителят да увеличи часовете по български език. Владиката обаче не само че не позволил това, но и уволнил Алекси. Мястото му заел дойранският младеж Киро Ристенин.

 

Към края на 1858 г. събитията в Кукушко-Поленинскста епархия се развивали неблагоприятно за гърците. Католиците, обещавайки закрилата и помощта на папата, ако населението признае унията, искали да привлекат населението от тази епархия в лоното на католизицма. За уговаряне на условията и подробностите по установяване на унията в Дойранско и Кукушко била

 

15

 

 

изпратена в Рим комисия, в която влизали от Кукуш Никола Станишев и от Дойран Никола Ахтаров. Комисията не постигнала никакво споразумение и се върнала обратно.

 

Изплашена от този ход на събитията, гръцката патриаршия в 1860 г. изтеглила митрополит Милети от епархията и на негово място изпратила митрополит Партений Зографски, българин, родом от с. Галичник — Дебърско, по-късно нишавски епископ. Партений съдействувал за отварянето на отделно българско училище в Дойран. За учител бил назначен Киро Ристенин. За малко време последният успял да привлече голяма част от учениците. Така във времето на Партений училищното дело тръгнало с усилен темп. По негова препоръка и със съдействието на варненския руски търговски консул били изпратени да следват в Русия дойранските младежи Никола Думчев и Христо Петков. Макар че Партений се справил добре с черковно-училищния въпрос, стоенето му в Дойран не се харесало на гръцката патриаршия. След като опасността от унията минала през 1868 г. той бил преместен другаде и в епархията отново бил върнат Милети.

 

Още с пристигането в града първата работа на Милети била да затвори българското училище. Той наклеветил пред турската власт учителя Киро Ристенин, кой то бил арестуван и хвърлен в затвора Едикуле в Солун. Неговото място в училището по-късно заел помощникът му Христо Телятинов.

 

През 1871 г. българите от града се отнесли до Цариградското българско читалище с молба да им се изпрати учител. В отговор на това искане от Цариград бил изпратен Стоян Михайловски. Той уредил образцово българско училище и читалище в Дойран. Скоро това училище привлякло голяма част от децата в Дойран. С това обаче Михайловски станал опасен за гръцката пропаганда в града и Милети решил да го премахне, като търсел само сгоден повод за това. Един ден гъркомански деца откраднали бастуна на Михайловски от къщата му и го занесли на владиката, който знаел че бастунът е кух и че в кухината е пъхнато едно заострено в края желязо. Милети веднага препратил бастуна на каймакамина с обвинението, че Михайловсю нападал гръцките деца с железния шиш, скрит в бастуна.

 

16

 

 

Теодосий Синаитски — организатор на първата българска печатница в Солун през 1838 г.

 

 

Антон Костов основател на революционната организация в Дойран

 

 

 

Въз основа на това обвинение Михайловски бил арестуван и след няколко дни заставен да напусне града, а училището било затворено.

 

В 1872 г. в града била основана първата българска църковно-училищна община с председател хаджи Дине Хаджимитов, моя баща. Общината взела в свои ръце училищното дело. След заминаването на Михайловски за учител в българското училище бил назначен поп Христо Мачуковски.

 

През 1880 г., по искане на българската община, за първи път българската екзархия изпратила свой човек за учител в Дойран. Той бил Кулиш Думчев, син ма пои Стамен от Дойран, който бил завършил образованието си в България. Тогава българското училище се помещавало в къщата на Христо Петков, край брега на перото, където остана до построяването на новото училище „Екзарх Йосиф I". При Думчев училището тръгнало в ред, но не задълго. Гръцкият владика наклеветил Думчев пред властта, че бил български възпитаник, изпратен в Дойран от някакъв революционен комитет със задача да бунтува гражданите. Каймакаминът веднага затворил училището и отстранил учителя от длъжност. Българите дали протестна молба до валията в Солун. Оттам бил изпратен мютесарифа да анкетира случая. Последният не намерил вина в учителя и въпросът бил уреден с 15 лири подкуп. Училището било отворено отново на 29. май същата година, само че при забрана да се преподава българска история.

 

Гръцката патриаршия, недоволна от това разрешение на въпроса, преместила Милети от Дойран и на нетно място изпратила митрополит Теоклит, голям фанатик и неприятел на българите, Още с идването си той решил да премахне българското училище и започнал доноси срещу учителя и училището. Всичките му усилия обаче били напразни.

 

Училището било отворено с разрешението на валията, програмата утвърдена от муарифа и не било във властта на каймакамина да се намесва в работата на валията. Във времето на владиката Теоклит в Дойран било открито и първото българско девическо училище, с учителка Мария от Стара Загора. През това време българската черковна община взела пангара на черквата

 

17

 

 

„Св. Илия” и от постъпленията плащала на учителката.

 

Във времето на владиката Йоаким (1888 г.), по случай празника на Кирил и Методий българите поискали да отслужат литургия в черквата „Св. Илия". Владика та обаче не само че се противопоставил, но заповядал на клисаря да заключи черквата. Когато в деня на празника народът масово се стекъл, намерил вратите заключени и пред тях пост от заптиета. Тогава една делегация от няколко граждани се явила пред владиката, за да го моли да отвори черквата. Последният категорично отказал. Възбуден и възмутен, народът напънал, счупил вратите и влязъл в черквата.

 

След няколко дни нов инцидент предизвикал и други вълнения в града: владиката не разрешил погребението на един починал български работник. Народът, масово се стекъл в гробищата, общината изпратила протестна телеграма до валията. Минали три дни и никакъв отговор не последвал, а трупът почнал да се разлага. Тогава българите наели отделно място, където погребали починалия. Това място впоследствие стана български гробища.

 

След тези инциденти българите в града решили окончателно да се отделят от гърците и да си построят нова черква. Пуснатата за тази цел народна подписка, се посрещнала с ентусиазъм. Събрани били доста пари и купена от турчина Саид ага за 400 лири една сграда до брега на езерото. Дюлгери българи за кратко време я приспособили за черква.

 

До завършването на черквата в неделните и празнични дни народът на дълги върволици се нижел на юг, към с. Владая, където от много време съществувала българска черква.

 

Черквата в Дойран била завършена към средата на юни 1888 г. По този случай на една богослужебна книга (миней) за месец август било отбелязано с молив:

 

„Забѣлѣжвание за свѣдение. Прѣз 1888 год. вследствие неоставянието на Гърский владика Йоаким да се служи всенародами на праздникъ „св. Кирил и Методий" май предизвика се да се напусне църквата св.-й пророк Илия и да се открие български молебенъ домъ (параклисъ) съ име св.-й Кирилъ и Методий и тъй покупи се

 

18

 

 

здание и първата служба се служи на 24-й Юний 1888 год. Дойран (Поленин). Христо Телятинов."

 

 

По тоя начин българите от града окончателно се отделили от гъркоманите. Много видни чорбаджии, които дотогава се гърчеели, отново станали българи. В 1891—1892 г. станало сливането на девическото с мъжкото училище. Училището се развило в прогимназия. За учители били назначавани местни хора със завършено или полузавършено гимназиално образование като: Антон Костов, Димитър Хаджидинев, Мария Попкостова от Дойран, Деспина Каневчева от Охрид, Лев Попвасилев от Битоля, Толе Левов от Солунско и др.

 

През периода на Възраждането Дойран твърде много напреднал и се разраснал. По южните склонове на височината Дуб се развили просторни лозя. Хубави зеленчукови и черничеви градини красели брега на езерото. Производството на пашкули извънредно много нараснало. Това дало повод на братя Блацеви от Солун да построят фабрика за точене на коприна в Дойран, която давала препитание на много жени и момичета. Наедно с това процъфтяло и занаятчийството. В долната част на града изникнали цели улици с малки занаятчийски дюкяни: болджийници, самарджийници, чохаджийници и др. По това време някои къщи в Дойран произвеждали хубави килими, които намирали добър пласмент. Градът необикновено се оживил. Десетки кервани с камили пренасяли стоки от Солун за Струмица, Щип, Кочани и пр. Отворени били около 25—30 хана и странноприемници, които до последно време съществуваха, пръснати из чаршията.

 

Бързият напредък на Дойран привлякъл много преселници. Станали големи промени в състава на населението. Солунски евреи образували цяла махала. Шекерджии и шарлаганджии от Кукуш, златари от Велес, разни занаятчии от Кумановско и Солунско, татари, избягали от Крим, както и много селяни от околията, дали друг облик на населението на града.

 

* * *

 

Възраждането подготвило условията за революционна дейност. Към 1892—1893 г. народното съзнание било вече доста издигнато, за да не търпи непрестанните насилия и произволи на турците. Из околията върлували

 

19

 

 

турски разбойнически шайки. Пътищата не били сигурни. В Дойранско действували разбойниците Мехмед ага (по пътя за с. Акънджели) и Кара Исуф (по пътя за с. Валандово). Юруците от прибалканските села и помаците правели големи пакости на българските селяни.

 

И в самия Дойран турците вилнеели безнаказано. Особено страшилище бил Мехмед бей, който пиянствувал из кафенетата и се заканвал на гражданите. Втори като него — Амди бей — задигнал и потурчил девойката Руша Попкостова, трети пък — Тефек бей, запалил къщата на Шекерджиеви. Властта останала глуха пред оплакванията на пострадалите. Злосторниците се разхождали безнаказано из града.

 

При общо разстройство и поквара на държавната власт, навсякъде из Македония местните деребеи засилили издевателствата и грабежите. Под напора на това непоносимо за българите положение на 23. X. 1893 г. в Солун се създала Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). На следната година учителят от града Антон Костов получил писмо от Гоце Делчев, негов съученик от Солунската гимназия, тогава учител в гр. Щип. Той четял писмото край печката в учителската стая в присъствието на учителката Деспина Каневчева. Тя му обърнала внимание, че на другата страница се показват някакви жълтеникави редове. Взирайки се по-внимателно, Костов забелязал друго писмо. То било шифровано, написано със специално мастило. От топлината написаното станало четливо. В писмото Делчев му предлагал да основе в гр. Дойран революционен комитет. В скоро време комитетът бил сформиран. В местната организация се включили голям брой доблестни граждани.

 

От града освободителното дело се пренесло в околията. Революционният пламък обхванал всички села В организацията влезли много будни селяни. Формирани били чети. Назначени били куриери. Дойран влизал в I революционен окръг със седалище Солун. В Дойранския революционен район се подвизавали войводите Иванчо Карасулев, Тануш, Тодор Серменински и Чернопеев, който повече действувал в Струмишко. Градъ и околията дадоха много четници, между които: Мицо Тенчев, Христо Палюрски, Дончо Голскипанов, Гого Текелиев, Христо Франгулата, Трайчо Кирчанов, Борис

 

20

 

 

Демирджиев и др. Каналът, по който се пренасяше оръжие от север и преминаваха четници, беше от Струмица през Беласица — с. Николич — Дойран и оттам към Кукушко.

 

Ръководител на градския революционен район до 1898 г. беше учителят Антон Костов. След преместването му за учител в Гевгели делото се пое от учителите Никола Минцев, Никола Хаджиташов и Нако Илиев, а по-късно от Георги Кулишев. В революционната организация се включиха гражданите Мито Киров, Ташо Зафиров, Стойчо Проданов, Тома Демирджиев, Тома Гушев и много други. Куриер на градската организация беше Георги Хаджидинев. Освен мъжете и много жени активно подпомагаха организацията, главно по снабдяване на четите с облекло. Между тях на първо място били съпругата на Антон Костов — Деспина Каневчева, баба Ката, Шена Донева, Тина Минцева и Тина Мицова.

 

За кратко време организацията се справи с разбойниците в околията. Пътищата бяха очистени. Пазарите отворени. Търговията беше съживена.

 

В 1897 г. революционната организация реши да задигне турчина Амди бей в отговор на насилственото отвличане от негова страна на девойката Руша Попкостова. По този случай сам Гоце Делчев идва в града и нареди плана за задигането му. Изпълнението на този план беше възложено на Кольо Прочков — виден бунтовник от града, но по ред причини това бе отложено. Малко по-късно организацията премахна дойранския гражданин Дели Глигор — виден гъркоманин, голям приятел на турците. Все по същото време организацията премахна и поп Янко от с. Патарос, който се беше поддал на сръбската пропаганда. По същата причина и 1900 г. беше убит и Патриотът. Една вечер Мицо Тенчев, Мито Хаджиташов, Гого Текелиев и Христо Франгулата го причакаха на улицата и го намушкаха с камите си. Тримата избягаха, а Мито Хаджиташов бе заловен и осъден на доживотен затвор. Останалите загинаха по-късно в сражения с турските войски. Не по-малко трагична се оказа по-нататък и съдбата на Кольо Прочков. Той бил изпратен от комитета на Борис Сарафов в Румъния да убие видния румънски публицист Михайляну, който клеймеше организацията в румънския печат.

 

21

 

 

Заловен в момента, когато след убийството се качвал на влака за Гюргево, Прочков бил осъден на доживотен затвор в солните мини, където и починал.

 

Всичко вървеше добре за организацията, докато не започнаха тежките години на разкритията и предателството, известни в македонското революционно движение под името „афери". На 7. XII. 1899 г. избухна Валандовската афера. Дойранската чета, която била на почивка в с. Валандово, била издадена от един селянин. В полунощ тя била нападната от заптиета. В престрелката двама от заптиетата паднали убити. В тъмнината четата се измъкнала невредима, без турците да могат да открият следите ѝй. На следния ден започнаха арести и побоища на селяните от всички села около Валандово. От Солун пристигна с една дружина войска прочутият тиранин Мехмед паша. Потери плъзнаха по всички села из околията. Арестувани и безмилостно изтезавани бяха над 150 души от Валандово и близките до него села.

 

Тези събития имаха лошо отражение в града. Турците станаха много подозрителни и зли. Властта удвои бдителността си над българското население. Извършени бяха много обиски и арести. Гъркоманите и сърбоманите от града злорадствуваха.

 

Още не бе стихнала Валандовската афера, когате през 1901 г. избухна голямата Солунска афера. Почти целият Централен революционен комитет в Солун бе разкрит. Бяха арестувани най-видните дейци на организацията: д-р Хр. Татарчев, Христо Матов, Пере Тошев, Иван Хаджиниколов и др. Насърчена от направените разкрития, турската власт започна масови арести из целия революционен район. От Солун, Кукуш, Дойран, Гевгели и Кавадарци бяха арестувани и хвърлени в затвора Едикуле в Солун над 150 българи. От тях 40 души бяха осъдени на доживотен затвор и изпратени на заточение в Подрумкале — стара крепост на един скалист полуостров южно от Смирна. Тук бяха заточени дойранските учители Антон Костов, Никола Минцев и Никола Хаджиташов. След тригодишен престой в този затвор те бяха амнистирани и се върнаха в навечерието на Илинденското въстание, което избухна на 2 август 1903 г., на връх Илинден.

 

22

 

 

Илинденското въстание обхвана главно Битолски окръг. В него взеха участие около 14,000 въстаници срещу двестахилядна турска армия. След тримесечна героична борба то бе потушено при нечувана жестокост. Пострадаха повече от 200 български селища, с около 10,000 души убити и изчезнали. Около 70,000 души останаха без подслон и почти половината от тях бяха принудени да потърсят убежище в България. Като отзвук от тези събития в Дойран бяха арестувани почти всички по-видни българи. Започнаха повсеместни обиски из къщите. Полицейски патрули сновяха по цяла нощ из улиците — не се позволяваше никакво движение след мръкване.

 

Една група от 7—8 по-будни младежи от града избягаха, с намерение да се присъединят към четата на Чернопеев, която трябвало да ги срещне около с. Крундирци. По недоразумение четата закъсняла. На следния ден младежите били открити в нивите около селото и издадени на турците от гръцкия чифликчия Ариш, преселник от Атина. Цялата група била избита от турската войска. Така загинаха младежите Кольо Дамянов, Кольо Пачоов, Доне Проданов, Кольо Ангелов и още някои други, всички на възраст от 20 до 25 години.

 

След Илинденското въстание на Турция бяха наложени Мюрцщегските реформи. За да се наблюдава правилното и цялостно прилагане на реформите, Европейска Турция бе разделена на няколко зони, в които бяха изпратени наблюдатели-европейци. Дойран попадна в руската зона. Тук бе изпратен руският майор Воронин, който заедно със семейството и ординареца си живееше в къщата на Тенчеви. Граждани, най-вече българските учители, често ходеха при него, за да го уведомяват за поведението на турската власт. Впрочем той всичко виждаше, но нямаше никаква възможност да помогне с нещо. Една вечер при него се яви цялата чета на Тодор Сирменинов заедно с група граждани — членове на революционната организация, за да го уверят, че четите се вербуват на местна почва. Воронин съветваше да не се бърза с революционните действия, понеже в онзи момент Русия била заета с постройката на двойната железопътна линия през Сибир и не била в състояние да помогне.

 

23

 

 

За писар при майор Воронин бе назначен учителят Нако Илиев, който по същото време беше и ръководител на местната революционна организация. Но той не, можа да остане дълго на тази служба. След едно срабение между турската жандармерия и дойранската чета при с. Хасанли, при което бяха убити няколко заптиета и един офицер, куриерът, който носел писмо за Нако, бил заловен и след изтезания го издал. Нако Илиев веднага бил арестуван и осъден на двадесет години затвор в Едикуле.

 

Илинденското въстание има широк отзвук в западните държави. Европейската дипломация се раздвижи. Общественото мнение на Запад се отнесе с любов и съчувствие към героичното дело на македонските революционери. Но тази величава епопея има и някои лоши последици. Гръцкото и сръбското правителства, които имаха големи апетити спрямо Македония, ясно разбраха, че тяхната кауза няма почва в страната и, за да могат да създадат свое влияние над македонското население, организираха и изпратиха в Македония свои чети. Тези чети, съвместно с турските войски, извършиха страшни издевателства над българското население.

 

Гръцки чети се явиха и в Дойранско (около с. Фурка) и Гевгелийско (около с. Богданци), в които все още бяха останали по няколко гъркомански семейства. Тези чети, по-скоро банди, нападаха българското население по време на полска работа или при отиване в града на пазар.

 

И в града не беше спокойно. Гръцкият владика бе вербувал разни шайки, които, закриляни от властта провокираха българските граждани. По улиците често ставаха сбивания между гъркомани и българи, за които властта винаги изкарваше виновни българите. В тези години ръководители на местната революционна организация бяха учителите Генчо Тенчев и Георги Кулишев. Първият наскоро замина за Америка, където почина. Георги Кулишев остана сам да дава обяснения пред властта за схватките, които ставаха по улиците, и често биваше задържан в местния затвор.

 

Дойранската революционна организация, общо взето, не взе голямо участие в Илинденското въстание, тъй като в града и околията имаше компактен турски елемент. Обаче Дойран и Дойранско имаха много голямо

 

24

 

 

значение като сигурен канал за преминаване на чети и куриери от Струмишко към Кукушко и Гевгелийско. Езерото и блатата, а особено близостта на Беласица, твърде много спомагаха в това отношение. Гоце Делчев и Даме Груев при различни случаи няколко пъти минаха през Дойран.

 

Знаменателен стана следният случай при едно от преминаванията на Гоце Делчев през Дойран. Това беше, ако не се лъжа, през лятото на 1898 или 1899 г. Аз бяха още дете. Помня, че Делчев гостуваше у дома. Една сутрин той седеше въз миндера на откритата софа на нашата къща, която гледаше към двора на намиращото се в съседство околийско управление. Там в този момент стоеше милязъмът (жандармерийски офицер) Исмаил ефенди и даваше някакви нареждания на заптиетата. По това време турците под дърво и камък търсеха Гоце Делчев — Крилатия дявол (Канатлъшейтан), както го наричаха. Милязъмът, като видя гостенина и майка ми, поднасяща му кафе, се загледа в тях и викна: „Хаджийке! Гостенин ли имате?" Майка ми прибледня. Чинията с кафето затрепера в ръката ѝ. По лицето на Делчев обаче не трепна нито един мускул. Той спокойно отправи с ръка едно темане (поздрав) към турчина и пое кафето. Тази случка дълго се коментираше у нас. И днес дори като си спомня за нея, винаги правя сравнение с една известна случка из живота на друг велик българин — случката с Левски в бръснарницата.

 

Както казах по-горе, след Илинденското въстание в Дойран непрекъснато се вършеха арести и обиски. По този повод си спомням и следната куриозна случка. В къщата ни се вършеше обиск. Десетина заптиета тършуваха из избата и по тавана, докато милязъмът седеше в гостната стая, пиеше кафе със сладко и разпитваше майка ми. Единствен „мъж" в къщи бяха останал аз — баща ми беше арестуван, единият ми брат — Димитър, бе забягнал, тъй като беше търсен от властта по повод на Винишката афера, а вторият ми брат — Георги, бе извън града, по работа. По едно време заптиетата се провикнаха от тавана: „Исмаил ефенди! Бомбалар (Бомби)!!!" Милязъмът подскочи, майка ми прибледня. В същност всички знаехме, че в къщи няма оръжие. Веднага се изкачих на тавана, където намерих заптиетата,

 

25

 

 

застанали на почтително разстояние от един сандък, пълен с книги и разни картонени форми на кристали, правени от брат ми, когато беше ученик в прогимназията. Напразно увещавах заптиетата, че това не са бомби. Натовариха сандъка с учебниците и формите на гърба ми и ме свалиха при милязъма. И той не можа да разбере що за „бомби" са това. Нареди да ме отведат при каймакамина. Затътриха ме, със сандъка на гръб, в околийското управление. Каймакаминът много се зарадва, когато му докладваха новината. Но като видя мукавените форми, изпадна в недоумение. Тогава отворих учебника по минералогия и започнах да му обяснявам предназначението на тези чудновати за него предмети. Той взе една от формите, разчупи я, след което ритна сандъка и нахока заптиетата.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]