Дойран. Разцветът и гибелта на един град

Кирил Хаджидинев

 

4. ДОЙРАН ПРЕДИ ВОЙНИТЕ — БИТ И ОБЛИК

 

 

Дойран бе известен със своето хубаво местоположение, богата околност и красиво езеро. По облите хълмове, надвиснали над водната шир, се редяха амфитеатрално, притиснати една до друга, стотици бели къщи. На места червените им покриви се губеха в буйна растителност. Над тях в синевината стърчаха минаретата на няколкото джамии, кулата с часовника, дервишкото теке до нея, както и десетината каменни конаци на дойранските бейове. Долу, край брега на езерото, се оглеждаше във водата хубавата сграда на българското прогимназиално училище. Малко по на север, недалеч от брега, беше голямото двуетажно здание на хекюмата (околийското управление). В северозападния край, кацнала властно върху канарите на „Мечкина скала", стърчеше самотна, като древен замък, черквата „Св. Илия". До нея, все така високо над градските къщи, се издигаше митрополията. Отдалече не личаха никакви улици. Целият град, с къщите, брега и градините, се сливаше в една обща панорама, която като фантастичен декор се отразяваше в езерните води. Именно оттук, откъм езерото, градът разкриваше всичката си красота и своеобразие, особено сутрин, когато леката мъгла очистваше водната шир и първите слънчеви лъчи заливаха долината. Тогава синият небесен купол, зелените склонове

 

26

 

 

и къщите под тях трептяха особено ярко в отражението на езерното огледало. Вечер водата приемаше тъмносив, куршумен цвят. Тъмните очертания на града н планините вземаха мистичен образ в куршумените води, където играеха удължените светлини на къщите.

 

Не по-малко интересна картина се разкриваше и от височините на града към изток. Широката водна площ блестеше като огледало. Китни ливади, тъмни гори и бели селца се редяха по отсрещния бряг. Над тях стърчеше Беласица със скалистите си първенци Тумба и Калабак. Пò на юг Круша разстилаше облите си чукари. През процепа между двете планини погледът се губеше нейде далеч, към Боздаг.

 

Дойранското езеро е на 160 м над морското равнище. Нагоре по хълмовете градът се изкачваше на още не по-малко от 200 м. Климатът бе умерен и мек. Близостта на езерото и планините притъпяваха климатичните амплитуди. Летните сезони обикновено бяха сухи. През месеците юли и август понякога настъпваха горещини до 60 градуса на слънце. Привечерите обаче биваха разхлаждани от свеж източен вятър. Нощите ставаха хладни и приятни, особено в горните махали, както и покрай езерния бряг. Несъмнено това беше твърде ценно за курортните изисквания на един град, какъвто напоследък претендираше да бъде Дойран.

 

Зимите обикновено биваха умерени. Случваше се обаче дни наред в града да беснее северозападният студен вятър, наричан „вардара". Той с голяма ярост нахлуваше в града откъм р. Вардар през прохода Дервен, понякога придружаван със снежни виелици, които трупаха големи преспи. В такива дни езерото замръзваше. Такова замръзване например имаше през 1905 г., когато по леда премина цяла сватба.

 

Пролетта в града настъпваше твърде рано. Още от средата на месец февруари бадемите започваха да цъфтят. През март обикновено валяха обилни дъждове, а през април вече цялата околност зеленееше. Рядко пролетта блясва с такава пъстрота — съчетание на води, ливади, градини, лозя и гори, както в Дойран.

 

Есента пък биваше спокойна. От север започваха да прииждат на ята блатни птици. В тихите звездни нощи техният крясък се разнасяше над града като предвестник на първите студове. Рибата от откритите води навлизаше

 

27

 

 

в заблатените места. Рибарите заваряваха ловищата. В спокойните дни от място на място се чуваха гласовете на пазачите на ловищата (ратерите), които пропъждаха блатните птици.

 

По изобилните си води Дойран приличаше на Воден. Почти по всички улици течаха малки вадички или, както местното население ги наричаше, „барики" (вероятно от „бара"). Повечето от тях водеха началото си от градските чешми. През северния край на града протичаше реката Джангърка, която извираше от местността „Деребаш", под върха Калатепе. Слизайки надолу, тя напояваше близките градини, след което се спускаше в един дълбок овраг и образуваше красив водопад. По-нататък водите ѝ се използуваха за напояване на така наречените Шеихови бахчи, както и в табакханите, а в самия град водите ѝ въртяха единствената в града воденица. В тази именно воденица през 1843 г. починал Теодосий Синаитски — загинал при срутване на покрива ѝ поради тежестта на падналия обилен сняг.

 

Дойран имаше хубава и студена вода за пиене. Повече от 40—50 чешми шуртяха непрекъснато из разните, махали и близките до града околности. В тишината на безмълвните нощи звънката песен на чешмите тихо нашепваше за романтиката на минали години. Особено поетична беше Табачката чешма, при р. Джангърка. Нейните води игриво се стичаха по облите камъчета и се вливаха в реката. Около чешмата се издигаха стройни тополи. В тихите летни нощи, когато вечерната прохлада леко раздвижваше спящите дървета, мелодичният напев на чешмата се сливаше с песента на славеите и шепота на листата.

 

Освен Табачката, други по-важни чешми с обилна вода бяха: Тоновата чешма в центъра на града, Настовата чешма под джамията, Салийската чешма на пазарния площад и Шадраванът в южния край на града. В двата срещуположни края на града се намираха чешмите „Св. Петка" и Тушановата чешма, чиито води се смятаха за свети и минаваха за лековити. Суеверни хора, които пиеха или се измиваха от водата на тези чешми, оставяха пари или конци от дрехата си „за здраве". Освен чешмите в града имаше и няколко „кюпчета" — издълбани в скала корита, от които извираше вода. В много от дворовете имаше и кладенци. Езерната вода,

 

28

 

 

взета от дълбоко, също така беше добра за пиене. Водата по крайбрежието обаче често биваше замърсена и затова я употребяваха само за пране.

 

През града преминаваше шосето Солун—Кукуш—Дойран—Струмица. Това шосе следваше старото римско трасе Солун—Кюстендил, останки от чиято настилка имаше около с. Владая. От Дойран за Гевгели водеха два черни пътя: единият — през височината Дуб, другият — през Калатепе, дълги, всеки от тях, по около 14—15 км. В близост до града минаваха две железопътни линии. Едната — в източна посока: Солун—Дедеагач—Цариград, строена през 1893 г. от френската компания „Жонксион". Дойранската гара беше на три-четири километра от града, на южния бряг на езерото. До нея обикновено отиваха с лодки. Другата железопътна линия — Солун—Скопие, строена от австрийската компания „Барон Хирш", минаваше на около 12 км западно от града и следваше течението на р. Вардар. Двете железопътни линии бяха свързани чрез междинни линия от с. Карасуле до с. Килиндир.

 

Дойран беше заобиколен с красиви, бих казал поетични местности: градини, лозя, буйни ливади, зелени поляни, кьошкове с чинари и слънчеви плажове. От двете страни на града, по склоновете на Дуб и Калатепе, бяха лозята, а под тях, край брега на езерото, следваха черничеви и зеленчукови градини. Но най-хубавите зеленчукови градини бяха при изворите на реката.

 

По брега на езерото се редяха хубави плажове и поляни с китни чинари. Плажът при гарата в много отношения съперничеше с нашите черноморски плажове. Прекрасен слънчев бряг! Ситен златножълт пясък се разстилаше на километри дължина, а в дълбочина достигаше някъде, например в местността „Трънката", до 3—4 км. Дъното на езерото бе песъчливо, водата лятно време се стопляше като в басейн; край брега тук бе плитко и безопасно можеше да се навлиза на 100—200 м. навътре. Друг хубав плаж, по-близо до града, беше плажът при „Шестте явора". Непосредствено до южния край на града в местността „Кьошка" се намираше любимото за къпане място на дойранските деца, въпреки че тук плаж в същност нямаше — брегът бе каменлив и стръмен. Тази местност беше и любимото място

 

29

 

 

за неделни разходки на дойранчани — тук ставаха хорàта, турските донунми, борби на пехливани и пр.

 

На север, непосредствено до града, беше местността „Зацърква", където момите ходеха да белят платната, а рибарите държаха лодките си. Още пò на север, където свършваха градините, бе местността „Ръта" — просторна зелена поляна, на която се намираха пет вековни чинара, прострели клоните си над блатото. Това място бе най-красивият кът по брега на езерото. Тук ставаха големите тържества на празника на братята Кирил и Методий. Заобиколен от тръстика, тук имаше един своего рода воден басейн с чисто дъно, където идваха да се къпят по-възрастните граждани.

 

Градът се делеше на няколко махали: горе, по височините — турската и циганската махали; долу, край езерото — чаршията (Вароша); под циганската се намираше еврейската махала, а в южния край на града беше табакханата — десетина постройки, в които се сушаха кожи. Повечето от улиците на града бяха тесни и криви, други пък — доста стръмни. Единствената права и по-широка улица беше „Главната" — покрай брега на езерото. По нея ставаше най-голямото движение. От едната ѝ страна — между езерото и самата улица, бяха наредени кафенетата, а от другата ѝ страна — предимно бакалници и бръснарници. Успоредно на главната улица следваше „Чаршията". Тук се намираха хановете, фурните, манифактурите и занаятчийските дюкяни. Тази улица особено се оживяваше в пазарни дни. Трета улица, успоредна на първите две, стръмна и тясна, минаваше покрай гръцката митрополия, Табачката чешма, под джамията и свършваше при еврейската махала. Тези три улици бяха пресечени от 10—12 напречни малки улици, повечето тесни, криви и мрачни, по някои от които течаха малки вади. За турската махала водеха три улици: една — от центъра на града, широка и стръмна, на места със стъпала, наречена „Пальона", минаваше покрай дълбок овраг, в дъното на който течеше вода; втора — от Табачката чешма, и трета — от еврейската махала.

 

В някои квартали на града имаше задънени улици (чикмазсокаци или кьорсокаци), които завършваха понякога с разширения, служещи за общи дворове на застроените около тях къщи, предимно рибарски. Други

 

30

 

 

пък задънени улици така се стесняваха, че кола не можеше да се върне обратно. Имаше и улици, в които никога не проникваше слънце. Това бяха тъй наречените джендемсокаци — тесни, криви и понякога много стръмни. Когато човек минаваше по тях, неволно изпитваше чувство на страх.

 

Освен големия пазарен площад, където всеки вторник ставаше пазар, в града имаше още два по-малки площада: единият — в центъра, където някога са ставали хорàта, а другият — около рибното тържище.

 

Почти всички улици бяха павирани с турски калдъръм. При дъждове водата се изтичаше в езерото, улиците се измиваха и кал не се задържаше. Лятно време прах нямаше и въздухът винаги бе свеж. При големи дъждове Джангърка силно прииждаше и заливаше северната долна част на града. Над реката бяха прехвърлени три стари каменни моста, вероятно турска, а може би и римска направа.

 

Около 1910—1912 г. градът наброяваше 1600—1650 къщи, от които около половината турски, 500 български-православни, 150 гъркомански, 20 сърбомански, 60 цигански, 40—50 еврейски и 10 български-протестантски. Според времето, през което са били строени, тези къщи бяха различно изпълнени. Едни бяха „стари къщи" — останали от 17 или 18 век. Други бяха от цариградски тип. Наричаха ги „конаци", били са строени вероятно около Кримската война. Трети тип бяха паянтовите къщи, а четвърти — „гевгирени" — от тухлена зидария, строени през последните години.

 

Почти всички „стари къщи" бяха в един стил: силно издадени дървени стрехи, външни дървени стълби, дървени чардаци и софи към дворовете. Стаите имаха прозорци и врати към чардаците и бяха доста тъмни. Чардаците гледаха към дворовете. Всички стари къщи бяха строени от камък и кирпич, с външни стени дебели 80-90 см, което позволяваше в тях да се вграждат долапи. Подовете и покривните конструкции бяха от дъбови греди, а таваните бяха дъсчени, много често с резба. Повечето от тези къщи бяха с приземие и етаж. Предната част на приземието (под чардака) носеше названието „трем", а зад него, под стаите, се намираше „долната къща". Самият чардак в Дойран се наричаше „салон" (или „полата"). Дървените конструкции бяха

 

31

 

 

ковани с черни цигански гвоздеи, с глави колкото стари десетолевки. Възрастни хора разправяха, че при строежа на тези къщи цигани с целите си домочадия по цели дни ковели гвоздеи в двора.

 

Цариградският тип къщи бяха каменни сгради, с вътрешни дървени стълби, които извеждаха в добре закътан „салон". Отстрани на салона се подреждаха стаите, с прозорци вече към улицата. Много от тези сгради имаха балкони и еркери с конзоли, които придаваха завършен архитектурен вид на сградата. Такива бяха бейските конаци, гръцката митрополия и някои къщи на по-богати българи по главната улица. Такава къща си беше построил и гръцкият митрополит Милети.

 

Паянтови къщи имаха обикновено бедните занаятчийски и рибарски семейства. Тези сгради се състояха от дървен скелет върху каменна основа. Върху скелета се наковаваха леси (тръстикови платна) в два пласта, върху които се полагаше вътрешната и външната мазилка. Паянтовите къщи се строяха винаги едноетажни.

 

Едва напоследък бяха построени няколко масивни тухлени — „гевгирени" къщи, каквито бяха: българско о училище, околийското управление, новият хотел и няколко частни къщи по главната улица.

 

Към 1912 г. населението на Дойран възлизаше и около 7,500—8,000 души, от които 3,000 бяха българи, 700 гъркомани, 50—60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите — турци.

 

Дойран беше рожба на своята околия. Голяма част от дойранските жители бяха пришълци от близките села. В стопанско отношение градът и околията бях неразривно свързани помежду си. Дойранска околия включваше пространството от левия бряг на Вардар (без няколко села) до Чепели балкан, Беласица и Круша планина и от гара Удово (Гевгелийско) до гар. Килиндир (Кукушко). По-голямата част от това пространство е заета от планини и отделни височини, останалата — от низини, котловини и малки полета. Съобразно с конфигурацията на терена, Дойранска околия се разделяше на три части. Северната част, между Вардара и Чепели балкан, наречена Боймията, беше най-богата и най-добре обработена. През нея минава Валандовската река. На юг се простира планинската част Кузлудере, заета от западните разклонения на Беласица.

 

32

 

 

Дойранска улица с рибарски жилища

 

 

 

Централната част на Дойран. На преден план е българското училище „Ехзарх Йосиф"

 

 

 

През нея протича реката Чинардере. Още пò на юг следва Дойранската котловина. Тя е най-красивата и най-закътаната част на околията, оградена от три страни с планини. По-голямата част на котловината се заема от водите на Дойранското езеро. В североизточната ѝ част, между брега на езерото и полите на планините, се простира ниска равнина, носеща названието „Гьол-баш” („Глава на езерото"). През тази равнина протичат реките Коджасу, Николичка и Поповска.

 

Дойранска околия обхващаше 75 села, разпределени в трите ѝ части както следва: в Боймията — 24 села със смесено население; в Кузлудере — 20 села, пръснати по склоновете на Беласица, всички населени от юруци, в Гьолбаш — 28 села със смесено население. Населението на околията, според данните на турския статистик Шемседин Саами, към 1895 г. възлизало на 26,379 (?) жители от които: 18,144 турци, 7,482 българи, 1,080 цигани, 1,240 помаци, 154 евреи и 30 власи. По-големите села в околията, населени от българи, бяха: Валандово, Пирава, Фурка, Акънджали, Попово, Брест, Гола и други по-малки, които бяха предимно бейски чифлици. Главният поминък на населението от околията беше земеделието и скотовъдството. Пак според данни на Шемседин Саами, в Дойранска околия или около 27,000 дуюма обработваема земя. Обработването обаче се извършваше по най-примитивен начин. По-голямата част от земята принадлежеше на бейовете и по-богатите турци. От житните растения се отглеждаше: пшеница — предимно в Боймията, ръж и овес — в Кузлудере, и царевица — най-вече в Гьолбаш, по малко в Боймията. От индустриалните култури отглеждаше памук, сусам и малко афион (мак). Помашките села в подножието на Беласица отглеждаха и в малки количества ориз. Със скотовъдство се занимаваха юруците от планинските села на Кузлудере, които отглеждаха най-вече големи стада кози. Овце имаше по-малко, предимно в българските села. Откъм товарен добитък околията бе сразнително бедна. За пренасяне на товари юруците използуваха магарета. Впрегатен добитък имаше още по-малко. За такъв помаците използуваха биволи, а българите — волове. Крава имаше почти всяко селско семейство.

 

33

 

 

Макар че умереният климат и добрата почва бяха благоприятни за овощарство, овощни градини в Дойранско нямаше. Само около село Валандово се отглеждаха хубави дюли и нарове. Дойранска околия беше известна с чудесното си грозде. По хълмовете над селата Пирава и Валандово имаше големи пространства, засети с десертно грозде от сортовете жълта и червена „разакия" — едро, ароматично и трайно грозде, което намираше добър пазар в Солун, Будапеща и Виена. Юрушките лозя в Кузлудере бяха засети изключително със сорта памид. От него се приготвяше чудесен петмез, който се изнасяше в мехове за продан на дойранския пазар.

 

В Дойранска околия нямаше много гори. Запазени дъбови и букови гори имаше само в горните части на Беласица. Малки, нискостъблени гори се срещаха и и склоновете из Круша планина. По хълмовете и височините западно от самия град се зеленееха млади гори от габър и шубраци от парнар. Парнарът е вечно зелен храст, чиито коренища се използуваха като дърва за огрев и се наричаха „чикори".

 

Една част от българското население на селата се занимаваше и с бубарство. Големи пространства от Боймията, покрай Валандовската река и с. Валандово бяха засети с черничеви дръвчета.

 

От източната страна на езерото, покрай брега около с. Брест и Поповска река имаше обширни ливади. Всяка есен десетки лодки пренасяха сено от с. Брест за Дойран.

 

Главният поминък на българското население в самия град беше риболовът. Останалата част от българите в града, както и цялото турско население се занимаваха със занаятчийство и търговия. От всичко около 300 дюкяна в града, най-много бяха бакалници и кръчми или кафенета. По цялото протежение на главната улица, покрай брега на езерото, бяха наредени характерните за Дойран питейни заведения с малки градинки и наколни тераси над водата, в които се сервираха както спиртни напитки, така и кафе и локум. В същност в Дойран кафене и кръчма значеше едно и също.

 

От занаятите в града най-много беше застъпено обущарството. В центъра на града имаше цяла улица, покрита с лози от двете страни на които бяха наредени

 

34

 

 

папукчийниците, с надвиснали стрехи и широки „кепенци” (пейки). В тях рояк турци, приведени, изработвали кондури и чехли за турското население от града и околията. Българските обущари пък изработваха по-фини обувки, предимно ластични ботинки за българското население. Старите, цветущи по времето на Възраждането занаяти, като абаджийство, бояджийство, мутафчилък, сарачество, табакчийство и пр. бяха вече западнали. В чаршията бяха останали много малко абаджии, които изработваха горни дрехи за турците от селата и част от градското население. Бяха оредели също така и бояджиите на платна и прежди. Новите манифактурни тъкани и прежди бяха изместили до голяма степен домашните платна. Вносът на европейски кожи пък, много по-фини и евтини от местните, чувствително засена табаците. Напоследък те бяха се ограничили замо в производство на мешини и сахтияни за местна употреба на папукчиите и самарджиите. Освен тези по-важни занаяти в града имаше и няколко калайджийници, железарници, шарланджийници, сарачници и др.

 

По това време в Дойран бяха останали от миналия век около 30 хана, които, западнали вече, се използуваха предимно за подслон на добитъка в пазарни дни. Някои от тях се стопанисваха от деведжии (камилари), у които все още бяха останали по 15—20 камили за пренасяне на стоки за Струмица, Пехчево и Щип. Само два от старите ханове работеха още като странноприемници, където отсядаха преминаващи търговци на път за горните градове. В последно време край брега на езерото беше построен и нов хотел с добре обзаведено кафене към него.

 

В Дойран градинарството бе много добре развито. След рибарите второ място по численост заемаха градинарите. Освен в Дойран дойрански градинари обработваха градини и край селата Брест и Владая. В някои от градините имаше посадени доста черничеви дървета, а съществуваха не малко и специални черничеви насаждения. Но напоследък бубарството в Дойран бе започнало да запада. Затова и копринената фабрика на братя Блацеви бе изостанала и започна да се руши. Вносът на евтина и фина коприна от Франция подби дойранското производство. За сметка на Дойран беше се издигнал като център на търговията с пашкули град Гевгели.

 

35

 

 

Там се продаваше и почти цялото производства на пашкули от Дойранска околия. В самия град само няколко семейства продължаваха да се занимават с отглеждане на копринени буби в голямо количество. В много къщи се отглеждаха буби за домашни нужди: от произведената коприна тъчаха платна или правех конци за въдици и рибарски мрежи.

 

Някои стопани в Дойран отглеждаха и тютюн. В града бяха направени опити за отглеждане на широко листен тютюн тип „виржиния" и на ксантийския дребнолистен тютюн тип „басма". През 1905 г. солунския евреин Саул откупи много места от турските бейове в землището на Дойран и с. Владая и основа в това село предприятие за обработка на тютюн, в което работех много жени и момичета от Дойран. Предприятието обаче не можа да успее. Не успяха с тютюнопроизводството и дойранските граждани. Тютюните им бивах изземвани на безценица от „Режията" — предприятие на чуждестранни тютюневи монополи, което ги изгаряше, за да се поддържат високи цени.

 

Напоследък в Дойран широко развитие намери лозарството. Тъй като турците към края на миналия век бяха иззели и превърнали в ниви голяма част от старите лозя, намиращи се по склоновете на височинат Дуб, гражданите бяха почнали да засаждат нови лозя по склоновете на Калатепе. Тук почти всяко семейство имаше свое лозе, засадено с разнообразни сортове лози, както и овошки. И тук турците бяха заграбили най-хубавите места по средните склонове на височината, а за българите бяха останали долните части на склоновете, където почвата бе глинеста или чакълеста. Затова, докато на българите гроздето не достигаше, турците разполагаха с излишни количества и продаваха и на кръчмарите.

 

Заедно с отслабването на занаятчийството в града почна да замира и търговията. Двете железопътни линии изместиха дългите кервани от камили. Търговия се ограничи само в някои отрасли от местно значение и, на първо място — в търговия с прясна и солена риба. Освен това от Дойран изнасяха пашкули, жита, сурови кожи, добитък и малки количества афион. Солунски евреи изнасяха и грозде от Валандово и Пирава за Будапеща

 

36

 

 

и Виена, за което на гара Удово се изработваха щайги. Изнасяше се също така и доста памук.

 

Всичко, което градът произвеждаше, се пласираше в околията чрез пазарите. Едновремешните панаири бяха вече загубили своето значение. Постепенно ежеседмичните пазари поеха тяхната роля. В околията всяка седмица ставаха три пазара. В града имаше пазар всеки вторник. На този ден най-големият площад в града — „Салията", се покриваше с десетки видове сергии с папуци, оглавници, кинкалерия, манифактура, купища зарзават, кътове с плодове, чували с брашно и пр. Още от зори юруците със стотици магарета, натоварени с дърва, пълнеха улиците и мегдана. На следващия ден — сряда, ставаше пазар във Валандово. Тук се стичаха селяни от най-богатите краища и то не само от Дойран, но и от Гевгелийска и Струмишка околия. Търговците и занаятчиите от Дойран, които посещаваха този пазар, тръгваха от града още в зори, с разчет към 7–8 часа да бъдат там и към 2—3 часа следобед поемаха обратно. Този пазар беше най-богатият в Дойранско. Тук се предлагаха кожи, пашкули, плодове, птици, месо, жита и пр. Селяните пък търсеха най-много солена риба, манифактура и кинкалерия. Най-после — всяка събота ставаше пазар и в с. Акънджали, на брега на езерото. Тук се стичаха селяни от селата покрай К руша и Беласица. Повечето от дойранските търговци идваха в Акънджали с лодки. Понеже тази част на околията беше по-малка, то и пазарът беше по-беден и не представляваше особено голям интерес за дойранските търговци.

 

Докато в стопанско отношение, вследствие на безмитния внос на стоки в Отоманската империя, градът беше в застой, културният живот и битът на гражданите бележеше значителен напредък. През последните години животът в Дойран се беше доста разнообразил. Много хора бяха посетили Битоля, Солун, Скопие, София, Цариград и други напреднали градове, много младежи и девойки бяха завършили образованието си в български и турски, а някои — и в гръцки и сръбски училища. Всичко това изигра много голяма роля за издигане културното ниво на дойранчани, макар че в много отношения в града се беше запазил старият бит. Например облеклото все още не се бе изменило много.

 

37

 

 

Голяма част от гражданите, предимно занаятчии и рибари, все още носеха черни беневреци. Над тях опасваха дълъг ален пояс. Лятно време носеха басмена „антерия" (горна риза), а зимно време — памуклийка. Върху „антерията" или памуклийката носеха къса горна дреха от аба, наречена копаран. В празнични дни вместо копарана обличаха либаде — дреха със същата кройка, но от синя или черна чоха. На главата си носеха червен фес с пискюл. В делнични дни се обуваха папуци, а в празнични — ластични ботинки. Зимно време много граждани обличаха гуни — подплатени абени шуби, а по-старите — кюркове от по-фини платове, подплатени с по-скъпи кожи.

 

Облеклото на жените се състоеше обикновено от дълъг фистан (рокля), басмен или копринен, с къдри и плисета. Отгоре момите и младите булки носеха къси полки (жакети), които се доставяха от Солун. По-възрастните жени лятно време обличаха върху роклите къси до кръста елечета, с ръкави, наречени забъни, а зимно време по-богагите носеха подплатено с кожа чохено „сако". Младите жени зимно време обличаха ярко червени или яркосини, подплатени с бели кожи дълги до глезените „сака". Върху роклите жените носеха престилки от домашна тъкан или басма, наричани предници. Косите си сплитаха на две плитки. На главите се носеха шамия (забрадка), а в празнични дин момите и младите жени се докарваха с кавраци (копринени забрадки), поръбени с плетени кенари, които в Дойран наричаха кенета. На ушите си окачваха златни обици, обикновено стари турски монети, наречени фрулини. На шиите си носеха низи от дребен бисер, фрулини или мерджан (корал).

 

В по-старо време мъжете носели гайтанени чешири. Богаташите се обличали по подобие на турците: със сребърни джамадани, копринени пояси, кюстеци (сребърни ширити за часовник), а жените — с дълги копринени поли, нагоре с елечета, на главите с малки фесчета, украсени с тепелъци (сребърни дискове). На пояса си жените опасвали широки колани със сребърни пафти. Всичко това обаче бе вече отживяло.

 

Докато през миналия век жените в Дойран сами тъчали всички платове, необходими както за женското, така и за мъжкото горно и долно облекло, то още към

 

38

 

 

края на миналия век вносните платове в значителна степен замениха домашните тъкани. Това на свой ред допринесе за последвалата промяна в облеклото. Много граждани, дори и турци, започнаха да ходят с панталони. Женското облекло прие по-модерна кройка.

 

Все пак много жени и до последно време тъчаха. В тремовете нс много къщи имаше разбои (станове) с необходимите към тях принадлежности: кросна, нищелки, бърда, совалки, скрипци и пр. Освен платна и платове, на тези станове жените изработваха и чудесни килими. В тях именно те проявяваха своя вкус и майсторство, тъй като дойранското женско облекло не познаваше шевиците. Дойранските килими по тъкан и шарка напомнят чипровските и пиротските. Мъчно може да се каже кои от кои са се влияли. Във всеки случай дойранските килими биха доста ярки и много красиви, изпълнени в интересни съчетания на геометрични форми, придържащи се към един напълно оформен местен стил. Преобладаващите цветове на килимите бяха синьото и червеното, съчетани с много вкус и майсторство. Боите бяха трайни и се запазваха свежи — заслуга на местните майстори-бояджии.

 

И Дойран къщната уредба дори и в последните години все още беше доста примитивна. Къщите се състояха обикновено от две, рядко от три стаи, наредени зад „салона" (чардака). Най-голямата стая се изполваше за всекидневна. В нея се разполагаше кътът (огнището), от двете страни заобиколено от миндери. В много случаи това помещение се използуваше и за спалня, а зимно време тук се и готвеше. Това всекидневно помещение носеше наименованието стара къща. В стените му се вграждаха много долапи, а над прозорците се поставяха мусандри (полици). В единия ъгъл на стаята се поставяше иконостасът с иконите, пред които винаги мъждееше кандило. Пода зимно време застилаха с дебели черги, а понякога под чергите слагаха и рогозки. Спеше се върху дюшеци, постлани на пода. Долапите, в които се съхраняваха горните дрехи и постилките, носеха името сергени. Ако нямаше такива, постилките биваха нареждани в единия ъгъл на стаята и се покриваха с чаршафи. Освен всекидневната много семейства имаха и гостна стая по края с миндерлъци, постлана с хубави килими и черги, която

 

39

 

 

стоеше така наредена само за посрещане на гости по именни дни и други случаи. Приземните етажи в Дойран служеха за изби и като помещения, където лятно време домакините тъчаха. В единия край на „салона” имаше водник — мивка, а в другия имаше миндерлъци или софи. Кухните обикновено бяха в двора. Лятно време гражданите прекарваха горещините по „салоните”, тремовете или в дворовете под сянката на лозите.

 

Порядъкът в дойранските къщи бе строго патриархален. Бащата се ползуваше с всеобщо уважение. Вечер, когато се прибираше в къщи, всички членове на семейството ставаха на крака и чакаха той да седне. След бащата майката свиваше колене срещу него около къта. Децата се подреждаха между бащата и майката. Когато дойдеше време за вечеря, дъщерята или снахата слагаха софрата и поднасяха на старите леген и съд с вода, за да си измият ръцете. Обикновено всички се хранеха от общ съд. Бащата разрязваше хляба, а майката слагаше гозбата. Никой не смееше да посегне към нея, докато не почне бащата, нито пък някой смееше да стане от софрата, докато обедът или вечерята не свърши. Крайно неприлично се считаше, синовете, макар и възрастни и дори женени, да пушат в присъствието на баща си. Това се смяташе като акт на неуважение, уронващ бащиния авторитет. Бащата направляваше и ръководеше цялата работа, била тя търговия, занятие, риболовство или друго. Майката пък беше пълна господарка в къщи. Тя само готвеше и разпределяше къщната работа между дъщерите и снахите. Последните перяха, миеха, носеха вода за поливане, метяха дворовете и улиците пред къщите, месеха хляб. Главната храна на дойранските семейства беше рибата: пържена, гювеч, риба-яхния, риба-чорба и риба-кора (баница с риба). Най-големият специалитет на дойранчани беше рибата на скара. За тази цел обикновено вземаха перкия — бяла риба. Вътре я пълнеха с лук, магданоз и чер пипер. След това от двете страни подлагаха парченца тръстика и слагаха рибата върху скарата. Такава риба се продаваше по кафенетата като мезе за ракия и на гарата — на пътниците.

 

В Дойран се срещаха стари патриархални семейства с по 15—20 членове — деди, бащи, синове, внуци и правнуци, които живееха наедно и се хранеха на обща трапеза.

 

40

 

 

Всеки женен син се отделяше в отделна стая, а старите с децата живееха в друга стая.

 

Животът в града протичаше тихо и обикновено, когато не се случваха някои особени събития или произволи на турците. Дойранчани бяха набожни, със строг морал, привикнали на известен ред и традиции, които бяха придобили силата на обществен закон. Те тачеха всички празници и пости. Коледа (Божик) и Великден се празнуваха по три дни. В деня преди Коледа, рано в зори, децата коледуваха. С дълги коледачки те бродеха из тъмнината и будеха успалите се домакини с коледната песен: „Коледа, коледа!..." Домакините раздаваха на коледарите малки колачета (гевречета), които те нанизваха на коледачките си. На Бъдни вечер, преди вечерята, обичай беше със свещи и тамян да се покани пред стълбището Дядо Коледа на вечеря. Същата вечер на трапезата се слагаше всичко, каквото има в къщи. Домакинът разрязваше питата с пара. На следния ден, рано след черковния отпуск, се слагаше трапеза, след което почваха посещенията на роднини и близки. За Коледа във всяка къща — бедна и богата — точеха баклави и сладки баници. В Дойран само около коледните празници се продаваше свинско месо и то само в преддверието на черквата. Хората го носеха скрито под дрехите си, за да не ги видят турците.

 

На Нова година (Василевден) децата сурвакаха. Това беше най-голямата радост за тях. Още в тъмни три те чукаха по вратите с дървени чукчета. Улиците ехтяха от новогодишната песен: „Сурва, сурва година!" Сред общата глъчка на децата в тъмнината се разнасяха гласовете на продавачите на салеп, топли симиди и дойрански милинки (пинирлии). На разсъмване майките и бабите водеха по-малките деца по близките къщи да сурвакат. В началото на заговезни започваше седмицата на карнавала. В неделните дни преди тази седмица маскирани младежи надвечер ходеха по улиците и събираха след себе си тълпи деца. През нощта на заговезни по-младите отиваха на прошка при по-старите. Като привършеше вечерята, на точилката привързваха с конец парче халва и почваха да го размахват пред устата на децата, за да го захапят, без да си служат с ръце. Разбира се, почваше се от най-малките. Тоя обичай се наричаше ланцкане.

 

41

 

 

В по-раншни години през дните преди заговезни селата и градовете били обикаляни от „русалии" (подоби на кукерите), които събирали помощи за черкви и манастири. Облечени най-оригинално — във фустанели, джамадани и пр., въоръжени с брадви, топори и ятагани, те играели разни русалийски игри.

 

В деня след заговезни — на „чисти понеделник" домакините изваряваха всички съдове и почистваха основно къщите. Първите три дни от постите момите и по-старите жени „тримиряха". В последния ден — срядата — годениците получаваха разни подаръци.

 

Гергьовден се считаше празник на пролетта. По външните врати окачваха венци от коприва.

 

Най-голям през пролетния сезон беше празникът Кирил и Методий. В деня преди празника учениците украсяваха училището и класните стаи с венци. На самия празник, след черковния отпуск, една внушителна манифестация начело с хоругвите и иконата на двамата първоучители се отправяше към училището, където се състоеше малка забава. Следобед в местността „Ръта" под звуците на гайди и тъпани се организираха народни хора и борби на пехливани. Привечер празненството се пренасяше в града и до късно по улиците извиваха хора и се чуваха песни. На следния ден празненството продължаваше с още по-голям ентусиазъм.

 

Също така радушно ос празнуваше и празник „Св. Илия". Тоя ден градът се изпълваше с гости от селата и околните градове. В навечерието на празника всички къщи, хотели и ханища биваха препълнени с гости. Стар обичай беше на тоя ден привечер граждани и гостите да се возят с лодки по езерото. Това най-много привличаше гостите и ласкаеше местните граждани, особено рибарите. Докато предиобед времето минаваше из кафенетата и в посещения по къщите, надвечер наставаше голямо оживление около лодките. По брега — по терасите на кафенетата, по прозорците и балконите на къщите се струпваше хилядно множество. Това бяха същински венециански нощи. По сините кристални води на езерото се носеха до 200—300 лодки, поединично или скачени по две-три заедно. Колкото и гъста ставаше мрачината, толкова повече се оживяваше празненството. Като рояк черни врани лодките шареха надлъж и шир по езерото. Нощната ведрина леко браздеше

 

42

 

 

водната повърхност. Вълните гальовно се плискаха в предниците на лодките. Целият бряг ехтеше от музика и песни.

 

Празниците бяха единственото развлечение и почивка на гражданите. Тия дни се прекарваха по гости, из кафенетата или в разходки по лозята и градините. Празнуването на именни дни беше стар обичай в Дойран. Жените посещаваха именниците сутрин, след черковен отпуск, а мъжете следобед.

 

В Дойран все още се спазваха старите обичаи: срещу Еньовден се палеха огньове. Жените тропаха по избите, за да пъдят змиите и гущерите. На Преображение се носеше грозде в черквата. На Андреевден се вареше царевица „за здраве". На „Св. Трифон" зарязваха лозята. На тоя ден кръчмарите правеха големи гювечи и пияниците имаха случай да се напият както подобава. На Гергьовден връзваха люлки по дърветата да се люлеят.

 

Хората в Дойран все още вярваха в разни вампири и самодиви. Когато някой умреше при особени обстоятелства или пък не биваше погребан по установения ритуал, провъзгласяваха го за вампир. Тогава жените, насядали по праговете на къщите, разправяха за разни небивали приключения на вампири: как в среднощната тишина се чували стъпки по тавана и избата, как вампирът тършувал по долапите, как дрънкал с тенджери и сахани и пр. След това много от жените не смееха да се приберат в къщи. Рибарите пък вярваха в самодиви (наричаха ги самовили). Някои наивници дори твърдяха, че ги били виждали нощно време да се къпят край блатата. Разправяше се, че не бивало хората да се къпят след 15 август, когато настъпваше периодът на муровините (поява на тънък зелен пласт по повърхността на някои места из езерото), защото тогава се къпели самодивите и завличали неопитните плувци в дълбочините, където те се удавяли.

 

Голямо разнообразие в ежедневието на гражданите внасяха сватбите. Те бяха едни от най-големите събития в града. В старо време сватбите били много шумни и пищни, продължавали по цели седмици, съпроводени с разни обичаи и обреди. Напоследък, колкото и да бяха опростени, все пак при сватбите се спазваха някои от старите обичаи. Обикновено приготовленията

 

43

 

 

за сватба започваха от сряда. На този ден булката канеше другарките си на баня. В Дойран все още съществуваше старият турски обичай жените да се къносват. В петък нареждаха чеиза на булката и всички жени се точеха да го разглеждат. В събота вечер ставаше малка веселба както в къщата на момчето, така и в къщата на момичето. В неделя цялото сватбено шествие тръгваше от къщата на момчето. Първо вземаха кума, оттам се отправяха за булката. Последната целуваше ръка на кума и оттук шествието се отправяше за черквата. Начело вървеше циганска музика, която свиреше революционни песни и предимно „Жив е той, жив е . . .” Турците гледаха, слушаха и нищо не разбираха. След като се върнеше в къщи, булката заставаше в един ъгъл на стаята и постоянно се кланяше и целуваше ръка на всички, които идваха да я поздравят.

 

Когато се случеше момък да вземе булка от близък град или село, цяла конна кавалкада от 20—30 ездачи се отправяше за селото на момата. На връщане пийналите сватбари устройваха надбягвания по шосето и улиците на града. Такъв беше животът на християните в града.

 

Що се касае до турците, те никога не пропускаха да подчертаят, че са господари, а другите — рая. В годините преди Кримската война турците вършели големи жестокости над християните, особено ония, които се връщали от фронта: нападали селата, посягали на жените и пр. След като започнали да търпят неуспехи по бойните полета, турците се бяха малко поукротили, но не променяха природата си. Те не обичаха да бъдат в контакт с християните. Живееха в горната махала съвършено отделно. Бейовете имаха високи къщи с градини и харемлъци, а простите занаятчии обитаваха малки постройки. Ако попаднеше християнин в турска махала, турчетата го замерваха с камъни, а възрастните турци му отправяха кръвнишки погледи. Турците обаче свободно се разхождаха из християнските махали. Бейовете пиянствуваха из кафенетата и задиряха християнските жени.

 

Турците живееха еднообразно. Единствено байрамът и рамазанът внасяха разнообразие в тяхното ежедневие. По време на рамазана през целия ден не се хранеха. На мръкване изстрел от кулата на часовника им

 

44

 

 

известяваше края на поста и турците се отправяха по домовете си, за да уталожат глада си. Рамазанските нощи бяха твърде романтични. Минаретата се украсяваха с разни кандила. До късна нощ кафенетата оставаха отворени и по улиците имаше оживление. Сутрин преди разсъмване цигани с тъпани и свирки ходеха да будят турците за сутринна закуска (суфюр).

 

Макар че турците в Дойран бяха мнозинство, градът имаше български облик. Надвечер, след като слънцето се скриеше зад Калатепе, турците обикновено поемаха стръмните улици към горната махала. Рядко турчин след мрькване оставаше в чаршията Тогава българите се чувствуваха като пълни господари на града. Улиците се оживяваха. Кафенетата светваха. Градът почваше своя вечерен живот.

 

Турците имаха свое кафене в центъра на града, на главната улица, което се посещаваше само от тях. В него спиртни напитки не се продаваха. Затова турските бейове, които обичаха да пият и гуляят, посещаваха често българските кръчми и кафенета, където понякога устройваха цели оргии. В такива случаи посетителите българи напускаха кръчмите, за да избягнат евентуалните скандали на пияните турци.

 

Освен върху облеклото и начина на живот, дългото съжителство с подавляващото турско мнозинство се беше отразило и на езика на българите в Дойран. В говора им се срещаха много турски думи и изрази. Почти всички наименования на кухненските принадлежности, ястията и постелките бяха турски. Турски бяха и названията на частите на сградите, административните термини и редица други думи. В употреба бяха влезли дори някои турски поздрави, като: „Иш колай геле" („Лека работа!"), „Аллах рази олсун" („С божия воля!") и др., които обаче се изговаряха в толкова изопачена форма, че и самите турци не можеха да ги разберат.

 

Характерна особеност на дойранския говор беше тази, че в някои думи гласните „а" и „о" се удвояваха, като например във фамилните имена — Пачоов, Мън..ьоов, някои названия на местности — „Мърдаата", „Жалаанта" и пр. Друга особеност на говора беше изпускането на някои съгласни: вместо „сега", казваха „саа”. На много места букви и цели срички се изпущаха

 

45

 

 

при изговора: „отдех", вместо „отидох", „ке ом” вместо „ще отида" и пр. Всички тези особености правеха дойранския говор твърде трудно разбираем, доста груб, тежък и лишен от гъвкавост и звучност и го отличаваха от говора в съседните области на Македония. В дойранския диалект имаше доста думи, произлизащи от старобългарския език. В речта се употребяваше пълният и непълният член. Всички фамилни имена завършваха на „-ов" и „-ев". Имаше няколко семейства чиито фамилни имена завършваха на „ски", което определяше местопроизхода на фамилията, като: Никола Полинскн от Полин, Кольо Сурльовски от Сурльово и др.

 

В Дойран се пееха хороводни, любовни, епични, революционнн, битови и други песни.

 

Твърде разпространена бе например хороводна песен:

 

Тече вода, малъм, тече вода

Студена, студена, малъм, студена,

Носе гранка, малъм, носе гранка

Зелена, зелена, малъм, зелена.

На гранката, малъм, на гранката

Алия е постлана, малъм, постлана.

Въз алия, малъм, въз алия

Шарен гергеф имаше, малъм, имаше.

На гергефа, малъм, на гергефа

Синя риза имаше, малъм, имаше.

 

Характерни мотиви в дойранските любовни песни бяха красотата, младостта, любовта, отчаянието, раздялата, изневярата и пр. Ето една любовна песен:

 

Море пий си, лудо, додека си младо,

Зере младост скоро поминува,

Като роса по зелена трева,

Като трева по равното поле.

 

Море яз си имам коня шарколия,

Он ме носи в девойчини двори,

Джан девойка на двор вечеряше,

Кат ме виде, стана в къщи влезе,

Она влезе, майка ѝ излезе.

 

Излез, излез, керко неизлезла,

Та да видиш какво добро дошло,

Дека стое, ясно слънце грее,

Ка зборува, дребен бисер лее,

Да бех млада, бих го залюбила

А болярка — бих го откупила.

 

46

 

 

Море млъкни, мале, млъкни онемела,

Как го любя време три години,

Никой нищо не можа узнае,

узная ни само мойта чина.

 

Узная ни само мойта чина

И она бе скъпо откупена:

Всека чима по една фрулина,

За Гергьовден едно рудо агне.

 

 

В сватбените песни, които се пееха, когато извеждаха булката от бащиния ѝ дом, бе изразена скръбта на майката и дъщерята поради предстоящата раздяла. В други песни бе отразено тежкото положение на българското население под турското робство, теглата в тъмните зандани, произволите на бейовете и пр. По-стари хора пък пееха песни за подвизите на Крали Марко, за борбите му с Муса Кеседжия, за освобождаването на роби и пр. При разни празници се пееха подходящи песни, като например на Гергьовден, Лазаровден, Коледа, Василевден и пр. В последно време широка известност имаха революционните песни на Ботев и Чинтулов, както и песни, възпяващи подвизите на македонски войводи и чети в борбата с турците. Във връзка с известната Валандовска афера се пееше например следната песен:

 

Облак ли гърми, земя ли тътне?

Сокол ли пищи — юнашка птица?

От Валандово, Брайковци, Балинци

и до Богданци всичко е в жар.

 

Три дена има откак е дошел

трапът бесен рая да бие.

Спици под нокти, камшик по шия,

менгеме на глава — в гореща вода.

 

А бре бугарин, кяфир гяурин,

урум [1] се кажи, рахат да бъдеш!

Българин съм, вика, па не те да знае,

Хайдушка песен весело пее.

 

Нека разбере цела Европа,

па ако иска и сам султана,

че тук живеят все македонци,

на Самуила славни потомци.

 

 

1. Урум — грък. — Б. ред.

 

47

 

 

В по-старо време хорáта били главното развлечение на гражданите. В празнични дни на площада в центъра на града и при пазарището се извивали кръшни хора и песни. Песните се изпълнявали от две групи жени. След като първата група изпеела един куплет, втората го повтаряла. Хорото вървяло в два успоредни реда. В началото били булките, след тях момите, а до тях малките момичета. Мъжете по-рядко играели. Чужд мъж не можел да се хване до чужда жена. В началото хорото се движело бавно. Постепенно темпът на песента се ускорявал и хорото ставало по-буйно. Напоследък хорáта по площадите вече бяха станали рядкост. Само при сватби и по време на празника на Кирил и Методий се извиваха кръшни хора. Старият ред вече не се спазваше — всеки се хващаше, където иска. Играеше се вече не само с пеене, а по-често при музика.

 

Дойранчани много обичаха да слушат приказки. За тях приказките заместваха четивото, което малцина можеха да използуват. В неделни и празнични дни, след обед, когато слънцето клонеше вече на запад и чинарите удължаваха сенките си към брега на езерото, по създала се традиция по-възрастни хора се събираха в местността „Зацърква", в северната част на града, където под Тамбулковия явор старият рибар Киро Мъ..льоов, прост и неграмотен, но изкусен разказвач, разправяше стари приказки. Приказките му, доколкото сега си спомням, бяха не само стари български, но и арабски, персийски, турски и др., с най-разнообразни сюжети. Интересно е, че някои от приказките, които той разправяше, по-късно срещнах между приказките на бра Грим. Просто необяснимо е за мене откъде въпросния разказвач ги беше научил.

 

В Дойран и Дойранско нямаше запазени археологически и архитектурни паметници от някакво особено значение. В града правеше впечатление кулата на часовника, построена още в първите години на турско робство, както и намиращата се в близост на кулата джамия, която, според някои предания, преди завземането на града от турците била черква.

 

Черквата „Св. Илия", строена през 1848 г. от дялан камък, будеше интерес с хубавия си архитектурен облик отвън и с доброто си оформление отвътре, както и с художествената резба по иконостаса и амвона.

 

48

 

 

Отляво надясно учителите Георги Кулишев, Тенчо Тенчов, Никола Хаджиташов, Никола Сурльовски, Антон Костов, Евтим Спространов и Димитър Михайлов. Между тях — свещеник Попевтимев.

Между жените са учителките М. Хаджипопова, Ек. Бадачева, Ек. Телятинова и М. Поппетрова.

Снимката е направена в двора на квартирата на руския пратеник Воронин (къщата на Тенчови).

 

 

 

В двора на една стара къща в долната част на града (Вароша) имаше разхвърлени части от каменни конни, капители, бази и плочи с латински надписи. През 1901 г. германски археолози, които бяха проучвали стари паметници в Солун, посетиха и Дойран и направиха снимки на тези надписи.

 

По-интересни находки бяха намерени в местността „Топлец", около параклиса „Манастирчето", който стърчеше на една могила край пътя за Струмица. По-късно, през 1925 г., на два метра дълбочина били открити стари гръцки гробници, богато украсени с изображения на герои от гръцката митология и с гръцки надписи.

 

Други интересни старини бяха развалините на крепосттта Белчакале, близо до помашкото село Света Петка при прохода Дуатепе. Тази крепост имаше много важно стратегическо местоположение и значението ѝ в миналото ще да е било голямо, но и до днес няма данни от кога и от кого е съградена.

 

Единствените минерални води в цялата Дойранска околия бяха топлите извори в местността „Топлец". Тези води имаха температура 38 градуса. За състава и лечебните им свойства дойранчани не знаеха почти нищо. Макар и с голям дебит, тези води не се използуваха за нищо и свободно се разливаха по полето, преди да се влеят в езерото.

 

По онова време в околията нямаше разработени минерални богатства, а и изобщо за съществуването на такива нищо не се знаеше. Около 1900 г. някакво френско или италианско дружество беше провело геоложки проучвания близо до с. Валандово, където бяха разкрити залежи от манганова руда. Тези залежи бяха разработени, но по неизвестни за мене причини след няколко години работата в тях се преустанови.

 

В подножието на Калатепе, всред лозята, все около това време, бяха правени проучвания за медна руда — на много места зееха дълбоки ями, в които като деца намирахме минерали на медни съединения. Тези проучвания бяха правени от членовете на едно предприемчиво българско семейство от града — Тенчеви. Вероятно поради липса на средства, както и на знания и опит, а може би и по други причини, това начинание не можа да преуспее. Спомням си, че близо до тези ями се намираше една грамадна скала, която стърчеше като забита

 

49

 

 

в земята. Наричаха я „Дикилиташ". За нея имаше поверие, че била хвърлена от Крали Марко от билото на Беласица.

 

В една долчинка на юг от града около 1905 г. предприемчиви българи започнаха да промиват по най-примитивен начин злато. Изглежда, че това предприятие бе доходно, защото на няколко пъти по разни причини бе прекъсвано и после наново продължавано.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]