Дойран. Разцветът и гибелта на един град

Кирил Хаджидинев

 

5. ЧУЖДАТА ПРОПАГАНДА, ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО И ТУРСКАТА ВЛАСТ В ДОЙРАН

 

 

Дойран представляваше конгломерат от вери и народности, които враждуваха и съперничеха помежду си. Вследствие на силната пропаганда, напоследък антагонизмът и раздорите между българи и гъркомани от една страна, и българи и сърбомани — от друга бяха се засилили. Гръцката пропаганда в българските земи датира от стари години. Тя води началото си от времето след падането на Цариград под турска власт, когато султан Мехмед II признал като глава на православната църква за всички християни в империята гръцкия патриарх Генадий. По силата на тази привилегия гръцката патриаршия създала по всички краища на България епархии, начело на които поставила митрополити-гърци. Както преди Възраждането, така и по-късно тези владици се проявили по-скоро като проводници на великогръцкия шовинизъм, отколкото като духовни пастири. Дойран бе седалище на Кукушко-Поленинския митрополит. Под влияние на заемащите в продължение на векове тази длъжност гърци, първоначално по-видните граждани, а по-късно и цялото население на града се бе поддало на гърцизма.

 

Сръбската пропаганда в Дойран започна едва към 1898—1899 г. С пари сърбите успяха да привлекат някои изпаднали гъркомани и около тях да създадат една малка група сърбомани-патриаршисти. Гръцкитъ владика в града не реагираше срещу това, защото считаше тези последните за „особен род гърци". Пък самите сърбомани се чувствуваха толкова сърби, колкото и гърци. Лошото бе, че по късно сърбите успяха да привлекат, пак с пари, и някои българи.

 

50

 

 

Що се отнася до българите в града, въпреки че в продължение на няколко столетия са били под гръцко влияние, те съумели да запазят цялостно езика си. Затоеа, съдейки по говора, Евлия Челеби, който към средата на 17 век посетил Дойран, пише между другото в записките си: „. . . християните, които са повече от турците, са българи." [1] Като българи се почувствували дойранчани още в най-ранните години на Възраждането, много преди създаването на Българската екзархия в Цариград, така че за пропаганда не може да става и дума.

 

По отношение на просветата, градът през последните години беше показал известен напредък. Турците, макар и да представляваха мнозинство, при това някои и тях твърде богати, в просветно отношение бяха доста изостанали. Те имаха едно основно училище, една прогимназия и едно духовно училище (медресе), които се посещаваха от много малко ученици. Макар че в Солун и турците имаха две мъжки и една девическа гимназии, едно запаятчийско училище и висше юридическо училище, от града само един-двама турци бяха завършили гимназия и само един — университет. Учителите в местните турски училища бяха неподготвени за професията си. Преподаваха по стари, съвсем отживели методи, почти без учебни помагала. В програмата им бе застъпено повече четене и писане. Естествени науки и чужди езици почти не се преподаваха.

 

Не беше по-добро положението и в гръцките училища. Гъркоманите имаха една прогимназия, посещавана от много малко ученици. Гръцкият език не се поддаваше на населението. От гъркоманите само двама-трима бяха завършили гимназия в Солун и един — висшето училище в Атина.

 

Сърбите в началото откриха основно училище само с няколко ученика. Със засилването на тяхната пропаганда училището постепенно се развиваше. В последни години сърбите наеха едно голямо здание на главната улица. Под един от прозорците поставиха надпис: „Српска школа — дом напредка". Децата от българкото училище хвърляха камъни и кал по него. В началото всички учители дойдоха от Сърбия, а по-късно бяха заменявани с учители от града. Сърбите отпуснаха

 

 

1. Евлия Челеби, том VIII, стр. 107.

 

51

 

 

много стипендии на дойрански младежи и с това създадоха свой кадър учители.

 

Българското училищно дело във всяко отношение държеше първенство. Българите имаха образцова прогимназия, нова масивна сграда с осем обширни, светли и хигиенични стаи, добре обзаведени кабинети с всички учебни пособия. По-рано училището се помещаваше в една стара сграда. През 1901 г. на нейно място бе построено ново училище, което носеше името „Екзарх Йосиф I". Българското училище се посещаваше от около 400 ученика. Всяка година завършваха прогимназиалния курс около 15—20 младежи. Много деца поради бедност и заетост в работата на семействата им биваха принудени да прекъснат образованието си след завършване на IV отделение. Завършилите прогимназия продължаваха образованието си — едни в българската гимназия или търговското училище в Солун, други — в битолската българска гимназия, трети — в скопското или сереското педагогическо училище, а четвърти — в цариградската семинария. След Хуриета (1908 г.) няколко младежи постъпиха и в турската гимназия в Солун. Така в началото на 1912 г. в Дойран бяха завършили гимназия или търговско училите около 30 души и 6—7 души — висше училище.

 

През последните години в Дойран намери почва сектантството. Английски и американски мисионери от Солун привлякоха някои българи от Дойран, които основаха евангелска църква в града. Католиците пък още от 1860 г. бяха започнали усилена агитация да привлекат Дойранско и Кукушко в унията. В града католици нямаше. Само в село Пирава няколко български семейства бяха приели униатството.

 

Българската църковна община в града имаше голями заслуги за издигане на учебното дело. Първоначално, по време на Възраждането, тя се създала и фунционирала като група от по-събудени еснафи. Едва през 1885 г. се формирала като отделен институт с председател свещеник Христо Телятинов, един от старите учители в града. Други по-дейни представители на общината през разните години били: свещеник Неофит от Охрид, Чипев от Копривщица, Александър Попевтимов от Ресен, хаджи поп Коста от Дойран и др. В Държавния исторически архив в София се намират много техни

 

52

 

 

рапорти до Екзархията, които характеризират дейността им.

 

Крупно дело на църковната община в Дойран бе завземането на църквата „Св. Илия" от българите. По време на конституционния режим в Турция в меджлиса се постави на разглеждане въпросът за черквите в Македония. В 1909 г. меджлисът гласува закон, според който там, където съществува спор за принадлежността на дадена черква, тя да бъде дадена на страната, която има две трети от населението. От дълги години вече се водеше борба между българите и гъркоманите за черквата „Св. Илия". Последните, макар и малцинство, я бяха обсебили. Възползувайки се от този закон, в 1911 г. някои учители в града съставиха списък на българите, с който установиха, че техният брой надвишава две трети от християнското население на града и, съгласно закона, черквата се предаде на българската община. Това беше голямо събитие за града. Напразно гръцкият владика търсеше подкрепата на местните турци, за да си възвърне черквата. За гъркоманите беше построена нова черква с държавни средства, в която, от яд и от фанатизъм, владиката не допусна да се служи и тя стърчеше празна.

 

За кратко време от града излязоха много интелигентни хора, като: първият директор на Софийската мъжка гимназия Георги Попстаменов, директорът на бившата Дирекция на държавните дългове Никола Стоянов, редакторът на в. „Известия" и „Новини" в Цариград Димитър Бързицов, видният днешен публицист и общественик Георги Кулишев и др. Дойранските учители със своята високопатриотична дейност допринесоха много за културното издигане на гражданите. От старата генерация личат имената на: Антон Костов, основател на местната революционна организация, осъден от турците на доживотен затвор; Димитър Хаджидинев, сподвижник на Гоце Делчев; Димитър Михайлов, дългогодишен главен учител в Дойран; Христо Динев Батов, виден деец през революционните години, починал като главен учител в гр. Воден; Георги Митев, дългогодишен главен учител и Никола Янишлиев, учител в битолската гимназия, както и учителите от по-новата генерация, които взеха дейно участие в революционната организация — Никола Минцев, Никола Хаджиташов,

 

53

 

 

Георги Кулишев, Нако Илиев и Борис Янишлиев (той през последните години бе организирал хубав струнен оркестър в града). В Дойран са били учители през разни години хора от всички краища на М кедония, които също така имат големи заслуги към учебното дело в града. Такива бяха Димитър Шалдев от Гюмендже, Никола Бояджиев и Гочев от Велес, Тодор Иванов от Солун, Георги Трайчев от Прилеп, Ахил Минчев от Охрид, Петьр Лъджев от Воден, Христо Икономов от Кукуш, Мария Радичева от Велес, Деспина Каневчева от Охрид и др.

 

Учителите в Дойран имат заслуги и към театралното дело в града. Всяка година те организираха и изнасяха по 1—2 любителски представления в училищния салон, които се посещаваха от гражданите с голям интерес. В това отношение особени заслуги имаше учителят Борис Янишлиев със своите неоспорими музикални и художествени заложби. На дойранска сцена са изнасяни пиесите: „Многострадална Геновева", „Скъперник" от Молиер, „Женитба" от Гогол и др. По повод на последната пиеса се случи следният инцидент. Гръцкият владика, голям българомразец, който със злоба ненавист гледаше на тия представления — проява на българщината, като научи, че се дава пиеса от руски автор, отиде при каймакамина, за да го увещава да забрани даването на пиесата, а така също да не позволи да се организират тържества за празника на Кирил и Методий. Каймакаминът се съгласил с него. Архиерейският наместник в града — свещеникът Попевтимов трябваше да ходи чак в Солун да увещава валията д се разреши даването на пиесата, както и отпразнуването на празника.

 

Едно от любимите развлечения на гражданите бяха годишните актове. Обикновено годишните занятия завършваха с акт с твърде разнообразна литератури програма, който се посещаваше от много граждани, от представителите на официалната турска власт и от видни турци. В края на акта се разиграваше томбола от предмети, изработени от учениците през часовете по ръчна работа. Така под грижите на родолюбивите дойрански граждани и добрите учители се развиваше и процъфтяваше българското учебно дело в града.

 

54

 

 

В административно отношение Дойран спадаше към Солунския вилает и Солунския санджак. Представител на турската власт в града беше околийският управител (каймакаминът). В седалището му (хюкемата) бяха събрани всички служби: съд, жандармерия, банка. Жандармерията се състоеше от едно конно отделение (суварии) и едно пешо отделение (заптиета). Началникът на двете отделения беше жандармерийски офицер (милязъм). Почти всички чиновници, без кадията и каймакамина, бяха местни турци, полуграмотни, издигнали се благодарение на дълъг стаж. Те бяха почти несменяеми.

 

Данъците се разпределяха от смесени махленски комисии, а се събираха от махленски бирници (таксилдари) Най-тежък беше военният данък (бедел параси) — до 50 гроша. Тоя данък се налагаше до Хуриета, понеже дотогава турците не вземаха на военна служба младежи от чуждо народностно произхождение. След военния идваха: данък занятие (тиджарет параси) — според дохода и занятието на данъкоплатеца; пътен данък (йол нараси) — по 15—20 гроша на лице; данък сгради (емляк нараси) — според сградата. Към тези преки данъци се събираха и някои произволни общинни такси и берии. Махленският бирник всяка неделя ходеше от къща на къща да събира данъци. За плащането на данъците не се определяше срок, нито се налагаха глоби за закъснение.

 

Земеделските произведения се облагаха с данък юшур — 10 процента в натура. Събирането на тоя данък се отдаваше на търг на предприемачи, предимно турци, наричани юшурджии. Понякога като благоволение турците допускаха да се явяват на търга и българи. Данъкът на различни села се движеше съобразно с големината на селото и реколтата между 20—50,000 гроша за сезон. За имота и добитъка си селяните плащаха отделни данъци — беглик, бедел и др.

 

Кметът и всички чиновници в общинското управление бяха също така малограмотни местни турци, назначавани от околийския началник. През цялото си управление те не правеха нищо за подобряване бита на гражданите и за благоустрояване на града. За водопровод и канализация и дума не можеше да става. Водите на всички чешми бяха каптирани в пръстени кюнци,

 

55

 

 

а вместо канали служеха вадите, които минаваха през града и отиваха към езерото. Напоследък благодарение на инициативата и грижата на общинския лекар арменец общината взе мерки за чистотата на града. Улиците редовно се метяха и чистеха и сметта се събираше от общински коли. За целия град имаше една примитивна баня (хамам) в турската махала, често недостъпна за християните.

 

В санитарно отношение градът бе доста занемарен. За цялата околия и града имаше един редовен лекар и малка аптечка. Освен титуляра работеха още двама частни лекари: единият грък — Аргир, завършил или недовършил медицина в Атина, ходеше вечно пиян из кръчмите и за всички случаи предписваше хинин. Другият беше евреин. И неговата медицина се състоеше в магическата сила на хинина — сулфатото. При по-тежки случаи дойранци отиваха да се лекуват в Солун. Там имаше доста способни лекари-българи, завършили медицина в странство. В последно време в града се ширеше туберкулоза. Лятно време в долните крайезерни квартали върлуваше малария, на която гражданите, още по-малко властта, не обръщаха внимание. Мнозина дори и не се лекуваха, влачеха болестта с месеци и години и така несъзнателно ставаха нейни разпространители,

 

Дойран нямаше зъболекари и акушерки. Работата на първите се вършеше от някои бръснари, които с обущарски клещи бъркаха в устата на болните и понякога заедно с болния зъб измъкваха и част от челюстта Акушерството пък вършеха стари баби по свой маниер без спазване на най-елементарна хигиена. Много от тях имаха познания по народна медицина и лекуваха с билки, разтривки, лапи и пр. Турците пък не признаваха никаква медицина. В турските къщи рядко стъпваше лекар. Когато в града върлуваше холерата и се говореше за предпазване от бацили, един турчин фанатик, за да докаже, че нямало никакви микроби, облиза земята с език.

 

*  *  *

 

На 10 юли 1908 г. младотурците извършиха преврат в Турция. Петстотингодишната тиранична монархия рухна и на нейно място беше установено конституционно управление. Хуриет („свобода") — това бе най-често

 

56

 

 

произнасяната дума тогава. Несъмнено Хуриетът беше един прогресивен акт — крачка напред към демократично развитие на Турция. Младотурците широко прокламираха великите завети на Френската революция — свобода, братство и равенство, които не бяха цялостно пазени. Все пак този акт беше един отдушник за изтерзаното македонско население. Вратите на затворите широко се отвориха. Много емигранти се завърнаха по родните си места. Четите слязоха от планините. Враждата между отделните малцинства стихна. Народът повярва, че най-после е дошла окончателната свобода. В Дойран настана истинско тържество. Целият град ликуваше. Започнаха сърдечни излияния между турци и българи. Повече от забягналите в България дойранчани со завърнаха. Хората се заловиха за работа с нови надежди. Свободата даде мощен импулс и градът тръгна към възход.

 

Така минаха първите години на новия конституционен режим, докато през 1910 г. положението се промени. През септември същата година започна обезоръжителна акция срещу българското население, придружена с побоища, насилия и затвори. Някои хора от града и околията забягнаха отново в нелегалност. В отговор на турските насилия се заредиха атентати по железопътната линия Солун—Серес, в Щип и Кочани, последвани от масови кланета на българското население. Към края ма август 1912 г. избухна адска машина и на пазарището в гр. Дойран, където бяха убити и ранени около 60 души турци и цигани и неколцина българи. Този атентат вбеси турците. Въоръжени тълпи се спуснаха от турските махали и се готвеха за кървава разправа. Благодарение на застъпничеството на каймакамина и на някои по-благоразумни турци кланетата бяха избягнати. По тоя случай бяха арестувани доста граждани и изпратени в солунския затвор.

 

В това доста тревожно положение дойде известието за военна мобилизация на балканските държави. Турците го в града съвършено се озвериха. Заедно с мобилизацията започнаха и повсеместни арести на граждани. Към началото на военните действия в града бяха арестувани около 120 души. Едни, с белезици на ръце, други, навързани с въжета по двама и по трима, пеша, всред дъжд и кал, бяха изпратени със силен конвой от

 

57

 

 

башибозук в Солун. Близо до гр. Кукуш бяха убити от башибозука няколко души, между които видните български граждани Вано Хаджимитов, Вано Кирийчов и Георги Тюфекчиев, тъй като изтощени от бой, глад и умора били изоставали по пътя.

 

Както е известно, Балканската война почна под благовидния предлог за освобождаване на Македония от турско иго. В процеса на самата война обаче се разкриха истинските подбуди на някои от съюзниците: заграбване на колкото се може по-голяма част от Македония, без да се държи сметка за желанието и настроението на местното население. Войната завърши с пълен разгром на Турция. Когато съюзниците пристъпиха към сондажи за разпределяне на завзетите от Турция територии, всеки от тях предяви безброй мотиви за прекомерни териториални претенции. Докато българите отстояваха турските нападения при Чаталджа, в Солун сърби и гърци се разбраха за поделянето на плячката. Спорът се разрази във вражда и съперничество, което доведе до Междусъюзническата война. При тази война гръцките войски извършиха големи жестокости над българското население в околията. Убийствата, грабежите и насилията надминаваха по жестокост и размери онези, които бяха извършвани от бившите поробители. Всичките им злодеяния бяха навреме и на самото място констатирани и изнесени в рапорта на Карнегиевата ко мисия под надслов „Анкета на Балканите". Бяха опожарени отчасти или изцяло всички български села в подножието на Круша планина. От тези села бяха убити стотици селяни, а други — изпратени по Егейските острови като заложници, където мнозина измряха.

 

С Букурещкия мирен договор Македония беше поделена. Дойранска околия бе разпокъсана. Граничната линия раздели езерото на две части: източната, с гарата и 23 села от Гьолбаш, се даде на Гърция и западната, със самия град — на Сърбия. Голяма част от българското население напусна града. След войната Дойран от осемхиляден град остана едва с четири хиляди души население. Изселените дойранци се настаниха предимно в София, Бургас, Пловдив, Свищов, Плевен и Благоевград. Дойранска околия пък от 75 села остана с 52 села и около 20,000 души население (по сръбски сведения).

 

58

 

 

Останал без хинтерланд, Дойран напълно замря. Пазарите и търговията западнаха. Риболовът съвсем намаля. Градът се превърна в мъртъв крайграничен пункт, откъснат от света и живота.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]