6. ЕЗЕРОТО
Говорейки за Дойран, не може да не се спрем и на езерото — бисера, красотата и гордостта на града. От езерото зависеше цялото благосъстояние на гражданите.
Дойранското езеро лежи в малка, твърде живописна ниска котловина. Сините му кристални води блестят отдалеч всред високи планини и китни брегове. От север Беласица така близо стърчи до брега, че сякаш полите ѝ се къпят в хладните води на езерото. Срещу нея Круша планина плавно се издига над десетки селца, ниви и ливади. На запад мълчаливо дремят височините Дуб и Калатепе, в подножието на които като орлово гнездо бе кацнал градът.
Около езерото целият бряг се зеленееше в чудни нюанси. Имаше много красота, много поезия в природата на тоя бряг: ведрата синевина, всред която дремеше в затишие градът; спокойствието на ярката зеленина; дивият крясък на белите морски ластовички, разперили криле над водите; близките планини, свели чела в дълбочините на езерото; просторните златисти пясъци по южния бряг — цялата тая звучност, простота и своеобразие още от първия поглед завладяваше и омайваше зрителя.
И досега не е направено никакво проучване за произхода на езерото. Според сръбския професор Йован Цвиич, който през 1905 г. посети Дойран, Дойранското езеро било остатък от някогашното Егейско езеро, което през вековете се оттеглило към мястото на днешното Вяло море.
Друго обяснение дава легендата за произхода на Дойранското езеро. Стари рибари с увлечение и интерес разправяха, че преди хиляди години езерото не съществувало. Цялата котловина, в която то днес лежи, била покрита с вековни гори. В североизточния край на тези гори, недалеч от полите на Беласица, под стръмно надвесена скала имало дълбок кладенец, в които клокочела
59
изобилна вода. Тоя кладенец бил страшилище за местното суеверно население. Съществувало поверие, че при силен напор на водната стихия водата на кладенеца ще бликне и ще залее цялата долина. Тоя постоянен страх накарал населението да вгради кладенеца в дебели каменни стени и да захлупи отвора му. След всяко черпене на вода обвързвали похлупака с железни вериги. Минали години. Поколения едно след друго се редели и чезнели в мрака на забравата. И ето че един фатален ден страшното поверие се сбъднало. . .
Околията се славела с млада девойка, за чиято хубост се носела приказка из долината. Много момци лудеели по нея. Много възторзи, възхищение и копнежи будела нейната стройна фигура. Но сърцето на девойката било запълнено. Тя имала свой избраник, с когото тайно се срещала вечер при кладенеца. Тия срещи решили съдбата на долината.
В един мрачен есенен ден, когато над гората се спускала синята дрезгавина на нощта, младият избраник със своя жребец бързал към кладенеца. Натам бързала и хубавицата, с менци в ръце. Тя често се спирала, услушвала се, оглеждала се наоколо и пак тръгвала. Стигнала до кладенеца, тя сложила менците до оградата, отвързала тежките железни вериги и почнала да налива вода. Но току-що наляла първия съд, до слуха ѝ стигнал конски тропот. Сърцето ѝ лудо заиграло. Ръцете ѝ затреперали. Тя грабнала менците и се спуснала към близкия храсталак. Тук в дрезгавината се чернеела стройната фигура на нейния избраник. Двата силуета се слели.
Гъст мрак неусетно обвивал гората. Вятърът се засилвал. Мрачни облаци закрили небето. Ситни капки дъжд заплющели по листата. Унесени в своя любовен екстаз, младите не обърнали внимание на дъжда. Едва когато той се засилил, те се сепнали като от сън и забързали да се приберат. Но а залисията си забравили да затворят кладенеца.
Над селото се извил страшен ураган. Светкавици разкъсвали небето. Гората се превивала в страшни стенания — клони се чупели, грамадни дървета се изскубвали и политали със страшна сила. Непрекъснатият тътнеж на гръмотевиците и ослепителният блясък на светкавиците всявали ужас в долината. Небето приличало
60
на издънено море, от което се изливали цели водопади. Скоро от височините се понесли бесни реки и с рев се турнали въз долината. Блатата постепенно се превръщали в езера, които бързо растели и се сливали едно с друго. Всред тоя тътнеж се чул страшен взрив: стените им кладенеца се сринали. Водата в луди талази бликнала от дълбочините и се понесла към долината. Настанала страшна суматоха. Ужасени, зверовете бягали из гората. Дивият вой на чакалите се сливал с лая на кучетата, с рева на воловете, с цвиленето на конете в оборите. Хората се суетели обезумели. Никой не знаел какво става. В бъркотията се чули викове: „Оградата на кладенеца се е сринала, водата приижда, бягайте към височините!" Хората набързо запретнали коли, натоварили каквото могат и се отправили към близките възвишения.
Между това дъждът постепенно преминавал, водите от планините намалявали. Кладенецът обаче все така заплашително бучал. Реката, блатата, езерата загубили своя вид и форма. Всичко се сляло в една водна стихия, която рушала и отнасяла всичко, което срещнела по пътя си. Полята, гората, селата изчезнали. Така водите на кладенеца изпълнили цялата котловина и се обрамчвало сегашното езеро.
И днес на това място, където някога бил кладенецът, водата клокочи в дълбочините на езерото и от време на време изскачат на повърхността едри мехури. Тук се чувствува приток на изворна вода, по-студена и по-вкусна, носеща мириса на планините. Дълбочината на езерото тук е най-голяма. При ясно време и спокойна повърхност се вижда по дъното да тъмнее сянката на огромни подводни скали. Тази част от езерото се нарича „Бунарът". Всичко това може би е дало повод в далечното минало народът да сътвори легендата за произхода на Дойранското езеро.
То лежи на 148 м над морското равнище и заема повече от половината на котловината. Има форма на малък, удължен от север към юг кръг с диаметър около 7.5 км при периферия 20 км. Общата водна повърхност достига до 42.65 кв. км. Бреговете са плитки и постепенно се спускат към дълбочината, която към центъра достига до 10 м или 7 сажена (по мярката на рибарите). Дъното е песъчливо и на места чакълесто. В североизточната
61
част, около „Бунара", както споменахме, се срещат подводни скали. Тук дълбочината достига до 12 м. Водата в окрайнините на езерото е безцветна — кристална. Във вътрешността дебелите водни пластове имат между небесносин и зеленоизумруден цвят.
Езерото често мени своя облик в чудно красиви, пленителни картини. Денем, при тихо време, обикновено го видите спокойно. Тогава цялата водна стихия представлява една неподвижна стъклена маса, която блести като огледало. Понякога тук-таме в далечината самотни лодки порят водите и в образувалите се след тях леки бразди искрят елмази. А колко по-красива е гледката вечер, когато над езерото заблести бездънният небесен свод. Хиляди звезди, заиграли в чуден хоровод, се оглеждат в спокойните води. Хоризонтът тъмнее. Бреговете се чернеят. Високите чукари дремят, унесени в някакъв захлас. Над езерото става тихо. Приятна прохлада повява над водите. Не се чува никакъв шум. Само плясъкът на веслата отеква в тишината. Понякога на изток пламва слабо сияние. Звездите губят своя блясък и чезнат в мрачината; тогава иззад облите могили на Круша планина се надига огненият диск на луната и златисти лъчи заиграват над водите.
Погледнете езерото през лятно утро, когато долината се събужда. То се промъква през утринните леки мъгли и се показва такова хубаво и чудновато! Докато го наблюдавате в захлас — и последните мъгли се вдигат и езерото се разкрива в своята свежа голота. Утринната заря позлатява върховете на околните планини. Скоро първите снопове лъчи трепват над водите. Езерото блясва, озарено от чудноват огън, сякаш водите се събуждат от дълбок сън. Бели морски ластовици, разперили сребристи криле, се вият над повърхността и дебнат своите жертви. Те като стрели се спускат, плясват с криле над водите и отново се издигат във въздуха. В червените им клюнове треперят, здраво стиснати, малки рибки.
Но колкото мило и красиво е езерото, когато е спокойно, толкова то е страшно, мрачно, диво и коварно при буря. Силният вятър надига от дъно тъмните води. Грамадни пенести вълни се мятат в бесен кипеж, гонят се една друга, блъскат се яростно о бреговете и се пръскат в безброй ситни капки.
62
В езерото се вливат само няколко реки: от изток — Коджасу, Николичката и Карапазарлийската река, от запад — Джангърка. Често лятно време водите на тия реки съвършено намаляват, нивото на езерото тогава спада и по повърхността му на някои места се явяват зелени пластове — жабуняци, които рибарите наричат муровини. От езерото изтича река Гьолай, която се влива в Арджанското езеро. При силни бури понякога мястото, където се изтича реката, се засипва. Тогава нивото на езерото се повдига и залива долните улици на града.
През трите прохода над котловината духат различни по посока и сила ветрове, които дават и различни отражения на температурата, влагата и раздвижването на водите в езерото. Ветровете в дойранска та котловина са сезонни. Рибарите знаят в кой сезон какъв вятър духа. Най-често над езерото духа „южнякът", който идва откъм морето. Обикновено започва от месец март и продължава до края на септември. Той леко раздвижва водите в ситни вълни. Това състояние на езерото рибарите наричат рема. Друг вятър в противоположна посока е „калищникът" или „беласичкият". Духа обикновено към края на зимата. Ако езерото е замръзнало, той чупи ледовете и ги тласка към южния бряг. Най-силни и опасни са ветровете „вардар" и „добровен". Първият духа от Вардарската долина, носи големи студове и вдига едри вълни. Когато духа по-продължително, езерото замръзва. Най-опасен за рибарите е „добровенът". Духа откъм Беласица и Дуатепе, най-често когато зимата е топла и рядко през друго време. Силата му трае няколко часа. Вдига големи вълни, които следват непрекъснато една след друга. Силно поврежда ловищата. Ако езерото е замръзнало, чупи леда и блъска ледените блокове към блатата, като сече прегради, колове и леси. Доброто му е, че не трае дълго, иначе би причинявал много големи щети. Друг вятър, пак от същата посока, е „кривецът", който духа обикновено зимно време. Предвестник е на дъждове, затова го наричат още „дъждовник".
Освен периодичните ветрове в Дойран и при тихо време се чувствуват известни течения. Това са отражения на обикновените морски пасати. Понякога, макар и доста рядко, лятно време, сред горещи и тихи дни ненадейно
63
върху града и езерото връхлита страшен ураган. Сред знойния ден за момент на ниския хоризонт се показват малки перести облаци. Опитното рибарско око знае какво означават те и какво ще последва; затова отвсякъде се надава вик: „Облак!" Настава необикновена паника. Рибарите, които са по брега, бързат да изтеглят лодките си на суша. Онези, които са в езеро то, гребат с всички сили, за да се доберат по-скоро до брега. Само миг след това внезапна вихрушка извива високи стълбове прах над града. Черни облаци закриват хоризонта. Силен вятър блъска покривите и прозорците на къщите. Дърветата се превиват до земята. А сред езерото сякаш изригва вулкан, който обръща дъното му. Тъмните води се надигат в бесни вълни и яростно се мятат в безпорядък. Цялата котловина бучи. Езерото зловещо кипи, обвито в пяна. Грохотът на вълните, които се разбиват о брега, страхотно отеква из мрачния град. Зданията край брега треперят от ударите на огромната водна маса. Големи водни струи се издигат като гейзери и падат със страшен шум, разбити на пяна. А в сивия въздух се вият неспокойно белите морски ластовици, чийто крясък се носи като зловещо предсказание. Под тях се вижда закъснял рибар да се бори с бурята. Лодката му ту се губи в дълбоко зиналите водни ями, ту се показва по гребена на вълните, за да полети отново надолу. Ужасени жени и деца тичат към брега да търсят близките си.
Като гледа всичко това, човек, който не познава стихията на езерото и неговите капризи, би се чудил как тихите и спокойни до преди малко води могат така бързо да се превърнат в истински ад. Едва когато западат първите капки дъжд, бурята започва да стихва, небето се прояснява. Силата на вятъра постепенно намалява. Вълните стават по-плавни, докато съвършено се успокоят и утихнат. Дъждът не трае дълго: Слънцето отново блясва и сините води на езерото приветливо се усмихват, като че нищо не е било.
Понякога, след отминаването на бурята, когато паднат последните дъждовни капки и от запад слънцето отново се покаже през оределите облаци, над езерото се издига ярка небесна дъга (зуница). Тя като арка обхваща хоризонта с багрите на слънчевия спектър. Под нея брегът трепти във ведрина Полята, горите и планините
64
Кът от рибарско ловище
светят в нежни тонове и контрасти, които плавно се преливат в чудно хубава картина, отразена в стихналите води на езерото. Над котловината отново се възстановява пълно затишие, сякаш природата си отдъхва след бурята.
От птиците, които се срещат в Дойранското езеро, едни са постоянни обитатели, други прелитат зимно време от северните области. По-забележителни птици от тия, които живеят постоянно в езерото, са: сурле (морска ластовица) — много прилича на чайка, като нея е предвестник на бури; пильовци, подобни на сурлето — летят на куп, когато забележат риба, и с това помагат на рибарите да я откриват. Други по-редки птици са пуцко и алиговци — дребни, пепеляви на цвят. Те не хвърчат, а непрекъснато се гмуркат във водата. По блатата живее лиска (водна кокошка), черна на цвят, с бяло петно на челото. Други по-дребни птици, които живеят по блатата са: калугерица, кукушинка, стърчиопашка и рибарче. Рибарчето е извънредно красива, синьозеленикава на цвят сладкопойна птица.
В началото на зимата, когато рибата слиза към блатата, от север долитат десетки видове блатни птици, зимни гости на езерото. Блатата се изпълват с разновидни бели, черни и пъстри птици, които гъмжат из тръстиката. По-известни от тях са: гаро и ачко — и двете черни, твърде лакоми птици; рибар — прилича на щъркела, като него стърчи на един крак край бреговете на блатата; кокалка — много красива, със синьозелен металически блясък на перушината. На времето кожата ѝ, с перушината, се продаваше по 5 гроша. Изнасяха я за направа на дамски шапки. Друга птица, на която кожата също така се изнасяше, бе драйката, прилична на щъркела, само че много по-висока. По аналогия на нея на високите хора по нас казваха „драйка". А на лакомците, по аналогия на лакомата птица ачко, казваха „ачко".
Освен гореизброените птици в езерото понякога долитаха диви гъски и патици, лебеди, доста рядко пеликани п др. Най-полезна за рибарите от всички видове птици, бе вранището, което те хващаха и използуваха при лова на риба в ловищата.
В Дойранското езеро имаше сравнително малко видове, но много ценна и вкусна риба. На първо място
65
стоеше перкията (речен костур) — много прилича на бялата риба. Достига до 50 см дължина, и 2 кг тежина. Храни се с калки рибки, червейчета и миди. Месото ѝ е бяло, леко и много вкусно. Крапът (шаран), достига до един метър дължина и над 15 кг тежина. Ловеше най-много през март, когато женската си хвърля хайвера по плитките места на блатата. Този сезон рибарите наричаха бъркало. Месото на крапа е вкусно и леко. Платицата прилича на шарана, но е по-малка и плоска. Достига до 40—50 см и на тегло до 2.5 кг. Не се ценеше като крапа и перкията. Месото ѝ е тежко и, с много кости. Повечето се изнасяше в близките градове или по пазарите. Сомът се срещаше по-рядко в Дойранското езеро, на тегло достига до 40—45 кг. Живее в блатата, заровен в корените на тръстиката, и движи мустаците си като червейчета. С това подмамва рибките и лакомо ги поглъща. Месото му, за разлика от сомовете, които живеят из другите блата, е много вкусно и леко и не мирише на тиня. Една от редките риби в езерото бе янгулата — змиорка. Неизвестно как змиорката попадаше в Дойранското езеро, когато се знае, че змиорките от реките и моретата се събират от цялото Средиземноморие, минават Гибралтар и се впускат в далечно плуване към Бермудските острови, където хвърлят хайвера си. Малките змиорки се връщат по същия път в Европа и повтарят живота на своите родители. Как и откъде влизаха в Дойранското езеро, не може да се обясни. Една от най-хубавите сезонни риби в езерото бе белвицата — дребна риба до 14—15 см дължина, бяла на цвят. Ловеше се най-много зимно време в ловищата по блатата. Тогава е тлъста и много вкусна.
Други по-дребни риби, които не се ценяха в Дойран и се изнасяха по близките пазари, бяха курарите — малки бели рибки, като платицата. Летницата приличаше на курарите. Освен тях в езерото имаше много друга дребна риба без никакво значение: мрянка, достига до 30—50 г; мърмаре — прилича на морските попчета; линаре (кадифе-балък) — синьозелена на цвят, месото ѝ мирише на тиня и не се яде; пласкуне — най-дребната риба в езерото. Слагаше се за стръв на въдиците, с които ловяха перкия.
65
В блатата на езерото се въдеха много раци. Раците достигаха до 150 г. Месото им е много леко и вкусно. В сръбско време ги изнасяха за Белград и Виена.
В блатата имаше също така водни змии, костенурки пиявици, по бреговете живееха видри, които зимно време нанасяха големи щети на ловищата, като прояждаха лесите и мрежите и пропъждаха рибата. Срещаха се също така и порове, големи колкото котки. По пясъчното дъно в югоизточния край на езерото имаше голямо количество миди, наричани в Дойран сколки. Едни от тях бяха малки, като морските, други бяха по-големи. Ловяха ги за стръв на въдиците. В последно време някои почнаха да ги употребяват за храна.
Из блатата и по западния бряг на езерото имаше буйни водорасли, наричани в Дойран ръса. По плитките места в северозападния край растеше „рогозка", прошарена на места от красиви водни лилии. Рибарите събираха „рогозката", сушаха я и плетяха от нея леси. Една широка ивица блата опасваше брега, като начеваше от северния край на града и стигаше до 4—5 км. Отдалеч тръстиката даваше илюзия на буйно изкласили ниви, полюлявани ту на една, ту на друга страна от вятъра. На тях често се виждаше малкото рибарче. Кацнало на тръстиката, то се люлееше и пееше в сладостна забрава.
Дойран беше рибарски град. Над 400 семейства се занимаваха с риболов и търговия с риба. Дойранските рибари бяха прости хора, твърде малко възприемчиви, много наивни, религиозни и суеверни. По природа бяха добродушни, гостолюбиви и откровени, но твърде разточителни. Вземаха на вересия и почти всички имаха стари дългове, сякаш без дълг не можеха да съществуват. Живееха с надеждата, че през годината ще има добър лов и ще могат да се издължат.
Рибарите даваха тон на живота в Дойран. Имаше ли добър лов, тогава в кафенетата, в бакалниците и във всяка търговия се чувствуваше оживление. Рибарите не знаеха да ценят парите, не знаеха какво значи спестовност и икономия. Когато в Дойран искаха да кажат за някого, че живее разточително, казваха: „Кара я рибарската".
Къщите на рибарите бяха паянтови, на един етаж, с изба. Много семейства живееха в малки, ниски къщи в общ двор. Из дворищата, по дуварите, дори и по улиците
67
висяха проснати за сушене мрежи и разгънати леси. Вътре къщите бяха мрачни и влажни, миришеше на риба, както впрочем миришеше на риба и голяма част от града. Риболовът ангажираше почти цялото семейство на рибарите. Докато мъжът бе в езерото, жената в къщи плетеше мрежи, зареждаше въдици, чистеше и простираше мокрите мрежи и пр. Изобщо рибарите в Дойран си имаха свой живот, по-труден и по-особен от живота на другите дойрански граждани.
Дойранските рибари бяха много опитни и изкусни. Притежаваха доста сложен и разнообразен инвентар: мрежи, въдици, винтери, грипове и пр.
Лодката е първа необходимост за рибаря. Дойранчани наричаха лодките кораб. Дойранските кораби бяха тежки и плоскодънни. Правеха се от дебели дъбови дъски с дължина до 6 м, широчина 1.5 м и дълбочина 0.80 м, отвън и отвътре бяха катраносани. На единия край на кораба се закрепваше напречно дърво (крондир) и на него се поставяха веслата (копиите). Дойранските кораби побираха 8—10 души и носеха около 1,000 кг полезен товар. Неразделна част от кораба бе „изполът" — дървен черпак, с който гребяха риба или вода. Най-важният инструмент на рибарите бяха мрежите. Според големината на рибата, която искаха да ловят, мрежите биваха с по-малки или по-големи отвори. Отворите рибарите наричаха очи. Две очи правеха един „вров". С врова рибарите мереха размера на мрежите. Най-гъста мрежа бе белвичарът. С нея ловяха пласкуни за стръв на въдиците. Малко по-рядка бе мрежата за ловене на курари, а още по-рядка бе мрежата айлат — за ловене на перкии. Най-редки бяха мрежите за ловене на платици и шарани. Отворите на тези мрежи биваха широки от 8—10 см в диаметър и дълги до 200 врова.
Друга по-малко употребявана мрежа бе пизиволът — серкме за ловене на риба, каквото се среща навсякъде из селата край реките. През месец март, когато шараните излизаха по плитките места, за да си хвърлят хайвера (сезона на „бъркалото"), рибарите си служеха с малка наръчна мрежа, наречена беския. Тя представляваше полукълбо с диаметър 1.5 м, един вид мрежен похлупак. Рибарят, който стои на брега, край блатото, като забележи раздвижване на водата, нагазва и захлупва
68
мястото, където играе рибата. След това бърка с ръка през отвора отгоре и вади улова. За ловене на сомове рибарите употребяваха винтери. Те имаха формата на дълги бъчви. Отпред се намираше фуниеобразен отвор, който така се стесняваше, че когато сомът влезе във винтера, не може да се върне. Винтерите се спускаха вечер край блатата и на следния ден се вадеха.
Почти при всички видове риболов рибарите си помагаха с „повла". нещо прилично на мрежа, с която децата ловят пеперуди. С тях рибарите гребяха рибата от корабите или от ловищата. Имаше и по-тежки повли с елипсовидна форма за ловене на миди. Рибарите влачеха такива повли по дъното на езерото и загребваха мидите, заровени в пясъка.
Грибът бе най-голямата мрежа, която дойранските рибари употребяваха. Състоеше се от две странични гъсти мрежи, към задния край на които се прикрепваше торба (капа). Па другия край на мрежите се превръзваха дълги въжета за теглене. При гриба работеха около 8—10 рибари-грибчии. С него преграждаха една част от брега на езерото, след това хвърляха въжетата на брега и започваха да теглят, наредени на всяко въже по 4—5 души, като постепенно се приближаваха едни към други. Когато изтеглеха торбата до брега, гребяха рибата с повли и пълнеха лодката. Случваше се при едно хвърляне на гриба да се улови от 500 до 1,000 кг риба. В Дойран имаше и по-малки грибове, наречени престамници, които костуваха по-евтино, но даваха помалък улов риба.
Освен с разните видове мрежи дойранските рибари си служеха и с въдици. По дълъг конец на близко разстояние се навързваха на копринени конци въдици от различна големина, съобразно с рибата, която се ловеше. На въдиците закачваха различна стръв: червейчета, парченца миди, дребни рибки и пр. За ловене на шарани някои дойранскн рибари си служеха с „усти" — тризъби железни шипове, натъкнати на дълъг прът, като копия, с които пробождаха рибата от лодката.
Ловитбата на риба с мрежи и въдици в Дойранското езеро ставаше изключително нощно време. След като хвърлеха мрежите или въдиците, рибарите излизаха да спят по брега, в ловищата или пък в лодките. Рано сутрин събираха мрежите и въдиците. Ако нямаше доетатъчно
69
улов, хвърляха ги наново във водата. Въдиците и мрежите се прикрепваха на „лейки", които плават и се забелязват отдалеч. За да стоят отвесно във водата, на горния край на мрежите поставяха парченца от борова кора, наричани филоти, а на долния прикрепваха кръгли оловни парченца.
Най-популярен, а може би и най-оригинален начин за ловене на риба, който се практикуваше само в Дойранското езеро, бе ловът в ловища. Ловищата представляват блатни парцели от 3—4 декара. По цялото протежение на дойранските блата имаше всичко около 100 ловища, разделени едно от друго с колове. В центъра на всяко ловище всред тръстиката се издигаха малки наколни колиби, които също се наричаха ловища. Те се у построяваха върху дълбоко забити колове и имаха размер около 4 на 4 м. На единия край се правеше огнище, измазано с глина. Вратите обикновено гледаха на юг. До тях малки дървени стълбички водеха за покрива на ловището, откъдето пазачите наблюдаваха птиците да не пропъждат рибата.
Сезонът за лов в ловищата започваше от Димитровден и траеше до Благовещение. Още в първите дни на есента рибарите преграждаха двете страни на ловището, като онази част, която бе откъм езерото, оставаше отворена, за да може рибата, която идва от дълбочините, да навлиза в ловището. Още от лятото на около 300—400 крачки от вътрешната страна на ловището рибарите нахвърляха в откритите води тръни (парнар). Под водата се образуваше куп от храсти (насека), който достигаше до повърхността. Купът се ограждаше с 3 колове, за да не могат вълните да го отнесат. В храстите през зимата се криеше перкия и друга дребна риба.
Когато рибарите се уверяваха, че ловището се е напълнило с достатъчно риба, затваряха вътрешния край с мрежи, а след това мрежите заменяха с гъсти леси, които стигаха до дъното и стърчаха 20—30 см над водата. Същото правеха и с насеките. След като рибата така се оградеше от всички страни в ловището, оставаше да се пристъпи към улавянето ѝ. Обаче в ограденото голямо пространство това можеше да стане много трудно и бавно. Налагаше се рибата да се стесни в колкото се може по-малко пространство. За тази цел рибарите
70
прибягваха до помощта на птиците. Успоредно на външната ограда вътре те правеха втора преграда от редки леси. В междината, образувана от вътрешната и външна преграда, пускаха блатни птици, на които предварително подрязваха крилата. Тези птици-гмуркачи гонеха рибата из междината и последната през редките леси навлизаше във вътрешното пространство, където птиците не можеха да влязат. Когато целият междинен коридор се очистеше от рибата, рибарите заменяха редките леси с гъсти. Така рибата оставаше оградена в по-тясно пространство. След това правеха втора и трета ограда все по-същия начин, докато затворят всичката риба в един съвършено тесен кръг, наречен котèц. Най-подходящи птици за тази цел бяха прелетните птици вранищèта.
За улавяне на птици за ловищата рибарите правеха в откритите води, близо до ловищата, специални клетки, наречени пеликатник. Това е малък кръг от леси с диаметър от около 1 м. От едната страна се оставя фуниеобразен отвор. Пеликатникът стърчи над водата около 30—40 см, отгоре е покрит с мрежа. Вътре слагат дребни умрели рибки, които плават на повърхността. Птиците, като хвърчат или плават, забелязват рибките и почват да обикалят около лесата. Те скоро намират отвора и почват да го побутват с крилете си. Той обаче е така нагласен, че като го бутне птицата отвън, се разтваря, но щом влезне вътре, пак се стеснява. Като изядат рибките, птиците правят опит да се върнат, но колкото повече блъскат с крилете си тесния отвор, толкова повече той се стеснява и те остават вътре.
От котеца рибата се гребеше е повли и се прехвърляше в лодките. Тези, на които бе провървяло, можеха да изкарат от едно ловище до 2,000 коша. Едно ловище обикновено се използуваше от 3—4 рибари, които предварително сключваха колективен договор. От слепия случай и каприза на времето зависеше дали те ще забогатеят или ще останат пак сиромаси. Можеше да се случи в ловището да не влезне риба или пък, ако е влязла, да връхлетят бури или ледени блокове, да съборят коловете и лесите и рибата да избяга. През цялата зима рибарите работеха из ловищата при много тежки условия. При силни бури и виелици, сред студените вълни, те приковаваха коловете и стягаха лесите.
71
Още по-лошо ставаше, когато блатото замръзне. Тогава те с брадви и чукове къртеха леда и прочистваха блатата.
Всичката уловена риба се изнасяше на рибната борса, където се продаваше на публичен търг. Когато лодката с рибата стигнеше на тържището, закупчиците (матраназите) веднага я заобикаляха. Те преглеждаха рибата, караха рибаря да я поразбърка с изпола и си правеха преценка. След това рибарят обявяваше първоначалната цена и ако никой от закупчиците не се обаждаше, тогава той почваше да намалява по 1—2 гроша. Примерно: ако първоначално е поискал 100 гроша за всичката риба, почваше да намалява: 99, 98, 97 и пр. Матрапазите през това време гледаха и мълчаха и когато рибарят стигнеше на цена, изгодна за някого от тях, той веднага се провикваше: „Взех я!" — и сделката биваше сключена. Рибата не се теглеше. Рибарят пълнеше кошовете и търговецът си получаваше рибата. Върху изнесената и продадена на тържището риба рибарят плащаше 5% мерийно право.
Езерото в монархическа Турция беше собственост на султана. Той го подаряваше на майка си (валиде-султан). Тя продаваше правото за събиране на данъка на отделни предприемачи, обикновено турски бейове, наричани гьоласии. Доколкото си спомням, наемът на езерото възлизаше на около 3,000 турски лири Предприемачът събираше от търговците парите за закупената от тях риба и плащаше на рибарите. По този начин рибарите нямаха никакво отношение с търговците.
Закупената риба предприемачите пласираха в града или изпращаха по железниците към Велес, Серес, Драма, Кукуш и други градове. Друга част продаваха по близките пазари във Валандово и Акънджели. Рибата, която не можеха да продадат, соляха.
Към края на май риболовът в езерото значително намаляваше. Рибарите почваха да мислят как ще прекарат лятото. Те бяха способни за всякаква работа. Работа обаче в града липсваше. Рибарите нямаха ни полски имоти, нито лозя, откъдето да получат някакъв допълнителен доход. Затова около 80—100 души биваха принудени да заминат за други езера: Бешик и Лангаза — в северната част на Халкидика, Тахинос — южно от Серес, Арджан — Кукушко. Тук или там те работеха през цялото лято при много тежки условия. Живееха в сламени
72
колиби по брега на езерата, всред облаци маларични комари. Хранеха се зле, защото трябваше да пестят пари за в къщи. Но най-лошото беше, че биваха жестоко лъгани и експлоатирани от предприемачите на езерата — почти всички турци. Мнозина се връщаха болни и в много случаи толкова бедни, колкото са били преди отиването си там, а някои и умираха от малария. През лятото главният лов на риба беше с гриб, мрежи и въдици. Онези, които имаха в къщи повече инвентар и повече способни за работа хора, изкарваха колкото за прехрана.
Едно интересно развлечение за дойранските граждани беше ловът на раци в блатата. Това обикновено ставаше нощно време. Тук те закрепваха лодките за тръстиката и пускаха въдиците — обикновен канап, накрая с привързано парче риба. Раците прищипваха рибата и почваха да я ядат и толкова се унасяха, че не усещаха как ловецът ги тегли нагоре. После ги загребваха с повла или пък с ръка. В Дойран раците се приготовляваха варени с ориз или печени на жарава.