Из историята на нашето езиково строителство
Л. Андрейчин

3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Морфологични въпроси

Установяване на по-важните морфологични особености
 

Съвременният български княжовен език е възприел всички типични морфологични особености на новобългарската народна реч: при имената — отсъствие на падежни форми („аналитизъм”), наличие на член, особена форма за бройно множествено число в мъжки род, степенуване на прилагателните с предпоставени частици по- и най- и др.; при глаголите — отсъствие на инфинитив, наличие на богата темпорална система, преизказано наклонение, особено несвършено причастие на -л и др. Различни морфологични явления са засегнати и на други места в книгата по различни поводи (с цитиране на допълнителна литература). Тук им се прави кратък обобщен преглед, за да се получи по-цялостна представа и да се дадат някои по-специални осветления.

Въпреки силното влияние на езиковата старина и по-специално на черковнославянския език през втората половина на XVIII и първата на XIX в., безпадежният характер на новобългарската именна система бързо взема връх, като се задържат по-дълго в употреба само такива остатъци от падежни форми, които се срещат и в народната реч от източните области: при лични имена от мъжки род — редовно винителен падеж (Ивана, при Ивана и пр.) и спорадично дателен падеж (Ивану). Старата падежна система не е била последователно използувана от никой възрожденски автор. Дори привържениците на тъй наречената черковнославянска школа през втората четвърт на XIX в. не са държали особено на падежите. Практиката и схващанията на автори като П. Берон, Н. Рилски, Ив. Богоров, В. Априлов са дали правилна насока на развитието на книжовния език в това отношение.

Първите наши възрожденци са избягвали употребата на члена, разбира се, без да са схващали граматическата му природа. У Паисий намираме само едно-единствено членувано съществително, у Софроний Врачански те са много, но се явяват все пак като отклонения от основната практика на автора. Очевидно членните форми са се схващала като присъщи на простонародния език и стил и чужди на книжовния стил, опрян върху черковнославянските образци. Освен това те са били често пъти и технически несъвместими с архаичните падежни окончания и сложни форми на прилагателните и това обстоятелство е засилвало чувството за тяхната несъвместимост с морфологията на книжовния език също и в случаите, когато тяхната употреба не е била невъзможна технически. Може да се приеме, че с Рибния буквар на П. Берон въпросът за употребата на членните форми е вече разрешен в строителството на нашия книжовен език, макар че по късно черковно-славянската езикова школа повежда ожесточена (и, разбира се, безрезултатна) борба срещу тях. Що се отнася до звуковата форма на члена в м. р., ед. ч., която има различни фонетични разновидности в говорите, в книжовния език са възприети преобладаващите източнобългарски форми -ът и -ъ (графически -ът, -ят и -а, -я) още от времето на Възраждането.

Източнобългарското окончание за множествено число -и при многосрични съществителни от мъжки род (орачи, копачи, овчари) се настанява в книжовния език още преди Освобождението, въпреки че у отделни автори (Паисий, Каравелов и др.) се среща окончание -е (ораче, копаче, овчаре). Източнобългарските форми за бройно множествено число в мъжки род (пет стола, седем града и пр.) също така се настаняват в книжовния език още през Възраждането.

Характерен е за книжовния език източнобългарският строеж на относителните местоимения и местоименни наречия, диференцирани от въпросителните чрез морфемата -то: който, когото, какъвто, когато, където и пр. (срв. въпросителните форми кой, кого, какъв, кога, къде и пр.). Този тип форми се налагат с известни колебания още преди Освобождението.

Характерните особености на новобългарската глаголна система — с нейните по-типични източнобългарски черти — навлизат безпрепятствено в новобългарския книжовен език от самото начало.

В архаизираната реч на Паисий, наистина, старинните инфинитивни форми преобладават над народните да-конструкции, но все пак последните са достатъчно много (около 50 % от броя на инфинитивните), за да се почувствува, че те са законно и равноправно изразно средство, а не пропуснати по недоглеждане изгнаници. По-късно старинните инфинитивни форми се срещат рядко у отделни архаизиращи езика си автори и скоро съвсем заглъхват.

Още в историческия разказ на Паисий намира законното си място и преизказното наклонение на новобългарския език, което по-нататък се среща и у Софроний, и у Ан. Стоянович (Кипиловски) (Священное цветообрание, 1825 г.), и у много други възрожденски автори, макар и невинаги в правилна стилистична употреба в някои жанрове. Въпросът за регулирането на стилистичната му употреба в областта на новите литературни жанрове също намира правилното си в общи линии разрешение към края на Възраждането. Постепенно, още отпреди Освобождението, се налага в книжовния език и свързаното с това отклонение второ (несвършено) причастие на -л (от основата на минало несвършено време: четял, ходел, пеел, запеел и пр.), което се е развило в източните говори, а липсва в западните. Що се отнася до съвременната българска система от глаголни времена, тя също се налага в своята цялост — с някои формални особености на североизточните говори — още през Възраждането.

Както в областта на фонетиката, така и на морфологията, наред с установяването на тези основни особености на книжовния език от народен произход се наблюдава под книжовно влияние и по някои други причини отпадане на някои по-второстепенни морфологични особености на народната реч, както и появяване на някои нови особености.

Така например наблюдава се постепенно отпадане на остатъците от падежни форми, които в източните говори се държат и до днес. През времето между двете световни войни спорадичният дателен падеж при лични имена се среща съвсем рядко, а въведеният по-рано като норма винителен падеж при лични имена въпреки изкуствената поддръжка постепенно загубва почва под влияние на западните говори и отпада съвсем (престава да бъде норма) след 9 септември.

В областта на глаголната система се забелязва отпадане на простото условно наклонение (ядвам, търпявам) от книжовния език. Изчезват постепенно от времето на Каравелов фразеологичните съчетания със съкратен инфинтив (не мога взе, можеш ли каза, смеят ли се показа и пр.).

Някои от тези особености остават в употреба в разговорния стил на интелигенцията.

Между морфологичните нововъведения в нашия книжовен език трябва да се посочи на първо място възстановяването на сегашното деятелно причастие на -щ (четящ, ходещ, гледащ) и въвеждането на деепричастието на -йки (четейки, ходейки, гледайки). Сегашното деятелно причастие, характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно от българските народни говори, се настанява в новобългарския книжовен език постепенно под влиянието на черковнославянския, а след това и на руския език, като възприеманите по книжовен път форми се приспособяват към морфологичните основи на българските глаголи към края на XIX в. (и с това тези форми стават елемент от българското спрежение).

Деепричастието на -йки прониква от западните говори. Фактор за настаняването му е била и нуждата от установяване на съответствие на деепричастните конструкции в другите славянски и неславянски книжовни езици. Условното наклонение с бих се явява твърде рано и скоро измества простото условно наклонение (вж. по-горе). Приспособяването на свършеното причастие на -л към по-широка атрибутивна и особено обособена употреба (пристигналият отдалече гост, гостът, пристигнал от далече) е направило излишно възстановяването на минало деятелно-причастие на -вш.

В областта на имената се забелязват някои нововъведения при членните форми. На първо място трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни фонетични разновидности на члена в мъжки род, ед. ч. в зависимост от падежната (синтактична) функция на името (ученикът пише — повикайте ученика).

Интересно явление в книжовния език е и излязлата вече от употреба членна форма -(и)й при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. По метрически причини тези форми се задържат по-дълго в стихотворната реч (до към 1925 т.).

Възстановяването на гласната-и (вместо изговорното общобългарско -й), когато тя е околчание за множествено число след гласна (славеи, змии, народен изговор славей, змий), е интересен случай на взаимодействие между устна и писмена реч. Графически възстановяването на -и в такова положение започва под влияние на старата писменост още от началото на Възраждането. В изговора обаче процесът е твърде бавен и не е завършен и до днес в говора на интелигенцията.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]