Из историята на нашето езиково строителство
Л. Андрейчин

3. ОТДЕЛНИ ВЪПРОСИ И ОСОБЕНОСТИ

   Морфологични въпроси

Разказвателните наклонения в историческото повествуване на Паисий Хилендарски и други възрожденци
 

В новобългарската в основата си реч на Паисиевата „История славеноболгарская” прозвучава за пръв път в нашите писмени паметници с пълна сила преизказното наклонение, това оригинално нововъведение в нашата глаголна система, възникнало при някои особени обстоятелства в историческата съдба на българския народ и неговия език. Може да се предполага, че по времето, когато у нас се развива дамаскинската книжнина (XVII —XVIII в.), преизказното наклонение е било вече установено в граматичната система и широко употребявано в народната реч, въпреки че в езика на дамаскините то прониква твърде рядко [1]. Появило се в нашия език не по-рано от XVI век [2], това наклонение е трябвало постепенно да преодолява в езиковата практика традиционната употреба на аориста и имперфекта, особено в някои по-специални случаи, като например в библейското (религиозното) повествуване, където наследените още от старобългарско време образци, запазени и в черковнославянския език, са действували силно консервативно.

В Паисиевата история преизказното наклонение е основна форма за предаване на несвидетелското повествуване. Това се вижда от самото начало и до края на историческото повествуване на Паисий за миналото на българския народ. Ето за пример някои пасажи:

„Он Телерик се противил царю грческому, защо била войска грческая ишла с корабли на Болгарию, но погибли бурею и влнением морским и паки на другое лето имали грци бран с болгари. Ега пришел цар по море и по Дунав и пришел до Варна, напало на него страх и ужас, тако сътворил мир с болгари” (21) [3].

„Паки поидем на првая повест како въстал Асен на грци и победил их и прогнал конечно от Болгариа. Егда слишали грци како поставили болгари себе ц(а)ра в Трново Асена, смели се от ужаса и събрала войнство много, поишли на Асена ц(а)ра. Не можел Асен одолети грком и преишел Дунав нъ Влахию с све войнство и събрал тамо мъного войнство, пък преишел Дунав и обратил се на грци, и било бран страшна” (37).

„В време Михаила царя Иконоборца бил Кирил и Методиа. Родили се у Солун град от отца именем Лъва сановита и богата и добродетелна чловека. Св(е)ти Методия стал воевода славенски или болгарски и научил се язик славенски. По десет лета оставил сан воински и въсприел чин монашески. Кирил свети бил по-млади брат Методиин, учил се послежде философия в Цариград ... и бил философ изреден и славен в Цариград и по съвета брата его Методия оставил мир и въсприял и он монашески чин и провождал свето житие” (67—68).


Тук употребата на преизказното наклонение не може да бъде обяснена по друг начин, освен чрез влиянието на народната реч. Това личи съвсем ясно и при сравнение на непосредно повлияните или заимствувани пасажи из произведенията на Цезар Бароний и Мавро Орбини (в първия от тези основни Паисиеви източници разказът се води по черковнославянски маниер с помощта на старите аористи и имперфекти, а във втория се срещат доста рядко отделни случаи на употреба на руското „прошедшее время”).
 
 

   Б а р о н и й    П а и с и й
„Никифор Кесар собра великое войнство на болгары.” [4]

„Сим временем Крунн пределы и тесная места и входы древами загради.”

„Никифор събрал войнство безчисленое” (22).

„Крун повелел заградити тесная места и клисури” (23).

   О р б и н и
„Сей (Асен) пойде с войским своим противу Гвалдов, втораго Калифы Арапскаго . . . Посем Асене наследник быст зовомый Добре.” [5] „Асен Велики събрал войска болгарская, пошел на Кафила царя арапскаго . . .” „По Асена настал Добрица” (19—20).

Вижда се, че аористните форми от текста на Ц. Бароний и М. Орбини са последователно заменени с българските народни преизказни форми у Паисий.

Както е вече обърнато внимание в нашата езикова литература, когато Паисий вплита в своя исторически разказ и някои лични биографични моменти, той разграничава съвсем последователно формите на преизказното и на изявителното наклонение [6], например:

„Тако и аз вам написах по реду известно за в(а)ш род и язик. Читайте и знайте да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское и много труд сътворих събирати от различни книги и истории дондеже събрах и съвкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию ради ваша полза и похвала” (5).

„Аз много книги и премного прочетох и взисках за много време прилежно и не возмогох никако обрести у много истории, рукописни и ща(м)би по малко и редко и в кратце обретает се. И некоя кратка историа некой Маврубир латинин преписал от гръчка историа за блгарски дарове, но весма кратко, едва се найде нихни имена и кой по коего царствувал. Сам туй Маврубир написал тако каж(а)т грци от завист и ненавист що имеяли на болгари, не писали храбрие поступки и славная деяния ц(а)рей и народа българскаго” (7—8).

„Аз, Паисиа йеромонах и проигумен Хилендарски, съвокупих и написах, от руски речи прости обратих на български прости речи и словенски. По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарскаго ... Аз зрех по многих книгах и историях ради болгари много известие написано; того ради въсприях труд много за две лета собирати по мало от много истории, и у Немска земля повече за то намерение ходих. Тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце за ц(а)ри, а за с(ве)ти никако не писал: латинин бил, не исповедует с(ве)тиих болгарски и сербски, кои просияли последи, от како се отделили латини от греци” (84— 85).

В езика на Паисиевата история се наблюдава разграничение и между изявителните и преизказните форми на минало предварително време в зависимост от другите (изявителни и преизказни) форми в контекста:
„В то време даяше Хилендар дан турком три хиляди гроша и задолжил са беше двадесет и седм хиляди гроша, и бе много смущение и несогласие братско” (85).

„И разорил 2 места, нарицаемие Мизии, що ги бил дал о(те)ц негов болгаром ради мир” (17).

„Узел въсе имене, что бил пленил Никифор от Крунов двор”(23).

„Симеон ц(а)р послал Александру: хощет ли стояти на они перви мир, що бил учинил с братом его Левом. Но Александр не приял с почестию посли Симеонови” (28).

Тези факти също говорят, че при употребата на различните модални форми на глаголните времена в Паисиевата история се проявяват закономерностите на една напълно установена система.

* * *

Все пак на някои места, макар и в съвсем редки случаи, се забеляза като отклонение в историческото повествуване на Паисий употреба на единични аористно-изявителни вместо преизказни форми. Как могат да се обяснят тези случаи? Могат ли те да се вземат като свидетелство за някакво още колебливо положение в народната реч, или причините им трябва да се търсят в други обстоятелства в хода на историческия разказ на Паисий?

Прави впечатление, че в повечето такива случаи формата на аориста е черковнославянска, а не българска народна, например: изнемогоша, смириша се, падоша, преидоша, приведоша, бист, биша (народни форми в 3 л., мн ч. се срещат много по-рядко, например биха, нарекоха се). Това говори, че поначало в тези случаи трябва да се търси някакво въздействие от книжовните източници на Паисий, а не от народната реч. Но при какви обстоятелства е могло да проникне влияние от книжовните източници в речта на Паисий? Тук можем да разграничим три основни случая. На първо място можем да отбележим случаите, когато се споменават събития из религиозната история:

„Аз на то вократце ти скажу. От Адама до Давида и праведнаго Йоакима, Йосифа обручника колико биха праведни и с(ве)ти пророци патриарси, нарекоха се велики на земли и пред Бога. Не беше от них никой трговец или прехитр и грделив” (6—7).

„И сам Христос у дом простаго и нищетнаго Йосифа слезе и поживе” (7).

В такива случаи Паисий не е могъл винаги да преодолее традицията на библейския разказ, която не случайно е останала господствуваща и в дамаскините, въпреки че, както се каза по-горе, има основания да се смята, че в народната реч преизказното наклонение е имало по онова време много по-широка употреба и вън от сферата на битовата тематика.

В други случаи изявителното наклонение се среща в изречения, които имат характер на цитати от изворите, които е използувал Паисий, макар и без ясно графическо оформление:

„Тако писали за Уалента в деяния его (:) Обезуми се Уаленг ц(а)р и пусти готи, преидоша Дунав и вселиша се в Тракию, последи от них побежден и сожежен бист” (13).

„Глаголет Теофан летописец (:) Егда убо болгари с великою силою на Кесара приидоша, извозил (преминаване към прекзказно наклонение) примирити се и обещал се на въсако лето дан давати им” (16).

„Маврубир пише (:) Муртагон прие кршение, а Барон пише (:) Болгарис, но е то имя по грчески Воргарос” (26).

„Пишет с(и)н его Йоан блажени (:) О(те)ц мой ц(а)р Асен все свое имание и съкровища простре и истощи на милостини нищим и цркавам” (39)

Очевидно в тези случаи аористните форми са били употребени в цитираните оригинали и са били запазени от Паисий като присъщи на заимствуваната пряка реч.

В трета група случаи аористните и имперфектните ферми в речта на Паисий се дължат на недоглеждане. Заедно с други някои архаични форми те са проникнали от текста на източниците и стоят съвсем немотивирано между редовно употребяваните форми на преизказното наклонение в Пансиевия разказ.

„Батоя крал блгарски, сътворив себе незабитна памет, учини себе даниками кесари римски и грчески Константина, сина Ираклиева, и Юстиниана вътораго.  И м а л  велика жалост крал Батоя при смрти, защо не  у м р е л  на войска.  К а я л  с е  и  г л а г о л а л ...” (17).

„Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих,  п о б е г н а л  в град Замориа и от туду прииде в Цариград под защищение ц(а)ря Копронима и  о т л о ж и л  почитание с(ве)тих икон, що бил почитал в Бо(л)гарию” (20).

,,И  д а л  о б е т, ако престанет они глад и смртоносие съвршено, да возпримет веру хр(ис)тиянскою и абие услишан бист. В мало време  п р е с т а л  они гнев б(о)жии, що бил на Ботария” (25).

„П о с л а л  папа римъски Николай два епископа из Рим Павла и Формоса и тако вес народ к с(ве)тому крщению приведоша и Формоса  п о с т а в и л и  архиепископа” (26).

Единичното, а не груповото присъствие на аористните форми в такива случаи също показва ясно, че те са проникнали механично от източниците, оставяйки случайно неасимилирани в системата на използуваните от Паисий преизказни форми. Само в предговора „Полза от истории” намираме групово употребени под влияние на оригинала на Ц. Бароний аористни и имперфектни форми (но тук още нямаме истинско историческо повествуване, затова източникът може да влияе по-силно):
„Внезапу изнемогоша, смириша се, падоша, погибоша, изчезоша” (3—4).

„Възможно в летописних и историях еврейских познати како многажди предаваше их в пленение и зап(у)стение и паки събираше и укреплаше их на ц(а)рство” (4).

В някои от третата група случаи би могло да се предполага и писмено недоглеждане: ръката може би случайно е пропуснала да изпише крайното -л на преизказната форма на глагол от второ спрежение и по този начин се е получила аористната форма за 3 л., ед. ч.:
„Он ги одолел и поробил их, прати ги ц(а)ру грческому Юстину, он ги разнел по Аморея и Армениа” (15).

„Тако сътворил мир с болгари, възврати ся в Цариград, но паки лета того месеца октомриа уразумел Копроним ц(а)р защо не стоял на миру Телерик” (21).

„Имеял три с(и)ни. Први стал крал Радослав и изгнал его брат его Владислав; он стал и представи се с миром” (45).

В някои от последния тип примери би могло евентуално да се допусне и употреба на сегашно историческо време от свършен вид, но за доказване на такава възможност би трябвало да се направи по-специално изследване на текста на Паисиевата история. Прегледът на отклоненията от употребата на формите на преизказното наклонение в Паисиевата история показва, че тези отклонения не могат да бъдат свидетелство за колебливост в тогавашната народна реч. По всичко изглежда че преизказното наклонение е било вече добре установена граматическа категория в българския език през втората половина на XVIII век. Незначителният брой отклонения се дължат така или иначе на влияние от езика на източниците на Паисиевата история, обяснимо със строежа на речта или със силата на традицията. В някои случаи това влияние е оправдано или допустимо, а само в част от случаите то се дължи на механически допуснато недоглеждане.

Нашата съвременна разказвателна практика относно исторически събития съвпада с практиката на Паисий Хилендарски. През време на Възраждането обаче тя не е била единна. Срещат се исторически съчинения с употреба на преизказно наклонение, но и такива с изявително наклонение. А има и произведения, в които се смесват двете наклонения.

Интересно е, че в издадения от Христаки Павлович през 1844 година „Царственик или история Болгарска”, който е преработка на Паисиевата история, преизказното наклонение, употребено от Паисий, е заменено с изявително, например:

„По Кардама воцари се Крун в лето господне 800. Он беше человек великодушен и благополучен во бранех. Он победи греците многу пъти и разшири Болгарската держава. Он собра славянете Панонски и нападнав на Франца, уби Борна в Далмацию и направи мир с царми западними” (26).
Тази практика на Хр. Павлович може да се обясни с неговите тежнения към черковнославянския език, в който няма преизказно наклонение и всеки исторически разказ (обикновено из религиозната история) се води с формите на аориста и имперфекта.

По примера на библейския начин на разказване, в често издаваните през Възраждането църковни истории преобладава употребата на форми за изявително наклонение (среща се и преизказно наклонение, например в „Священное цветообрание” от Ан. Кипиловски, 1825). Под влияние на тази практика се среща изявително наклонение и в исторически съчинения със светско съдържание. Така разказва, макар и с пропуски, и Добри Войников в своята „Кратка българска история” (1861):

„Симеоновото царувание е най-славната епоха в българскъ-тъ история. Той като истинно образован и учен чловек знаяше как да управлява Българскътъ държавъ . . . Заради това най-първо очисти всички противни духове на християнството, които ся потаяхъ в сърдцата на някои стари боляри, та с това направи по всичка България вредом да блесне евангелската светлина . . .” (85).
В „Кратко начертание на всеобщата история” от Ив. Кайданов, преведено от Ан. Кипиловски и излязло през 1836 г., личи вникливо обмисляне на начина на разказване, като историческият разказ се предава с преизказно наклонение за събитията до края на XVIII в., а за събитията от началото на XIX в. насетне се говори в изявително наклонение, т. е. от гледището на съвременника, например:
„От как вазлязал на Росийскиат престол Петар первий Алексеевич, настанала голямата епоха на нравственното и политическото преобразование и на славата росийска. Тойзи големиат монарх преобразовал государството си в сичките отношенията . . .” (132).
„След смерта на императорът Павла перваго вазлези по-стариат син негов Александр Павлович первий. Тойзи император все-росийский токо що вазлези на престолат дади благопорядочно движение на ползите на росийскиат двор, отвори война със отоманскиат двор, която прекрати с Букорещкиат мир . . .” (168).

По същия начин постъпва много по-късно (1870) Д. В. Манчев в превода на „Съкратена всеобща история за сръдни училища”, където за граница между двата начина на разказване на историческите събития е. поставена 1820 година.

Има и случаи на безразборно смесване на двете разказвателни наклонения.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Срв. Д е м и н а, Е. И. Система прошедших времен в новоболгарских текстах XVII—XVIII веков. Ученые записки Института славяноведения АН СССР. XIX, Москва, 1960, с. 10—11.

2. Срв. М и р ч е в, К. Българският език през вековете. София, 1964. с. 51.

3. Цитатите от Паисиевата история тук се дават по изданието на Й. И в а н о в, История славеноболгарская, София, 1914 (графиката и правописът са осъвременени).

4. Срв. В е л ч е в, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 53.

5. Срв. П е н е в, Б. История на новата българска литература, т. II. София, 1932, с. 271—272.

6. Вж. П о п о в а, В. Някои езикови особености на Паисиевото повествуване. — Б ъ л г а р с к и  е з и к  и  л и т е р а т у р а, V, 1962, кн. 4, 19—20.