ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

7.

Ясна палеща лладня. Отляво, в Щипското поле, което не можеше да се види цяло от нашата височина, ставаше нещо; там сърбите стреляха ураганен артилерийски огън. Шрапнелите се пукаха ниско зад височината, дето бяха другите две роти от нашата дружина.

Скрито покрай изворчето аз се запътих нататък. Я гледай! Тук била и четвърта дружина — в поддръжка. Четирите й роти бяха събрани заедно в скрити зад височината места. Някъде наблизо бил и щабът на полка — малко по-нататък, зад долчето.

Оттук се вижда Щип със старите си кули, змиевидните криволици на Брегалница и далечните Богословски висоти.

Долу в равното поле от двете страни на велешкото шосе настъпваше един наш полк.

Много пъти сме правили учения за настъпване под артилерийски огън — това беше тъй нареченият шахматен ред на взводовете в походна колона. При ураганен огън трябваше да се прави щит или да се прибягва бързо вляво и вдясно към някое закритие. Задъхани от умора, с мокри лица и с ризи, почернели от пот и прах, ние трябваше да повтаряме упражнението няколко пъти, защото началниците почти никога не бяха доволни.

Турската война тури кръст на всички тия тактически правила. Бойното изкуство беше опростено до едно едничко средство за настъпление: веригата. Бойно изкуство! ... То като че не съществуваше. Никаква хитрост, никакво използуване на подстъпи, никакви маневрирания!

Полкът настъпваше от 4-5 километра във вериги: правилни линии една зад друга, войниците един от друг на няколко крачки. Те непрестанно вървяха напред към южното подножие на Ежовица, там, дето Щипското поле се стеснява и се слива със Светиниколското в тясна седловина.

По всички правила на артилерийското косене скорострелките сръбски батареи обсипваха настъпващите с шрапнели. Огнените снопове се местеха равномерно от единия край към другия, минаваха назад към следващите линии, кръстосваха по цялата площ и започваха отначало — несмущавани от никого като по мишенките във време на маневри.

Веригите редееха, но никоя не се разколеба. Без да се спират, нито да използуват малките гънчици и синори в нивите, войниците продължаваха смъртоносния си марш. Редиците се стопяваха, но разстоянието до целта се намаляваше: те бяха вече близо до Ежовица — на далечината на пушечен изстрел. И чак когато ги закосиха картечници, останалите живи се втурнаха в луд бяг към близкия дълбоко врязан дол, който идеше напреки от нашата височина към полето. Там се натрупаха всички неподвижно залепени за отсамния склон.

Всичката тая мълчалива трагедия ние трябваше безучастно да гледаме отгоре, без да можем да дадем някаква помощ.

Тях ги бяха пратили денем през най-откритото място право срещу смъртта. Кой бе дал тая безумна заповед! Дори войниците, които гледаха с вълнение тая грозна картина, правилно критикуваха настъплението: „Защо не са прекарали полка край нашата височина — казваха те — все по подножието, дето не се обстрелваше? Не щеше да се даде нито една жертва!"

Нямаше го тук моя ротен: той би изтълкувал това като необходима демонстрация или като начало на голям стратегически план...

Нещастниците останаха в дола цял ден. С това се свърши и тяхната задача.

Щабът на нашия полк беше в едно скрито необстрелвано долче. Щаб без канцелария. Вечно надменните писари, папките, делата, пишещите машини, сандъците и палатките бяха някъде зад Брегалница. Тук бяха само полковият командир и адютантът с телефонен апарат. Двама телефонисти седяха до апарата — единият със слушалка на уши: предаваха някаква телефонограма.

Командирът наблюдаваше с бинокъл войниците от настъпващия полк в Щипското поле. Малко по-горе, при адютанта, бяха насядали офицери от резервната дружина и критикуваха с негодувание това излишно дневно настъпление.

По едно време телефонистът повика командира: търсели го от дивизията.

Приклекнал до апарата, полковникът слушаше внимателно, със страхопочитание. След малко той учудено запита: „Примирие?" Нещо му казаха. Той се поправи:

„Прекратяване на военните действия? Да, да!" Той стоя още няколко време, клатейки одобрително глава, и след като сложи слушалката, развълнуван, дойде при нас.

„Господа — започна той тържествено, — военните действия се прекратяват. Имало заповед от Главната квартира да спрем стрелбата. Искат да пратим един офицер парламентьор, който да помоли сърбите и те да прекъснат действията, докато пристигне специален пратеник от дивизията, който ще уговори условията за примирието. Свърши се и тая работа! Честито, господа! Хей, войници — обърна се той към събраните зад височината роти, издигайки глас, — имам да ви съобщя приятна вест: току-що ми телефонираха от дивизията, че действията срещу сърбите се прекратяват. Да даде бог всичко да се свърши с това и скоро всички да потеглим към домовете си, ура!"

Може би неразбрали добре думите му или пък новината им се е сторила твърде невероятна, както всички по-раншни слухове за мир и за връщане по домовете, войниците се обадиха тук-там — едно разпокъсано, без чувство и охота кратко ура, като недружния отговор на войски, които не са чули поздрава на началника. Никой не се помръдна от мястото си.

Но каква трепетна радост у нас, у офицерите! Ние се поздравявахме сърдечно: то бяха същински прегръдки — тия дълги, многоговорещи ръкостискания. Трябва да се е постигнало някакво съгласие. Навярно се е намесила Русия. Може би Македония е поделена с отстъпки от двете страни или пък — кой знае! — може би имаме някъде грамадни успехи и неприятелят е поискал мир...

Но по-скоро! Кой ще иде парламентьор?

Мълчание. Обадих се аз. Имаше да се преживява нещо силно — въпросът тук беше за свършване на войната!

Но защо сърбите не спират да стрелят? Нима те нямат същото известие?

Приготвиха бял флаг: вързаха бяла кърпа на една дръжка от носилка. Полковият тръбач щеше да дойде с мен.

„На добър час! На добър час!" — чувах след себе си благопожелания.

Но тази история е твърде тъжна. Имаше нещо обидно в държането на сърбите.

Те ни обстрелваха отначало — напразно развявахме белия флаг няколко минути. Тръбачът отправяше пращящите звуци на своята тромпета към сръбските позиции — никой не искаше да чуе. Най-после трябваше да тръгнем. Чак когато изминахме двайсетина крачки, сърбите престанаха да ни стрелят.

Тръбачът на няколко места се спира да свири. Той правеше това тържествено, заставайки мирно, с прибрани нозе — тръбата подигната нависоко. Звуците се разливаха из доловете гръмко и резливо.

Посрещна ни висок сръбски офицер в кожени ръкавици, с окачен през шията бинокъл. Той беше учтив и прекалено любезен.

С вързани очи, водени от войници, ние трябваше да минаваме окопи, ями, по път и без път. Правехме заблуждаващи криволичания, катерехме се, слизахме.

Водеха ни към дружинния командир. Тук не знаеха нищо по това: те нямали никаква заповед за спиране на действията. И все към по-горните началници — до гене-рала. Този беше груб, надменен, подигравателен. Говореше отдалеч, без да подаде ръка — един гърлен, войнишко-заповеднически, суров глас. Той с насмешка посрещна новината. Искаше ми парламентьорски книжа — нямах. Казах му, че бях само предварително пратеният офицер — след малко ще пристигне и дивизионният парламентьор.

Генералът не искаше да вярва всичко това. Той предполагаше, че тук има някаква хитрост: чрез парламентьор да се узнае нещо за сръбското разположение. Но той се съгласи най-после да попита в армията по телефона.

В душата ми тегнеше обидата към България. Тая предизвикателна и горда самонадеяност! Те нямали известие и сякаш им беше по-добре, че го нямат. Нито един от офицерите, при които ме водиха, не прояви в гласа си радост от приятната вест.

„Не, няма никакво подобно известие и в армията — каза генералът студено, като се върна. — Ние ще продължим да стреляме; нашите врагове, които така из засада, без обявяване на война ни нападнаха, не заслужават друго. Или вие се уморихте? Или това е пак някаква хитрост? Ние ще стреляме — войната за нас едва започва! Кажете на вашите, че Сърбия не иска мир."

Трябваше да повторя съобщението от нашата дивизия за изпращане на специален парламентьор.

„Нека пратят. Но и това ще е без резултат. Война-та сега започва."
„Но как ще се приближи парламентьорът, когато вие ще стреляте?" — попитах аз.
„Ха, да не ни мислите за диваци! Ние знаем какво е парламентьор — не живеем в Азия! Ние не нападаме без предупреждение, но когато ни нападнат — знаем войнишки, честно да се защищаваме. Вървете да кажете на вашите, че Сърбия ще воюва и по-нататък, па бог каквото даде."

Тръгнах съкрушен. Доведоха ме до началното място, дето ми бяха превързали очите, отвързаха превръзката и ми посочиха нашите окопи.

Отляво и отдясно се започна ожесточена стрелба. Куршумите минаваха сякаш край ушите, отгоре гранатите свиреха със зловещ съсък.

Тръбачът носеше белия флаг като тояга — опозорения вестител на мира!

Съобщеното протелефонираха по-нататък. Студен душ обля всички. Отивайки към ротата си, трябваше да разказвам преживяното на всекиго, когото срещах. Позорът, позорът — те не знаеха какво бе преживяла душата ми!

Безсилен да влача повече нозете си, грохнал от неизказана умора, аз легнах в изкопаното зад окопите трапче, прилично на гроб, и заспах под трясъка на гранати и шрапнели тежкия, безчувствен сън на мъченик.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]