На 18 ноември 1935 г. в провинциалното градче Екс-ан Прованс започва процесът за съучастие в Марсилското покушение срещу тримата арестувани усташи - Мийо Крал, Звонимир Поспишил и Иван Райч. Френските власти вземат изключителни мерки за сигурност. Сградата на съда е оградена с бодлива тел. В охраната са включени над 600 полицаи и агенти.
След показанията на Поспишил и Раин, френският съд се обръща към италианското правителство с молба да предаде на френското правосъдие д-р Анте Павелич и Евгений Кватерник като организатори на покушението. Италия отказва, като се задоволява само с тяхното арестуване и предоставя на съда писмените отговори на въпросите, поставени от него. В тях те категорично отхвърлят каквото и да било свое участие и връзки с организацията на подсъдимите.
Стремейки се да не се влошат отношенията между двете страни, Франция не поставя повече този въпрос. И на самия процес се избягва споменаването на името на Италия. В самия разгар на следствието министър-председателят на Франция Пиер Лавел посещава Рим и подписва споразумение между двете страни. Взаимният стремеж и усилия за укрепване на сътрудничеството определят атмосферата, в която се провежда следствието и съдебния процес. Големи усилия френските дипломати полагат, докато склонят вдовицата кралица Мария да оттегли гражданския иск към подсъдимите.
От своя страна югославските управляващи кръгове настояват не само за максимално наказание на подсъдимите, но и за пълно разобличаване на италианското и унгарското участие.
Защитник на подсъдимите е видният адвокат при Парижкия апелативен съд Жорж Десбон - един голям приятел и доброжелател на България. Неговата книга "България след Нъойския договор" е една от най-аргументираните книги, написани от чужденец в защита на българската кауза след Първата световна война. В знак на признателност е награден с два български ордена. През 1936 г. той пожелава да посети България, но българското посолство в Париж му откаэва виза в угода на Белград. Огорчен, с присъщата му доблест, Десбон връща на цар Борис ордените и изпраща писмо до Дружеството на чуждестранните публицисти и писатели в София, в което напомня, че управляващите среди в България не бива да забравят, че "повечето от своите приятели чужденци България е печелила главно поради македонската освободителна кауза." [49]
От многобройните си срещи и разговори с Жорж Десбон - убеденият борец за свобода и правда, Иван Михайлов е съхранил вълнуващи впечатления: "Когато разговаряте с него – пише той, – неволно в паметта ви нахлува впечатлението, което сме получили от описанията на някой измехду най-блестящите двигатели аа Френската революция. Гласът на Десбон, пламтящият му поглед, буйната коса, жестовете му, силната му диалектика и споменатите други качества, ви напомнят за някой Дантон или Де Мулен." [50]
Този човек се изправя пред френското правосъдие, за да защити свободолюбието срещу тиранията. Още в първото заседание той категорично протестира срещу назначаването на сръбския студент Милутинович за преводач, считайки го агент на сръбското правителство. Остро протестира, че защитата няма достъп до всички събрани от следствието материали. На втория ден от процеса – 19 ноември 1935 г., в съдебната зала избухва скандал. На съдебните заседатели се представя писмо, съдържащо записка и изрезки от вестници, в които се говори, че оръжието, намерено в подсъдимите, има италиански произход. Десбон иска да се запознае с това писмо, но прокурорът категорично се противопоставя. Намесва се и председателят на съда Де ла Бруаз, който отправя груби нападки към защитника. Той от своя страна отвръща, като го нарича “палач". Реакцията на съда е: отнема се на Десбон не само правото на защитник, но изобщо да упражнява адвокатската си професия - безпрецедентен случай във френската съдебна практика. Неговите права са възстановени едва през 1936 г., когато делото по Марсилското покушение е вече завършено.
В беседа с кореспонденти Десбон споделя, че разправата с него е имала политически причини и че властите в Париж се страхували от разкриването на редица факти, които те се опитвали да скрият от обществеността. "Само 5 процента истина се съдържа в досието по делото. Останалото е скрито." [51] - заключава той.
На 6 февруари 1936 г. съдът възстановява заседанията по делото срещу участниците в Марсилското покушение. Пред съда са призовани 66 свидетели, повечето от които не се явяват. В съдебната зала присъствуват и около 100 журналисти.
Вечерта на 12 февруари 1936 г. съдът в Екс-ан Прованс произнася присъдата. На доживотна каторга се осъждат Крал, Поспишил и Райч, а Павелич, Кватерник и Перневич - задочно на смърт.
Както следствието, така и съдът оставят много въпроси без отговор. Коментирайки резултатите от процеса, на 13 и 14 февруари 1936 г. английският вестник "Таймс" между другото пише: "Когато историците пристъпят към изучаване на архива на двореца на правосъдието в Екс, за да разискват върху документите, разкриващи историята на убийството, те ще бъдат поразени от оскъдността на материалите и не ще намерят в тях указания кой въоръжи убиеца на краля и защо. По тези два въпроса нито обвиняемите, нито защитата, нито свидетелите дадоха някакво обяснение."
Безспорно е едно, както това се подчертава и в посветените на Марсилския атентат публикации: главната отговорност за покушението носи френската тайна полиция “Сюрте насионал". Тя прехвърля вината за него на марсилската полиция и префектура. Във възникналия спор и взаимни обвинения, намерили място във френската преса, се сочи факта, че марсилските власти са създали мотоциклетен отряд за съпровождане, но в последния момент това било отменено от генералния инспектор Систерон от "Сюрте насионал". Възниква следващият въпрос: чии указания е изпълнил той? Следствието и съдът не изясняват това. Отбягва се да се спомене дори такъв съществен въпрос откъде и по какъв начин групата, организирала покушението, се сдобива с програмата за посрещането и пребиваването на югославския владетел във Франция, плана и предвидените мерки за охрана? Нито усташите, нито ВМРО имат възможност самостоятелно да узнаят тези секретни неща!
Материалите от следствието и съдът заобикалят с мълнание участието на ВМРО в Марсилския атентат. "ВМРО най-старателно избира атентатора, от който зависи крайният успех на цялата операция. Както искате, но никой не би подходил към тази роля, както В. Черноземски - революционер с опит и пълно отсъствие на страх и отговорност за своите постъпки, безпрекословно изпълняващ разпорежданията на ръководителя на своята организация.
В противоположност на ВМРО, усташите подхождат към избора на участниците в готвеното покушение безотговорно: просто хвърлят жребий, който се пада на трима човека, при седем присъствуващи." [52]
След Владо Черноземски, централни фигури са загадъчната двойка Петър и Мария Вудрачкови. Единствено те знаят плана и целта на операцията, които съобщават на Черноземски и Крал при пристигането им в Марсилия. Мария ги снабдява с оръжие, а Петър им дава последните наставления. Въпреки това тяхната роля не се анализира в документите на следствието. Единствено за тях обществеността научава от кратка информация във вестниците, в която се говори за митична двойка, която в един голям хотел се срещнала с неизвестно военно аташе на неизвестна страна.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
49. Ив. Нихайлов. Спомени. Т. 4, с. 528.