ПРЕДГОВОР
Иван Божилов
Каталонецът Рамон Мунтанер е почти неизвестен на българския читател освен може би на съвсем ограничен по своя състав кръг от специалисти по средновековна история. Веднага трябва да отбележа, че нашият интерес към тази любопитна фигура — политик, военен, понякога дори авантюрист и най-сетне историк — се определя най-малко от две основни обстоятелства, а именно: първо, представител е на една значима историописна традиция (каталонската), за която в България се знае твърде малко, за да не кажа нищо, и, второ, от интереса на самия Мунтанер към историята на Балканския полуостров в самото начало на четиринадесетото столетие. Този интерес се дължи на участието му в събития, които по-късно са намерили място на страниците на неговия исторически труд, оформени в самостоятелна част и онасловени „Експедицията на каталонците на Изток". Тези събития, както и тяхното описание, с което читателят ще може да се запознае, стоят до известна степен настрана от историята на Арагон и Каталония, но не и от съдбините на Византия. И което е по-важно, те не бива да бъдат разглеждани като изолирано явление, като случаен епизод, а като част от продължително историческо развитие или поточно като брънка от една верига.
При това положение видно е, че преди българският читател да се запознае с Рамон Мунтанер, с неговия изпълнен с приключения живот и, разбира се, с неговата „Хроника", трябва да получи поне минимална представа за взаимоотношенията Византия — Испания, а това ще рече взаимоотношенията на крайния Изток и на крайния Запад на нашия стар континент Европа. Разбира се, тук едва ли е необходимо да се навлиза с подробности в една тема, която занимава няколко поколения историци както от Изтока, така и от Запада. Напротив, бих искал в рамките на няколко страници да се опитам да представя онзи исторически фон, на който трябва да бъде поставен Рамон Мунтанер, за да не бъде странна неговата поява сред нас, за да бъде по-лесно разбран и приет от българския читател.
7
* * *
Какво е разбирал византиецът (или ромеят, както той сам се е наричал) под Запад? Каква роля е играл Западът в историята на Византия? Какво ги е сближавало и какво ги е разделяло?
В началото е общото им минало, общата им съдба в рамките на Римската империя. Първите симптоми на разделението, изиграло твърде голяма роля в историята на Европа, се появяват в 324 г., когато император Константин Велики (324—337) взима съдбовното решение да преобрази елинистическия Византион в столица на империята; решение, осъществено и тържествено отпразнувано на 11 май 330 г., когато императорът и сенатът се преместват в града край Босфора, наричан вече Константинопол. Раждането на Константиновия град, на Новия Рим, не е въплъщение на случайно, и то ексцентрично хрумване, а акт на раждане на нова империя, на нова цивилизация, която ще раздели Европа на две. В самото начало новата столица все още е символ на една империя, но в това привидно единство е заложено и бъдещото разделение. В 395 г. преди смъртта си император Теодосий I разделя империята на две — Източна, която поверява на сина си Аркадий (395—408), и Западна, начело с другия му син Хонорий (395—423). Съществуването на две империи с две столици и с двама императори е факт. Този факт е заличен само осемдесет години по-късно, когато германецът Одоакър слага по драстичен начин край на Западната империя както буквално, така и символично с убийството на малолетния император Ромул Августул. И така от 476 г. тези територии стават за ромеите partes Occidentis („das abendland", както ще ги нарекат по-късно немците), които теоретически зависят от Константинопол: византийският василевс е този, който дава почетната дворцова титла патриций на „варварските" вождове, господствуващи из западните провинции. А оттук нататък? Двете части на Европа тръгват по свой път и извървяват едно хилядолетие, чиято основна черта е липсата на застой и наличието на движение, на движение във всяка една област от историята на европейското общество.
* * *
Сякаш най-ярки, най-впечатляващи са събитията в политическата и военната област. Кои са те или по-точно кои са най-важните? Носа ги проследим. Обликът на шестото столетие се създава от амбициите на Юстиниан I (527—565) или, ако трябва да се изразя по друг начин, от универсалистичните му блянове (заемам израза на Е. Арвайлер). Тези блянове наистина се осъществяват: той успява сравнително лесно да постигне някогашното единение и тогава Източната римска империя, или Византия, за пръв и последен път в своята история обхваща цялото крайбрежие на Средиземноморието (А. Гийу). Това единение е твърде крехко и започва бързо да се руши. Отворилата се бездна се задълбочава, когато Карл Велики възстановява имперската идея на Запад и на
8
25 декември 800 г. е приветствуван от населението на Вечния град с трикратната акламация: „На Карл Август, коронован от Бога, велик и миротворен император на римляните, живот и победа". Макар че Карловата империя има кратък живот, процесът към установяване на равновесие, напомнящо положението отпреди 476 г., продължава. В края на IX в. Византия се опитва понякога не без успех да възстанови частичното си господство в Италия, а в 962 г. Отон I провъзгласява Renovatio Imperii Romanorum. Единадесетото столетие се оказва столетие на съдбовни промени. В 1071 г. Византия губи последния си пост на Апенинския полуостров — Бари, превзет от норманите на Робер Гюискар. А наскоро след това започват кръстоносните походи, първите белези, които подсказват начеващото превъзходство на Запада. Четвъртият кръстоносен поход довежда до решителен, но не и до изненадващ резултат: падането на Константинопол (12 април 1204) и създаването на Латинската константинополска империя. Това е събитие, което има не само практическо, но и идеологическо значение: унищожаване на мита за вечната империя на ромеите. От този момент, независимо от краткото съществуване на Латинската империя (1204—1261), Византия се превръща в неравностоен партньор на Запада, като не само окончателно се примирява с неговото превъзходство, но и непрекъснато ще търси помощта му.
* * *
Църквата е онази институция, която оказва голямо влияние върху отношенията Изток — Запад, и то не само в духовната сфера, но и върху развитието на политическите събития. Дори и един бегъл поглед е достатъчен да ни подскаже както силата на процесите, така и тяхната посока. Рим в лицето на Светия отец почти през цялото средновековие не изоставя претенциите си за върховен глава на християнството. При това положение конфликтите със създадената в края на IV в. Константинополска патриаршия са неизбежни. Причините за тези сблъсъци, развиващи се с променливи резултати за двете страни, са различни — непомръкващата идея на Константинопол за господство над partes Occidentis, иконоборството, обхванало Византия в продължение на повече от едно столетие (730—843), така наречената Фотиева схизма (860 г.), безкрайните спорове за filioque, довели до окончателния срив между двете църкви и до схизмата от 1054 г. Постепенно, загубвайки някогашното си могъщество, рухвайки бавно, но сигурно икономически, изправяйки се пред лицето на нови врагове, идващи от дълбините на Азия, Константинопол е принуден да коленичи. За пръв път това става в Лион (1274 г.), но унията между двете църкви не дава сигурни и трайни резултати, затова пък разединява византийското общество. В навечерието на своя залез, в 1438—1439 г. на събора във Ферара — Флоренция, Константинополската църква окончателно признава върховенството на римския първосвещеник. И така кръгът се затваря.
9
Ако проследим макар и бегло икономическите отношения между Европейския Изток и Запад, ще се натъкнем на подобни явления и процеси. Икономическото могъщество на Византия през ранните столетия е безспорно, византийската златна перпера е доларът на средновековието (по сполучливия израз на Р. Лопец), а кръстоносците дори в началото на тринадесетото столетие се удивляват на богатствата, събрани във византийската столица. Но признаците, подсказващи промяна, и тук се забелязват отрано. Икономическата експанзия на Запад (начело застава Венеция) започва през XI в., върви по стъпките на политическата и военната експанзия, понякога ѝ проправя пътя, съпровожда я или напълно я подменя, за да се стигне до нерадостната картина през XIV — XV в. Тогава Византия е на колене пред икономическите, финансовите колоси Венеция и Генуа, а византийските василевси нерядко обикалят Европа, за да молят парични помощи и заеми.
* * *
Една област на човешката дейност прави изключение от тази нерадостна за Византия (а и за цяла Източна Европа) картина. Това е полето на културата. Разглеждайки развитието на културните процеси като част от отношенията Изток — Запад, не може да не ни направи впечатление тяхната почти категорична еднопосочност: от Константинопол към страните на Западна Европа. Ако трябва само с едно изречение да характеризираме този интересен феномен, той би изглеждал така — движение на хора, пренасяне на ръкописи и произведения на изкуството, инфилтриране на идеи. Въздействието на византийската култура може да се открие почти навсякъде — в мозайките на Равена и Монреале (Сицилия), в книжната илюстрация (великолепният ръкопис на Йоан Скилица създаден в Палермо, съхраняван днес в Мадрид), в иконната живопис (произведенията на критските майстори, представители на т. нар. „итало-гръцка школа"), във формирането на философските знания за античността (пренасянето на Аристотел и Платон), в създаването на пособия за изучаване на гръцки език и неговото преподаван в западноевропейските университети (с участието на някои от най-изявените представители на византийската интелигенция като кардинал Висарион, Мануил Хризоларас, Йоан Аргиропулос, Теодор от Газа и др.), най-сетне в преписването на гръцки ръкописи за нуждите на големи западноевропейски поръчители (Константин Ласкарис, Андреас Дармариос). Обяснението на този феномен никак не е трудно. Източната римска империя или Византия е приемник на културното наследство на класическа Гърция. Но тя не само наследява, но и съхранява, развива и е в състояние да предаде всичко онова, което е получила от античността. Разбира се, тя не играе само посредническа роля, но и препредава всичко, което през вековете е сътворено в лоното на византийската цивилизация. И така до пълното изчерпване, до момента, когато Западна Европа вече няма какво да получи и нейната култура тръгва по собствени пътища.
10
Какво е мястото на Иберийския полуостров в тези явления и процеси? Географското разположение и историческото развитие на двата региона не създават благоприятни условия за връзки, взаимни влияния и прониквания. Наистина Юстиниановите войски достигат и до най-западната част на Средиземноморието и в 554 г. Византия установява своето господство в югоизточната част на Иберийския полуостров (Кордова, Картаген, Малага, както и Балеарските острови). Но вестготите, настанили се малко по-рано на полуострова, не се примиряват и няколко десетилетия по-късно без особени трудности отвоюват загубените територии (624 г.). Отслабването на Византия, както и постепенното ѝ оттегляне на изток и започналото арабско нашествие на Иберийския полуостров унищожават окончателно връзките между двете крайни точки на Средиземноморието. Трябва да изминат столетия за възстановяван е на контактите. Но това не става в Южна Италия или Сицилия, където войските на Арагон и Каталония нахлуват в края на XIII и началото на XIV в. (Византия отдавна се е оттеглила оттам), нито пък в Морея (там господствуват все още франките), а в самото сърце на империята. Как става това? Как една малка наемна войска (около 6500 души) не само се появява във Византия, но и оставя трайни следи в нейната история? Затова читателят ще прочете в „Хрониката" на Рамон Мунтанер. Но за пълнота необходимо е да се представи, макар и с няколко думи, положението на Византия.
За целта трябва да се върнем малко назад. Един от резултатите от монголското нашествие, донесло толкова беди и за Европа през тринадесетото столетие, бил изтласкването на много турски племена към Мала Азия. Турците, търсейки плячка и земя за заселване, се впускат по пътищата, които водят към Западна Мала Азия, т. е. към византийските територии. Условията са благоприятни за техните действия, тъй като след възстановяването на целостта на империята и връщането на Константинопол (1261 г.) Византия отслабва вниманието към източната си граница. Последвалите събития ангажират действията на Михаил VIII Палеолог на Балканите, принуждавайки го постоянно да държи сметка за Запада, преди всичко за амбициите на неаполитанските Анжуйци. И тъкмо поради това всички сили, с които Византия разполага, са съсредоточени в европейските територии. За защита на Малоазийските си провинции империята не разполага нито с достатъчно финанси, нито със сериозни военни сили. При това положение турците срещат съпротива само при отделни, и то добре укрепени градски центрове. И те твърде бързо успяват да покорят почти цяла Мала Азия и да овладеят голяма част от тамошните византийски провинции. На турския натиск устояват Ни кея, Никомидия, Бурса, Филаделфия, Магнезия, Хераклея Понтийска, Смирна.
В самото начало на XIV в. надеждите на Византия са насочени към чуждестранни наемници, една практика, която не е чужда и на по-ранните столетия, но без да има такова решително значение. След инцидентните прояви на български наемници погледът на империята се отправя към 10 000 алани, които заедно с жените и децата си търсят място за заселване. Опитът с тяхна помощ да бъдат възпрени турците се оказва
11
неуспешен. Аланите, предвождани от младия василевс Михаил IX Палеолог, претърпяват тежко поражение и проблемът „турска опасност" с цялата си сериозност отново се изправя пред Андроник II Палеолог. Тъкмо тогава в Константинопол се появяват пратеници на Роже де Флор, които идват да предложат услугите на алмогаварите. Щастливата случайност, която поражда поредната надежда на Византия, може лесно да бъде обяснена. След мира между Арагон и Каталония, от една страна, и Анжуйците, от друга, сключен в Калтабелота (19 август 1302 г.), наемниците на Роже де Флор остават без работа. Бившият тамплиер е добре осведомен за притесненото положение, в което се намира Византия, а пък в Константинопол той отдавна е известен. Така двете страни лесно се споразумяват и към края на 1303 г. Роже де Флор се появява във византийската столица.
Последвалите събития, а именно: успехите на алмогаварите във военните действия срещу турците, убийството на Роже де Флор, конфликтът между компанията и Константинопол, до завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311—1388), са обект на „Хрониката" на Рамон Мунтанер. Затова няма да се спирам на тях. Може би трябва само да припомня думите на Г. Острогорски, които обясняват успеха на тази необикновена, авантюристична експедиция: „Каталонците пристигнали на Изток в един период на вакуум, на отсъствие на сериозни сили: византийското могъщество вече било унищожено, а турското могъщество едва се раждало."
Едно друго обстоятелство обаче заслужава малко повече внимание. „Хрониката" на Мунтанер предлага някои интересни данни за българо-каталонските връзки. За какво става дума? Както вече посочих Роже де Флор, предлагайки услугите си на Андроник II Палеолог, провожда свои пратеници в Константинопол. Наред с другите условия, които ромеите трябвало да изпълнят, за да се сключи споразумението, Роже де Флор поисква „на всяка цена да получи за съпруга племенницата на императора, дъщеря на императора на Латзаура". Тези думи на каталонския хронист лесно могат да бъдат разшифровани: „императорът" е Андроник II Палеолог, „племенницата" му е Мария Асенина, а нейният баща „императорът на Латзаура (или Загора)" е бившият български цар Йоан III Асен (1279—1280), който след напускането на Търново живеел в Константинопол. Андроник II изпълнява това искане и бракът между Роже де Флор и Мария Асенина, „една от най-красивите и най-умни девойки на земята" — според самия Мунтанер — се осъществява. Така каталонският водач се свързва със семейството на бившия български цар, което изиграва немалка роля за издигането на личния му авторитет. След победоносната кампания през пролетта и лятото на 1304 г. Роже де Флор се завръща в Константинопол и получава високата титла кесар (чрез съпругата си той е племенник на византийския василевс!). Сетне каталонският водач се установява в Галиполи, където по думите на Ф. И. Успенски той имал собствен владетелски двор, в който основна роля играят неговите роднини Асеневци.
Но връзките на каталонците с Асеневата фамилия не се изчерпват с брака на Роже де Флор и Мария. През лятото на 1308 г. един от водачите
12
на алмогаварите, Феран д'Аунес, напуска компанията и намира убежище в Константинопол. Андроник II му дава титлата велик дук и го оженва за Теодора Асенина, сестра на Мария. Този епизод липсва в „Хрониката" на Рамон Мунтанер, тъй като тогава той вече е напуснал компанията и се отправя към остров Тасос, придружавайки инфантата Феран де Майорка. Но той е известен от други извори — документални и наративни — и сполучливо допълва оскъдните българо-каталонски отношения.
* * *
Нашият интерес към „Хрониката" на Рамон Мунтанер не се определя само от сведенията за българската история или по-точно за връзките на семейството на Йоан III Асен с някои от водачите на алмогаварите. И то не защото те не са важни, а защото не са в центъра на разказа на каталонския историк. Ние ценим Мунтанер не като свидетел на епизодични събития, които засягат българското минало, а като историк на своята страна, като автор на интересно, богато на факти и размишления историческо съчинение, което заема достойно място край останалите три големи исторически творби, посветени на Арагон и Каталония.
„Експедицията на каталонците на Изток" заема около една шеста от „Хрониката" на Рамон Мунтанер. Събитията, описани в нея, както вече посочих в началото, не са част от историята на Арагон и Каталония в истинския смисъл на това понятие. Те са по-скоро описание на една авантюра, която завършва с изненадващо събитие: завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311—1388) над старата елинска столица (действията на алмогаварите удивително напомнят събитията, свързани с Четвъртия кръстоносен поход — промяна на първоначалната цел и създаване на държава или държавици сред чужда етническа, културна и политическа среда). Но тъкмо тук Мунтанер почти прекъсва своя разказ. Или ако трябва да бъда по-ясен, той ни представя много подробно предходните събития — наистина в техния център е съдбата на компанията, но в същото време те са неделима част от историята на Византия — и оставя настрана съдбата на Атинското дукство, една интересна страница от историята на каталонската диаспора (в „Хрониката" намираме само някои любопитни подробности за Атинското дукство — преди и след завладяването му от каталонците — но не и подробно изложение на събитията след 1311 г.). Този подход на Мунтанер може да бъде обяснен и оправдан, макар и частично, само от едно обстоятелство: личното участие на хрониста в събитията. Но тъкмо този субективен подбор на фактите ражда обстойното описание на експедицията до 1307—1308 г., установява връзката, макар и твърде тънка, между Балканите и Иберийския полуостров, поставя поредното кубче в мозайката, представяща отношенията Византия — Западна Европа.
На читателя дължим едно обяснение, което засяга характера или по-точно съдържанието на книгата. Защо предлагаме на български език само малка част от историческия труд на Рамон Мунтанер? Причините
13
са две, а именно: много големите трудности, свързани с превода и коментара на обемистата „Хроника", от една страна; от друга, трудностите (а може би и липсата на достатъчен интерес?), които неизбежно ще изпита възприемащата страна, т. е. да стане съпричастна на историческо минало, за което тя не знае нищо или почти нищо.
Иван Божилов