РАМОН МУНТАНЕР. НЕГОВОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА „ХРОНИКА"
Росица Панова
Какво знаем за Рамон Мунтанер и неговата „Хроника"? Малка част от читателите ще отговори, че това съчинение съдържа сведения за византийско-българските отношения през първото десетилетие на XIV в. Останалите ще свият неопределено рамене, защото каталонският хронист, както и средновековната каталонска историко-летописна традиция, са почти неизвестни у нас. И затова ще бъде справедлив въпросът: „С какво това произведение е привлякло вниманието на преводача и на издателството и с какво може да предизвика интерес у читателя?" Може би точният отговор се съдържа в прочетения докрай текст, но предварително трябва да знаем, че сме изправени пред едно съчинение, чиято значимост се измерва както с богатството на сведенията за различни политически събития, така и с типичния за средновековието дух, който то носи. „Хрониката" на Рамон Мунтанер ни връща към славната епоха на кръстоносните походи, на рицарската доблест и воинското мъжество, на безпримерната вярност към суверена... И в същото време към една епоха на жестокост, алчност, груба пресметливост, отмъстителност и жажда за власт.
„Хрониката" на Мунтанер е една енциклопедия от данни за политическия, икономическия и социалния живот на държавите от Западна Европа и Средиземноморския басейн през XIII и XIV в. Тя е извор за историята на Византийската империя, а също и ценно свидетелство за съдбата на някои представители на фамилията на Асеневци, намерили убежище в Константинопол след бурните събития около царуването на Йоан III Асен (1279—1280) в България.
Като произведение, което представлява една непозната за нас историографска традиция, може да се каже, че „Хрониката" е едно от върховите ѝ постижения. В същото време тя е част от четирите големи хроники, отразяващи времето на политическия и културния разцвет на арагонско-каталонското кралство през средновековието [*]. До този разцвет държавата достига след продължителни войни с арабите, настанили се в
*. Това са хрониките на крал Жауме I, на Бернат Десклот (1288 г.), на Рамон Мунтанер (1325 г.) и на крал Пере III (1336—1387).
15
земите на Иберийския полуостров, на островите Майорка, Менорка и Ибиса; враждата с Анжуйците разширява границите ѝ до Сицилия, а експедицията на каталонците в земите на Византийската империя в началото на XIV в. увеличават владенията на каталонската корона с още едно — Атинското дукство. Икономическата мощ на арагонското кралство се изразява в активна средиземноморска търговия, която достига Левант, Византия и дори водите на Черно море, а политическата активност на кралете ги отвежда чак до Армения [1].
* * *
Пътят на Арагон до положението на една от важните политически сили в Европа през XIII и XIV в. започва с възкачването на престола на крал Жауме I (1213—1276) и продължава до началото на управлението на Алфонс IV (1328—1336). Такъв е и хронологическият обхват на хрониката. Подробното изложение на събитията ще ни улесни по-нататък при анализа на самото съчинение.
Историята на кралство Арагон и графство Барселона (простиращо се на територията, наречена по-късно Каталония) не се отличава от тази на другите държавици — Астурия, Леон, Кастилия, Навара — образували се през IX—XI в. в северната част на Иберийския полуостров в резултат на водената реконкиста, т. е. отвоюването на завладените от маврите още през VIII в. територии на вестготското кралство. Наред с борбата срещу сарацините съществувало и второ огнище на непрекъснати конфликти — това били земите на север от Пиренеите, оспорвани между държавите южно от планинската верига и Франция. На трето място, огромният икономически интерес на Арагон към Северноафриканското крайбрежие и островите на Средиземно море се изразявал в чести експедиции, чиято цел била трайното установяване там. Амбициозните задачи, които си поставяли каталонските и арагонските владетели, ги довели до обединение, извършено през 1137 г. с политически брак между каталонския граф Рамон Беренге IV (1131—1162) и арагонската наследница Петронила. Централизацията на властта и вътрешното укрепване на държавата подтикнало короната към война на юг срещу сарацините и на север срещу провансалските феодали. Успешните действия във Валенсия се допълнили и от териториално разширение в Прованс. Но по време на управлението на крал Пере I (1196—1213), който се намесил във войните срещу албигойците в Южна Франция, това обширно отвъдпиренейско владение било загубено. На 13 септември 1213 г. в битката при Мюре каталонските войски били не само разгромени от граф Симон дьо Монфор, но на бойното поле намерил смъртта си и самият крал [2].
С управлението на Жауме I, наречен Завоевателят, продължил процесът на разширение на държавата, осъществяван в три посоки: на изток — със завладяването на остров Майорка и с превръщането на Менорка и Ибиса във васални територии, арагонското кралство поставило началото на своята експанзия в Средиземно море [3]; на юг — с войната срещу сарацините продължил бавният процес на реконкистата; отношенията
16
със северната съседка, Франция, били конкретизирани в недалновидно сключения през 1258 г. в Корбе договор, който определял Пиренеите като граница в териториалното разширение на Арагон [4]. Политическата непрозорливост на Жауме I проличала и в решението му да раздели кралството между синовете си Пере и Жауме. По този начин държавата му се оказала заредена с вътрешно напрежение, което я обезсилило за няколко десетилетия напред [5].
Наследникът на престола в Арагон Пере II (1276—1285) се оказал талантлив държавник, способен да поправи грешките на баща си. Още с първите си политически актове — потушаването на бунта на аристокрацията и сключването на договор с брат му Жауме II, крал на Майорка (1276—1311), той си осигурил централизация на властта, а провъзгласяването на независимост от папата му давало възможност за нападение срещу Италия [6]. Бракът със сицилийската наследница Констанца Хохенщауфен му давал юридически основания за териториални претенции в Южна Италия, като те в течение на няколко века определяли външната политика на държавата и били повод за дълбоки конфликти с Папството и Франция [*].
Подготовката за намеса в Южна Италия започнала с установяването на протекторат над Тунис и експедицията в Северна Африка през 1281 г. [7]. На 31 март 1282 г. избухнало въстанието, наречено „Сицилиански вечерни" — бунт, насочен срещу господството на Анжуйците в Италия. Пере II бил в предварителна договореност със сицилийците. Когато през лятото на същата година в северноафриканския град Коло при краля пристигнало пратеничество на въстаниците, които търсели закрила и му предлагали сицилийския престол, той го приел и поел тържествено към острова. На 30 август флотата му акостирала в Трапани [8].
Приемането на сицилийската корона било ловък дипломатически и политически изгоден акт, но той сериозно заплашвал властта на Пере в Арагон и Каталония. Отлъчвайки го от църквата, пана Мартин IV (1281—1285) наложил интердикт върху кралството, като дал през 1288 г. инвеститура за арагонската корона на Шарл дьо Валоа, втория син на френския крал Филип III Смелия (1270—1285) [9]. Така се стигнало до нахлуване на френски войски в земите на арагонското кралство, в услуга на които се поставил краля на Майорка Жауме II. Нашествието против арагонската държава било обявено от папата за кръстоносен поход и така конфликтът достигнал кулминационната си точка.
След като ликвидирал опасността от французите, Пере II подготвил наказателна експедиция срещу краля на Майорка, но починал малко преди началото ѝ. Преди смъртта си той завещал Сицилия на папата, което било първата стъпка към помирение между Арагон и църквата, осъществено окончателно през 1295 г.
*. Северната половина на Италийския полуостров била владение на германските императори. На продължаващият векове наред конфликт между папата и императорската власт бил сложен край в 1266 и 1268 г. с разгрома на Хохенщауфебите от обединените войски на Папството и Франция при Беневенто и Талякоцо. Така в Южна Италия било създадено Неаполитанското кралство начело с Шарл (Карл) I Анжуйски (1266 1285), брат на френския крал Луи IX (1226—1270).
17
За наследник на краля бил определен първородният му син Алфонс, а крал на Сицилия станал втория син Жауме [10]. През 1286—1287 г. Алфонс II (1285—1291) завладял островите Майорка и Менорка. По този начин кралят на Майорка бил наказан за предателското си поведение, а Менорка била присъединена към арагонската държава. Междувременно продължавали военните действия между арагонските и анжуйските войски, докато през февруари 1291 г. в Тараскон бил сключен договор, който предвиждал неизгодни за Арагон клаузи. Интердиктът върху кралството, отлъчването на краля от църквата и инвеститурата на Шарл дьо Валоа били отменени и покоряването на Майорка било официално признато, но за сметка на това на Алфонс били наложени някои унизителни условия: той трябвало да се покае лично и да плаща данък на папата, да организира кръстоносен поход и да съдействува в борбата срещу брат си Жауме Сицилийски, комуто църквата отнела правото да управлява острова. Кралят на Арагон заповядал на всички подчинени му благородници да напуснат службата си при Жауме, а от брат си изискал да се откаже от властта си над Сицилия [12]. Алфонс бил принуден да приеме тези условия поради изострения конфликт, който имал с арагонската аристокрация [13]. Но междувременно починал и на престола, провъзгласявайки се за крал на Каталония, Арагон и Сицилия, се възкачил брат му Жауме. По този начин новият владетел директно влязъл в конфликт с брат си Фредерик, който според завещанието на Алфонс бил определен за наследник на острова. Тази стъпка ясно изразявала стремежа на Жауме II (1291—1327) към политика на обединение на държавата, но последвалите събития доказали невъзможността за отстояването ѝ. Кралят си давал точна сметка за нарастващата опасност от нападение от страна на Кастилия и Франция, затова впоследствие решил окончателно да изостави защитата на Сицилия [14].
На 5 юни 1295 г. в Анани бил сключен мирен договор между краля на Арагон Жауме II, краля на Неапол Шарл II Анжуйски (1285—1309) и папа Бонифаций VIII (1295—1300) при следните условия: арагонският крал трябвало да върне на църквата Сицилия, признавайки на Шарл II правата му над острова и областта Калабрия; кралят на Франция и Шарл дьо Валоа се отказвали от правата си над Арагон, Валенсия и Каталония, като по този начин се установил мир между двете държави; арагонският крал връщал на Шарл заложниците, които държал при себе си; папата вдигал интердикта и анулирал отлъчването от църквата, тежащо над Жауме II и Фредерик и владенията им; кралство Майорка се връщало обратно на чичо им Жауме II, при условие че той се признаел за васал на Арагон. Секретните клаузи на този договор давали право на краля на Арагон да завладее островите Корсика и Сардиния като компенсация за Сицилия. Освен това той бил скрепен с политически брак между Жауме II и дъщерята на Шарл II — Бланш Анжуйска [15].
Оценката на историците за резултатите от мира в Анани е противоречива. От една страна, изглежда, че той бил пълно поражение за краля на Арагон, докато, от друга, в държавата най-после настъпвал мир, като суверенитетът над Майорка се запазвал, а в Сицилия продължавала да управлява арагонска династия. И все пак конфликтът бил все още далече
18
от окончателното си разрешение. На 11 декември 1295 г. Фредерик се провъзгласил за крал на Сицилия (1296—1311), отказвайки по този начин да изпълни условията на договора. Папата реагирал бързо: обявявайки Жауме II за гонфалониер [*], капитан-генерал и адмирал на Светия престол, той го задължил да окаже помощ в борбата срещу враговете му [16]. Войната в Южна Италия продължила, като този път на страната на Анжуйците се сражавал самият арагонски крал. На двадесетгодишния конфликт бил сложен окончателен край на 19 август 1302 г. с мира в Калтабелота, който бил подписан от сицилийския крал и Шарл II. Според него на Фредерик се признавала властта над Сицилия и той бил провъзгласен за крал на Тринакрия [**], като властта му била пожизнена и чак след смъртта му островът трябвало да бъде предаден на Анжуйците. Освен това бил освободен плененият в битката при Фалконара (1299 г.) втори син на Шарл II — Филип Тарентски, който се задължавал в тригодишен срок да предаде на Фредерик островите Сардиния и Кипър. Договорът бил скрепен с политически брак между краля на Сицилия и втората дъщеря на неаполитанския крал — Леонор Анжуйска [17].
Последният голям външнополитически акт на Жауме II била експедицията в Сардиния и Корсика. Решението за нея било взето още през 1295 г., но осъществяването ѝ станало възможно едва през 1323 г. Конфликтът с Пиза, която владеела тогава тези острови, завършил през 1325 г. с пълен военен разгром за италианската република и установяването на арагонско господство. През 1327 г. Жауме II починал, завещавайки кралството на втория си син Алфонс III, наричан още Блажения (1327—1336) — крал на Арагон и Валенсия и граф на Барселона и Урхел [18].
* * *
В такава политическа обстановка живее и твори каталонският хронист Рамон Мунтанер. Той се родил през 1265 г. в Пералада — малко селце в областта Жерона (Херона) в близост до границата с Франция. През 1274 г. на път за събора в Лион [19] в дома на баща му отсядали последователно Жауме II Арагонски и Алфонсо X Кастилски (1252 — 1284) (23) [***]. На следващата година младият Рамон станал един от придружителите на бъдещия крал Пере II в пътуването му до Париж, където отивал, за да се срещне с френския крал Филип III Смелия (37).
За образованието, което Мунтанер е получил, не знаем нищо конкретно, но от съдържанието на труда му можем да заключим, че е бил начетен за времето си човек с отлични познания по география, добре владеещ морското и военното дело. Литературната му осведоменост се свеждала до средновековните рицарски повести и преди всичко до поезията
*. Гонфалониер— знаменосец, началник на военни сили.
**. Тринакрия — древното име на Сицилия.
***. В скоби е посочен поредният номер на главата.
19
на хугларите [*], която в тази епоха била под силното влияние на провансалските героични поеми [20]. Задачите, с изпълнението на които бил натоварен, доказват недвусмислено, че господарите му са го ценели като опитен и талантлив човек, комуто можели да поверят важни държавнически мисии. Макар и непълни, данните от биографията на Мунтанер са достатъчни, за да ни го представят като човек, натрупал богат политически опит, който по-късно използувал при написване на съчинението си.
Така например научаваме, че когато бил на двадесет години, по време на френско-арагонската война от 1285 г., родното му село било разграбено и опустошено, а семейството му останало без подслон. Мунтанер бил принуден да напусне Пералада:
„И аз, и другите, които тогава загубихме цялото си имущество, не се върнахме, за да я заселим отново, а се пръснахме по света да търсим богатство; и преживяхме много загуби, много неволи и опасности, като повечето от нас загинаха във войните, които води арагонското кралство" (125).
Възможно е от този момент нататък Мунтанер да е започнал военна кариера и да се е присъединил към флотата на прочутия арагонски адмирал Руджиеро да Лаурия. Във всеки случай е сигурно, че той лично е участвувал в завладяването на остров Майорка от крал Алфонс II. През последните години на века до годината 1300 Мунтанер живял в град Майорка, като се занимавал с търговия с кораби и други морски съдове и с времето успял да стане собственик на малка флота [21]. Но за момента това, което го привличало, било военното изкуство.
От 1301 г. нататък можем отново да следваме стъпките му чрез подробностите, които дава за себе си в хрониката. През тази година Месина била обсадена от войските на Анжуйците. На страната на сицилийския крал Фредерик в обградената крепост се сражавал и Рамон Мунтанер (195).
След мира в Калтабелота (1302 г.) смелият авантюрист се присъединил към дружината на прочутия корсар Роже де Флор и заедно с него се отправил към Византия. Важно е да се изтъкне, че именно Мунтанер съставил договора между предводителя на каталонската войска и византийския император Андроник II Палеолог (1282—1328) (199). Длъжностите, които изпълнявал, били на канцлер и ковчежник на войската (225), но освен с административни, той бил натоварен и с чисто военни функции: по време на обсадата на Галиполи от генуезците, Мунтанер трябвало сам да организира отбраната като комендант на крепостта (227). В редовете на каталонската войска той останал до 1307 г., когато придружил инфанта Феран де Майорка в обратния му път до Сицилия. Заедно с него Мунтанер бил пленен на остров Негропонт (Евбея) от венецианците, които ограбили цялото му имущество и го принудили да се върне обратно при войската и новия ѝ предводител Тибо дьо Сепоа. Но макар и приет добре, Мунтанер отново я напуснал и се отправил към Негропонт, а оттам към Тива, където се срещнал с инфанта Феран, пленник при атинския дук Ги II дьо ла Рош (1287 — 1309) (235, 236, 237).
*. Хуглар — средновековен народен певец и поет.
20
През 1309 г. Мунтанер се завърнал в Сицилия (238). Намерението му да се ожени за годеницата си Валенсона било осуетено от крал Фредерик, който го назначил за губернатор на островите Джерба и Керкенс със задача да усмири там бунта на сарацините (251). Мунтанер заемал длъжността си до 1315 г. с едно кратко прекъсване през 1311 г., което използувал да отиде във Валенсия, да се ожени и да доведе съпругата си. От август до октомври 1315 г. той бил натоварен с много деликатна мисия: трябвало да съпроводи в пътуването от Катания до Перпинян новородения инфант Жауме — бъдещия крал на Майорка (266). През декември същата година Мунтанер се установил окончателно във Валенсия като прокуратор на адмирала на крал Жауме II — Бернат Сария — и бил избран на няколко пъти за съдебен заседател в този град. На 15 май 1325 г. в имението си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише хрониката си, която завършил след три години (вж. пролога към „Хрониката").
Като съдебен заседател той присъствувал на коронацията на Алфонс III Блажения, състояла се на 3 април 1328 г. в Сарагоса (294, 298). На 12 юни 1329 г. Мунтанер написал завещанието си, а в края на 1331 г. въпреки напредналата си възраст поискал да се върне отново в Сицилия, но не получил разрешение от краля. Тогава заминал за остров Майорка, където Жауме III (1324—1349) го назначил за свой съветник и му дал титлата „кавалер". Мунтанер починал през 1336 г. на седемдесет и една годишна възраст като наместник на краля и управител на остров Ибиса [22].
Така завършил живота си този смел авантюрист, ловък дипломат, предан кралски служител и преди всичко отличен разказвач. Богатството на жизнения си опит той претворил в едно обемисто съчинение, което представлява ярка и жива картина на бурните събития, разразили се през XIII и първата четвърт на XIV в. в средиземноморския басейн, където вплели съдбите си мюсюлмани и християни, каталонци, арагонци и французи, българи и византийци, турци и алани.
* * *
„Хрониката" на Рамон Мунтанер е кулминация на целия му изпълнен със странствувания и приключения живот. В творбата си той проследява историята на арагонското кралство от раждането на Жауме I (1208 г.) до началото на управлението на Алфонс III (1328 г.). В по-голямата част от произведението си авторът описва събития, на които той сам е бил свидетел и активен участник — факт, който превръща творбата му в изключително ценен извор за политическата история на Средиземноморието през XIII и XIV в.
Нека проследим накратко съдържанието на цялата „Хроника", която се състои от пролог и 298 глави. Условно можем да я разделим на пет части (без уводните две глави), отнасящи се до управлението на петима арагонски владетели.
Прологът започва с благодарност към бога и неговата майка за всички добрини, с които са обсипали Мунтанер през целия му дълъг живот. Той съдържа още и някои автобиографични данни, както и датата, когато започнал да пише „Хрониката" — 15 май 1325 г.
21
В първата глава авторът описва съня си, подтикнал го да напише съчинението си. Във втората глава изброява всички личности от каталонско-арагонската династия, за чиито живот възнамерява да разкаже.
Част I (от глава 3 до глава 28) е посветена на крал Жауме I от раждането му през 1208 г. до смъртта му през 1276 г. Подробно са описани експедициите срещу островите Майорка и Менорка, войната срещу сарацините за превземането на Валенсия, както и отношенията с краля на Кастилия Алфонс X. Желанието на Мунтанер да премълчи неблагоприятните последици от външната политика на краля и да скрие неуспешните му политическа замисли проличават най-добре в описанието на отношенията на Арагон с френския крал и Папството.
Както вече отбелязахме, управлението на Жауме I завършило с разделянето на държавата между двамата му синове: Пере наследил Арагон, Валенсия и графство Барселона, а Жауме — островите Майорка, Менорка, Ибиса и графствата Русийон, Конфлент, Серданя и Монпелие (17).
Част II (от глава 29 до глава 46) обхваща управлението на крал Пере II — от възкачването му на престола през 1276 г. до смъртта му през 1285 г.; управлението на краля на Майорка Жауме II (1276—1311). Разказана е експедицията на Пере срещу Тунис и намесата му в междуособицата на северноафриканските владетели. Мунтанер описва с големи подробности участието на Пере в събитията в Сицилия, конфликта му с папата и войната с Анжуйците. Точният като цяло разказ на хрониста е нарушен в оценката за участието на краля на Майорка в тази война. Мунтанер се е опитал да прикрие предателското поведение на Жауме II зад някакви тайни уговорки с брат му Пере за оказване на помощ на французите и „спасяване" на каталонските земи от нашествието им. Разбира се, едва ли бихме могли да очакваме друга оценка от страна на автора, който постоянно идеализира отношенията между арагонските владетели, премълчавайки действителното им политическо разединение.
Част III (от глава 47 до глава 174) е посветена на управлението на Алфонс II — от възкачването на престола през 1285 г. до смъртта му през 1291 г. и на краля На Сицилия Жауме (1285—1296). Алфонс трябвало да осъществи наказателната експедиция срещу краля на Майорка, тъй като преждевременната смърт на Пере II възпрепятствувала изпълнението ѝ. Мунтанер предава развоя на събитията по недостоверен начин, подминава факти, говорещи за съпротивата, която са оказали на арагонския крал верните на Жауме II градове и крепости на Майорка. С големи подробности той е отразил етапите на дългогодишния кръвопролитен конфликт с Кастилия, Папството ѝ Франция, завършил с унизителния за Арагон договор в Тараскон (1291 г.). Що се отнася до съдържанието на договора, Мунтанер отново премълчава фактите, които не са в полза на арагонската кауза. Той пише: „... тъй че мирът се установи по начин добър и достоен, както беше угодно на краля и на всички негови хора, а освен това за голяма чест на сеньор краля на Сицилия (173)".
Част IV (от глава 175 до глава 292) обхваща периода на управлението на Жауме II Арагонски (1291—1327). Тази част е от особен интерес
22
за нас, тъй като тук е включен разказът за експедицията на Изток на прочутата каталонска войска, водена от Роже де Флор. Сам по себе си, той представлява един обособен раздел от „Хрониката", затова ще разделим тази част на четири по-малки:
IV-a. Глави 175—198 засягат събитията от началния период на управлението на Жауме II, а именно войната в Сицилия, един от етапите на която завършил с неблагоприятния за арагонското кралство мир в Анани (1295 г.), и конфликтът между Жауме II и брат му Фредерик. Мунтанер премълчава участието на арагонския крал във военните действия на Анжуйците срещу брат му, въпреки че сам той воювал на страната на сицилийския крал. Що се отнася до коментара му за тежките за Арагон задължения по договора от Анани, тук авторът проявява безкрайна резервираност и толерантност в оценката на действията на своя крал (Жауме). Той просто представя договора като проява на неговата добра воля (181). Тонът на повествованието му се променя, когато трябва да отрази събитията около сключването на мира в Калтабелота (1302 г.), сложил край на двадесетгодишния конфликт в Сицилия (198).
IV-б. Глави 199—244 са посветени на експедицията на каталонците в земите на Византийската империя от 1303 г. до установяването им като господари на Атинското дукство през 1311 г. Тук няма да се спираме на отделни факти и събития от този период, тъй като това е направено в коментара към текста. Ще се ограничим само да кажем, че именно в тази част от съчинението си Мунтанер проявява най-голяма пристрастност, тъй като е активен участник в събитията.
IV-в. Глави 245—270 се отнасят до войната между Арагон и Кастилия, завършила през 1303 г. с мирен договор между тях. Обстойно е проследен военният конфликт между сарацините от Иберийския полуостров и Северна Африка и кралете на Арагон, Кастилия, Майорка и Сицилия. В тези събития участвал и Мунтанер, изпратен да умиротворява островите Джерба и Керкенс, а впоследствие да управлява единия от тях в продължение на седем години.
Няколко глави от тази част са посветени на историята на Морейското княжество, където Мунтанер със завидна точност представя генеалогията на владетелите му. Прецизността му е обяснима — той лично е бил свързан с княза на Морея — инфанта на Майорка Феран.
IV-г. Глави 271—292 проследяват експедицията на Жауме II срещу Сардиния и Корсика, отстъпени му от папата още през 1295 г. по договора от Анани. Преди похода Мунтанер написал своето „Слово към инфанта Алфонс" — своеобразно изложение на военно-политическата и дипломатическа стратегия на похода. Приключилият успешно за крал Жауме конфликт с Пиза, както и разгромът на Генуа във войната ѝ с Фредерик, позволяват на Мунтанер да възкликне: „От този момент нататък благодарение на божията помощ каталонците могат да се смятат господари на морето... (290)".
Част V. Глави 293—298 се отнасят до възкачването през 1328 г. на престола на Алфонс III Блажени. Мунтанер, който присъствувал лично на тържествата като представител на град Валенсия, е изложил много
23
подробности за това събитие. Хрониката завършва с един сервентесий [*], рецитиран от инфанта Пере в чест на новия крал.
Виждаме, че различните събития от историята на арагонското кралство са намерили различно отражение в „Хрониката". И тази диспропорция е напълно обяснима. Авторът е най-подробен в описания на моменти, на които сам е бил свидетел, както и на факти, които за него имат особено висока стойност. Така например той посвещава на коронацията на Алфонс III цели двадесет и четири страници не само защото е участник в тържествата, а защото от този владетел зависела съдбата на съчинението му. Още един пример: стълкновенията на каталонската войска с населението в Мала Азия напълно отсъстват от коментара му и той предава грабежите и убийствата на водените от Роже де Флор рицари като поредица от хуманни актове, донесли освобождението на поробените от турците византийци. Субективизмът на Мунтанер се проявява и при други случаи: докато за легендарното зачеване и раждане на Жауме I той се разпростира на цели шест страници, едно толкова значително от политическа гледна точка събитие като Лионския събор през 1274 г. е разказано само в няколко реда, тъй като решенията му са унизителни за арагонския владетел. Макар много често фактите да са представени тенденциозно, а истината — изопачена, съчинението на Рамон Мунтанер притежава особени достойнства: В него се чувства „вкуса на епохата", то ни потапя в атмосферата на онова време, прави ни съпричастни към проявите на кралско милосърдие, на рицарска доблест и смелост. Иска ни се да вярваме, когато Мунтанер твърди, че жертвите на враговете му се измерват с хиляди, а жертвите на каталонците са едва десетина. Именно в това е силата на внушението на хрониста — не в точния и безпристрастен разказ, а в закодираните зад думите му образи, представи и понятия от средновековната действителност.
* * *
Причини за написването на „Хрониката". На 15 май 1325 г. в имението си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише своята хроника. Подбудите за това той представя по доста своеобразен начин: на сън му се явил един ангел и му заповядал да седне и да опише приключенията си, тъй като Бог смятал, че няма друг жив свидетел, който би могъл да разкаже за тях така точно, както той; защото неговият разказ трябвало да послужи за поука на следващите арагонски крале — да знаят, как Бог се е грижил за предшествениците им и да му бъдат верни, за да имат винаги закрилата му. По-нататък в същата глава авторът разкрива още една от причините за написването на съчинението — прославата на каталонците, чиито победи са обусловени от две обстоятелства: „защото те винаги са ги приписвали не на себе си, а на Бога и защото винаги са се стремили справедливостта да царува помежду им". Накрая Мунтанер завършва: „Затова тази книга се пише преди всичко в чест на Бога и неговата
*. Сервентесий — поетична форма от провансалски произход.
24
благословена майка, а още и в чест на арагонската династия (1)." Наистина именно прославата на кралската каталонско-арагонска династия е основната цел, която хронистът утвърждава чрез произведението си. Победните ѝ войни срещу Франция и италианските републики, срещу маврите във Валенсия и Гранада и берберите в Северна Африка заслужавали възхвала. Особено трябвало да се подчертаят заслугите ѝ като ревностен защитник на кръстоносната идея. За значението, което имало прогонването на маврите от полуострова, Мунтанер пише на друго място следното: „Затова, като изостави другите крале, Светият отец ще направи голяма услуга на цялото християнство, ако се обедини и съюзи с арагонския крал (Жауме I — б. пр.), защото със средствата, които ще получи от съкровището на Светата църква, той (кралят) ще завоюва Отвъдморската земя и ще унищожи всички неверници... (6)"
В защита на кръстоносната идея Мунтанер прокарва възгледа, че е безсмислено християните да проливат кръв помежду си, когато могат да насочат усилията си на изток и на юг срещу сарацините (282). Авторът визира дългогодишните войни между Анжуйците и арагонските владетели, които за големи периоди от време отклонили вниманието на християнските крале от арабската опасност.
Рамон Мунтанер е съвременник на политическото разединение между кралете на Арагон, Майорка и Сицилия, които, макар и принадлежащи към една и съща династия, враждували помежду си. Идеализирайки отношенията между Пере II Арагонски и Жауме II, крал на Майорка, между Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, представяйки ги не такива, каквито са били в действителност, хронистът изпада в противоречие с фактите, които не може да обясни, и по-нататъшният му разказ се отдалечава от истината. А какво е било истинското положение съдим от честите призиви за единодействие, които Мунтанер отправя към арагонските владетели. Така откриваме още една от идеите, на които авторът е подчинил творбата си: „Не се оставяйте злото да пусне корени в сърцата... и нека Бог ви дари със силен дух и постоянство, за да изпълнявате волята му (292)." С този призив Мунтанер изразява критичното си отношение към съществуващите разногласия сред владетелите, но едновременно с това подчертава и зависимостта на кралете Майорка и Сицилия от волята на Арагон: „... защото ако кралят на Арагон поиска, кралство Майорка ще бъде под негово управление, а същото се отнася и за Сицилия (292)".
Чрез думите на кастилския монарх Санчо IV (1284—1295), а после и чрез коментара на самия автор прозира още една причина, подтикнала Мунтанер да напише съчинението си. Това е идеята за политическо обединение на Арагон, Кастилия, Майорка и Португалия за защита от агресивните действия на Франция и Папството (102). Може да се приеме, че хронистът е оценил вярно интересите на своята държава, като е свързал успешната ѝ политика отвъд Пиренеите и в Средиземноморието с единството на владетелите на полуострова.
25
* * *
И така, ясно се очертават основните моменти от идеологическите функции на хрониката. Като осмисля тенденциозно в точно определена посока фактите и изтъква героичните събития от историята, Мунтанер се стреми да изгради у каталонците и арагонците съзнание за народностно единство и спомен за славното им минало, предшестващо не по-малко величавото им настояще. Средствата, чрез които той осъществява замислите си, го характеризират като средновековен мислител — той свързва подвизите на своя народ и преди всичко на неговите крале със закрилата и покровителството на делата им от провидението. (На този въпрос ще се спрем подробно по-нататък.) Що се отнася до действителните исторически факти — неблагоприятните развръзки съзнателно се премълчават, излагат се само събития, свързани с успешен за каталонците край.
Политическата програма, която Мунтанер разгръща в произведението си, го определя като идеолог на средновековната монархическа държава. От една страна, развива идеята за политическо единодействие на владетелите от каталонско-арагонската династия като залог за тяхната мощ и просперитет, а, от друга, мечтае за обединение на силите на Кастилия, Арагон, Майорка и Португалия. Мунтанер осъзнава необходимостта от единна монархическа власт на полуострова, необходимост, която ще се осъществи едва в края на XV в. при кралете католици Исабел I Кастилска (1476—1504) и Фернан II Католикът (1479—1516) с обединението на Кастилия и Арагон. Хронистът сякаш прозира в бъдещето близо два века по-рано [23].
* * *
По-горе посочихме, че „Хрониката" е написана за възхвала на каталонския народ и земя. Народността се отличава от другите по своя език и Мунтанер пише с гордост: „Няма друг език, който да се говори от толкова много хора като каталонският, така че ако искате да намерите кастилци, ще видите, че същинската Кастилия е малка и не твърде обширна и има много провинции, всяка от които говори на своя език, и те са така различни, както са различни каталонците от арагонците. И макар каталонците и арагонците да са подчинени на един и същи господар, езикът им не е един, а са два различни (29)."
Патриотизмът на Мунтанер намира израз в страстно възхваляваните добродетели на каталонците, които ги правят първи сред останалите народи. Такива са любовта към семейството, трудолюбието, воинската смелост и най-вече беззаветната преданост към суверена (132). За сметка на това враговете са носители на всички земни пороци. Авторът е категоричен: „от сто години насам френският двор е изпаднал в пълно безчестие" (193); гражданите на италианските републики са „измамници, чиито злодеяния са толкова големи, че за да ги опишем, не би стигнала всичката хартия, която се произвежда в Хатива" (282); а гърците са „най-горделивите хора на земята и не уважават никого освен себе си, макар че в действителност не струват нищо (203)". Отношението на Мунтанер към сарацините
26
е крайно отрицателно и необходимостта да се поддържа понякога с тях мир е равна на компромис (41). По принцип на тях се гледа като на неверници, чието унищожаване е висша проява на рицарско мъжество и едновременно с това се издига в ранг на държавна политика.
Борбата срещу неверниците (араби и турци) е представена от автора като кръстоносен поход на арагонската корона. Но когато проследяваме конкретните действия на каталонците, става ясно, че липсва последователност в осъществяването на предварително начертаната и широко разгласена цел. Така например след убийството на водача им Роже де Флор през 1305 г. и след настъпването на окончателния разрив с византийския император, те с радост приели в редовете на войската си същите тези турци, в името на борбата срещу които били пристигнали на Балканския полуостров (228).
* * *
Необходимо е за нашия анализ да разгледаме и въпроса за кого е написана „Хрониката", т. е. кой е нейният адресат. Предварително ще уточним, че тя е била написана не за да бъде четена, а за да бъде слушана. Затова Мунтанер употребява толкова често глаголите „слушам" и „чувам". В този смисъл „Хрониката" се доближава твърде много до друг един разпространен през средните векове литературен жанр, епическото произведение, с присъщите му функции да забавлява, да определя норми на поведение, да разпространява текущите събития, да поражда чувство за миналото и да дава модели за подражание [24]. Но аудиторията на Мунтанер не се намирала на улицата и на площада, а в двореца, в замъка. „Господари, вие, които ще чуете тази книга..." (1) — казва авторът. Тези господари са самите арагонски крале. На тях той разказва епизодите от славното минало, за тях той рисува в подробности пъстрата мозайка, съставена от бойните подвизи, висшата мъдрост и политическата далновидност, щедрата и безпримерната милост на предходните владетели. Към тях той се обръща нееднократно със съвети, като особено дидактичен е в „Словото", написано по повод на експедицията срещу Корсика и Сардиния.
Мунтанер е сигурен, че слушателите ще повярват на написаното от него. За всеки случай той не пропуска да потвърди истинността на разказа си: „...затова моля всички, които слушат, да приемат чутото за достоверно, защото всичко е истина и не трябва да има съмнение за това (1)". Описаното от хрониста, или поне част от него, са спомени. Той ги е писал на шестдесетгодишна възраст, когато събитията са отдавна отминали и в съзнанието му е останал само споменът от победите и подвизите. Естествено е да очакваме тенденциозност на разказа, особено когато той е писан с предварително поставена цел. Същественото за нас е, че повествователят (Рамон Мунтанер) е действуващото лице — участник или наблюдател на събитията. Неговите сведения произхождат от човека, който е „вътре в нещата" или поне близко до тях, макар да не е главната действуваща фигура: „Аз не искам да говоря за това, което се случи с мене в Берберия, защото никой няма право да говори за себе си,
27
освен ако събитията не се отнасят и до неговите господари", пише хронистът (255). С обръщения, с въпроси и отговори Мунтанер се стреми да внуши чувството за достоверност на разказа си. Той е позната личност за разлика от много средновековни хронисти, които обикновено остават анонимни и неизвестни на публиката. При Мунтанер е точно обратното — тези, за които той пише, го познават и ценят и следователно очаква да му повярват.
* * *
Трудно може да се говори за изворите, които е използувал Мунтанер в съчинението си. На много места той заявява, че разказва за това, което е видял и преживял (2, 243). И действително хрониката му се отличава от типично средновековните по това, че не започва със сътворението на света и не повтаря събития, разказани в Библията. В същото време тя притежава всички белези на средновековната историопис, тъй като в нея са използувани и легенди, популярни теми от героичния епос, поемите на хугларите като средство за попълване на празнотите в повествованието.
Мунтанер започва повествованието си с раждането на Жауме I — събитие, на което той не е бил свидетел и познанието му се основава преди всичко на легенди. За управлението на този крал хронистът пише, че са „много книгите, написани за живота му, за походите, за добротата и рицарските му подвизи, за делата и героизма му (7)". Малко по-нататък в текста Мунтанер посочва книгата, която била написана по случай завладяването на о-в Майорка през 1229 г. (7). За експедицията срещу Валенсия той се позовава на „Книгата на завоеванията", написана в чест на този поход (9). За сватбата на инфанта Пере — бъдещия крал на Арагон с дъщерята на сицилийския крал Манфред (1245—1266) Констанца авторът се позовава на книгата, прославяща управлението му (11). По всяка вероятност става дума за „Хрониката" на Бернат Десклот, чието основно съдържание обхваща времето от 1276 до 1285 г. За договора от Тараскон (1291 г.) между Алфонс II Арагонски и Шарл II Анжуйски хронистът съобщава, че съдържанието на преговорите било записано и редактирано от Галсеран де Виланова за съставената по повод на това значително събитие „Gesta" (173).
Този стремеж да обвърже повествованието си с достоверни източници характеризира Мунтанер като творец, намиращ се на границата между две епохи. При него разказът за историческите събития е подкрепян на много места с цитати от извори, похват, типичен за хронистите, надхвърлили средновековната традиция. Освен това за изготвяне на документите по договора между Роже де Флор и византийския император Андроник II Палеолог той пише: „Аз зная всичко това, защото сам съставих и диктувах съответните документи (199)." Когато се разделя с каталонската войска, той подчертава, че прекъсва разказа си за нея, тъй като тя вече е далеч от него и той не може слепешката да описва делата й: „аз не искам в тази книга да има нещо друго освен чистата истина (243)".
28
* * *
Все пак божествената сила си остава за автора основният фактор на историческото развитие. Обективността на действието се представя като очевидност — нещата са такива, каквито са; те са, по израза на Фустер, една „провиденциална стратегия" на арагонската династия [25]. Бог се грижи всичко да бъде добре, но владетелите не трябва да се отклоняват от предопределението. Правото и силата са винаги на страната на каталонския народ и господарите му, а силата на врага е без значение. Бог е справедлив и затова каталонците са справедливи. Провидението с непогрешима ръка е „решило" историята в полза на арагонския двор. Това е висш избор. Мунтанер го вижда в многобройността на спечелените битки, успешните плавания, огромната плячка от завоеванията, мъжеството и храбростта на войските, щастливите раждания на кралиците... „Няма по-справедливи и великодушни от арагонските владетели, нито пък по-благородни и умели от техните пълководци и адмирали" — пише той в своята „Възхвала на арагонските крале" (20).
Изостреният провиденциализъм очевидно има обяснение, ако го свържем с политическите събития по онова време. Става дума преди всичко за сблъсъка на арагонските с папските интереси. В спора за южните италиански земи Светият престол бил в постоянна вражда с Арагон. Той не само подпомагал материално претенциите на Анжуйците, но използувал и специфичните оръжия на своята власт — отлъчванията и интердиктите. Ужасът на отлъчването е тегнел през дълъг период от време над арагонската династия. За вярващия съвременник това било трудна алтернатива. Той трябвало да избира между папата и краля. Мунтанер вече бил направил своя избор и търсел неговото обосноваване. Бог стои над папата! Кой би могъл да оспори това? Независимо от папските унищожителни присъди винаги съществувала една по-висша инстанция — божията воля. Многото успехи и слава, постигнати от арагонските крале в мирно и военно време, не биха могли да се тълкуват другояче, освен като божие опровержение на несправедливите папски санкции. Това хронистът не заявява открито, но то се подразбира от неговото лично отношение. Рим прави грешка, почти светотатство, като подпомага французите и застава срещу каталонците [26]. Мунтанер си позволява да обвини папата, като влага осъдителни слова в устата на един от най-яростните врагове на Арагон — Шарл I Анжуйски: „И така поради Вашата голяма вина (става дума за отказа на папата да подпомогне с парични средства Пере II за похода му срещу сарацините в Северна Африка през 1282 г. — б. пр.) (56) той се вдигна и дойде в Сицилия, където сицилийците най-смирено го повикаха за господар, и Вие знаете, че той имаше право... Но ако Вие му бяхте дали помощта, за която Ви беше помолил, ние сме сигурни, че той нямаше да изостави това, което така добре беше започнал (77)"
През този период папската институция преживява трудни времена, когато народностното съзнание в европейските страни укрепва и се поставя началото на процеса за формирането на „национални" държави. Във връзка с развитието на държавния централизъм започнало през XII и засилило се особено през XIII в., все повече се разпространявали идеите за
29
силна и независима от папата кралска власт [27]. С неговото всемогъщество като наместник на Бога на земята било свършено. Той вече бил третира само като съюзник или противник — наближавал седемдесетгодишният му „Авиньонски плен", продължил от 1309 до 1378 година.
Има още един съществен момент в отношението на Мунтанер към Папството: на няколко места в „Хрониката" той подчертава, че борбата срещу неверниците се извършвала без намесата и подкрепата на църквата. Това означава, че кръстоносната идея, чиито вдъхновители били папите, вече се осъществявала без тяхната благословия:
„Крал Жауме завладя Валенсия, Майорка и Мурсия без църквата да обяви кръстоносен поход и да го подкрепи Като резултат днес тя получава толкова десятъци и други доходи, колкото не би могла да получи и от пет кралства. Светата църква в Рим и тези, които я управляват, би трябвало да си дадат сметка, че могъществото, което са достигнали, се дължи на арагонската корона и да признаят тази заслуга и на нейните наследници. Но едно ни успокоява: че ако светият папа и кардиналите му не я признават, то кралят на кралете, нашият Господ бог я помни и ги подпомага във всичките им начинания, тласка ги от добро към по-добро и така ще бъде и занапред (36)."
Както вече казахме, Рамон Мунтанер е типичен представител на средновековната летописна традиция, но с това не се изчерпва неговата характеристика като историк. Проникнат изцяло от духа на християнския провиденциализъм, на моменти авторът се проявява като рационален и прагматичен мислител. Това става в случаите, когато чувства необходимост да даде практически съвет на краля за политическата и военната стратегия на държавата. Веднъж съветва Пере II къде и как да построи флотата си (36); на друго място в „Словото" към инфанта Алфонс той буквално диктува плана по завладяването на Сардиния (272), а по-късно му препоръчва да се обгражда само с възрастни съветници, тъй като младите нямали опит въпреки знанията си (283). Разказвайки в глава 292 притчата за тръстиката, той отправя директен призив към арагонските крале за политическото им обединение. Все пак този „спонтанен" рационализъм и прагматизъм са недостатъчни, за да направим каквото и да било сравнение с „Владетеля" на Макиавели и да поставим „Хрониката" на Рамон Мунтанер сред произведенията на Ренесанса.
* * *
Важна отличителна черта на „Хрониката" е, че тя е написана на говорим каталонски език. В това отношение тя не прави изключение от общия за този период стремеж на различните западноевропейски историко-летописни традиции към утвърждаване на националния език. Верен на местната каталонска традиция, Мунтанер следва примера на своите предшественици Жауме I и Бернат Десклот. Езикът му — съвременният говорим каталонски — е жив и образен; наситен е с епитети, сравнения, хиперболи, реторични въпроси, метафори, възклицания. В композицията на текста умело са вмъкнати монолози и диалози на героите, авторови характеристики на действуващите лица, поетически отстъпления. Стилът понякога натежава от повторения и недотам ясна фраза,
30
което прави произведението трудно за четене и още по-трудно за превеждане. Но като цяло авторът преодолява рамките на монотонното хронологическо изброяване на събитията и в пламенното им описание прозира дълбоко чувство и лично отношение, изразени в скръбта от пораженията или загубите и радостта от победите. Емоционалният и винаги приповдигнат тон на „Хрониката" я превръщат в увлекателно литературно четиво.
* * *
За по-точен литературен анализ на творбата на Мунтанер е необходимо да изясним естеството на различните влияния и наслоявания върху каталонската литература през средновековието.
Дълго време тя била под влияние на провансалската традиция, факт, който се обяснява с териториалната близост на Каталония и Прованс. Отвъд Пиренеите барселонските графове притежавали обширни владения като Монпелие, Русийон, Конфлент. Освен това след разгрома на Прованс в албигойските войни (XIII в.) в земите на арагонските и каталонските владетели били приети многобройни певци пришълци (трубадури, хуглари), които се ползували от специалното покровителство на крал Жауме I. До XIV в. официалният език на каталонската поезия бил провансалският [28]. Заедно с него се пренасяла и традицията на трубадурската поезия. „Хрониката" на Мунтанер е повлияна също от нея.
Друга характерна черта на „Хрониката", особено що се отнася до следваните от нея традиции, е връзката ѝ със средновековните рицарски романи. Подвизите на арагонските крале се сравняват непрекъснато с най-героичните приключения на Ролан, Артур, Тристан, Парсифал, Ланселот (51). Да се побеждава неравностоен или малоброен противник е недостойно според рицарската етика. Така например Мунтанер характеризира Шарл I Анжуйски — един от най-омразните врагове на Арагон — като талантлив и храбър войн (72); затова и числеността на неприятелските войски бива преувеличавана многократно — врагът е многоброен, но силата и храбростта на каталонците справедливо ги увенчава с победи. Героите на Мунтанер са носители на типичните черти на рицарското поведение: силно развито чувство на братска обич (побратимяването на Роже де Флор с Беренге д'Ентенса, 194); беззаветната преданост на война към неговия предводител, която изисква сурово отмъщение за смъртта му (обявяването на война на император Андроник II от страна на каталонската войска заради смъртта на водача ѝ Роже де Флор, 216). Авторът описва много точно живота на рицарите — войни, чийто смисъл те виждат единствено във войната, но никога в обикновения труд на земеделеца (223) [29].
* * *
Значението и мястото на всеки исторически труд може по-точно да се определи, след като се ситуира сред съществуващите съвременни сродни му по дух и традиция произведения. Затова ще се опитаме да
31
разгледаме „Хрониката" на Рамон Мунтанер като част от средновековната каталонска историография.
Творбата на Мунтанер е третата от четирите големи хроники от XIII и XIV в., които запълват празнината, намираща се между Рамон Лул [*] и хуманистичното движение от края на XIV в. [30]. Определен интерес представлява оценката на разглежданото произведение чрез сравнителен анализ на четирите творби; „Книгата на деянията" на Жауме I, „Хрониката" на Бернат Десклот, „Хрониката" на Рамон Мунтанер и „Хрониката" на Пере III.
Първият съществен белег, по който може да се съпоставят, е степента на декларираност на авторството. Силното авторско присъствие в две от хрониките (на Жауме I и Пере III) се обяснява с характера им на кралски автобиографии. В съчинението на Мунтанер авторското присъствие се налага също много ярко. Някои съвременни изследователи дори определят „Хрониката" като мемоарна книга [31]. Този факт е много показателен, особено когато я сравняваме с липсата на каквито и да било сведения за личността на Бернат Десклот. Смятаме, че стремежът към изявено авторство при Мунтанер се обуславя от увереността в достоверния разказ поради личното му участие в много от събитията или пък поради близостта му до управляващите среди.
Другият съществен белег — провиденциализмът, като основен двигател на историческото развитие — присъствува и в четирите хроники. Той определя техния средновековен характер. Понякога процесите се обясняват на базата на обективната причинно-следствена връзка. За Мунтанер например съществува зависимост между честите успехи на каталонците и политическото и военното умение на кралете им (може би тази е причината, когато разказва за различни чудеса, те да не бъдат вплетени в историческото действие). В същия дух е и посвещението, което още в началото на книгата си авторът отправя не само към Бога, но и към арагонската династия (1).
Продължаването на средновековните традиции, прякото влияние на трубадурската поезия и рицарските романи се проявяват и в четирите хроники с присъствието на множество легенди, с героизацията и хиперболизацията, с вмъкването на стихове и диалози в тъканта на повествованието.
В четирите хроники се наблюдава процес на постепенно нарастване на степента на достоверност. Съчинението на Мунтанер се отличава с по-голямо изопачаване на действителността и съзнателен подбор на фактите, но това не трябва да се оценява като абсолютна липса на обективност, а по-скоро като тенденциозност на изложението, свързана с определени идеологически и политически задачи, които авторът преследва. В „Хрониката" Мунтанер се противопоставя на разединението на арагонските крале, ратува за тяхното обединяване и затова премълчава фактите, показващи действителните им разногласия.
*. Рамон Лул (1233—1316) — велик каталонски поет, теолог, създател на каталонската проза; християнски мисионер, сложил началото на процеса на преодоляване на средновековната схоластична традиция в каталонската литература.
32
Морализаторството е характерна черта за стила и на четирите хроники. Развитие претърпява ценностната система, от гледна точка на която то се извършва: за Жауме I и Бернат Десклот най-висшата добродетел е рицарската доблест, докато с Мунтанер започва процес на навлизане на елементи на прагматизъм и практицизъм при оценката на историческото действие.
Процесът на открито утвърждаване на патриотичните чувства започва с Бернат Десклот. При него те са изразени повече към личността на краля, а не към народа. Затова и основният замисъл на творбата му е в утвърждаването на кралския авторитет. При Мунтанер възхвалата на каталонските крале и пълководци присъствува наред с прославата на народа. Политическите успехи на Арагон, Майорка и Сицилия обясняват както високото му самочувствие, така и гордостта, че пише на каталонски език — езика, на който според него говорят най-много хора на земята. Според Мунтанер главни действуващи лица в историческите събития не са единствено кралете, но и хора от неблагороден произход (например такъв е Роже де Флор). Така авторът утвърждава идеята, че за да бъде преценено едно събитие като значимо, като защищаващо интересите на държавата, участието на върховния ѝ владетел не е задължително.
Подходът на Мунтанер към описаните събития отразява преходния характер на епохата, в която живее. В „Хрониката" са свързани органично както типични за средновековния мироглед схващания за историческия процес, така и някои рационално-прагматични идеи. Провиденциализмът, героизацията на кралете и пълководците, фабулният характер на изложението съжителстват с опити за енциклопедичност и достоверност на информацията. Очевидни са намеренията на автора да задоволи по-дълбоките интереси и по-широкия кръгозор на своите съвременници, чието съзнание вече е започнало да разчупва рамките на християнската догматика и затворения кръг на непосредственото битие и е устремено към нови положителни знания за заобикалящия го свят.
Трудът на Мунтанер събира в едно традициите на средновековната летопис, на рицарския роман, на трубадурската поезия, писана на говорим каталонски език. Хармоничното съжителствуване и преплитане на различните средновековни жанрове ни позволява да я поставим на границата между две епохи, когато разкрепостяващият се средновековен човек започва да предусеща кълновете на приближаващото се Ново време. В това се заключава историзмът на „Хрониката", с това тя влиза в историографията.
* * *
И накрая няколко думи за разпространението на „Хрониката".
Съществуват девет преписа на нейния текст, като пет се датират в XIV в., а четири — в XV в. За пръв път „Хрониката" е отпечатана през 1558 г. във Валенсия, а след това през 1562 г. в Барселона. Първото ѝ модерно испанско издание излиза от печат през 1860 г. То е дело на
33
Антони де Бофарул въз основа на превод от края на XVI в. На френски език „Хрониката" е преведена през 1827 г. от Франсоа Бюшон, на немски — през 1844 г. от Карл Ланц, на италиански — през 1844 г. от Филипо Моизе, на английски език — през 1921 г. от Лейди Гудинъф.
Голямо значение е отдавано на сведенията, които „Хрониката" съдържа за експедицията на каталонците на Изток. Между 1562 и 1580 г. в Сарагоса са отпечатани шесттомните „Анали на арагонската корона" на историка Херонимо Сурита [32], като събитията, отразяващи управлението на крал Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, както и експедицията на Роже де Флор са написани въз основа на информацията, почерпана от съчинението на Мунтанер През 1623 г. испанецът Франсиско де Монкада пише „Експедицията на каталонците и арагонците срещу турците и гърците" [33], като компилира данните за нея от произведенията на византийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора, на каталонския хронист Бернат Десклот и преди всичко — на Рамон Мунтанер.
Проекциите на този героичен епизод в литературното и художественото творчество на поети и писатели могат да се видят още в средата на XV в., когато каталонецът Жоанот Марторел написва рицарския роман „Tirant lo Blanc" [34]. Описанието на подвизите на героя му е вдъхновено от разказите на Мунтанер за Роже де Флор.
В Испания от епохата на романтизма епизодът с експедицията на каталонците отново привлича вниманието на творците. През 1864 г. на мадридска сцена била поставена драмата на Антонио Гарсия Гутиерес „Каталонско отмъщение", а през 1876 г. се играла операта на Руперто Чапѝ и Мариано Капдепон „Роже де Флор" [35].
* * *
Настоящият превод включва една неголяма част от „Хрониката" — от гл. 194 до гл. 244 — и обхваща събитията около предисторията и хода на експедицията на каталонците на Изток до завладяването на Атинското дукство през 1311 г. За целта са използвани следните издания на хрониката на Рамон Мунтанер:
Ramón Muntaner. L'Expedició deis Catalans a Orient (Extret de la „Crònica"). („Els Nostres Clàssics"). Text, introducció, notes i glossari per Lluis Nicolau d'Olwer. Barcelona, 1926.
Ramón Muntaner. L'Expedició dels Catalans a Orient (Extret de la „Crònica"). Nova edició („Els Nostres Clàssics"). Editorial Barcino. El present volum estat revisat per Miquell Coll i Alentorn. Barcelona, 1951.
— Les Quatre Grans Cròniques. Revisió del Text, Pròlegs i Notes per Ferran Soldevila. Barcelona, 1983.
— Ramon Muntaner. Crònica („Les Millors Obres de la Literatura Catalana"). A cura de Marina Gusta. Barcelona, 1984.
Преводът на личните и на географските имена е нормализиран според общоприетите днес форми в българския език, като оригиналното название — така, както съществува то у Мунтанер — е отразено в скоби в съответните показалци. Разделянето по глави следва съвременните каталонски издания на „Хрониката".
34
* * *
Накрая искам да изкажа най-сърдечна благодарност към всички, които бяха съпричастни в процеса на работата ми върху текста и със своите съвети и препоръки допринесоха много за подготовката за издаването му. Това са преди всичко акад. Иван Дуйчев, комуто принадлежи идеята за превода на хрониката, и проф. Емилио Саес, президент на Consejo Superior de Investigaciones Científicas (CSIC), който ми съдейства да работя в библиотеките в Испания, благодаря на Мария Тереса Ферер-и-Майол от Departamento de Estudios Medievales към CSIC—Барселона; на Енрик Руис Барберан от Реус, а също така и на Стефан Савов, на ст. н. с. I ст. д-р Иван Божилов, на ст. н. с. Елисавета Тодорова, на Стоян Кайнаров, на Мая Генова, на моя съпруг и на всички колеги и приятели. Накрая бих желала да изкажа своята признателност и към г-н Ориол Пи де Кабаньес, директор в Institució de les Lletres Catalanes при Departament de Cultura към Generalitat de Catalunya, без чиято финансова подкрепа този текст нямаше да бъде издаден.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРЕДГОВОРА
1. Nicolau d'Olwer, L'cxpansió, р. 117-118.
2. Ballesteros y Beretta, Historia de España, T. II, p. 364-371.
3. F. Soldevila. Jaume I, Pere el Gran. Els grans Reis del Segle XIII. — In: Biografíes catalanes. Serie històrica. Vol. V. Barcelona, 1965, p. 21-25.
4. Soldevila, Història, p. 301; Idem. Jaume I, Pere el Gran, p. 37.
5. Ballesteros y Beretta. op. cit., T. III, p. 187; Soldevila, Historia, p. 343.
6. Альтамира-и-Кревеа, История Испании, c. 255.
7. Пак там, с. 256; Soldevila, Història, р. 349.
8. Soldevila, op. cit., p. 354; тук оставяме встрани въпроса за международния аспект на проблема. В подготовката на бунта активно се включила и Византия, тъй като пред нея открито стояла опасността от нападение от страна на Анжуйците. Вж. Runciman, Vísperas sicilianas, р. 199-223; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 344-351.
9. Soldevila, Història, p. 359.
10. Ibid. p. 372.
11. Ibid. p. 378-379.
12. Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 201.
13. Альтамира-и-Кревеа, цит. съч., c. 258.
14. Soldevila, op. cit., p. 391.
15. Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 203.
16. Soldevila, op. cit., p. 397.
17. Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 205.
18. Ibid., p. 206.
19. От пролетта до лятото на 1274 г. е Лион се състоял събор, на който между представителите на римската църква и Константинополската патриаршия била сключена уния. Според нея папата бил признат за върховен глава на християнската църква. Участието на Жауме I в събора било продиктувано от стремежа да получи официално признание на кралската си власт. Кралят на Кастилия изявявам претенции към вакантния германски престол, като се опирал на родствените си връзки по майчина линия с швабските херцози, но и той, както и Жауме, получили отказ от папата. Вж. Ballesteros y Beretta, op. cit., Т. III, р. 15-23, 87; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 258-264.
20. A. Смирнов. Средневековая литература Испании. Л., 1969, с. 34-38;
A. Terry. А Literary History of Spain. Vol. VIII. Catalan Literature. London, 1972, p. 28;
C. Хаджикосев. Културно-поетическата общност на Септимания и въздействието на провансалската лирика върху каталонската н кастилската поезия. — Литературна мисъл, XXXII, 2, 1988, с. 81-97.
35
21. D. O. C., n° IV, p. 5.
22. F. Soldevila. Introducció a „Les Quatre Grans Cròniques". — In: Les Quatre Grans Cròniques, p. 99-100.
23. Judd M. Harmon. Political Thought (From Plato to the Present). London, 1964, p. 121.
24. J. J. Duggan. Medieval Epic as Popular Historiography: Appropriation of the Historical Knowledge in the Vernacular Epic. — In: Grundriss der romanischen Literaturen des Mittelalters (GRLM). Vol. ХI/I. La Littérature historiographique des origins à 1500. Heidelberg, 1986, p. 283-311.
25. J. Fuster. Introducción. — In: Ramón Muntaner. Crónica. Barcelona, 1970, p. XV.
26. Ibidem.
27. Historia Universal Siglo XXI. Vol. 11. J. Le Goff. La Baja Edad Media. Madrid, 1975, p. 264—282.
28. Terry, op. cit., p. 4; Смирнов, цит. съч., c. 101; З. И. Плявскин. Литература Испании IX—XV веков. М., 1986, с. 61—62.
29. Ф. Кардини. Истоки средневековога рыцарства. М., 1987, с. 104—147.
30. Terry, op. cit., p. 24.
31. Ibid., p. 28.
32. Jerónimo Zurita. Anales de la Corona de Aragón. Zaragoza, 1972.
33. Francisco de Moncada. Expedición de los catalanes y aragoneses contra turcos y griegos. Madrid, 1973.
34. Joanot Martorell — In: Diccionari de la literatura catalana. Barcelona, 1979, p. 446—447.
35. В. Николов. Сто испанци за българското минало. С., 1984, с. 11—13.