Romanoslavica IX (1963)

 

19. РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА В РУМЪНИЯ ДО 1944 ГОДИНА

ЗЛАТКА ЮФУ и Д. ЗАВЕРА

 

[[ стр. 478 и 479 липсват ]]

 

«От кое време са започнали българите да се селят в Румъния и от кое време румънският народ е захванал да има солидарност с българите, това е почти неизвестно. Ние видим, че тая солидарност е съществувала още от времето на Асена I и още по-рано...»

(Вестник «Свобода», бр. 29, 1.VI. 18/0. Уводна статия) [1].

 

«De treisprezece veacuri Romînii şi Bulgarii trăiesc de ambele laturi ale Dunării, trecind cînd unii, cînd alţii apele ba trioului fluviu, totdeauna pentru a se ajuta, nici odată pentru a se combate» [2].

(Ioan Bogdan, Romînii şi Bulgarii. Raporturile culturale şi politice intre aceste două popoare. Bucureşti, 1895).

 

 

Векове наред българи и румъни живеят един до друг и историята е отбелязала добросъседски отношения и братско сътрудничество между тях.

 

Тази вековна дружба бива само веднаж нарушена, когато, в първата четвърт на нашия век, буржоазните правителства и на двете страни, станали оръдия на чужди интереси и подтиквани от своите завоевателни стремежи, забравили прекрасните моменти на вековно сътрудничество, хвърлят народите ни във война един срещу друг.

 

Старата искрена дружба обаче напира, идеята за сближение си проправя път. Първи пионери на това сближение са неизвестни тогава

 

 

1. Вестникът е бил издаван от Л. Каравелов в Букурещ. Смята се, че уводните статии в него са писани от Каравелов. Те не носят подпис.

 

2. «От тринадесет века румъни и българи живеят от двете страни на река Дунав, като ту едните, ту другите преминават водите на старата река, винаги, за да си помагат, и нито веднаж, за да воюват».

 

447

 

 

интелектуалци, представители на прогресивната интелигенция, която черпи вдъхновение от старата историческа дружба. И те намират най-верния път към него — литературата. Така се и започва. Колкото и плахи да са тези стъпки през периода между двете световни воини, те все пак проправят към към него. Истинско средство обаче за опознаване и сближение между българи и румъни литературата става едва след 1944 г. Победата на социалистическата революция гарантира тържеството на най-хуманните отношения между народите, стремежа им към сближение и взаимно опознаване по всички възможни пътища.

 

Настоящата статия си поставя за цел да проследи разпространението на новата българска литература в Румъния от зараждането ѝ (1762) до 1944 година. Ще разширим работата си с разглеждане и на онези статии и други материали, излезли в различни румънски вестници и списания, в които са изказани мисли върху българската литература. За по-голяма прегледност ще направим опит да проследим това разпространение по периоди.

 

*

 

Културните отношения между румъни и българи обхващат дълъг период от време. С оглед на икономическото, социал-политическото и културно развитие на двата народа през вековите, в културните отношения между тях биха могли да се набележат няколко периода.

 

Първият период обхваща времето от X до XVII век [1], когато културното влияние на българите върху румъните е било значително. Славянският (среднобългарският) език през този период е бил използуван в румънското богослужение, а след основаване на румънските княжества (Влахия и Молдова през първата половина на XIV век) той става официален език на канцеларията и на културата, задържайки се до XVI век, когато постепенно бива заменен с румънски.

 

През този период биха могли да се разграничат два момента:

 

1. До падането на България под турско робство, когато българското влияние върху румънската книжнина е пряко и силно. Българите още от края на VII век имат своя организирана държава, която през IX и X век разширява много границите си, включвайки и земи на север от река Дунав [2]. През тези векове българският народ постига голям културен разцвет, какъвто още не познават другите славянски народи [3].

 

2. От падането под турско робство до XVII век, когато това влияние не е вече нито пряко и нито силно. Поради напълно изменените исторически условия културният живот в България е прекъснат почти напълно и книжовни школи с богата литературна дейност не съществуват. Влиянието сега се упражнява от ония книжовници, чийто брой е мъчно да се определи, които през турското нашествие емигрират в Румъния и тук заедно с румънски преписвачи из големите румънски манастири

 

 

1. Вж. Istoria Romîniei, Bucureşti, v. II, 1962, стр. 181 и 664.

 

2. Пак там, v. II, стр. 181.

 

3. Д. Ф. МАРКОВ, И. М. ШЕПТУНОВ, Очерки истории болгарской литературы XIX—XX веков, М., 1959, стр. 5 (Введение).

 

448

 

 

правят нови преписи или съставят нови сборници, като използуват материали от по-стари ръкописи. През този период се формира румънският литературен език.

 

Вторият период в българо-румънските културни отношения обхваща епохата на възраждането на българския народ — 1762—1877 год. Този процес у българите — по познати причини — закъснява с няколко века в сравнение с ренесанса в страните от Западна Европа. Под български ренесанс трябва да се разбира процесът на социално-икономическото преобразование, който настъпва в страната към края на XVIII и първата половина на XIX век и който процес обхваща по съдържание освобождението на страната от оковите на турския феодализъм, а по форма — борбата за национално културно и пр. освобождение на българския народ, тънещ под игото на турските султани, паши и бейове, както и под духовното иго на гръцкото духовенство [1].

 

Факторите на българското възраждане се коренят в икономическите и социал-политически условия на историческия момент. От голямо значение са обаче и външните влияния, които идват от страна на съседните народи — гърци, сърби, албанци, турци или от по-далечни — руси, французи, германци, англичани [2]. Българските буржоазни историци и литературни критици не виждаха никакво румънско влияние в периода на зараждането и развитието на българското възраждане. Културните отношения между българи и румъни през този период остават и до днес все още недостатъчно проучени, а множеството данни — несистематизирани и необобщени.

 

През онези години Румъния е «света и благословена» [3] земя, «света държава» [4] за българите, втора родина, която единствена от всички съседни страни така широко е разтворила вратите си за българската емиграция и, с малко изключения, им е давала възможност да развиват широка културна и политическа дейност. Елена Ефтимиу в една своя статия [5] казва: «Може би една от най-хубавите страници от българската история е онази на националното осъзнаване, последвано след това от революционното (движение). Това е епоха, когато духовете се вълнуват за осъществяване на българската независимост... Това е времето на най-хубавата българо-румънска дружба...».

 

През епохата на възраждането Румъния и румънската култура оказват на свой ред силно влияние върху развитието на българската култура въобще. Макар и зависими румънските княжества имат възможност да се развиват далеч по-свободно, отколкото поробена България. Зависимостта им от Портата в края на XVIII и началото на XIX век се състои само в плащането на данък и признаването на владетелите.

 

 

1. Вж. Ж. НАТАН, Българско възраждане, София, 1948, стр. 23.

 

2. Проф. ИВ. ШИШМАНОВ, Увод в историята на българското възраждане, в 1000 години България, 927—1927, София, 1930, стр. 295—315.

 

3. ЗАХАРИ СТОЯНОВ, Записки по българските въстания, София, 1949, стр. 200.

 

4. ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ, Избрани произведения, София, 1955, т. 3, стр. 248.

 

5. Bulgarii şi noi, «Graiul Romînesc», Bucureşti, 1933, nr. 5—6, стр. 51.

 

449

 

 

Ето защо и процесът на възникване и развитие на капиталистическите отношения в румънските княжества е много по-бърз. По силата на Одринския договор (1829) след руско-турската война от 1828—1829 год. Турция вдига правото си на монопол върху търговията на Влахия и Молдова, на които се разрешава неограничена свобода на търговията им с други страни. Настаналите сега икономически и социал-политически изменения се отразяват и върху развитието на националната им култура. Докато в България до първата половина на XIX век (1850) не може да се говори още за художествена в истинския смисъл на думата литература, в румънските княжества поети и писатели основават Societatea literară (1827). Освен братята Въкърещ, Динику Голеску, Василе Кърлова, в този период работят крупни фигури като Николае Бълческу, Григоре Александреску, К. Негруци, Алеку Руссо и др. Все по това време се поставят основите и на Societatea filarmanică (1833) по инициативата на И. Елиаде Ръдулеску, а в Яш Г. Асаки организира в 1836 год. Conservatorul filarmonic dramatic (Румънския национален театър), в който се представят, освен преведени пиеси от Молиер, Волтер, Юго и други, и оригинални от даровития румънски драматург Василе Александри, чиито пиеси и днес се играят с успех. В тоя период се печатат и книги по история на литературата и литературната критика. Целият този културен живот в Румъния оказва несъмнено влияние върху развитието на българската литература и култура изобщо.

 

До 1850 год. в новата българска литература няма още такива оригинални произведения, които биха могли да привлекат вниманието на външния свят, за да се пише за тях или да се превеждат. Обаче от 1800 до 1877 год на румънска територия се създават едни от най-значителните произведения в историята на българската възрожденска литература.

 

В 1804 год. в Букурещ Софроний Врачански написва своята автобиография Житие и страдания грешнаго Софрония, първата българска мемоарна книга, смятана от някои и за първа българска повест, с която се слага началото на българската художествена литература [1]. Тя е била напечатана за пръв път от Г. С. Раковски във вестник «Дунавски лебед», излизащ в Букурещ, едва в 1861 година [2], а в 1872 год. излиза и в «Периодическо списание», орган на Българското книжовно дружество в Браила [3]. Константин Велики [4] изказва предположение, че житието е било написано от Софроний с цел да запознае културната среда, сред която попада при пристигането си в Букурещ, със своите лични страдания и със страданията на своя народ, намиращ се под тежко робство.

 

 

1. Вж. ЦВ. МИНКОВ и др., Софроний Врачански, в Българска литература, София, 1958, стр. 294.

 

2. Пак там, стр. 294.

 

3. Acad. Р. CONSTANTINESCU-IAŞI, Studii istorice romîno-bulgare, Bucureşti, 1956, стр. 33.

 

4. Вж. рецензиите за статиите Ранни книжовни занимания на Софроний Врачански от В. СТ. АНГЕЛОВ и Софрони Врачански в развието на българското възраждане и на българската литература от ЕМ. ГЕОРГИЕВ, «Romanoslavica» V, Bucureşti, 1962, стр. 224—226.

 

450

 

 

Софроний поставя началото на нова културна фаза — печатане на книги. В 1806 година в Румъния (Влахия) той отпечатва книгата си Неделник или Кириакодромион, която получава голяма популярност и бива наречена Софроние [1].

 

Преврат в българското учебно дело прави първият български педагог д-р Петър Берон със своя Рибен буквар, отпечатан в 1824 година в Брашов. За съставянето му, Берон, който се учи и живее дълги години в Букурещ, Брашов и Крайова, използува покрай Еклогара на известния гръцки педагог Дарварис от Букурещ, както сам признава в увода на работата си, и румънски буквари (bucoavne), които са разпространени по това време пъп Влахия и Трансилвания [2]. В статията си Dr. Petru PBron şi primul abecedar bulgar [3], един от пионерите на българо-румънската дружба, А. Йордан, само допуска това заимствуване на Берон от румънските буквари, а К. Велики, след подробно проучване на Рибния буквар и съпоставянето му със старите румънски bucoavne, го доказва конкретно [4].

 

В своя буквар Берон горещо препоръчва на учителите нов метод за обучение — белланкастерския, с който се запознава в Румъния.

 

Първият учител на новото българско училище е Неофит Рилски. По препоръката на В. Е. Априлов, който живее в Одеса, и по чиято инициатива се открива в 1835 год. първата българска гимназия в Габрово, Неофит бива изпратен «в Букурещ да учи там в школо-то Влашко реда-тъ на Алилодидактики... и после да ся върни да уреди школо-то на Българскиятъ язикъ» [5].

 

«Опитният този педагог бива наистина изпратен в румънската столица, в началото на 1834 год. и тук той приготвя или превежда в течение на девет месеца някои от ония пособия, на първо място граматиката си, изучавайки и новата метода за преподаване» [6]. Акад. П. Константинеску-Яш също съобщава, че «в Букурещ Неофит престоява девет месеца, изучавайки взаимоучителния педагогически метод в едно румънско училище» [1]. Какви точно материали е използувал Неофит в «румънската столица», за да «подготви» или «преведе» някои от пособията, необходими на новото българско училище, още не е

 

 

1. Книгата на Софроний «макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа... Освен това, като първа печатна книга тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги». Вж. Т. АТАНАСОВ, Българска писатели — живот, творчество, идеи, София, 1920, т. 1, стр. 48.

 

2. Вж. ONISIFOR GHIBU, Din istoria literaturii didactice romîneşti. Bucoavnele, Bucureşti, 1926.

 

3. «Timocul», Bucureşti, 1943, cartea II—III, стр. 17—28.

 

4. Ролята на българската емиграция в Румъния за културното възраждане на българите през периода 1800—1840 год. (Под печат).

 

5. Г. АТАНАСОВ, Български писатели — живот, творчество, идеи, стр. 138; М. АРНАУДОВ, Строители на българското духовно възраждане, София, 1954, стр. 60.

 

6. Български писатели..., стр. 139.

 

451

 

 

известно, но сигурно е имал под ръка и такива, писани на румънски език [2].

 

През първата половина на XIX век български поети-емигранти, живели дълго време в Румъния, някои дори родени тук, учили в румънски училища, пишат едни от първите оригинални стихотворения в българската литература. Например Дим. Попски, първият новобългарски поет, роден в Трявна през втората половина на XVIII век, се преселва в Румъния и се установява в Букурещ. Тук той написва ода, посветена на Софроний в 1861 г. Одата носи дата: Март 25 — Букурещ 1813 г. Георги Пешаков от Видин, учил в Букурещ, а след това останал като tălmaci (тълкувател) на християнските хрисовули при логофета [3], пише стихотворения на български и румънски език. Най-ранното му стихотворение (1 март 1837 г.) е посветено на П. Берон. Две от стихотворенията му на румънски език възпяват Тудор Владимиреску [4].

 

Димитър Великсин, роден в 1840 год. в Браила в българско преселническо семейство от Карнобат (Поляновград), завършил румънска гимназия и следвал в Париж, пише стихотворения на български, френски и румънски език. Той е първият от българските поети, който пише сонети. Печати стихотворенията си във вестник «Народност», който излиза в Букурещ. Румънският учен К. Арическу го смята за един от най-добрите румънски поети от онова време [5]. Литературният му псевдоним е Д. Велисон (Velisson). Великсин е превел от български на румънски речта, държана от Иван Касабов при откриването на българското училище в Гюргево на 14.IX.1864 г. Речта е била отпечатана в Браила в отделна книжка (17 стр.) [6].

 

 

1. Studii istorice romîno-bulgare, стр. 34.

 

2. Когато през 30-те години на XIX в. между българските книжовници се поставя въпроса, откъде да се черпи по-високо образование, очертават се три течения : Райно Попович (1773—1868), един от първите новобългарски учители и учебникари, учил и в Букурещ при прочутия учител Никифор Дука, застава начало на елинофилското движение; Петър Сапунов, живял и работил в Румъния през епохата на възраждането, «изпъква като влахоман», а Априлов иска по-високо образование да се черпи от руските училища и книжнина. «Спорът» завършва в полза на Априлов (Вж. Проф. Д-р Н. Чакъров, Доц. Ж. Атанасов, История на българското образование, София, 1960, стр. 35).

 

3. Вж. Г. КОНСТАНТИНОВ, ЦВ. МИНКОВ, СТ. ВЕЛИКОВ, Български писатели, Биографии. Библиография, София, 1961, стр. 77.

 

4. Вж. EMIL VÎRTOSU, Versuri inedite despre 1821, Bucureşti, 1939. Пешаков e писал и други стихотворения на румънски език (Вж. ръкописите в библиотеката на Румънската академия на науките, зарегистрирани под номер M.S. 1270, 1277, 1278 и т.н.).

 

5. Вж.Д. Н. МИНЧЕВ, Scriitori bulgari în Romînia «Gazeta cărţilor», Bucureşti, 15 şi 30 martie, 1937 (Уводна статия). Минчев дава и друга сведения за книги и завещания до 1877 год., писани паралелно на български и румънски език. (Вж. Raporturile Spirituale romîno-bulgare în secolul al XIX-lea, «Gazeta cărţilor», 15 şi 30 septembrie, 1936).

 

6. Пак там.

 

452

 

 

Петър Дем. Протич пише стихотворения на румънски, френски, гръцки и български. В 1875 г. той издава сбирка, озаглавена «Poezii», в която са публикувани и следните стихотворения на румънски език: Universitatea, Amicul meu С. А., Adio la Elcpalac и Şarlatanul.

 

Стихотворенията на тези поети имат само литературно-историческо значение. С изключение на някои стихотворения у Великсин, те стоят на твърде ниско художествено равнище [1].

 

От втората половина на XIX век до Освобождението революционният дух у българите е много повишен. Българската емиграция в Румъния, настанена главно в големите румънски градове като Букурещ, Браила, Галац, Плоещ, Крайова и други, развива усилена революционна дейност, подготвяйки въоръжено въстание за отстраняване на многовековното иго.

 

Сред тази емиграция в Румъния се намират и най-видните представители на българската литература от онази епоха: Г. С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Добри Войников, Васил Друмев, Иван Вазов и др. Първите трима са и едни от най-изтъкнатите ръководители на революционното движение.

 

Г. С. Раковски е живял в Румъния между годините 1841—1842, 1854—1856 и от 1864 до 1869. Той умира в Букурещ.

 

В столицата на Мунтения, покрай революционната си дейност, Раковски развива и богата културни дейност. Той скоро влиза във връзка с представителите на румънския културен и политически живот. Тук пише исторически, философски, етнографски и литературни трудове. Раковски остава известен предимно с революционната си и публицистична дейност, а в областта на литературата с брошурата Предвестник горского пътника (1856), първият му печатан литературен труд, и поемата Горски пътник, издадена в Нови Сад, 1856—1857 година.

 

В Букурещ Раковски издава трудове с мемоарен и историко-мемоарен характер: Български вероизповеден въпрос... (1864), Българските хайдути (1867), Отговор владетеля ромънов Александра Йоана А. към везиря на Портата (1865) и др. Издава научното списание «Българска старина» (1865), а заедно с Б. П. Хаждеу — вестник «Бъдущность» («Viitorul» 1864), редактиран едновременно на български и румънски език, насочен срещу чорбаджиите и гръцката патриаршия. Издава в Букурещ и в. «Бранител» (1864).

 

Любен Каравелов и Христо Ботев са две от най-изтъкнатите фигури в българската история и литература от епохата на Възраждането. Те, заедно с Раковски и Васил Левски, са били душата на българското революционно движение в Румъния.

 

Л. Каравелов живее в Букурещ близо девет години (1869—1877). Тук издава вестниците «Свобода» и «Независимост», а също и списанието «Знание».

 

 

1. Вж. В. ПЕНЕВ, История на новата българска литература, София, т. III, 1936, стр. 917, 932. М. ГРОЗЕВ (М. КРЕМЕН), Великсин като поет, «Известия на семинара по славянски филология», 1905, кн. 1, стр. 303—340.

 

453

 

 

В тях Каравелов публикува своите стихотворения, разкази и повести. Стихотворенията му имат богата и разнообразна тематика. Те са помогнали за пропагандиране на революционните идеи и пробуждане на националното съзнание у българите. В сравнение с Ботевите стихотворения те стоят много по-ниско от гледна точка на художествената форма и съдържание, но за своето време са имали голямо възпитателно значение.

 

Талантът на даровит писател Каравелов разгръща в повестите и разказите си. В тях рисува важни страни от живота на българския народ. Едни от тези произведения са писани в Русия (на руски език), други в Сърбия (на сърбски език), но най-голямата част от тях, както и от стихотворенията, Каравелов пише в Румъния на български език. Ето някои от повестите и разказите, писани тук: Хаджи Нино (1870), Турски паша (1871) Войвода (1871), Българи от старо време (1872) [1], На чужди гроб без сълзи плачат (1872), Неда (1872), Богатият сиромах (1872), Хаджи Димитър Ясенов (1872), Момино детенце (1875), Ще ли им се върне (1876), Децата не приличат на родителите си (1876) и други.

 

В някои от тези разкази и повести, както и в публицистиката си, Каравелов е дал картини от обществения и политически живот и Румъния през XIX век [2].

 

За сега не знаем дали някое от Каравеловите произведения е било преведено на времето си на румънски език. По сюжети те са представлявали интерес и за румънския читател, тъй като в тях намира отражение робския живот на българския народ и борбата му за свобода, а също така намираме и великолепни битови картини, особено в повестта Българи от старо време.

 

Най-светлата фигура в историята и литературата на българския народ от епохата на възраждането е Христо Ботев, «велик национален герой, революционер и поет... последователен демократ-републиканец, убеден непримирим враг на политическото и духовно мракобесие, на зловредния шовинизъм, страстен поборник за вечна дружба с великия руски народ, за съюз между южните славяни и братско сътрудничество между балканските и всички други свободолюбиви народи» [3].

 

През ноември 1867 год. Христо Ботев тръгва втори път за Русия, за да продължи започнатото там образование. Но в Браила той прекъсва пътуването, свързва живота си с многобройната българска емиграция в Румъния и остава тук до месец май 1876 год., когато като войвода на чета от 200 души преминава с австрийски параход река Дунав, за да умре като герой в бой с вековния враг, едва 28 годишен.

 

 

1. Последните две произведения са били написани първоначално на руски език и печатани в Москва, а след това Каравелов ги превежда на български в Букурещ и ги отпечатва в «Свобода».

 

2. За повече подробности вж. статията на ZL. IUFFU, Oglindirea realităţilor romîneşti în opera lui L. Karavelov, в «Analele Universităţii» Bucureşti, 1961, vol. 93 стр. 507—516.

 

3. Георги Димитров, «Работническо дело», бр. 120 от 3 юни, 1940 год.

 

454

 

 

През деветте години, прекарани в Румъния, Ботев развива богата революционна, публицистична и литературна дейност. При най-тежки материални условия той издава сам или сътрудничи при издаването на няколко вестника: «Тъпан», (Букурещ, 1869), «Дума на българската емиграция», (Браила, 1871), «Будилник» (Букурещ, 1878), «Знаме», (Букурещ, 1874—1875) и др., а също така е близък сътрудник и на Каравелов. В тези вестници Ботев публикува прекрасните си стихотворения. В тях намираме и художествената му проза, статиите и дописките му. Цялото това творчество е плод на безкрайната му любов към родината и поробения народ и на омразата му към потисниците турци, чорбаджии и фанариоти.

 

Като революционен демократ и социалист утопист Ботев не е могъл да не каже думата си и да не вземе отношение по редица въпроси, свързани с политическия живот в Румъния. Така например, когато румънското правителство в 1875 год. провежда избори и използува всички законни и незаконни средства, за да ги спечели, Ботев с възмущение пише:

 

«И наистина, в коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите — бедните, а управителите всичкия народ? Преминете всички меридиани и успоредни кръгове и вижте ще може ли да намерите изключение из това общо правило, а ние нека укажем мимоходом на един факт, който днес произхожда пред очите ни и на който авторът е днешното румънско правителство...

 

Какво прави днес румънското правителство в своите парламентарни избори? За да остане и за напред на шията на народа, и за да може да вземе от него всичко и да му не дава като-речи нищо, то употребява такива грозни насилия против неговото право и воля, щото не можем даже и да помислим, че буквата на техните буржоазно конституционни закони има какъв-годе смисъл за силните и богатите «от мира сего». И наистина съгласно ли е днешното поведение на румънското правителство не с човещината и със здравия разум, но с конституционния закон? Кой член или параграф от тоя закон дава право на правителството да бие с ръцете на «чомагашите» и полицейски банди всекиго, който би гласоподавал против неговото желание и който би поискал да бъде свободен барем в симпатиите си към известни свободолюбиви личности? Чомагите и бай опетите показаха, че законът е напечатан само за робите...» [1].

 

До освобождението на България нито едно от Ботевите стихотворения не е било преведено на румънски език. Едва в 1937 г. Д. Н. Минчев превежда почти всички стихотворения в бели стихове [2].

 

В Румъния пише част от стихотворенията си големия и най-продуктивен български поет и писател Иван Вазов, който живее тук между годините 1870—1872 и 1876—1877. За стихотворенията, влезли и сбирката му

 

 

1. Вж. ХРИСТО БОТЕВ. Избрани, съчинения, под редакцията на Мих. Димитров. София, 1948, стр. 259—260 (Статията е публикувана във в. «Знаме», Букурещ, 1 май 1875 година под заглавие: Само разумният и братски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата.

 

2. Dreptate şi libertate. Versuri de Hristo Botev, în romîneşte de D. N. Mincev, cu o prefaţă de Ion Ionescu-Căpăţînă, Bucureşti 1937 (60 стр.)

 

455

 

 

Тъгите на България, отпечатана в Букурещ (1876), сам Вазов подчертава:

 

«Всички стихотворения от тази сбирка са писани в Букурещ в квартирата ми на «Intrarea Rosetti» под впечатлението от грозните новини, пристигащи от България подир потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на руско-турската война» [1].

 

Също и за първата си сбирка стихотворения Пряпорец и гусла, издадена все в 1876 год. в Букурещ, казва: «Повечето от стихотворенията, влезли в тая ми сбирка, са писани още в Сопот—останалите в Букурещ» [2].

 

Като Ботев и Каравелов, и Иван Вазов отразява в творчеството си картини от живота и природата на Румъния. В стихотворението Българинът в Букурещ той описва с възторг столицата на Румъния, която за него е толкова хубав и интересен град, че цяла книга не би му стигнала, ако започне да описва красотите ѝ. Възхищение от красотата на румънската природа намираме в стихотворението Разходка до Баняса, а в повестта Немили-недраги Вазов рисува с голямо художествено майсторство живота на българските хъшове в Румъния преди Освобождението.

 

Оказала ли е влияние румънската литература върху младия току-що формиращ се като поет Вазов? В разговор с Ив. Шишманов за времето, прекарано в Олтеница през 1870 год., Вазов казва:

 

«В Олтеница нямах ни български, ни руски книги и четях само румънски автори. Чичо ми беше ми взел учител по румънски, някои си Крецулеску, които вътре в 2—3 месеца ме запозна с тайните на своя език. В това време поглъщах главно Александри, Болинтиняну и др. Помня още от Болинтиняну едно стихотворение «Bătrinul» («Старецът»), което се захващаше с думите: «Amară е viaţa cînd» («Горчив е животът когато») и пр. Румънските поети ми дадоха по-после размера за много мои стихотворения, но по сюжет румънската поезия ми остана чужда» [3].

 

Запознал се обаче с румънската литература в оригинал в момент, когато се формира като поет, Вазов не може да не претърпи известно влияние и в сюжетно отношение. Някои изследвания върху Вазови творби отпреди Освобождението показват, че той наистина е претърпял влияние не само по отношение на метриката и при предаването на някои природни картини [4], но и в областта на тематиката [5].

 

През 60-те и 70-те години на XIX век на румънска територия се заражда и развива българският национален театър и българската драматургия. Наченки на театрална дейност намираме през този период

 

 

1. Проф. ИВ. Д. ШИШМАНОВ, Иван Вазов. Спомени и документи, София, 1931, стр. 191.

 

2. Проф. Ив. Д. ШИШМАНОВ, цит. съч., стр. 187.

 

3. Пак там, стр. 33—34.

 

4. Вж. Р. CHRISTOPHOROV, Ivan Vazov, La formalion d'un écrivain bulgare (1850—1921), Paris, 1938, глава II, или от същия автор вж. Творческото развитие на Иван Вазов, София, 1941, гл. II.

 

5. VELICIKO VĂLCEV, Ivan Vazov în Romînia, «Romanoslavica», VI, 1962, стр. 133—147.

 

456

 

 

и в България, но поради ред причини истинско драматично изкуство тук на може да се развие. Представят се само диалози или преводни драми от любители, при най-примитивни сценични условия, а женските роли, поради манталитета на хората през турското робство, се играят от мъже.

 

Основоположник на българския национален театър и драматургия е Добри Войников, роден в Шумен през 1833 год. и завършил френския лицей в Цариград. Още като учител в Шумен Войников развива широка просветна дейност: организира оркестър, изнася диалози. Това дразни чорбаджиите, които смятат, че той развращава децата им и го изгонват от града. В 1864 год. Войников идва в Румъния и се установява за по-дълго време в Браила, където намира всички условия за развитие на богата театрална дейност. Тук той представя пропити с дълбоки национални тенденции свои пиеси, има истинска сцена, публика с формиран вече вкус към театъра, а между българските в Бранна намира и артистки за женските роли.

 

Нещо повече. След неуспеха на революцията от 1848 год. революционният дух на народните маси в Румъния расте. Румънският национален театър има задача не само да представи пиеси на румънски език, но и чрез оригинални драматични творби да отразява социалните отношения в Румъния от онази епоха. Повежда се борба за изграждане на реалистичен румънски театър (Матей Мило). Той се превръща в училище за гражданско възпитание. Точно в това време Добри Войников създава своя театрална трупа в Браила в 1866 год. «При тези условия не можеше румънският театър да не стане пример, образец в развитието на българското театрално дело» [1]. Н. Драгова изтъква следното за влиянието на румънския театър върху развитието на българския национален театър:

 

«Под негово влияние в съзнанието на Войников се утвърждават: 1) Убеждението, че театърът трябва да стане училище на нацията, 2) Идеята за истински национален театър може да се изгради само върху национален репертоар. 3) Идеята да организира театрално дружество като подходяща организационна форма на любителска театрална трупа и като форма за подготовка на актьорски кадри. 4) Мисълта, че за внедряването на театъра в живота на един народ с необходима помощта на периодично издание, в което да се пропагандира опита на младото театрално дело, да се отразяват успехите му, да се създава обществено мнение и да се възпитава театрален вкус» [2].

 

В Румъния Войников написва и отпечатва всичките си драми [3], които имат изключително исторически сюжети, комедиите [4] и някои от научните си трудове [5].

 

 

1. НАДЕЖДА ДРАГОВА, Основоположник на българския театър, сп. «Театър», 1952, кн. 11, стр. 48.

 

2. Пак там, стр. 49.

 

3. Стоян Войвода (1866), Райна княгиня (1866), Покръщение на Преславски двор (1868), Велислава (1870), Възцаряването на Крум Страшни (1871).

 

4. Криворазбрана цивилизация (1871), Поевропейчване на турчина (1876).

 

5. Кратка баварска граматика (1864), Училищно театро или комически представления (1864) и др.

 

457

 

 

Като пръв етан в историята на българската драматургия, пиесите на Д. Войников не са напълно сполучливи. Те имат сериозни недостатъци, но имат и ред положителни черти. Не се знае дали някоя от тях е била преведена на румънски език. Само за драматичния епизод, написан от Войников във връзка с убийството на българина Н. Войводов и сърбина Цветно на австрийския параход «Германия» по нареждането на Мидхад наша, Ангелаки Савич съобщава, че бил превел на румънски език от Д. Великсин, а пиесата била играна от Йоргу Карадлаже и неговата жена [1].

 

За влиянието на румънските театрални пиеси въху драмите на Войников са изказали мнения в Румъния Валентин Келару [2] и Ал. Йордан [3], съпоставяйки чрез изчерпателен анализ Войниковата комедия Криворазбрана цивилизация с някои от съществуващите по онова време румънски комедии и специално с комедиите на В. Александри (Chiriţa în Iaşi, Piatra din casă, Iorgii de la Sadagura).

 

В. Келару пише:

 

«По тема комедията на Войников се доближава в общи линии до онези на Молиер, главните черти на героите изглежда да са същите. Все пак един подробен разбор на текста, който да установи характерите на героите, интригата, техниката на комичното и т. н., ще ни покаже, че Добри Войников е използувал в комедията си идеите на вече основания румънски театър, който на свой ред е под влияние на френския репертоар» [4].

 

А. Йордан казва, че Д. Войников не преработва пиесите на В. Александри, но си избира от всяка пиеса герои, които го интересуват, за да подиграе модите от онова време, западното упадъчно влияние. За комедията Криворазбрана цивилизация Келару съобщава, че е била преведена на румънски и чешки език [5].

 

От периода преди Освобождението са ни останали и книгите на Ангелаки Савич, български емигрант в Румъния. Сведения за него намираме в книгата му Insurgenţii bulgari de la 1868 sub comanda lui Hagi Dimitru şi Ştefan Caragea. Dedicat memoriei răposatului G. Racovski, Brăila, 1871 (189 стр.). Завършил е лицея «Sf. Sava» в Букурещ, a след това 25 години работи като преводач в английското консулство в Галац и Браила и в австрийското в Браила. Писал е статии върху български въпроси в румънски и френски вестници.

 

Горепосочената книга има чисто историческо съдържание — четническото движение, дейността на Раковски, гостоприемството на румънската земя и т. н.

 

А. Савич е автор и на книгата Masca jos [6]. Тя представлява остро разобличение на чорбаджийството като класа. В края на книгата се

 

 

1. ANGHELACHE SAVICI, Masca jos. În două părţi, 1868, Bucureşti, (208 стр.).

 

2. Influentele literare romîneşti în opera dramaturgului bulgar Dobri P. Voinicov, «Buletinul Institutului Romîn din Sofia», 1941, стр. 107—177.

 

3. Dobri Voinicov şi Vasile Alexandri, «Preocupări literare», Bucureşti, 1940, nr. 7, стр. 419—428.

 

4. В. Келару, цит. съч., стр. 113.

 

5. Цит. съч., стр. 111.

 

6. Вж. по-горе (1).

 

458

 

 

дават много кратки сведения за дейността на Д. Войников и връзките му с Йоргу Караджале [1].

 

От 1824 до 1877 год. в различни румънски градове са били отпечатани 315 български книги по В. Погорелов [2] и 299 по Д.Н. Минчев [3], които последният групира така: учебници 83, литературни 68, религиозни 80, исторически и политически 20, различни 80 [4].

 

Броят на българските вестници и списания и периода от 1863 год., когато излиза първият вестник «Българска пчела» (ред. Хр. Ваклидов) в Браила, до 1877 е 51, от които 36 вестници и 15 списания [5], 18 вестника и 9 списания излизат в Букурещ. Някои от вестниците имат и румънски издания или излизат паралелно на румънски и български език, например вестник «Свобода» (ред. Л. Каравелов) — «Libertatea», «Балкан» (ред. К. Цанков) — «Balcanul»; «Urbanul» и «Vulturul» излизат само на румънски. «Бъдущност» излиза, както казахме вече, на български и румънски език и др. От списанията ще споменем само «Периодическо списание» (1870—1877), орган на Българското книжовно дружество, основано в 1869 година в Браила, след одобряването на статута на дружеството от М. Когълничану, тогава министър на вътрешните работи.

 

Покрай статии с политически характер, прегледи на международните отношения, събития, съобщения и други, в много от излизащите на румънска територия вестници като «Свобода», «Независимост», «Знаме», «Дума на българската емиграция», «Народност» и др. се печатат и художествени творби. По-голямата част от стихотворенията на Хр. Ботев и от разказите на Л. Каравелов, както видяхме вече, са излезли в тези вестници.

 

От казаното до тук става ясно, че през периода на възраждането в Румъния не са направени почти никакви преводи от българската художествена литература на румънски език. Обаче между българската емиграция се намира доста голям брой даровити хора, които създават тук най-значителната част от българската възрожденска художествена литература, драматургия и публицистика, печатана и разпространявана главно на български език. Между тази емиграция има поети, които пишат стиховете си на български и румънски. Поради по-високото развитие на румънската литература и култура от този период., българската възрожденска литература е изпитала известно влияние в развитието си от нейна страна, влияние, което е още слабо проучено.

 

 

1. За повече сведения върху двете книги на А. Савич вж. ВАСИЛЕ ХРИСТУ, Въстаници и чорбаджии. Според записките на А. Савич, научно-популярна библиотека-камара на народната култура, София, 1947, кн. 15 (64 стр.).

 

2. Опис на старите печатани български книги (1802—1877), София, 1923.

 

3. Cărţile bulgăreşti tipărite în Romînia, «Gazeta cărţilor», 15 şi 30 Maiu, 1935; Romînia şi renaşterea bulgară, Bucureşti 1936, (63 стр.). Минчев отстранява онези книги, дадени от Погорелов като «старопечатни български», които са писани с гръцки букви, други «които не представляват чисто български книги, при все че са писани с кирилски букви и онези, печатани в различни днешни румънски градове, невключващи се тогава в границите на румънските княжества».

 

4. Romînia şi renaşterea bulgară, стр. 41.

 

5. Вж. Д. МИТЕВ, Възраждане чрез печата в 1000 години България 927—1927, София, 1930, стр. 660—662 и Д. Н. МИНЧЕВ, в Publicistica bulgară periodică în Romînia, «Gazeta cărţilor», 15 şi 30 august, 1937.

 

459

 

 

*

 

Третият период в културните отношения между румъни и българи обхваща годините от Освобождението до края на Първа световна война.

 

След Освобождението започва нов етап в историята на българския народ и в развитието на националната българска култура. В литературата се отразяват «всички ония явления, които характеризират оформяването и развитието на капиталистическото общество у нас и борбата на трудовия народ начело с работническата класа против капитализма» [1].

 

След Освобождението българската литература се развива по пътя на критическия реализъм, една традиция, чисто начало е поставено още в периода на възраждането от П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Първият представител на критическия реализъм след Освобождението е Иван Вазов. През 90-те години на XIX век до края на Първа световна война критическият реализъм е главно литературно течение. Расте броят на даровитите български писатели и поети. Българската литература се обогатява с ярки художествени произведения. На литературното поле се появяват изтъкнатите писатели и поети като Т. Влайков, Ц. Церковски, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Ел. Пелин, Йордан Йовков и др. В тяхно лице, народ, разбира се, с имената на Хр. Ботев и Ив. Вазов, българската литература си спечелва международно признание. За Елин Пелин, например, Максим Горки се е изказал така: «Любая страна могла би гордиться таким писателем, как Елин Пелин» [2].

 

През този период се заражда и развива социалистическото движение в България. Негов родоначалник е Димитър Благоев, основоположник и на марксическата критика в българската литература. Димитър Полянов поставя началото на революционната пролетарска поезия в този период.

 

Демократичната българска литература, пролетарската революционна литература и марксическата критика водят упорита борба против нахлулите предимно от западната литература упадъчни течения — индивидуализъм, символизъм, експресионизъм. Тези течения не пускат дълбоки корени в българската литература и след Първа световна война, под влияние на революционния устрем на масите и бързото развитие на пролетарската литература и критика постепенно се изживяват.

 

Румъно-българските литературни отношения от 1877 г. до края на Първа световна война, както и през следващия етап до 1944 г. са съвършено непроучени. Единствен Василе Христу в статията си Despre literatura bulgară în Romînia [3] е направил опит в тази област. Събраният до сега от нас материал показва, че през периода 1877—1918 преводите от произведенията на новата българска литература са много малко. Намираме

 

 

1. Г. ЦАНЕВ, Литература и изкуство, в История на България, София, 1955, т. II, стр. 344.

 

2. Цитата по статията на Н. И. Кравцов, Елин Пелин, в Очерки истории болгарской литературы XIX—XX веков, М., 1959, стр. 259.

 

3. «Şantier», Ploeşti, 1935, бр. 11, стр. 15.

 

460

 

 

преведени на румънски език едно Вазово стихотворение [1], романа му Под игото в съкратен вид [2] и един разказ от Елин Пелин [3]. Но българската литература не остава съвсем непозната в Румъния, тъй като румънските литературни кръгове се интересуват от нея.

 

В първите две десетилетия след Освобождението в Румъния не се споменава нищо за българската литература. Едва в 1895 год. известният румънски славист Йод Богдан, издава в отделна книжка един реферат, изнесен от него в Атенеума три години преди това [4]. В предговора на книжката авторът признава, че не е имал намерение да издава този материал, тъй като е искал да задълбочи изследванията си по засегнатите въпроси, обаче в доста широкото резюме на реферата, отпечатано в българския вестник «Свобода» (година VI, бр. 783 и 784), са допуснати някои неточности, което кара негови приятели-българи да настояват за цялостното публикуване на реферата.

 

В Румъни и българи П. Богдан прави кратък преглед на българо-румънските културни и политически отношения до Освобождението. След като разяснява етимологията на думата българин, той проследява процеса на претопяването на Аспаруховите българи в славянската маса и образуването на българската държава. Подчертава многократно, че под българи днес и в средновековието се разбира славянски народ, който говори славянски език. «Когато говорим за българи и за тяхното влияние върху нас, ние разбираме един славянски народ и славянско влияние» (стр. 14).

 

Културното влияние на българите върху румъните, според Богдан, продължава до XVII век, кулминирайки през XV и XVI век, а по-късно, през епохата на възраждането на българския народ, което започва с възраждане в литературата, румъните имат своя принос. И за да докаже това Йон Богдан изрежда, започвайки от Софроний, имена и произведения на български книжовници, работили и печатали в Румъния. Говори и за революционната дейност на българската емиграция на румънска територия.

 

В края на работата си големият румънски славист приканва към вечна дружба двата народа:

 

«Astăzi Bulgaria este aproape independentă. Să dorim ca ea să devină cu totul independentă şi stăpînă pe destinele sale, cum au devenit inaintea ei Grecia, Serbia şi Romînia.

 

Există o mare analogie, din punct de vedere istoric, între soarta acestor popoare balcanice, dar nici unele n-au fost legate în tot cursul istoriei lor aşa de strîns unul de altul са poporul bulgar şi cel romîn. . .

 

Romînii şi bulgarii trebuie să fie prieteni şi în viitor, cum au fost în trecut. Ei s-au luptat împreună contra Bizantinilor şi Turcilor; ei vor avea să se lupte de aci înainte împreună contra duşmanilor care ii ameninţă de o potrivă şi pe unii şi pe alţii. Aceasta este convingerea се trebuie să şi-o facă Romînii şi Bulgarii din studierea reciprocă a trecutului lor. . . Orice diversitale

 

 

1. Вж. Velicico Vălcev, цит. съч., стр. 143.

 

2. Пак там.

 

3. Спасова могила, «Flacăra», 1912, nr. 2, стр. 14—15.

 

4. Romînii şi Bulgarii. Raporturile culturale şi politice între cele două popoare, Bucureşti, 1895.

 

461

 

 

a politicii acestor două popoare va fi trecătoare, căci comunitatea intereselor celor mai vitale, a intereselor de existenţă, va persista şi de aci înainte» (стр. 44—45) [1].

 

Някои доста обширни статии върху българската литература, печатани в тоя период в румънски списания и вестници, ясно говорят за интереса всред румънската общественост към българската литература.

 

Така в 1908 [2] и 1909 [3] година се публикуват три статии от българския проф. д-р К. Кръстев. С тях авторът запознава румънската общественост с литературната дейност на някои български писатели. В първата от тях говори накратко за Хр. Ботев, Л. Каравелов и Петко Славейков, а подробно се спира на Иван Вазов. Той изтъква някои слабости в творчеството му, но говори за него с уважение. Признава го за голям поет и писател.

 

Във втората и третата статии, публикувани една година по-късно, д-р Кръстев разглежда литературната дейност на Ив. Вазов (продължение), на Тодор Влайков и Ст. Михайловски.

 

В 1910 год. (7 септември) вестник «Voinţa Naţională» отпечатва друга статия на Кръстев за литературния живот в България, публикувана в «Neue Freie Presse» (1910), откъдето е била преведена на румънски.

 

Същата година румънският славист Илие Бърбулеску излиза в сп. «Viaţa Romînească» с ред статии под общото заглавие Din lumea balcanică.

 

За статията, в която говори за литературните течения в българската литература [4], той използува публикувани материали на буржоазни критици и специално една статия на Спас Ганев [5].

 

Бърбулеску говори за три литературни течения в българската литература:

 

1) literatura tendenţioasă [6], 2) literatura modernistă şi 3) literatura naţionalistă, c главни представители Дим. Полянов, Пенчо Славейков

 

 

1. «Днес България е почти независима. Да пожелаем тя да стане напълно независима и господар на съдбините си, каквито станаха преди нея Гърция, Сърбия и Румъния.

 

От историческа гледна точка съществува голяма аналогия в съдбата на тези балкански народи, но нито един между тях не са били така тясна свързани помежду си през целия свои исторически живот, както са били свързани българския и румънски народ... Румъни и българи трябва да бъдат приятели и в бъдеще, както са били в миналото. Те заедно са се били против гърци и турци; те заедно ще се борят и отсега нататък против враговете, които еднакво заплашват и едните, и другите. Това е убеждението, до което трябва да стигнат румъни и българи, изучавайки миналото си... Всякакво разногласие в политиката на тези два народа що бъде краткотрайно, защото общността на техните най-жизнени интереси, интересите за съществуванието им, ще съществуват и в бъдеще».

 

2. Noua literatură bulgară, «Noua revistă romînă», Bucureşti, 1908 v. 5., nr. II, стр. 172—173.

 

3. Пак там, 1909, v. 7, nr. 9, и nr. 11.

 

4. «Viaţa Romînească», Iaşi, 1910, v. 18, nr. 7, стр. 114—120.

 

5. «Българска старина», София, 10.II.1910 год.

 

6. Към този термин редакцията е направила забележка. Тя намира, че би било по-правилно тази литература да се нарече «tezistă», или «literatură utilitară», защото, според нея, «всяка литература е тенденциозна, изразява отношението на писателя към живота, отношение, което може да се нарече и тенденция».

 

462

 

 

и Иван Вазов. Творчеството на тези писатели е видено и обяснено така, както са го представили в използувания от Бърбулеску материал български буржоазни критици, принадлежащи към третото течение.

 

За «тенденциозната» литература се казва, че е внесена от Русия и характерното за нея в България е, че писателите не са стремят да постигнат естетическа емоция, а преследват известни идеи и тенденции, специално политически и социални. Тази литература е противник на каквато и да е традиция, води борба за известни социални реформи, чрез които се смята, че ще се отстрани злото и нуждите от настоящия живот и ще се възцари доброто, равенството и братството в България.

 

Споменава се за творчеството на А. Карима окачествено, като слабо не поради тенденциозността в него, а поради липса на писателски дар. Но тази литература, казва Бърбулеску, е представена по-добре в поезията, където твори даровитият поет Полянов. Той мечтае за един свят, какъвто не съществува и едва ли е съществувал някога, свят, в който да няма потиснати, нито роби, нито нуждаещи се, нито мизерия, нито богаташи (стр. 15). В сборника От изток до запад Полянов помества произведения с висока художествена стойност, повече по отношение на изказаната в тях мисъл, отколкото по поетиката си. Ето защо тези стихотворения, въпреки тенденциозността си «се запомнят дълго, тяхното вдъхновение те държи дълго в напрежение и те кара да мислиш, така както нито един от нашите литератори не те подтиква да мислиш и чувствуваш» [1]. Но Бърбулеску повтаря думите на «някои българи» специално на С. Ганев, когото и цитира, че това течение е обречено на гибел. То не може да има повече представители и затова не може да живее дълго. Българските буржоазни критици, а заедно е тях и Илие Бърбулеску не са могли да видят правилно развитието на тази литература в бъдеще. След Полянов тя не само не загина, а в нея до 1944 година изгряха таланти като Христо Смирненски, Гео Милев, Н. П. Вапцаров, които я издигнаха на много по-високо идейно и художествено равнище.

 

Като представители на модернистите Бърбулеску посочва П. Яворов, К. Христов, Т. Траянов, а като основател на това течение — Пенчо Славейков «dascălul moderniştilor-simbolişti ai Bulgariei» («учител на българските модернисти-символисти») (стр. 116).

 

Под влияние на буржоазната литературна критика, а и сам неин изразител, Илие Бърбулеску не е можел да види и други страни в творческото развитие на тези поети и поради това дава погрешна представа на румънския читател за тяхното творчество [2].

 

«Националното течение» е най-разпространеното литературно течение в България. То отразява живота в селото и града, живота на богатия и на унизения бедняк, така както писателят ги вижда в самата действителност. Главен представител на това течение е Иван

 

 

1. Изказването е на Ник. Атанасов в статията му, публикувана в «Българска старина», София, 1 януари, 1910 год., цитирано от Бърбулеску.

 

2. Върху изказванията на Илие Бърбулеску за Славейков ще се върнем пак, тъй като той е написал обширна статия за творчеството на големия български поет.

 

463

 

 

Вазов, считан за най-големия писател, извън онези, които смятат за такъв Пенчо Славейков. Бърбулеску дава кратки сведения върху творчеството на Вазов, а по-късно му посвещава специален труд.

 

Изглежда, че статията на Илие Бърбулеску за различните течения в българската литература е събудила интерес, защото след две години тя се публикува наново [1] в съкратен вид. А може би, поради липса на нов материал върху българската литература, списанието я препечатва, макар и не изцяло, за да задоволи интересите на читателите си.

 

Все в 1910 год. Илие Бърбулеску пише доста обширна статия за Пенчо Славейков [2]. Той си поставя за цел да посочи политическата атмосфера, в която се развива българската литература изобщо и да направи по-пълна характеристика на поета Славейков. Авторът на статията следи с голям интерес материалите, излизащи във в. «Мир» и буриите дискусии през време на Славянския конгрес в София между модернисти и представители на «националната» литература. Освен това, отпечатаната във вестник «Voinţa naţională» статия върху българската литература, за която вече споменахме и която вестникът придружава със следната забележка «...въпреки че г-н Илие Бърбулеску публикува в «Viaţa romiiţească» статия върху това (т. е. българската литература днес) смятаме, че и бележките на един българин, специалист в тази материя, няма да са излишни», кара Бърбулеску, който познава добре бурните литературни спорове в България и субективистичния характер на литературната критика, да напише специална статия за П. Славейков. И в желанието си да представи пред румънския читател Славейков поета във вярна светлина, като «обективен» наблюдатели отвън, той изяснява политическата атмосфера в България, стълкновенията между русофилите и привържениците на западните идеи, пренесли се в областта на литературата.

 

Бърбулеску не е в състояние да прецени правилно Славейковото творчество. Той вижда голяма част от реалистичните и демократични елементи в него, например правдивото отражение на съществени страни от народния живот, любовта му към родната природа и народното творчество, които го вдъхновяват, за да напише много от своите най-хубави стихотворения, но под влияние на индивидуалистичните произведения в творчеството му (стихотворенията от първата му сбирка — Момини сълзи (1888), съставена предимно от подражателни стихотворения, от които Славейков по-късно се отказва) Бърбулеску го определя само като представител на модернизма.

 

Днешната марксическа литературна критика в България вижда и преценява Славейков съвсем по друг начин:

 

«Че Пенчо Славейков е писал индивидуалистични произведения — това е негова беда. Това значи, че той сам е жертва на противоречията в буржоазната действителност. Но той е автор и на толкова значителни произведения с реалистичен и демократичен характер. В самото негово творчество си дават,

 

 

1. «Noua revistă romînă», 1912, nr. 6, стр. 93, в колоната «Însemnări».

 

2. Pencio Slavei kov, şeful curentului literar modernist din Bulgaria, «Viaţa Romînească», 1910, v. 19, nr. 11, стр. 282—291.

 

464

 

 

така да се каже, среща и се борят двете основни линии в българката литература. Но онова, което побеждава, което творчески преобладава, което е художествено силно и което стига до нас днес със своята познавателна, художествена и действена страна, е реалистичното и демократично творчество на Славейков. С него той има значение и и развитието на нашата литература, и за нас днес... Славейков ще живее с реалистичните си и прогресивни произведения, близки до народния живот, наситени с чувства на човещина и демократизъм. С тия произведения Славейков се нарежда в реалистично демократичната линия, като един от големите творци на българското художествено слово» [1].

 

И съветският българовед Д.Ф. Марков оценява високо творчеството на Славейков, наричайки го «Поет — реалист» [2].

 

В статията си Ivan Vazov, şeful curentului literar naţionalist din Bulgaria [3], Илие Бърбулеску си поставя за цел да изясни поетическата личност на Ив. Вазов, да и съпостави с тая на Славейков и по тоя начин да предпази румънския читател от «ideile false», разпространявани от «Voinţa naţională». Бърбулеску не споделя мнението на Кръстев, който отрича всякаква поетическа дарба у Вазов. За Бърбулеску «Вазов е значителна фигура в духовния живот на България (стр. 360)... човек по природа оптимист, впечатлителен и с наблюдателен ум» (стр. 361). Литературната му дейност е богата и разнообразна, обаче Славейков е по-разнообразен в идейно отношение и по-дълбок като мислител и психолог. Бърбулеску сравнява П. Славейков с големия румънски поет М. Еминеску. И след незадълбочен и неизчерпателен анализ на Вазовото творчество, той заключава: «патриотизмът... силната любов към природата на българските земи, лиризмът и оптимизмът съставят същността на Вазов като литературна личност» (стр. 368).

 

Липсата на по-голямо идейно разнообразие и творчеството на Вазов, на «западни културни елементи» и ограничаването му изключително «в български традиционни елементи», според Бърбулеску, се дължат на факта, че Вазов не е познавал и не е могъл да почувствува западната литература, а недостатъчното познаване на френски език не му е дало възможност да вникне дълбоко в нея. Обаче Бърбулеску, подчертава, че

 

«заедно със Славейков, Вазов се издига над останалите български писателя, особено с топлината, с която изразява тези чувства и с необикновената хармония на стиха, който се лее леко и вдъхновено от перото му. Може да се каже. че в това отношение Вазов е наистина значителен поет» (стр. 369).

 

Към казаното от Бърбулеску нека направим някои допълнения. Вазов и Славейков се формират като поети в две различни исторически епохи и, естествено, факторите, които действуват върху тях, са различни. Вазов не можеше да не се развие като пламенен патриот през епохата на възраждането, когато борбата за свобода от турско робство и революционният дух на масите стига до най-високото си напрежение,

 

 

1. Г. ЦАНЕВ, Страници от историята на българската литература, София, 1958, стр. 327—328.

 

2. Вж. Пенчо Славейков, в Очерки истории болгарской литературы, стр. 196.

 

3. «Viaţa Romîneascâ», 1912, v. 5—6, стр. 357—369.

 

465

 

 

така както се развиват и всички български писатели през тази епоха. След Освобождението, през 80-те и 90-те години на XIX век, върху младото израстващо поколение български писатели, които предимно следваха в западни страни, между които е и Славейков, не можеха да не окажат влияние, ако не изцяло поне отчасти упадъчните литературни течения, толкова на мода тогава. Така че не липсата на западна култури и недостатъчното познаване на френския език са попречили на Вазов да изрази в творчеството си «elemente culturale moderniste», както заявява Бърбулеску, а социал-историческите условия, при които израства Вазов като поет, са съвършенно различни от онези, в които се формира Славейков и ред други по-млади български поети.

 

Иван Вазов е голям писател-демократ и хуманист. «В най-хубавата част от своето творчество той е носител на оная, завещана от преди-освобожденската епоха демократична традиция, която го държи винаги близко до съдбините на народа. Той продължава реалистичната и демократична линия, която иде от Каравелов и Ботев» [1].

 

Известен идеен упадък в творчеството на Иван Вазов се забелязва само през време на войните (Балканската и Първа световна война), когато, под влиянието на великобългарския шовинизъм, той печати стихотворения с шовинистичен характер, за което по-късно искрено съжалява.

 

След статиите на Илие Бърбулеску върху българската литература, до края на 1918 г. намираме много малко нов материал. В 1912 г. списание «Flacăra» помества в 4-я си брой статията на И. Фоти, Literatura popoarelor balcanice. Poezia populară şi cea cultă. Авторът характеризира народната песен у балканските народи —гърци, сърби и българи: тя отразява всичките им надежди, морални страдания и душевни тревоги в борбата против потисника. Идеал за отделния човек, както и за обществото става хайдутинът «primul simptom al emancipării de mai tîrziu» (привият първият белег на по-късната еманципация).

 

И. Фоти не е възхитен от народното творчество нито на гърци, и нито на сърби и българи. Най-сполучливи в това творчество са само късите лирични песни, а най-хубави от тях са песните с любовни мотиви. Фоти изказва мнение и за главните представители на литературите, за които говори. Според него Вазовият роман Под игото «има само локално историческо значение».

 

Авторът е направил прибързана оценка точно на онази творба от Вазовото творчество, която го прави известен извън границите на неговата родина и която днес е преведена на много чужди езици.

 

От изказаните мнения в статията за българската литература и българското народно творчество, става ясно, че Фоти е слабо запознат с тях и доколкото изглежда не познава дори статиите на Илие Бърбулеску, излезли във «Viaţa Romîneaseă».

 

Едва година по-късно списание «Flacăra» публикува в съкратен вид статия от Ив. Гешов [2]. Авторът е проследил историческото развитие

 

 

1. Г. ЦАНЕВ, Страници..., стр. 12S.

 

2. Cultura bulgară, «Flacăra», 1912, nr. 2, стр. 12—13.

 

466

 

 

на българската култура от IX до XIX век и съвсем накратко о направил преглед на старата и възрожденска литература.

 

Акад. П. Константинеску-Яш, който вече от близо половин век се занимава с изследването на румъно-българските исторически и културни отношения главно през XIX век, в 1913 г. публикува първия си труд върху тия отношения — статията Epoca de regenerare a Bulgariei şi rolul Romîniei [1]. Авторът изтъква ролята на Румъния за културното възраждане на българския народ, описва живота на българската емиграция из румънските градове. Той запознава румънския народ с борбата на българските революционери и тяхната политическа и културна дейност на румънска територия.

 

Румънският историк Н. Йорга при публикуването на един румънски документ говори накратко и с хубави думи за първите български възрожденци: Паисий, Софроний и Берон [2].

 

Статията на Йон Грамада Bulgarii în Romînia pînă la 1877 [3] разглежда литературната дейност на някои български книжовници от епохата на Възраждането. Тъй като авторът ѝ не е достатъчно запознат с историята на българската литература, допуснал е груби фактически грешки.

 

Това са материалите, които засега можахме да намерим в румънските вестници и списания за периода 1877—1918 год., в които повече или по-малко се засягат въпроси за българската литература и литературна история.

 

*

 

В следващия, четвърти период на румъно-българските културни отношения (1918—1944) запознаването на румънската общественост с българската литература и литературна критика взима по-широки размери. Сега се срещат все по-често преводи главно от областта на прозата.

 

В различни вестници и списания, излизащи в Букурещ и в други градове на страната, материалите за популяризиране на българската литература стават все по-вече, а заедно с тях и гласовете за сближение между българи и румъни се умножават. Особено в периода между 30-то и 40-те години на XX век тези материали се обогатяват значително и се пишат главно от хора, които ратуват за възкресяване на старата искрена и дълговековна дружба между двата народа.

 

Акад. П. Константинеску-Яш продължава да работи за българо-румънското сближение, пишейки статии и отделни книги върху историческите и културни връзки между двата народа през XIX век.

 

Непосредствено след края на войната, в 1919 г. излиза в Яш книгата му Rolul Romîniei în epoca de regenerare a Bulgariei (102 стр.). В нея авторът дава нови данни за епохата на възраждането, взети от български източници [4]. В увода на книгата си Константинеску-Яш подчертава,

 

 

1. «Arhiva» Iaşi, 1913, месец септември.

 

2. Un act romînesc privitor la începutul culturii bulgare: dr. Verone, Bucureşti, 1914.

 

3. «Convorbiri literare», 1914, nr. 1, стр. 152—157.

 

4. Вж. Studii istorice romîno-bulgare, Bucureşti, 1956, стр. 4.

 

467

 

 

че публикуваният труд има за цел да допринесе поне малко за румъно-българското сближение. Покрай чисто историческите сведения в книгата са дадени доста подробно и сведения за културния живот на българите през XIX век на румънска територия.

 

За да допълни изнесеното в този свои труд, авторът пише в периода от 1923 до 1931 год. ред статии под общо заглавие Contribuţii la rolul Romîniei în epoca de regenerare a Bulgariei [1]. Сведения за историята и културата на българския народ и взаимните им влияния в областта на изкуството авторът дава и в други свои работи [2].

 

След 1944 год. акад. П. Константинеску-Яш продължава да пише все така неуморно на теми, засягани от него и по-рано, и да допринася за затвърдяване на приятелските връзки между българи и румъни. В 1952 год. той бе избран за член на БАН.

 

На 21 септември 1921 год. българският народ и култура претърпяват голяма загуба: умира най-крупният български писател и поет Иван Вазов, чисто дело е било оценено още от съвременниците му. Говорейки за творчеството на Иван Вазов, проф. Динеков характеризира грамадното литературно наследство, завещано от него, по следния начин: «Като дъб, широко разтлал клони над българската земя, той е обхванал с корените си всички области на нашата литература, стъпил е в нея като изполин, върху чиито огромни плещи се изгражда цялото ѝ по-нататъшно развитие» [3].

 

Към голямата загуба и болка на българския народ румънската преса не остава индиферентна. В много списания и вестници намираме ред съобщения, написани с дълбоко съчувствие и искрени съжаления за смъртта на Вазов.

 

Вестник «Dacia» (1921, 28 septembrie), публикува статия без подпис, в която се съобщава с извънредно топъл тон за смъртта на «очарователния новелист Иван Вазов». Статията завършва с думите: Вазов «беше един приятел на Румъния и е писал интересни неща за страната, която по време на емиграцията му оказва гостоприемство».

 

На 29.IX.1921 год. във вестник «Dimineaţa» е поместена статията на Василе Савел. Авторът и с дълбоко съчувствие съобщава за смъртта на Ив. Вазов: «това е писател, обичан и уважаван от своя народ, които е виждал в него своите национални въжделения. С него цели поколения изживяха радостни и пълни с ентусиазъм времена. В трудни часове той беше душата на родината си и със словото си окуражаваше народа».

 

За смъртта на Вазов и съвсем накратко за творчеството му съобщава и вестник «Ideea europeană» (1921, бр. 76). Същият вестник (бр. 77) в колоната «Revista săptamînii» под общо заглавие De prin străinătate съобщава за юбилея на Цанко Церковски по случая 30-та годишната му литературна дейност.

 

 

1. «Arhiva», Iaşi, в броевете от м. април 1922 г., м. октомври 1923 г. и януари 1931 год.

 

2. Pagini din istoria contemporană. Bucureşti, 1920—1921; Din relaţiile artistice romîino-bulgare, Chişinău, 1928; Monumente, de artă romînească în Bulgaria, Iaşi, 1931 и др.

 

3. Поемите на Иван Вазов, в «Литературни образи», София, 1957, стр. 199.

 

468

 

 

Румънският поет Николас Креведия публикува и 1927 год. в няколко последователни броя на «Viaţa literară» кратки бележки за четирима български поети: Николай Лилиев [1], Г. Траянов [2], Дим. Дебелянов [3] и Дора Габе [4]. Н. Креведия дава и кратки биографични данни покрай набързо направена оценка на творчеството им.

 

Тримата поети са представени само като символисти, усвоили похватите на френските и германски символистични школи. Но е изтъкнато, че всеки от тях е успял да създаде нещо свое, оригинално и да постигне високо майсторство в художествената форми. Лилиев, например, «е успял да си създаде свое изкуство, поразително ново по изключителните образи, създадени от него, по трагичната и фантастична атмосфера, която внася в българската литература. Голям майстор на художествената форма, музикален и дискретен». А у Т. Траянов «светият дух на българския символизъм» се среща с «патриотична нота, но повдигната на градуса на истинското изкуство».

 

В 1930 г. проф. Илие Бърбулеску издава в Яш книгата си Istoria literaturii şi gramatica limbii bulgare. В нея са засегнати въпроси от старата българска литература.

 

Неуморни труженици в областта на румъно-българските културни отношения след Първа световна война, чиито статии по броя и разнообразието на тематиката си привличат вниманието, са Д. Н. Минчев и Александру Йордан.

 

В увода на брошурата си Din istoria literaturii bulgare (1932, 32 стр.) Минчев съобщава със задоволство, че в последно време приятелските връзки между Румъния и България непрекъснато се засилват и в столицата на двете държави са се основали вече дружества, които да работят в тая насока. За да подкрепи «похвалната инициатива», той издава брошурата си. В нея са поместени публикувани неотдавна във вестниците «Dobrogea Jună» и «Marea Neagră» (излизащи в Констанца) негови статии, за да ги направи по-лесно достъпни за интересуващите се от историята на българската литература. Като използува материали от български литературни критици [5], в посочената работа Минчев разглежда развитието на българската литература по периоди. Той не е съгласен с периодизацията, направена от Кръстанов и Пенев, които виждат само два основни периода в развитието ѝ: стара (от IX до XVIII в.) и нова (от XVIII век до днес). Минчев предлага следната периодизация: 1) стара литература — от втората половина на IX в. до 1762 г. 2) литературата от периода на възраждането —1762—1877 и 3) нова или модерна от 1877 до днес.

 

В същност Минчев не внася някакви изменения в предложената от Пенев и Кръстанов периодизация. И днес българската литература се дели на два големи дяла: стара или средновековна и нова, а литературата

 

 

1. Literatura bulgară. Poetul N. Liliev, nr. 59.

 

2. Poeţi bulgari de azi, nr. 61.

 

3. Poeţi bulgari contemporani, D. Debeleanov, nr. 65.

 

4. Poeţi bulgari contemporani, D. Gabe, nr. 66.

 

5. Цитирани са ИВ. КРЪСТАНОВ, Bulgara lando voj popolo, Bern, 1916 (издание на есперанто) и Боян Пенев, Българска литература, София, 1930.

 

469

 

 

от епохата на възраждането представлява един от подпериодите в развитието на новата литература [1].

 

Минчев изброява по-значителните писатели и поети и накратко съобщава за творчеството им. Говори за широката културна дейност на българските читалища, за бързото развитие на детската литература, и че в чужбина интересът към произведенията на българската литература се е засилил, тя се превежда на много европейски езици.

 

В следващите години Минчев публикува цяла серия статии и брошури, които преследват все същата цел — да запознаят румънската общественост с въпроси на българската литература, да разкрие тесните исторически и културни връзки с миналото на двата народа. От тези му работи нека споменем:

 

Cărţile bulgăreşti tipărite în Romînia [2],

Romînia şi renaşterea bulgară [3] (в нея се дават исторически сведения за българите през турското робство: въстания, емиграция в Румъния, братския им прием тук, живота на българската емиграция в румънските градове, културното движение сред емиграцията, периодичен печат, учебници, книги, училища, книжовници и накрая организирането и провеждането на борбата за свобода);

Poeţii Văcăreşti şi Gh. Peşakov, . . [4],

Din istoria relaţiilor romînă-bulgare. Studii — cărţi — documente. I. Activitatea D-lui I. Seliminski în Romînia [5],

Ţarina bulgară Ana Sraţimir [6],

Literatura romînească în bulgăreşte [7],

Ploeştiul şi renaşterea bulgară [8],

Publicistica bulgară periodică în Romînia [9],

Citeva însemnări vechi romîneşti pe cărţile-manuscrise slavo-bulgare [10],

Proverbe bulgare [11],

Scriitori bulgari în Romînia [12],

Raporturi spirituale romîno-bulgare în secolul al XIX-lea [13],

Literatura bulgară de astăzi, Consideraţiuni generale [14],

Din activitatea scriitoarelor bulgare [15],

Literatura bulgară, Scriitorii şi poeţii provinciei [16],

Modernismul în literatura bulgară şi făuritorii săi [17],

Din liricii bulgari [18],

В. P. Hajdeu şi relaţiile romîno-bulgare [19] и още много други.

 

Д. Н. Минчев днес живее в България (София) и продължава да работи все в същата област — културните връзки между двата съседни народа в миналото и днес.

 

 

1. Вж. П. ДИНЕКОВ, Възрожденски писатели, София, 1962, стр. 7. и История на българската литература, София, т. I, 1962 г. (увод).

 

2. «Gazeta cărţilor», Ploeşti, 1935, (IV), nr. 19—20.

 

3. Bucureşti, 1936, стр. 63.

 

4. Пак там, 1938, nr. 17—18.            5. Пак там, 1937, nr. 13—14.            6. Пак там, 1938, nr. 1—2.

 

7. Пак там, 1935, nr. 3—4.            8. Пак там, 1935, nr. 7—10.            9. Пак там, 1937, nr. 5—7.            10. Пак там, 1936, nr. 11—12.

 

11. Отделна брошура, 193-4 (16 стр.).

 

12. «Gazeta cărţilor», 1937, nr. 17—18.

 

13. Пак там, 1936, nr. 5—6.

 

14. «Romînia de la mare», Constanţa, 1934, nr. 14.

 

15. «Presa», Constanţa, 1934, nr. 288.

 

16. Пак там, 1934, nr. 294.

 

17. «Preocupări literare», Bucureşti, 1938, nr. 6.

 

18. Gazeta cărţilor», 1942, nr. 3—6.

 

19. Пак там, 1939, nr. 11—12.

 

470

 

 

Статиите на Александру Йордан, дългогодишни библиотекар и Румънската академии на науките и учител по румънски език, са писани главно между 1936—1941 год. Една част от тях вече цитирахме при разглеждане литературната дейност на някои български възрожденци, работили на румънска територия (Dr. Petra Berna şi primul abecedar bulgar, Dobri Voinicov şi Vasile Alexandri).

 

За зараждането на българския театър той дава доста обширни сведения в работата си Începuturile teatrului bulgar în Romînia. След като подчертава гостоприемството, което намира българската емиграция в Румъния и благоприятните условия за богата културна дейност тук, Ал. Йордан описва живота на Войников до идването му в Румъния в 1864 г., а след това подробно и документирано проследява цялата му работа като основател на българското театрално дело и връзката му с румънския театър.

 

В статията G. S. Rakovski şi literatura romînă [1], Ал. Йордан се опитва да докаже влиянието на тогавашната румънска литература върху творчеството на Раковски:

 

«Един кратък анализ на поетическото творчество на този писател, ни разкрива ясно влиянието на съвременната румънска литература, особено на Д. Болинтиняну, В. Кърлова и И. Елиаде-Ръдулеску. Също така в лириката на Раковски се чувствува атмосферата на братята-поети Въкъреску, на Сихляну, Кроцяну и др., с една дума на героизма, който в голяма степен е характерен за началото на румънската поетика» (стр. 7).

 

Той анализира две от стихотворенията на Раковски (Позив към родолюбца, Българи за освобождение, Българи и Постъп Български), като идва до заключението, че «и двете не са чужди на съдържанието и дори на формата, в която са предали подобни идеи румънските поети Д. Болинтиняну и Б. Кърлова» (стр. 3). [2]

 

Съпоставянето, което прави авторът на статията не е много убедително. Идеите в стихотворенията на Раковски и на цитираните автори са близки — зов за борба против робството и устрем към свобода, — обаче не трябва да се забравя и еднаквия исторически момент, в който творят и тримата поети.

 

Ал. Йордан проследява паралелно и научната и публицистична дейност на Раковски и Елиаде Ръдулеску, отбелязвайки много общи черти, а също така и влияние от страна на румънския книжовник върху Раковски. Едно по-внимателно сравнително проучване би хвърлило нова светлина върху въпроса.

 

Ал. Йордан разглежда литературната и обществена дейност на Ив. Вазов в статията Ivan Vazov în Romînia [3]. В края ѝ се изброяват всички стихотворения, в които поета споменава нещо за Румъния или Добруджа. На някои от тях е предадено съвсем накратко съдържанието, без обаче да се прави какъвто и да е коментар.

 

 

1. «Viaţa Romînească», 1940, nr. 6, стр. 50—63 (отпечатък 1941).

 

2. D. BOLINTINEANU, Cea din urmă noapte a lui Mihai cel Mare, Mircea cel Mare şi solii; V. CÎRLOVA, Rugăciunea.

 

3. «Convorbiri literare», 1940, nr. 7—42, стр. 679—701.

 

471

 

 

B Înriuriri romîneşti în literatura şi viaţa bulgarilor [1] основната цел на Йордан е да проследи румъно-българските политически и културни връзки през вековете. Той се спира повече върху влиянието на румънските писатели върху творчеството на българските книжовници от епохата на възраждането. Тук авторът се е увлякъл доста и е видял влияние на румънската литература не само у Раковски, Вазов, Ботев и Каравелов, а и у Алеко Константинов [2].

 

От другите книги и статии на Ал. Йордан ще споменем

 

Mihai Viteazul în folclorul balcanic [3] (дадени са между другото и три български балади, в които се възпява борбата на румънския владетел против турците);

Din începuturile Academici bulgare [4];

Les relations culturelles entre les roumains et les slaves du sud, Bucureşti, 1938, стр. 109;

Romanul lui Ivan Vazov «Nemili nedraghi — Oameni fard capătit» [5];

Primul ziar bulgaro-romîn Bădăştnost — Viitorul (1940, стр. 16);

Macedonia în poezia bulgară (1940, стр. 16).

 

Една част от работите на Ал. Йордан представляват опит за научни изследвания в областта на българската литература, а именно, влиянието на румънската литература върху българските поети от епохата на възраждането, а друга си постави за задача да популяризира българската литература в Румъния.

 

През 30-те години на XX век в различни румънски вестници и списания се печатят ред статии, подписвани от В. Христу — друг активен борец за румъно-българска дружба. Статиите му разкриват повече обществената и политическа дейност на някои български писатели, докато творчеството им се засяга съвсем бегло. Ето някои от тези статии:

 

Hristo Botev şi socialiştii romîni [6],

Cu privire la Hristo Botev şi la Dobrogeanu-Gherea [7],

Legăturile dintre D-r N. Russel şi Hristo Botev [8],

Legăturile Botev—Gherea [9],

Karavelov [10],

Vasil Levski [11],

Contribuţii la istoricul mişcărilor libertare în Romînia; Cu privire la legăturile Doctorului N. Russel-Sidzilovski cu Botev [12],

Idealuri şi relaţii în literatura bulgară pină la 1877 [13],

Tezaurul poetic al lui Hristo Botev [14],

 

 

1. «Timocul», 1941, II, стр. 10—19.

 

2. За Ал. Константинов Йордан цитира статията на Елена Ефтимиу в «Preocupări literare», Bucureşti, 1937, nr. 5—6, стр. 216—221, обаче той не е разбрал правилно, казаното от нея. Ел. Ефтимиу прави сравнение между Ал. Константинов от една страна и И. Крянга и И. Л. Караджале от друга, без да говори за влияния.

 

3. Bucureşti, 1936, (стр. 23). За първи път публикувана в «Revista istorică romînă», nr. 1, V, VI, 1935—1936.

 

4. «Convorbiri literare», Bucureşti, 1936 (XVII), стр. 559—560.

 

5. «Revista Fundaţiilor», Bucureşti, 1942, nr. 3, стр. 717.

 

6. «Şantier», 1935, nr. 4, стр. 8—9.

 

7. Пак там, 1936, nr. 1, стр. 5.            8. Пак там, 1936, nr. 5, стр. 6—7.            9. Пак там. 1935, nr. 5. стр. 7.

 

10. Пак там, 1936, nr. 7, стр. 4.            11. Пак там, 1936, nr. 10—11, стр. 10.

 

12. «Azi», 1936, nr. 23, стр. 2169—2173.

 

13. «Societatea de mîine», Cluj, 1925, nr. 7—10.

 

14. «Adevărul Literar», 1936, nr. 814.

 

472

 

 

Un marc scriitor al Bulgariei de azi — Anton Straşimirov [1],

Aspectele sociale ale literaturii bulgare de astăzi [2],

Literatura bulgară în Romînia [3],

Hristo Smirnenski [4],

Un prieten al poporului romîn — Iordan Iovkov [5] и др.

 

Василе Христу обаче не се задоволява само с изпратените за публикуване в Румъния материали. Той пише върху румънската литература и превежда от нея и в България. В 1934 година излизат книжката му Очерки върху румънската литература (София, 28 стр.) и преводът на комедията Conu Leonida faţă cu reacţiunea от И. Л. Караджале.

 

Този труд на В. Христу извиква възхищение у Д. Н. Минчев, който в статията си Literatura romîneascâ în Bulgaria [6] пише: «Скромната инициатива на Василе Христу е повече от похвална... Поздравляваме дейността на този заслужил пропагандист на румънската литература в България и пионер за румъно-българско културно сближение». Към тази статия редакцията е прибавила забележка: «Подобна литературна дейност развива у нас Д. Н. Минчев, автор на настоящата статия. Освен големия брой статии и преводи от българската литература той ни поднася за първи път и трудовете: Din istoria literaturii bulgare (1935), Umor bulgar (1933), Scriitori bulgari. Pagini alese (1934) и Proverbe bulgare (1934)».

 

В. Христу и днес продължава да работи и да допринася за разпространението и опознаването на румънската литература в България.

 

Повишеният интерес към българската литература в Румъния след Първа световна война намира израз в публикуването на множество материали, изпращани направо от България върху историята на българската литература, в оригинални работи, излезли на румънски език и в значителния брой преводи.

 

В 1936 година излиза книжката Noua literatură bulgara от Иван Радославов, буржоазен литературен историк и критик, преведена от Д. Батали. Днес българската марксическа литературна критика отрича напълно Ив. Радославов като литературен историк и критик. «И като литературен историк, и като критик, той е идеалист, формалист и упадъчник, фанатичен привърженик на буржоазно-реакционната естетика, на крайно пакостни литературни течения» [7].

 

Статията на Константин Гълъбов, Literatura bulgară mai nouă [8], допълва познанията на румънския читател върху българската литература. К. Гълъбов разглежда развитието ѝ, започвайки от Освобождението до Първа световна война, през периода на войната и след нея.

 

Гълъбов счита напълно естествена борбата между д-р К. Кръстев и П. И. Славейков против Иван Вазов. Ако не бяха Кръстев и Славейков сигурно щяха да бъдат други, защото, според него, се води изобщо борба

 

 

1. «Azi», 1936, nr. 25, стр. 2348.

 

2. «Societatea de mîine, 1935, nr. 6, 9—10.

 

3. «Şantier», 1935, nr. 11, стр. 15,

 

4. «Floarea de foc», 1936, nr. 21.

 

5. «Adevărul literar şi artistic», 1937, стр. 882.

 

6. «Gazeta cărţilor», 1935, 15—30 septembrie.

 

7. Г. ЦАНЕВ, Опит за периодизацията на историята на новата българска литература след Освобождението, в Страници..., стр. 73.

 

8. «Arhiva», Iaşi, 1935, nr. 1—2, стр. 6—21.

 

473

 

 

за нещо ново, модерно. Авторът се спира на петима поети, работили преди войната: Т. Траянов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Л. Стоянов и Ем. Попдимитров, всички определени само като символисти, оформени под влияние на френските символистични школи. Авторът подчертава, че характерното за поезията преди войната е отдалечаването на поета от живота. От българските писатели-реалисти са разгледани Елин Пелин, Д. Немиров, Г. Райчев, Дим. Шишманов. Годините през войната създават само Йордан Йовков. След войната, поради тежките икономически последици, душата на българина се намира в напрегнатост, особено силна у интелигенцията. Тя е обхваната от особено душевно състояние, непознато за поколението преди войната.

 

Скоро след статията на Гълъбов излиза такава от Иван Шишманов [1], публикувана на френски в списание, чието име не се съобщава. Преведена е на румънски от М. Страже.

 

В увода, подписан с инициалите М. S., сигурно някой от редакторите на списанието (по една случайност инициалите съвпадат с тия на преводача) се благодари на Михаил Страже за превода на статията. Тя отговаря на една точка от програмата на списанието — запознаване на читателите му с литературното движение в страните, съседни на Румъния.

 

Статията на Шишманов е най-подробната от всички, излезли до сега в румънския печат. Тя представлява доста подробно изложение на българската литература от Паисий насам без представителите на пролетарската литература.

 

Статията е разширена с бележки, направени от преводача. Дават се сведения за периодизацията на българската литература и допълнителни данни за творчеството на Пенчо Славейков, Т. Бланков, А. Страшимиров, Й. Йовков и др. Сведенията, дадени в тези бележки, Страже е взел от публикувани в Румъния материали (Минчев, Креведия, Букуца), от статията на Н. Дончев, публикувана в «La revue bulgare», бр. 1, 1930 и др.

 

Една хубава статия, написана от човек, проникнат от силното и искрено желание да представи на румънския читател българската литература така, че да спечели любовта му и да пробуди интереса му към нея, като същевременно изкорени установеното убеждение за изостаналостта на българската литература, е статията на Луиджи Салвини — Scurtă privire asupra literaturii bulgare moderne [2]. Авторът я е написал така, като че искрените му чувства и желания са дали крила на словото му. Тази статия положително е допринесла за засилване на интереса към българската литература в Румъния. Разбира се, че и Салвини повтаря някои грешки на онези, които пишат преди него, защото и той използува трудове на български буржоазни критици, въпреки никъде да не се споменават имена или съчинения.

 

Салвини подчертава, че раждането на българската литература, както и усъвършенствуването на българския литературен език, са подпомогнати от външни влияния, специално руското. Обаче не само чуждите

 

 

1. Literatura bulgară, в Colecţia « Familia», Bucureşti, 1936 (36 стр.).

 

2. «Viaţa Romînească», 1935, nr. 3, стр. 98—101.

 

474

 

 

влияния подпомагат нейното развитие, а и самото развитие на българския народ, който запазва езика си, традициите си, песните и легендите си въпреки 500 годишното робство.

 

След като се спира на Паисий и Геров, той говори за българската революционна поезия от този период, за най-главните нейни представители: Г. Раковски, Д. Чинтулов, Хр. Ботев, наречен от него «suflet mare şi genial» («голяма и гениална душа») и др. Тая поезия «се отличава с реторичност, но тя не е лишена от прекрасни стихове, пълни с лиризъм и свежа оригиналност» (стр. 93). След Освобождението българската литература остава вярна на националните традиции, но същевременно търси и по-съвършени форми. Сега най-силно влияние върху нея оказва руската литература, обаче българската литература не загубва оригиналността си, писателите «не са раболепни имитатори, а интелигентни ученици, усвоили тайните на руското литературно творчество» (стр. 99).

 

По това време работят двата истински гении на българската душа и изкуство — Иван Вазов и Пенчо Славейков. Произведения като Дядо Йоцо гледа, Една българка, Хаджи Ахил, Чичовци и др., според Салвини, могат да стоят наред с най-хубавите произведения на европейската литература.

 

Когато говори за най-хубавото произведение на Ал. Константинов, когато нарича българския Караджале, определя героя му— бай Ганьо, както всички други до сега, като чисто национален тип. Салвини говори и за народничеството в българската литература, което сравнява с «mişcarea semănătoristft romînească» (румънското народничество).

 

Стилът и въображението на Ангел Каралийчев напомнят на Салвини румънският писател Чезар Петреску в повестта му Scrisorile unui răzeş. Авторът на статията се спира и на други писатели като Д. Немиров, К. Петканов, А. Страшимиров, Вл. Полянов и др. За съвременната българска поезия се казва, че не е така богата, но нейните поети «са между най-искрените и оригинални в Европа», защото «няма школи, има личности» (стр. 101).

 

Салвини се спира на Ем. Попдимитров, Т. Траянов, Н. Лилиев. В статията се споменава и за Ел. Багряна и Дора Габе като известни и в чужбина поетеси, особено първата. За пролетарската литература не се споменава нищо.

 

Освен тия статии върху българската литература през 30-те години на XX век в румънския печат излизат и други, оригинални или преводни проникнати от все същата сърдечност и симпатия към българския народ [1].

 

Списание «Boabe de grîu», чийто редактор е Емил Букуца, един приятел на България, печати ред статии, преводи и съобщения във връзка с българската литература и изкуство. В 1930 година то помества

 

 

1. ELENA EFTIMI, Literatura bulgară. «Viaţa Romînească», 1933, nr. 93—94, стр. 188—193; Literatura bulgară, «Lupta», 1934, м. април; Concepţii populare în literaturile slave, «Preocupări literare», 1940, nr. 4, стр. 228—232; Activitatea literară slavă, пак там, 1936, nr. 2, стр. 125—128; Aleco Constantinov, пак там, 1937, nr, 5—6, стр. 416—421;

ENRICO DAMIAN, Il significato di Vazov nella litteratura bulgara «L’ Europa orientale», englio-agosto, 1933 преведена във «Viaţa Romînească», 1933, nr. 95, стр. 59 и др.

 

475

 

 

кратко съобщение за пристигането в Букурещ на българския драматург Ст. Костов, за да присъствува на премиерното представление на своята пиеса Златната мина, преведена на румънски от В. Хрисику. Редакцията използува този случай, за да подчертае засилването на румъно-българските културни отношения.

 

В 1932 год., по инициативата на Ем. Букуца, Владимир Василев, литературен критик, изпраща от България специална статия върху творчеството на Й. Йовков [1]. Тази статия придружава превода на Йовковите «Вечери в Антимовския хан», направен от В. Хрисику и поместен в «Boabe de grîu».

 

Списанието публикува и ред други съобщения, например за изложбите на Ив. Христов и Танев в Букурещ, за постиженията на художника Борис Донев и др. Изобщо Ем. Букуца горещо одобрява подобни прояви, тъй като обмяната на опит в областта на литературата и изкуството дава възможност на народите да се опознаят, т. е. да се сближат, а артистите са намирали винаги най-верния път към сърцето на народа [2].

 

В 1932 година Релджис Еуджен издава книгата си Peregrinări Europene. Bulgaria necunoscută (165 стр.) Тя представлява ценен принос за запознаване на румъните с Българин. В кишата е описано едно пътуване из България. Авторът споменава за вековната дружба между двата народа и критикува шовинистичната политика на буржоазните ръководители и в двете страни. От българските поети само споменава за Хр. Ботев, Гео Милев, Хр. Ясенов, за драматурга Костов и др. Най-голямата част от книгата представлява описание на културни паметници и забележителни постройки в София.

 

Един брой на списание «Gîndirea» [3] отделя близо петдесет големи страници на българската литература и изкуство. Тук намираме статията на Г. Константинов Noua literatură bulgară и голям брой преводи от българската проза и главно символистична поезия.

 

Статията на Г. Константинов разглежда развитието на българската литература от Паисий насам. Авторът е успял в много сбита форма да представи отделните писатели, да изтъкне специфичното в творчеството им. И тук както във всички статии до сега, не са споменати представителите на пролетарската литература.

 

Труд върху българския фолклор е написал Константин Джордже Мунтеанул —Literatura poporană bulgară. Cu 8 planşe afară din text (1940, 107 стр.).

 

В уводната част авторът подчертава, че иска книгата му да бъде един скромен принос за установяване и затвърдяване на приятелските връзки между двата народа. Уводът носи дата —ноември, 1935 година.

 

 

1. Iordan Iovcov, «Boabe de grîu», nr. 9, стр. 440 и следващите.

 

2. «Boabe de grîu», 1934, nr. 3, стр. 176.

 

3. «Gîndirea», Bucureşti, 1942, nr. 6, стр. 281—327. Все тук са поместени и статиите на SIRAK SKITNIK, Arta bulgară contemporană (307—309), ASEN BALKANSKI, Muzica bulgară de astăzi (стр. 312—314); AL. POLIANOV, Scurtă privire asupra teatrului bulgar (321—323).

 

476

 

 

Първата част на работата представлява преглед на културно-политическите връзки между румъни и българи в миналото. Авторът започва с Кубрат и стига до освобождението от турско робство.

 

Във втората част се говори изобщо за народното творчество, а в третата — специално за българското народно творчество (стр. 45—85). След като разглежда съвсем накратко историята на българската фолклористика, авторът преминава към разглеждане на народната песен. И той, както и други, вижда в нея изключително тъжна песен «fără un zîmbet, o geană de lumină» («без усмивка, без лъч светлина»), поради безбройните обиди, нанесени на българския народ от живота.

 

Това твърдение на К. Джордже Мунтянул не е правилно. Проф. П. Динеков в труда си «Български фолклор» (1959) цитира думите на един гръцки автор, Янис Ставридис, който казва следното за гръцките народни песни:

 

«Много гръцки и чужди изследвани смятат нашата народна песен песимистична, виждат в нея само болката и жалбата на народа, страдащ в робство или в чужбина и не искат да признаят, че чрез песента народът се бори за своя живот и щастие. Народната песен говори за болката и скръбта, за трагичността на живота, особено на жестокия робски живот, но в нея няма нито сантиментализъм, нито отчаяние: народът твърдо и мъжествено гледа в лицето на действителността» [1].

 

Проф. Динеков е напълно съгласен с казаното от Ставридис и смята, че неговият извод може да се отнесе и до българските народни песни [2].

 

К. Джордже Мунтянул, смята, че най-хубавото, великолепното, което е можал да създаде българския народ в своето творчество, това са хайдушките песни. Всяка от тези песни е «проникната от един прекрасен хуманизъм, излъчва обаче и една несравнима воля, енергия и радостта да се живее» (стр. 83).

 

На края са дадени в румънски превод няколко български народни лесни.

 

Макар че Джордже Мунтянул си поставя за задача да запознае румънската общественост с българското народно поетическо творчество, той не успява да даде пълна и вярна оценка за него. Все пак неговия труд има значение като първо и единствено изследване в Румъния върху българския фолклор. В началото на книгата е поместено изказване на големия румънски историк Николас Йорга върху труда на К. Джордже Мунтянул. Между другото Йорга изтъква:

 

«Е cea dinţîi prezentare ре larg а unui cîntec popular bulgăresc care nu numai că seamănă cu al nostru, dar aparţine în mare parte aceleiaşi vechi rase. Astăzi naţionalismele înverşunate nu vreau să recunoască aceste înrudiri: va veni o vreme, cînd ele se vor impune. Se va vedea atunci се păcat a fost că neamuri care se credeau deosebite şi menite să se distrugă şi-au vărsat singele în deşert. De altfel, fiecare om e mult mai mult şi al omenirii întregi, decît îşi dă seama şi vrea să primească» [3].

 

 

1. Цитатът е взет от Греческие народные песни, М., 1957.

 

2. Цит. съч., стр. 262.

 

3. «Това е първото подробно представяне на българската народна песен, която не само си прилича с нашата, но принадлежи в по-голямата си част на същата

 

477

 

 

[[ стр. 478 и 479 липсват ]]

 

479

 

 

Под заглавието са дадени съвсем кратки биографични данни и за автора. Тези стихотворения не са най-хубавите, най-представителните произведения от творчеството на поета-пролетар. Сигурно по цензурни причини, не са дадени стихотворенията, които най-ярко го определят като поет на пролетарската класа.

 

Въпреки това трябва да признаем заслугата на В. Христу като пръв преводач на Хр. Смирненски в Румъния.

 

Друг преводач на българската литература в Румъния е Д. Н. Минчев. В 1933 год. той публикува антологията Scriitori bulgari. Pagini alese (десет разказа) [1], а в 1934 Proverbe bulgare, в която са събрани и подредени тематично български пословици и са дадени точни техни съответствия на румънски език. В предговора Минчев изтъква голямото значение на сравнителното изучаване на народното творчество на българи и румъни. Поговорките дават големи възможности за опознавано бита на народа.

 

Минчев е първият преводач на Ботев в Румъния. Той е превел в отделна книжка [2] деветнайсет от неговите стихотворения в бели стихове.

 

Авторът на увода (Капъцъна) говори с възхищение за Ботев — един от най-значителните борци за освобождението на България, човек с голям поетичен талант. Той смята, че в румънската поезия няма в момента такъв даровит поет, който може да преведе така Ботевите стихотворения на румънски език, че те по художествена форма и съдържание да останат близко до оригинала. До тогава, предлага той, да се задоволим с превода, направен от Минчев.

 

Днес имаме вече сполучливи преводи особено на някои от Ботевите стихотворения [3].

 

При едно пътуване из България Минчев се запознава с българския поет Емануил Попдимитров, който му дава сборник свои стихотворения. Минчев превежда трите му поеми — Ирина, Емма и Лаура [4].

 

Освен изброените преводи Минчев е направил доста други, пръснати из най-различни списания и вестници в страната. Ето някои от преведените разкази: Печена тиква (Елин Пелин) [5], Условията на Киприанов (Д. Калфов) [6], Редакторът (Д. Подвързачов) [7], Павел Фертигул (Ив. Вазов) [8], Момина сълза (Евгения Марс) [9],

 

 

1. Фрагмент от романа «Братя» (Д. Немилов); Самотната вила (Г. Стаматов); Условията на Киприанов (Д. Калфов); Молба (Ангел Каралийчев); Песента на лебеда (Анна Карима); Две приятелки (Ив. Кирилов); Облаци (Ил. Полянов); Съпрузи (Ф. Попова); Нещастие (Елин Пелин); В морето на живота (Ненчо Илиев).

 

2. Dreptate şi libertate, versuri de Hristo Botev, în romîneşte de D. N. Mincev, cu o prefaţă de Ion Ionescu-Căpăţină, Bucureşti, 1937, (60 стр.).

 

3. Antologia poeziei bulgare. Bucureşti, 1956, стр. 11—22; Poeţi bulgari. În romîneşte de Victor Tulbure, Bucureşti, 1962, стр. 15—54.

 

4. Un mare liric bulgar: Emanuil Podpimitrov, «Gazeta cărţilor», 1938, nr. 9—11.

 

5. «Geana mării», Constanţa, 1933, nr. 1, стр. 10—12.

 

6. Пак там, nr. 2, стр. 10—12.            7. Пак там, nr. 6—7, стр. 13—14.            8. Пак там, nr. 47—48.

 

9. «Presa» Constanţa (1933, nr. 285).

 

480

 

 

Нощния влак (Н. Д. Данчов) [1], Детето (Г. Караиванов) [2], Над черкова (Петко Тодоров) [3], Майката на Амалия (Калина Малина) [4], Гьоше (Д. Аджарски) [5], Хризантеми (Хр. Казанджиев) [6], Царството на златото (Борис Шивачев) [7], Жената със синята рокля (Ф. П. Мутафова) [8], Една модерна жена (Карл Виолетов) [9] и др.

 

За качеството на преводите нека повторим, че преводачът е успял да направи хубав превод, като е запазил мислите, образите, чувствата, хумора и т. н. във всеки преведен разказ. Д.М. Минчев е направил и други преводи от българската литература, обаче изчерпателен анализ на богатата му дейност на преводач и публицист може да се направи в отделен труд. Същото трябва да бъде направено и с дейността на В. Xристу.

 

Стефан Рол, псевдоним на румънския писател Г. Дину, превежда за първи път на румънски език поемата Септември от Г. Милев [10]. Преводът е придружен от кратка статия за живота и литературното развитие на Милев. От нея лъхат симпатии и уважение към българския революционен поет. В кратката биография на Милев са допуснати някои фактически грешки.

 

Ст. Рол е превел изцяло поемата на Милев. Тя е въодушевявала румънските политически затворници от Дофтана, чийто превод е бил внесен там нелегално [11].

 

Списание «Boabe de grîu» публикува Йовковите Вечери в Антимовския хан, преведени от В. Хрисику. В 1940 г. преводачът ги събира в отделна книжка, която излиза в доста голям тираж (2000). В същото списание преведен от Хрисику, е и разказът «По жицата» от Й. Йовков.

 

Като споменем, че Елена Еутимиу е превела На браздата от Елин Пелин [12], Наук Еуджен — Гераците от същия автор [13], и И. Олтеану стихотворението Ней от Хр. Ботев, което е придружил с кратки биографични данни за поета [14], смятаме, че сме отбелязали имената на почти всички преводачи на новата българска литература в Румъния до 1944 година. Списание «Gîndirea» [15] помества преводи от различни български писатели и поети, но нито един от тях не носи името на преводача си.

 

 

1. Пак там, 1934, пг. 289—290.

 

2. «Romînia de la mare», Constanţa, 1934, nr. 7.

 

3. Пак там, 1934, nr. 11.            4. Пак там, 1934, nr. 12.

 

5. Пак там, 1934, nr. 16.            6. Пак там, 1934, nr. 20.

 

7. «Revista Dobrogeană», Constanţa, 1936, nr. 4—5.

 

8. «Cronica literară», Constanţa, 1937, nr. IV.

 

9. «Flamura», Bucureşti, 1938, nr. 7—8.

 

10. Geo Milev, un poet al avangardei din Bulgaria, «Era nouă. Revistă lunară de filosofie, literatură, ştiinţă», 1936, nr. 2. стр. 73—81.

 

11. Вж. H. ФУРНАНДЖИЕВ, Срещи с румънските писатели, в Български писатели в Югославия и Румъния, София, 1945, стр. 63.

 

12. «Viaţa Romînească», 1933, nr. 94, стр. 132.

 

13. «Familia», 1936.

 

14. «Macedonia», 1932, nr. 3—4, стр. 47.

 

15. «Gîndirea», 1942, nr. 6, стр. 284—327.

 

481

 

 

*

 

Настоящата работа не изчерпва напълно съществуващия материал по разпространението на българската литература в Румъния до 1944 [1]. От изнесеното до тук става ясно, че до Освобождението най-значителната част от българската възрожденска литература е създадена в Румъния. Тя не е позната на румъните, тъй като почти не са правени преводи от нея, нито пък е писано нещо за нея. След Освобождението до Първа световна война критическите материали и особено преводите са съвършено малко. След войната интересът към българската литература расте заедно с гласовете за сближение между двата народа. Преводите се увеличават значително. Те обаче далеч не дават пълна картина на българската литература до 1944 година. Преведените произведения, както се вижда от направеното изложение в настоящата работа, са съвършено недостатъчни и в някои случаи несполучливо подбрани, за да могат да дадат ясна представа на румънския читател за богатството и постиженията на българската прогресивна и демократична литература. Например от Иван Вазов са преведени само романът Под игото в съкратен вид, повестта му Немили-недраги и няколко разказа, от Ел. Пелин — повестта Гераците и три-четири разказа и то не от най-хубавите, от Ал. Константинов — само част от Бай Ганьо, от Йовков — Вечери в Антимовския хан и два разказа. От други писатели — по едни или най-много два разказа, случайно избрани. От поезията — стихотворенията на Ботев са преведени в бели стихове, а Вазов с познат само с две-три стихотворения, нито едно от стихосбирката му Епопея на забравените. Пролетарската поезия също е представена слабо — само с поемата «Септември» от Г. Милев и няколко стихотворения от Хр. Смирненски. Преводаческата дейност е била предоставена на частната инициатива, преводите са правени от хора с по-голяма или по-малка подготовка в тази област. Критичните статии представят непълно и понякога на едностранчиво българската литература. На много места има допуснати грешки от фактическо и идейно естество.

 

Всички тези празноти в разпространението на българската литература в Румъния до 1944 година чакат днес разрешението си. Вече е извършено сравнително много в тази насока, особено в областта на преводите.

 

 

1. Изказваме благодарност на службата за научно-документиране при Библиотеката на Румънската академия на науките, която с готовност ни постави на разположение събраната от нея във връзка с темата ни библиография, която ние попълнихме значително. Българската литература в Румъния след 1944 г. ще бъде разгледана в отделна статия.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]