Нишавските българи

Стоян Райчевски

 

II. ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ

 

1. XVI век  31

2. XVII век  44

3. XVIII век  56

4. XIX век  62

 

 

Писмените сведения за българските земи от османската епоха са значително повече отколкото византийските извори. Поради османската практика поданиците на империята да се посочват по верски, а не по етнически и народностен принцип, османските източници, които са доста прецизни, когато трябва да се съставят точни списъци на данъкоплатците по селища и махали и да се определя количеството на облагаемото имущество или на произведените продукти, невинаги позволяват да се направи ясна етно-демографска характеристика на който и да е район със смесено християнско население. Този проблем се решава сравнително добре с помощта на сведенията, оставени ни от множеството европейски пътешественици, които пътуват по това време из българските земи като дипломати, търговци, изследователи, чиновници и др. Нишавските българи, чиито селища са разположени от двете страни на главния път от Белград към Цариград в отсечката между Ниш и Цариброд, много често стават обект на тяхното внимание и описание. Макар че в дневниците на ранните пътешественици, и то най-вече на тези, които пътуват за първи път през османските владения на Балканите и не са запознати предварително с турските нрави и административни порядки, понякога също да говорят за „гърци“ в смисъл на православни християни или за „словени“ (славяни), визирайки местния говор, те много често назовават населението и с народностното му име - българи, описват по тези места „български селища“ и „български обичаи“.

 

 

1. XVI ВЕК

 

През 1502 г. в Ниш спира роденият в Далмация и често изпращан от крал Владислав с мисии в Цариград Феликс Петанчик. Той отбелязва, че градът е в развалини и в него

 

31

 

 

живеят българи и турци [1]. Всички пътешественици по това време посочват река Морава като граница между България и Сърбия. В Дневника на своето пътуване от Цариград за Виена е дипломатическа мисия Корнелий дьо Шепер минава на 2 август 1533 г. по брод река Нишава и след като пътува, ту по поле, ту през планини, стига до един град, „който българите наричат Пирот, а турците Шаркьой“ и пренощува в едно село, наречено Цариброд [2]. На брега на река Нишава, между Пирот и Бяла паланка, той споменава малко тържище, наречено Куру чешме, дн. Клисура - средновековното Извор, където селяните им пожелават сполука и ги молят един ден да ги освободят, като ги уверяват, че не им липсва оръжие, стига само някой да започнел. На 4 август посланичеството се спуска от планината Куновица и навлиза в Нишкото поле, оставяйки Нишава отдясно. На 4 километра от Ниш, който има три джамии, те минават с лодка река Морава и навлизат в Сърбия, защото, както подчертава Корнелий, тази река отделя България от Сърбия. Преди да напусне България, Корнелий дьо Шепер отново се връща на срещата си с местното население и припомня неговите горещи молби към европейските представители:

 

„Всички хора, които срещнахме тоя ден, ни окуражаваха и тайно ни укоряваха и молиха ни, да се съгласим да ги освободим. Срещнахме и един, който вярваше, че ще дойдем да ги освободим от робство, уверявайки ни, че когато ние вземем такова решение, всеки един от тях ще убие по десет турци“ [3].

 

През 1546 г. Жан Шено, секретар на посланичеството на Д. Арамон, пътува от Франция за Цариград и също минава по поречието на река Нишава. Той описва женските прически и един тъжен местен обичай, свързан с традиционното погребение, което наблюдава:

 

„Видяхме град Ниса, хубав град в миналото, а сега сведен до едно село. Повечето от жените в този край носят отрязани коси, а други ги оставят дълги с шапки на главата, направени от парчета, без форма и фасон. Те окачват стъклени броеници и няколко сребърни монети и подобни халки на ушите. Когато умрат мъжете или роднините им, те си скубят косите и си издраскват лицето с най-страшни викове... Смятам, че това е по-скоро стар обичай или преструвка, отколкото мъка [4].“

 

На следващата година през тези места минава кралският секретар при Анри II, изпратен в Турция,

 

32

 

 

за да събере данни за френската политика на Изток, който се впечатлява от подобен обичай, оценявайки го по същия начин:

 

„Минахме река Морава, която е широка и бърза. Жените в тази страна, докато се омъжат, носят косите си отрязани до ушите. Като омъжени, носят косите си дълги и спуснати по раменете или ги връзват по славянски с шапка на главата, която изглежда като голяма дъска за кълцане на месо. Върху нея те увесват малки мъниста от стъкло, кехлибар, бисери, продупчено сребро и злато. По цяла България имат обичай, когато умрат мъжете им, братя, бащи или деца, да си скубят косите и да си издират с нокти цялото лице до кръв. Такава изява на скръб се прави обикновено по навик, дори понякога, когато те никак не са засегнати [5].“

 

Дипломатът, ученият и писателят Антон Вранчич, пътувайки в 1553 г. от Буда за Одрин, на 6 август прехвърля река Морава и стига град Ниш, който някога бил прочут град и носел името си, според същия автор от река Нишава. Като страстен археолог, той обикаля продължително време развалините на града, открива и преписва старателно римски надгробни надписи, рисува останките от крепостни стени и сгради и се старае да отбележи и документира съобразно тогавашните възможности всяка значима старина в този град, който ако нямал толкова много антични паметници, щял да изглежда като село. Но Вранчич е известен не само със съчиненията си по археология, а и върху етнографията, на която той е отделил значително място и в този си пътепис. И той, както и предшествениците му, най-много се впечатлява, като че ли от облеклото и накитите на българските жени в селищата покрай Нишава.

 

„На 8 август - отбелязва той в дневника си - дойдохме до село Суха Клисура. Тук за първи път видяхме с какви накити се красят българските жени. Тези накити ни се виждаха, от една страна, странни и прости, а от друга, и твърде смешни. Ако тази простота не беше у един потискан от турците и предимно селски народ, ние мъчно бихме допуснали, че това са съзнателни хора. Да не говорим за облеклото им. То е рунтаво и грубо, каквото са носили може би първобитните хора, направено от влакнести кожи. Само ръкавите и нагръдната част на връхната им дреха са изпъстрени с по-дебели, разноцветни копринени шевици. По-внимателно

 

33

 

 

трябва да разгледаме украшенията на главата, шията и ушите. Косата си разделят от челото и я събират на тънки и гъсти плитки. Така събраните коси прокарват покрай слепоочието си над ушите. В плитките прибавят вълнени нишки, боядисани в цвета на косата; добавят в тях допълнително украшения, за да изглеждат по-богати, мятат плитките зад гърба си, завързват ги в нещо като мрежа и ги спускат чак до пояса. Това е за девойките. Омъжените жени пък събират косите си по-високо и спускат краищата на завързана панделка, разнообразени с пришита коприна... Едните и другите носят шапки като блюда, направени от много тънки пръчици така, че тази част, която у нас покрива главата и отгоре е затворена, у тях е открита. Слага се на върха на главата, обърната с по-широката си част към небето... Държат косите си отдолу открити, така че шапката прилича донякъде на египетска диадема, която е равна като диск. Самата шапка е обвита с бяло ленено платно и отвън е украсена навсякъде с пришити или привързани пластини подобни на монети от олово, мед, стъкло или други лъскави предмети. Те не са нещо особено, но при всяко раздвижване дрънкат силно. На главата си поставят още венец, било от цветя, било от треви, което има своя особена красота. Освен това във вид на венец поставят грозде, ягоди, жълъди и др. подобни. Продупчват ушите си на 4-5 места и окачват по тях обеци от олово, не толкова скъпи, колкото тежки. Имат и гривни от подобна материя. По-възрастните жени, независимо моми или омъжени, имат твърде много медни пръстени и с подобни обкови са отрупани чак до глезените. Освен това носят и огърлици, но не от злато или сребро, а някакви особени предмети, подобни на морски миди. Също и речни перли, направени както у нас от стъкло. Към тях прибявят халки, каквито ние поставяме на ястребите. След тях идват монети, камъчета, бъбрековидни фигури и метални кукообразни късчета от ризници и най-сетне, каквото лъскаво намерят, поставят го на огърлиците и отрупват шията си с много спирали. Тези, които са по-лични в селото, не се задоволяват с една огърлица, а прибавят две, три и четири. Веднъж, когато група жени се чудеха на нас, а ние на тях и на техните украшения, една запита дали нашите жени се украсяват така хубаво?... Щастливи бяха тези жени, които не познаваха нашия разкош, а своя свеждаха

 

34

 

 

до нищо неструващи предмети. Те бяха не по-малко доволни от своята бедност, отколкото нашите от своето богатство [6].“

 

На 9 август Вранчич стига град Пирот край река Нишава, минава покрай стара изоставена крепост със същото име, за която местните жители не могли да му кажат чие притежание е била тя в миналото, и спира в село Цариброд. Наблюдавайки внимателно околностите, през които минава, Антон Вранчич стига до извода, че селското население бива жестоко потискано и ограбвано от пътуващи турци, поради което селата им са твърде далеч от главния път, а това понякога е причина пътуващите да остават гладни. Ханс Дершвам, който придружава посолството на Бузбек до Цариград в 1553 г., описва Ниш под заглавието България и се спира на българското село Клисура [7]. Дипломатът Ожие Гизлен Бузбек казва същата година за Ниш, докъдето по неговите сведения се простирала България, че той „не е от най-малките градове на тази страна, нито от най-малко населените, каквито обикновено са тукашните градове [8]“. В Ниш той отсяда в една обществена странноприемница, наречена кервансарай. Той не скрива отвращението си към подобни странноприемници, въпреки добрата храна и оказаното му внимание и предпочита да преспи при някой беден християнин, чийто обор обикновено прегражда с платнище и монтира там своето легло и маса. Бузбек също оставя интересни сведения за бита на нишавските българи и на техните обичаи, особено при погребение и сватби. Той вижда и коли, пълни с момчета и момичета, които водят от Унгария за пазара в Цариград. Не може да спре сълзите си при вида на нещастните християни, вързани на верига в редици, също както коне, когато ги водят за продан.

 

Много често чуждите наблюдатели, били те пътешественици или дипломати, коментират сходството между имената на река Нишава и на град Ниш и съзнавайки връзката между тях, предлагат свое тълкуване за това, кой е първоизточникът. Рицарят от Силезия Мелхиор фон Зайдниц, служил във войската на Карл V, арестуван по погрешка от турците при пътуването му до Светите земи, пристига на 4 юли 1559 г. в крепостта Ниш и казва, че градът се нарича иначе - Нишава, откъдето идва и името на реката [9]. В анонимен пътепис на едно посланичество от Виена до Константинопол

 

35

 

 

в 1572 г. се твърди, че град Ниш носи името си от течащата наблизо река Нишава [10]. Той отбелязва още, че на една скала до града Пирот има разрушена и доста наклонена крепост, а когато споменава за нощуването в Цариброд, казва, че постлания с камъни път, по който ще продължат през село Калотина, българите наричат Траянов път, защото той бил построен по нареждане на римския император Траян.

 

Един от най-изчерпателните извори за българите и българските земи от втората половина на XVI век е пътеписът на изтъкнатия немски протестантски учен Стефан Герлах, професор от Тюбингенския университет. Той минава два пъти по долината на река Нишава, където са нишавските българи, веднъж на отиване в Цариград през 1573 г. и втори път - на връщане оттам през 1578 г. На 14 юли при първото пътуване той пристига в Ниш - „град без стени, с пет черкви, разположен в приятна и равна долина [11]“. На следващите дни той продължава пътя си през малкото село Куру чешме (Клисура), хубавото голямо селище с крепост Шаркьой (Пирот) и спира да нощува в недобре уреденото село Цариброд. Тук той казва, че расците (рашаните - южнославянско население по басейна на Средния Дунав), „също и българите - истинските жители на страната“, били измъчвани много от турците, а хубавата им земя стояла необработена, защото нямали от това никаква полза, тъй като последните им вземали всичко [12]. При второто преминаване по тези места, пет години по-късно, Герлах познава вече по-добре страната и нейното население и затова може би описанията му са много по-богати. През лятото, на 27 юни, той спира на почивка при един кладенец, зад който лежи Цариброд - „малко българско селце“. Самото село не се виждало от мястото, където бил кладенецът, само местните християни идвали тук, съобразно обичая на много места в България, и донасяли за продан погачи, ягоди, сирене, мляко, масло и други продукти. Продължавайки по-нататък, Герлах стига в Шаркьой „или Пирот, както го наричат българите“. Той е голямо пазарище и има хубави и добре оградени къщи, където живеят 150 спахии. Тук (в самия град), както отбелязва Герлах, живеят малко българи, които нямат своя черква. Извън пазарището имало замък, от който били запазени четири кули, оградени със стена.

 

36

 

 

Местните християни разказвали, че в този замък живял Милош, който убил турския султан Мурад.

 

„Вижда се - продължава Герлах, - че е било важно място в България и там са живели князе [13].“

 

Продължавайки, на 29 юни той се изкачва по живописна планинска местност, откъдето се вижда чудно красива долина с ниви и овощни дървета и една пълна с риби рекичка. В самото подножие на планината е разположено „едно българско село Куру чешме“ (Бяла Паланка, между Пирот и Ниш). Герлах пристига с придружителите си тъкмо когато християните празнуват деня на Петър и Павел в църквата „Св. Георги“, разположена на един хълм между големи дървета. По време на службата в тясната черква имало само няколко стари мъже. Жените били отвън и си бърборели една друга, както обикновено, без всякакво внимание към службата или някакво набожно смирение. Ангажирани с литургията били само двама: свещеникът, който едва се виждал, и дяконът, който от време на време му отговарял с припяване. Герлах явно не познава добре тайнството на православния ритуал, затова заостря вниманието на читателя върху подробности, които не ни впечатляват кой знае колко.

 

„След като пееше, свещеникът замълча, така че изобщо не се чуваше - четеше тайно част от литургията си, а това той правеше често... След това той постави паницата или подноса с хляб, покрит с кърпа, на главата си, взе потира в ръка, излезе с тях от олтара, а народът се поклони почти до земята и се прекръсти... После той започна да кади към олтара и към народа и приготви светото причастие. В дървения потир изсипа пълна каничка горещо вино и пусна вътре две големи късчета хляб, като правеше кръст. С месингова лъжичка разбърка хляба и виното, целуна олтара и известно време държа главата си наведена, като че ли се моли. После поднесе три пъти, едно след друго, потира до устата си, като че ли опитваше дали не е много горещо и доля малко от една каничка студено вино... Хората отиваха един след друг при свещеника, който стоеше пред вратата на олтара и даваше всекиму пълна лъжичка от потира. Всеки целуваше на свещеника ръка, държеше кърпата пред себе си, за да не падне нищо на земята, гълташе съдържанието на пълната лъжица, избърсваше си муцуната с кърпата и пак целуваше ръка на свещеника.“

 

Въпреки дълбоката сакралност и

 

37

 

 

тържественост на наблюдавания православен ритуал, Герлах намира в общото поведение на свещеника и на паството му нещо непочтително според европейските представи за духовно общуване:

 

„Когато някои отиваха при свещеника, за да вземат причастие, той ги питаше нещо, смееха се заедно и разменяха няколко думи, след това им го поднасяше и пак говореха известно време. Водеха и две- и тригодишни деца, на които даваше причастие, и аз видях как едно дете го изплю. Като приключиха, свещеникът отнесе потиря и каквото беше останало в него, той го изпи вътре в една стаичка с пълни лъжици, каквито аз преброих десет. При олтара стоеше една доста висока каничка пълна с вино, което той изсипа в потира, задигна го и го изпи и избърса потира с гъбичка. След това започна гуляят. Донесоха хлябове, вино и пресни плодове, които бяха оставени в много стомни и паници в черквата и свещеникът ги благослови. Нарязваха хляба в пръстени паници, сипваха отгоре вино и го изяждаха заедно. Някои правеха това в църквата, а други се разположиха отвън около нея и ядяха и пиеха задружно.“

 

Когато свещеникът, който не живеел в това село, си тръгнал, селяните подред му целували ръка, дали му няколко хляба за вкъщи. На Герлах също подарили два хляба от осветените. Извън богослужението свещеникът ходил облечен като другите българи, само че носил попска шапчица. Прическата му била като на всички българи - отзад на главата е оставен да расте голям дълъг кичур, а отпред косата е подстригана съвсем късо. По иконите в църквата те можели да разпознават образите на Христос, Мария с Младенеца, Св. Георги, Св. Никола, Св. Илия и др. Жените в това българско село също имали странна украса на главите: „подобна на широка паница, покрита с платно, а отвън с малки раковини, сребърни тенекийки, пера и други чудновати неща“. Момите, след като се нахранили, танцували в редици и пели хорово, две по две заедно, извивайки постепенно в кръг, „което можаха да правят непрекъснато половин ден“.

 

Силната любознателност и умението да общува лесно в местното население позволяват на Стефан Герлах да научи неща, които обикновено отбягват от другите чужди наблюдатели, загрижени по-често за сигурността си и удобствата при пътуването. Тъкмо тук, вероятно на описаното празненство

 

38

 

 

при църквата „Св. Георги“, той узнава за съществуването на българско просветно огнище, представител на което бил и местният дякон:

 

„Недалеч от това село в подножието на планината има манастир, наречен на Св. Димитър, в който петима монаси поддържат българско училище и учат другите да четат и пишат, също и да пеят българска литургия [14].“

 

Сведенията на Герлах, че в манастира край Бяла Паланка, между Пирот и Ниш през XVI век се изучава българска писменост и българско черковно пеене, се потвърждават и от други източници. По пътя към Ниш Герлах отбелязва и едно друго българско село с хубава чешма, където спират да починат и да закусят. Когато пристигат в самия Ниш, Герлах отсяда в сарая на Хазма бей, който бил заселил край града много отвлечени от Унгария деца и жени. В самия град живеели малко християни и те били, според Герлах, повече сърби, защото тук свършвала България и започвала Сърбия. Тези много измъчвани християни си били построили малка църквица от дърво, покрита с широки плочи и украсена с рисунки като гръцките и българските църкви и имали само един свещеник. При това първо споменаване на Ниш Герлах не уточнява дали в него живеят българи. Но на следващия ден, 1 юли, пак в Ниш, където останали да си отпочинат от трудния път, той казва:

 

„Вечерта си дойдоха много българи от жътва в полето и пееха обикновените си хорови песни [15].“

 

Краят на юни и началото на юли е сезонът за жътвата и прибирането на житните култури, а както е добре известно, българите по традиция в това време масово опразват местата, където живеят, и отиват по полетата, за да жънат не само своите ниви, но и големите турски чифлици. Герлах е наблюдавал тъкмо едно такова радостно завръщане от жътва на българите в Ниш. На 11 юли Герлах е вече в Белград, където имало немалко християни, но само една порутена черква, а главният свещеник на име Лазар живеел от милостиня. Турците не позволявали на християните нито да си поправят, нито да разширят черквата. Малцина от тях можели да кажат наизуст „Отче наш“, но все пак знаели, че има само един бог и негов син е Христос, който бил разпънат на кръст, умрял, но възкръснал. Самите християни в Белград съзнавали невежеството си и се оплаквали с думите: „Какво може да научи човек, който три-четири месеца лежи на полето

 

39

 

 

сред воловете и турците го принуждават почти денонощно, от тъмно до тъмно, да им работи ангария?

 

Една година след първото преминаване на Герлах през земите на нишавските българи по неговите стъпки тръгва и французинът Пиер Лескалопие, който след като пресича река Морава и минава през Ниш, на 27 април пристига в Клисурица - „село в България“. Най-същественото, което той отбелязва тук, е отново прическата и накитите на жените:

 

„Жените в тази страна режат косите си и не ги оставят да растат, докато не се оженят. Тогава те ги сплитат и провесват отзад с дълга висулка от конопени влакна чак до коленете. Другите носят големи плоскости на главите като ония, които във Франция се наричат „египтянки“. Отвсякъде висят сребърни монети, кехлибарени и оцветени стъкла. На ушите те имат висулки, големи колкото яйца, от калай и олово с малки верижки от жълта тел [16].“

 

Френският пътешественик описва танц на девойки, което той тълкува като желание да се спечели някоя пара, а в действителност описанието много наподобява познатите ни пролетни момински игри от обичая Лазаруване:

 

„Някои девойки дойдоха да поиграят пред нас и се украсиха като невести, поставяйки си плоскост, обкръжена с разноцветни пера, прикрепена на главата. Танцът им бе по две, една срещу друга, като се сменяха, избутвайки леко едната на мястото на другата. Накрая ритъмът им се ускори; те подскачаха и тупаха с крак един такт. Пееха им четири техни другарки, които се държаха две по две и си предаваха една на друга една и съща песен [17].“

 

На следващия ден Лескалопие пристига в Пирот, където открива много красиви антични мрамори, вградени като обикновени камъни в новите постройки. При влизането в града два пъти прекосяват река Нишава, където сред голямо блато имало развалини от стара крепост.

 

Немският проповедник Саломон Швайгер пътува в 1578 г. от Германия за Цариград и Ерусалим и когато стига в Ниш, казва, че този град е на половината път от Виена до Константинопол и границата между Сърбия и България. В село Куру чешме, където се спират да нощуват, той също се впуска да описва прическите и накитите на българските жени, като не прибавя нещо много различно от вече казаното от предшествениците му, с изключение на това, че на тамошните българки се налагало да прикрепят ушите си посредством

 

40

 

 

кукички за косите, за да не се разкъсат от тежестта на украшенията.

 

Прави впечатление, че през втората половина на XVI век европейските пътешественици, завръщайки се от Цариград по пътя през Белград, почти без изключение посочват Ниш като последния град на България, след който започва Сърбия, т.е. европейската представа за западната граница на българите, или по-точно - на политически изчезналата българска държава, е изместена вече доста по на изток, отколкото по времето на кръстоносните походи, когато тя е била поставяна при Белград и на запад от него. Това потвърждава и пътуващият в 1583 г. австрийски аристократ Волф Андреас фон Щайнах. На 24 ноември той спира в едно „спахийско и българско село“ Куру чешме, разположено високо в планината, а на 25 ноември пристига в Ниш, където нощува в една „турска къща“ и продължавайки пътя си към Белград, на следващия ден, т.е. вече западно от Ниш, той отбелязва, че в „тази местност трябва да свършва Сърбия и да започва България [18]“. Същото казва година по-късно, в1584 г., придружаващият императорския посланик за Цариград Мелхиор Безолт за границата между България и Сърбия, с добавката: „както обикновено се приема [19]“. Той повтаря гледището, че името на града Ниш произлиза от това на реката Нишава. След като пътуват по една висока планина, те спират да нощуват в село Куру чешме.

 

„В това село - казва Безолт - както обикновено в българските села, жителите са повечето християни или само християни.“

 

Турците предпочитали да живеят повече в градчетата и тържищата, а по-незначителните места оставяли на българите-християни. Най-тежкият данък на бедните българи християни бил десятъкът, който те трябвало да дават от своите деца на всеки няколко години, на три или на пет. Тук Безолт се впуска в неизбежното описание на носията на жените, като се опитва да направи някакво сравняване между традиционното облекло на българките и на туркините. На следващия ден той е в Пирот. Той говори за една колона на победата край извора на една миля от Пирот, издигната в чест на император Марк Антоний, който разгромил готите. Наблизо имало и един камък с гръцки надпис, който той за съжаление не можал да прочете и препише поради бързото преминаване.

 

41

 

 

На немския пътешественик Райнхолд Лубенау, който в 1587 г. търсел удобно място да се окъпе в река Нишава, местните жители му показали един вир, където се удавил някакъв император, който разгорещен от опитите да превземе града Ниш, поискал да се освежи на това място в реката, но останал в нея. Райнхолд решил, че това трябва да е бил император Сигизмунд и всички от свитата се окъпали на същото място. Лубенау разказва още, че градът Ниш, както и съседният град Пирот са били построени от някой си цар Пир - „цар на епирците“, който бил голям грабител на езическите храмове, прободен накрая в леглото си. Лубенау не казва обаче дали и тази история му е разказана от местните българи, или е творение на негово етимологическо откритие за връзка между името на град Пирот и епирците. В българското село Куру чешме той и господарят му трябвало да задоволят глада си само с варени яйца поради обилния дъжд. Тук в това село Лубенау, както и многото други пътешественици преди него, е силно впечатлен от българските жени, на чието описание той отделя значително място в своя пътепис, установявайки, че много от тях са потомци на стари и благородни български родове.

 

„Започва Голяма България. Българските жени са толкова усърдни в преденето, че когато вървят по улицата, не можеш да ги намериш без работа. Поставят една хурка с вълна зад рамо и така вървят и предат, като играят. За украшение те са окачили на ушите си куп турски аспри или сребърни и златни монети, наред със стъклени корали, които разтягат ушите им чак до раменете. Богатите жени и моми са прокарали през една дупка на носа златни халки със скъпоценни камъни. Аз видях някои такива. Те оставят косите си да висят свободно в плетена мрежа, която богатите правят от коприна, а бедните от вълна в различни цветове. Както ми беше разказано, част от тези жени, които са потомци на старите българи и са от стари благородни родове, носят на главите си висока и изплетена доста странно от слама шапка, на която висят куп стъкълца с извънредно хубав блясък. Тези шапки долу са тесни и са високи две до три педи, като нагоре стават все по-широки и отворени, така че не могат да служат нито против дъжд, нито против слънце, а само за украшение на жената, или правят да изглеждат по-високи... Всъщност шапките могат

 

42

 

 

лесно да бъдат бутнати от главата им. Те носят ризи от грубо платно, обшити е всякакви цветни конци. Понеже беше много горещо, аз се разкопчах отпред напълно, така че да се вижда ризата ми от силезийско платно. Тогава една жена дойде при мене, разгледа ризата ми и се учуди, че не беше обшита пъстро. Показа ми своята риза, която носеше направо на тялото си. Тя беше така красива и пъстра и макар груба, харесваше на жената повече от моята [20].“

 

След като се впуска в разсъждение за многообразието на носиите и езиците на различните народи в Европа, Лубенау се връща отново на разказаното му, че в България, както навсякъде в Турция, няма други благородници освен османския род и мнозина от родовете на стари владетели се женят за овчарски дъщери. Това той намира като твърде поучително за ония благородници в неговата страна, които се възгордяват много и презират другите край себе си. Приключвайки с тия разсъждения, той продължава разказа си с описанието на Пирот, където повтаря някои неща, казани преди това от Безолт. Английският политик Хенри Кевъндиш се оплаква, че по пътя от София до Ниш през 1589 г. е бил подложен заедно със съпътниците си на тормоз и унижение заради това, че са християни. Докато минавали през София, поне не ги биели, а само ги зяпали и плюели, но щом се отдалечили от града и поели към Нишава, двама високомерни турци ги ударили с камшици, взели им една шапка и не им я върнали, докато не дали пари. Край Ниш, където те не влезли от предпазливост по същите съображения, Кевъндиш се впечатлил от керван натоварени със стока камили, петдесет на брой, какъвто той виждал за първи път по пътя си. [21]

 

Тревожни и смразяващи са бележките в дневниците на пътешествениците от последните години на века. Те разказват за насилия и жестоки разправи с българското население, което не искало да се покори на султана и използвало всеки повод да се разбунтува при най малката надежда за подкрепа от християнска Европа.

 

Аптекарят Ханс Зайдел, който придружава императорския извънреден пратеник на отиване и на връщане до османската Порта, рисува по пътя от Средец до Ниш жестоки картини от неотдавнашни насилия. След като напуска София, по пътя към Пирот и Ниш той вижда голям брой

 

43

 

 

хора избити и натрупани на купчини или пръснати на различни места на пътя човешки и животински трупове. От следващите редове, в които той описва преминаването им покрай Ниш, става ясно, че убитите са предимно разбунтували се българи:

 

„Турците бяха наредили там, от двете страни на пътя, в чест на турския султан, много стотици скоро отсечени човешки глави на християни, бедни български селяни, всички с унгарски или хърватски кичури, една до друга, пред двете градски врати, като стигаха далеч в полето. Жалко беше да се гледа това. Турците разказваха, че убитите се били разбунтували срещу султана [22].“

 

Подобни гледки описва и англичанинът Томас Глоувър в дневника си за похода на Мехмед III срещу Унгария през същата година. На 26 юли, движейки се по реката, вероятно Нишава, той вижда двама християни, убити по един най-жесток за европейските представи, но често срещан по това време на Балканите начин: „Бяха набучени на кол, прекаран през тялото им, който излизаше през врата им, а колът бе изправен.“  [23] На 28 с.м. те стигат до Ниш, където, преди да влязат в града, забелязват още двама души, умъртвени по същия жесток начин.

 

„А в този край на града - продължава Глоувър - бяха закачени на върви за стълбове триста отсечени и натъпкани със сено глави на християни преди четири месеца от турци под началството на Мехмед паша в Босна [24].“

 

 

          2. XVII ВЕК

 

Европейските пътешественици и през XVII век продължават да са категорични и единодушни относно крайната северна и северозападна граница на българската етническа територия. За северозападна граница, която „отделя България от Сърбия“, отново най-често се сочи река Морава, като изрично се казва, че именно в България се намират разположените по централния път към Цариград градове Ниш и Пирот [25]. В едно описание на Турската империя от XVII век, съставено от русин, който бил пленник у турците по това време, се подчертава, че „селищата наоколо от самия Адрианопол до Белград и по-нагоре, са само български [26]“. И според регистрите за събиране на данък джизие

 

44

 

 

от 1606 и следващите години също се вижда, че в Пиротско и Нишко има значителен брой християнско население [27]. В дневника на пътуването от Дубровник за Цариград в 1611 г. на френския посланик Ашил дьо Санен французинът Льофевр споменава, че в Ниш имало „един ага или управител на някаква област в България [28]“. На две мили след Ниш посланичеството влиза в едно село, чиито жители им посочили планината, където върлували много разбойници. Продължавайки по пътя, то стига до едно място, наречено Куру чешме, където някога имало крепост, изгорена до камъните в 1608 или 1609 г. Сега там имало направено дървено заграждение с врати на две места, което служило за сигурно убежище на пътуващите. На следващия ден те забелязват по склоновете на планините, от двете страни на пътя, множество малки села и стигат до „Пирот, още в България [29]“. От дясната страна на дървения мост при входа на града Льофевр вижда малка четвъртита крепост. В същия ден в Пирот има богат на стоки панаир, на който са дошли повече от 4000 селяни от околните места, най-вече християни. Голямо е изобилието на този панаир от хранителни продукти, селски дрехи, украшения от сребро. Спирайки се на накитите, Льофевр също описва прическите на жените в този край:

 

„Жените носят висулки на ушите от сребърни пулчета, съвсем прилични на тези по юздите на нашите коне и също толкова големи. Те носят по много от тях на всяко ухо. Има някои, които носят местни монети, които зашиват на големи платнени панделки, от които те после правят начелници, верижки, подгърленици, висящи като брада на козел. Косите си носят изцяло сплетени на плитка, увиснала на гърба, а на края ѝ - споменатите сребърни монети с ресни. Най-бедните окачват там от ония малки морски охлювчета, с които джамбазите украсяват юздите на конете, изложени на показ [30].“

 

Льофевр описва слепи певци, всред които и жени, изпълняващи на примитивни струнни инструменти древни мелодии и песни:

 

„Те съпровождаха с гласа си звуците на гъдулката, направена от лошо издялана цепеница и без дъска, само с една струна от 10-12 конски косъма, събрани заедно, без да се усукват. Звънтяха на нея с лък, направен по същия начин, като докосваха струната с пръстите на лявата ръка, за да сменят звуковете според песента. Инструментът имаше твърде висок и приятен тон [31].“

 

45

 

 

Тук имало и много акробати, каквито не липсвали из цяла Турция. Льофевр научава от разкази на местни хора, че в този край живеел един архиепископ фра Пиетро от Францисканския орден, който покръстил и въвел в римското изповедание много православни жители от десет-дванадесет села в района, а също и такива, които „не са имали никаква религия“. Това сведение е интересно, не толкова с факта за преминаването на православни българи към католическата църква, колкото със съобщението, че до XVII век в българските земи се срещат още непринадлежащи към никоя религия, т.е. езичници. Не е изключено да става дума за някакви потомци на старите павликяни и богомили.

 

Адам Венер фон Крайлсхайм, участник в посланичеството на император Матиас II от Прага до Константинопол, на 8 юли 1616 г. преминава река Морава и отбелязва, че тази река дели Сърбия от България, че е доста голяма и може да се премине само с кораб. [32]

 

Адам Венер описва подробно град „Ниса, наричан от турците Ниш по името на реката“. Някога той е бил хубав град, за което свидетелствали разрушените му стени и един замък в него. По това време той е бил само една неукрепена паланка, но имал няколко джамии, един имарет, кервансарай и бани, неизменните следи на османското господство. Градът е бил завладян с пристъп от султан Мурад I и „сега е населен от българи и турци [33]“. На 11 с.м. той преминава през една голяма паланка, чийто име не упоменава, на 12 пристига в Куру чешме, доста голяма паланка и село, в околностите на което изграждат лагера за нощуване, а на следващия ден пристигат в едно тържище, наречено Шаркьой (Пирот). Тук той бива впечатлен от един стар, здраво изграден и обитаван замък. Когато пристигат в Драгоман, Адам Венер се оплаква, че през последните три дни не могли да се насладят на вино, защото според местната традиция виното тук съхранявали в мяхове от кози кожи, поставени близо до огъня, което го правело кисело и европейските посланици предпочитали да пият чиста вода вместо него.

 

Англичанинът Питър Мънди като търговски чиновник, който в 1620 г. на връщане от Цариград спира на 22 май да пренощува в Цариброд, което се оказва едно малко село и

 

46

 

 

той трябва да се задоволи с половината от дома на някакъв бедняк. На следващия ден капризният англичанин пристига в Шаркьой (Пирот) - „голям град“ с малка крепост. Посланичеството, с което той пътува, имало специална височайша заповед до всички управители за осигуряване на безопасност и за снабдяване с провизии. Но Милордът отказва да се възползва от заповедта, защото чиновниците взимали всичко насила от бедните християни и вместо с пари им заплащали „само с ритници“ [34]. След като напускат те Пирот, пристигат в село Куру чешме. Освен че било безводно, селото се оказало и безлюдно. Селяните му избягали, защото не били в състояние да платят големите данъци, наложени им от управителя на провинцията, и се страхували, че ще бъдат жестоко наказани за това. Питър Мънди говори с изключително състрадание към тях:

 

„Цялото благо, което бедните християни са в състояние да извлекат от земята, стадата и труда си, едва достига да посрещне налозите на управителя и да им осигури изхранването, така че те са в по-лошо положение от роби [35].“

 

Минават през друго християнско село, наречено Паланка (Бяла Паланка), оградено от дървен плет, измазан от външната страна с вар. Мънди описва едно характерно за тази епоха укрепление, изградено от два успоредни дървени плета на разстояние три ярда един от друг, като пространството между тях е запълнено с големи камъни, които служат за стена. Питър Мънди не посочва народностната принадлежност на населението в тези селища, а говори само за християни, каквато е и практиката в Османската империя, но тези, които минават по същия път преди и след него, изрично отбелязват, че там живеят българи.

 

През 1621 г. по същите места преминава на път от Франция за Цариград френско посланичество, водено от Луи де Е. Барон дьо Корманен. Когато стигат до река Морава, анонимният летописец на това пътуване добавя, че тя извира „от високите планини на България [36]“. На 20 юни посланичеството напуска Ниш, придружено от 20 турски конници, които управителят на града им предоставя за охрана през опасния планински път. Нощуват в село Куру чешме, населено изключително с християни. Лошото отношение на турците към тях кара тези християни, според летописеца, да се събират на големи групи и да извършват нападения по

 

47

 

 

големия път. Затова в повечето села на Сърбия и България имало места, оградени е дървени огради, измазани с кал и слама, наречени „паланки“. Населението се прибирало в тях, когато се чуело, че в полето буйстват „разбойници“, които, за да се противопоставят успешно на всякакво турско нападение, образуват дружини понякога до 500 души. Когато заловели някои от тях, турците ги набивали на кол без никакъв процес. Особено опасно ставало, когато те узнаели, че по пътя ще премине някой посланик или знатен турчин, за когото се знае, че той носи ежегодния си данък на султана. „Местните християни - казва анонимният хронист - наричат тези разбойници хайдути“ [37]. Реакцията на местното българско население спрямо представителите на държавната власт много добре проличава от описаната случка в малкото село при Драгоман, където посланичеството навлиза поради заблуда на коларите, които се отклоняват малко от пътя си:

 

„След като видяха, че пристигаме, те започнаха да се оттеглят към планинските височини, отнасяйки със себе си всичко най-хубаво, каквото имаха. Не бе възможно нито един да бъде накаран да се върне, защото те ни мислеха за султански чиновници, дошли само за да ги тормозят [38].“

 

В този анонимен пътепис отново се споменава за границата между Сърбия и България, която се поставя при река Нишава (при вливането ѝ в Морава). Авторът на пътеписа изрично е записал, че тази граница му е посочена от „местни хора“ [39], т.е. информацията за нея не е почерпена само от старите географски карти. В пътеписа на французина Венсан Стохов за едно посланическо пътуване до Цариград в 1630 г. се изтъква и значението на София за християнското население по поречието на Нишава. След като преминават през Ниш, „малък град, населен със спахии и еничари, както за охрана на пътищата, така и за да пазят християните“, и през „населените с християни села“ Пирот и Драгоман, те наближават София, наречена „главен град на България“ [40], за какъвто град пътешествениците преди него, пък, както ще видим - и след него, сочат Ниш. Така се произнася и саксонският благородник и пътешественик Георг Христов фон Найчиц в 1631 г., когато пристига в Ниш - „старата столица на Българското царство“, той добавя:

 

„Ниш някога трябва да е бил главен град на Българското царство и един голям град, както се вижда добре от старите градски стени [41].“

 

48

 

 

Найчиц отбелязва, че от Белград до река Морава страната се нарича Сърбия, „но оттам започва царство България [42]“. След Ниш немският благородник минава през покритата с гори и малко лозя планина Куновица и на 27 февруари пристига в Пирот, който турците наричали Шаркьой. Той представлявал едно покрито с камъни тържище, където имало стар замък, заобиколен от две каменни стени, но запустял и безлюден. В това тържище, както му казал един местен турчин, имало 450 огнища, вероятно - домакинства. Описвайки пътуването до Драгоман покрай Нишава, той съобщава, че преминават през гористи планини и високи скали. От дясната страна на пътя се издигал един доста голям и висок камък, съвсем изолиран и самотен. Турците разказвали за него, че някакъв техен светец Хали (Али) бил разсякъл тази скала с един удар на сабята си. „Ударът на сабята - продължава Найчиц - естествено си личи, а отсечената част се е опряла до по-голямата, нещо, което предизвиква учудването на човек [43].“ Спрях се на този детайл, защото тук става дума вероятно за древен мегалитен паметник, каквито се срещат често по българските земи, сакрализирани и почитани от местното население в традиционния им мироглед до много по-късни времена. Обичайна практика е било ислямската доктрина да обсебва старите светилища на завареното население като овладяване и на сакралния свят на завладяната територия. Че този паметник се намирал в българска етническа среда, личи и от бележката на Найчиц, че за да преминат лесно по тези места, взели със себе си няколко българи, които да им показват и проправят пътя [44]. На друго място в пътеписа си Найчиц прекъсва хронологията, за да разкаже една случка в Пирот от първото му пътуване към Константинопол. Тя е показателна за постоянното напрежение между местното християнско население и турската администрация. Когато потеглили от Пирот, водачът им турчин заменил два от болните и изтощени коне с два здрави и охранен от един случайно срещнат по пътя селянин, когото уверили, че при село Извор ще му ги върнат. Селянинът никак не останал доволен от това и обхванат от гняв и негодувание, се оплакал на своите съседи и съселяни, какво му се е случило предния ден. „Селяните връхлетяха с голяма ярост и с тояги върху нас - оплаква се благородникът . - Мене ме оставиха

 

49

 

 

да си вървя, може би за това, че предишната вечер се бях открил, че съм християнин [45].“ Като наказание за тази демонстрация на непокорство кадията разпорежда инициаторите да бъдат ударени с по 50 тояги по петите.

 

След като описва подробно тогавашния Белград, французинът А. Пуле разказва за пътуването си в 1657 г. през Ягодина до Морава и оттам по Нишава. През целия път от Ниш през Пирот към София той се възхищава от юнашкия вид на охраняващите ги придружители със строги лица и лъкове, стрели и копия в ръце, които вдигали силен шум с изстрели във въздуха и изглеждали готови да отблъснат и да накарат да се разтрепери всеки, който дръзне да ги нападне. Но когато дошло време за сражение, цялото им юначество се изпарило. „Тичахме до Драгоман - споделя разочарованието си Пуле. - Там целият ни керван се събра с такова вълнение и страх, като че бе участвал в опасно сражение [46].“

 

За опасности по този път край Нишава и за наличието на много хайдушки чети край него говори в същата година и французинът М. Кикле. След като нощуват в хан срещу Муса паша паланка, те потеглят сутринта рано още в тъмно със запалени фенери, за да преминат бързо през опасните места, за които знаят, че там са погинали много представители на властта. Особено внимателно и предпазливо минават прохода при иначе красивата планина Коньовица, но твърде опасна „поради хайдути, които се срещат там ежечасно[47]. Предния ден хайдути нападнали охраняващите пътя и пратеничествата пандури.

 

На следващата година по същия път, но в обратна посока, минава Конрад Якоб Хилтенбранд, който придружава шведското посолство до Константинопол (1657-1658). Когато на 20 март стига до село Драгоман, наричано още Траяманли, той също се оплаква, че пътят е „много опасен поради разбойници и грабители [48]“. Непредвидено препятствие, поради придошлата от топящите се снегове река, ги заставя да се задържат там по-дълго и имат възможност да разгледат околността за старини. Всред пътуващите имало един човек, който знаел италиански и много добре познавал местността. Той им разказал за някакво особено светилище и ги завел на някаква висока планина.

 

„Ние го следвахме из непрестъпни дълбоки снежни пътища, като очаквахме

 

50

 

 

с нетърпение да видим какво ще бъде това, тъй като не забелязвахме пред нас никаква черква или друга постройка. Най-после стигнахме до един дървен кръст или по-скоро колело, пред което той коленичи, кръстеше се и благославяше. Когато го попитахме: „Това ли е светилището?“ - той каза: „Да.“ Ние не можахме да открием нищо, освен някакви имена, надраскани или изрязани върху кръста на височина няколко педи. Като се върнахме обратно, не знаехме дали да се смеем, или да ругаем, че се оставихме така да бъдем заблудени [49].“

 

Конрад Якоб Хилтенбранд не е справедлив в обвинението към водача и в оценката на показаното светилище. Според описанието той е бил заведен на древно оброчище, каквито българите са почитали извънредно много. Оброчищата, наследство от езичеството, са заемали важно място в религиозния им живот, особено във времената, когато са нямали право да строят църкви и манастири. Но европейците обикновено не познават тези балкански тайнства. Романтиката на Ориента за тях е в античното наследство на гръко-римския свят и в нейния материален израз са мраморните отломки от статуи, колони и надписи на гръцки или латински. Хилтенбранд получава все пак малка утеха. Току-що изсушил мокрите си дрехи на огъня и излязъл да се поразтъпче около хана, той забелязал из храсталаците „стар гръцки надгробен надпис“. На 23 март същият пристига в Куру чешме паланка, където имало турци и жителите се носели малко различно от българите.

 

За българите по Нишава говорят и други свидетелства от средата на XVII век. В дневника на Християн фон Валсдорф, наемник на трансилванския княз Ракоци, прекарал дълго време в турски плен и опознал османските владения, описвайки град Ниш ( 1660-1663), се казва, че градът е завладян с пристъп през 1383 г. от Мурад I, третия султан от Османовия род, и „понастоящем е населен от българи и турци [50]“. За българите по Нишава в същото време говори и англичанинът Джон Бърбъри в своя пътепис за пътуването до Цариград през 1664 г. И той, както другите, подчертава при преминаването на Морава, че тази река „разделя Сърбия от България“. Между Ниш, който „някога е бил епископски център, но сега - само малък град“, и Пирот той е впечатлен от странен за него български обичай:

 

51

 

 

„На 10-и наша спирка бе Мусан Баша Паланка (Бяла Паланка), където ни посрещнаха българки според своя обичай, разхвърляйки парчета масло и сол по пътя, предвещавайки и пожелавайки успех в пътуването и работите ни [51].“

 

Солта се използва много често в обредната практика на българите, а маслото, ако действително това е било масло, не означава нищо друго освен благопожелание да им върви всичко гладко и лесно.

 

На географска карта от 1664 г., където България стига до река Морава, е изобразен и българският герб: изправен лъв с корона, под щръкналата му раздвоена опашка има звезда, а под възправените предни крака - полумесец. [52]

 

Сведения за нишавските българи се съдържат и в анонимен пътеписен дневник на пратеничеството от Виена до Цариград след войната между Османската империя и Хабсбургската монархия 1663-1664 г. Ниш е описан като значителен в миналото град, но сега освен развалини от старата му слава и няколко джамии с оловни покриви не се виждало нищо друго. За град Ниш в този пътепис се казва още, че „преди време тук били отглеждани най-хубавите лозя за червени вина в България [53]“. На 9 юли 1665 г. по обяд пратеничеството спира в Мустафа паша (Бяла Паланка) - най-хубавата паланка, която посещават, откакто са навлезли в турските владения. Отвън тя е оградена с каменни стени, дебела два разтега и с много кули, но отвътре има малки и жалки колиби и е „населена само от българи и съвсем малко турци [54]“. В големия и хубав хан, в който те се настаняват точно срещу тази паланка, идва един францискански монах, изпратен от софийския архиепископ. Той се оплаква, че „българите, които всички са схизматици, преследват твърде много католиците“ [55], повече отколкото турците правели това. Турците проявявали по-голяма търпимост спрямо католиците, отколкото православните. Няма сериозни доказателства православните българи да са преследвали католиците особено когато самите те са били под чуждо владичество и неведнъж са се обръщали към Светия престол за подкрепа и помощ в борбата им за църковна и политическа независимост. Францисканецът си има свои съображения, за да каже това, но за нас в случая е от значение фактът, че той отново подчертава българския характер на населението в тази част от поречието на Нишава. На

 

52

 

 

следващия ден пътуващите почиват в Шаркьой (Пирот), където силно впечатление им прави кухнята на местното население. Особено им се услаждат някои ястия с мед, приготвен и пречистен по специфичен начин. Но между предложените им гозби имало и такива, които ужасили виенския летописец.

 

„Има една салата - казва той, - направена от ситно нарязани едри моркови с прибавени към тях малко чесън и кромид лук и всичко подправено с кисел оцет и мед. Има и една друга подобна салата, но вместо оцет в нея сипват кисело мляко. Казват, че това било много здравословно и ги разхлаждало. Да си кажем истината, нищо не е по-неприятно на вкус [56].“

 

Оказва се, че не само тараторът не е по вкуса на виенския благородник, но и самите овощни градини, които дават такива вкусни и сочни плодове:

 

„Техните градини, които те считат за хубави, не струват нищо за изисканото общество. Няма никакъв стил и изкуство при оформянето им, никакви пътеки, размесени са всякакви овощни дървета, няма украса.“

 

Тъжно му става и сега на човек, вместо да се разсмее, щом си помисли колко далеч са били понякога в представата си за хала на българина европейски дипломати и политици, които по-късно, след около два века, ще решават съдбата му, явно, без да са променили кой-знае колко много предубежденията си.

 

Когато в началото на юли 1665 г. австриецът Паул Тафнер, придружаващ като духовно лице императорското посланичество за Портата, вижда забележителния дървен мост на Морава, казва, че тя е „прочута река, която отделя Сърбия от България“ [57].

 

Пресичайки Морава, на 4 юли посланичеството преминава през Бараицин, на 5-и - Пелакдере, на 6-и разпъва палатките си в паланката Алешинти, а на 7-и и 8-и прекосява Ниш, който в миналото е бил епископски център, но сега „мизерно градче“, за коларите и за хората от народа обаче той си оставал „средище“. На следващия ден стигат в Котина (село на Котинска река, приток на Нишава), на три часа път от Ниш, в околностите на което има споменавани от много пътешественици топли минерални извори - най-хубавите според думите на местното население. На самото място няма никаква постройка, нито ограда. В полите на южния склон на планината, настрана от главния път, блика извънредно топла вода, която образува басейн 15 крачки

 

53

 

 

дълъг и 10 широк. Водата се считала за много лековита. Суеверните местни жители не търсели никакви други лечебни средства, освен тази топла вода. Но тя им помагала не само при заболяване, защото, както се казва в пътеписа:

 

„Тук те намират и опрощение на греховете си, тъй като ведно с телата им водата очиства и греховната им душа. С обичайните си викове и крясъци те се мият във всеки ручей, във всяка локва, с проснати тела на земята или стъпили на килими, или пък голи до пояса с опънати напред глави [58].“

 

На 10-и продължават до Муса паша паланка или Куру чешме, където имало немалко старинни паметници. Тук Тафнер разказва за споменатия вече български обичай да се посрещат и изпращат с благопожелания минаващите край селището пътници:

 

„Българските жени ни срещаха, като посипваха и пръскаха по пътя масло, нарязано на дребни късчета и сол. Това се тълкуваше като знак на приятелско посрещане и като пожелание за благополучно продължаване на останалата част от пътя ни [59].“

 

След този благослов на следващия ден, без каквито и да са премеждия, те пристигат в Пирот.

 

За Морава като граница между Сърбия и България се говори и в един анонимен пътепис от 1671 г., със забележката, че това „отбелязват още древните автори [60]“. Първата и най-високата планина край Нишава според този пътепис българите наричали Бесертина, което сведение също потвърждава, че българи обитават поречието на река Нишава чак до вливането ѝ в Морава, както и околните планини. Значително място е отделено на описанието на старините в Бяла Паланка, на старинните надписи и множеството обработени камъни от стар римски град, използвани вторично при по-късните строежи. Разказва се и за разрушения там преди 350 години след двегодишна обсада от турците укрепен град на име Милкиоград, с „яка висока стена, с кули и замъци, с хубави черкви и царски дворци“. Християните тайно използвали един от скритите в земята куполни строежи за черква при празници. [61] Широко разпространена практика по българските земи в първите векове на османското владичество е, да продължават да почитат руините на старите църкви, да извършват там християнски обреди и да създават свои тайни храмове в пещери и катакомби.

 

54

 

 

Австрийският императорски резидент в Портата Йохан Христоф фон Киндсберг отсяда на 21 юни 1672 г. в хубав хан в Бяла паланка, която е спомената в дневника с българското ѝ име. В дяланите камъни, използвани вторично за строеж, той открива старинни надписи и епитафии от времето на императорите Антоний Пий, Адриан и Марк Аврелий. За Пирот, споменат пък с турското му име, Шаркьой, не се казва нищо повече от това, че е „едно чудесно място“, където въпреки двудневния престой, изглежда не се е случило нищо забележително, освен това, че дошлият им на гости местен кадия веднага се напил здравата. [62] Една година по-късно консулът на Източната компания в Цариград Ханс Хьонце казва за Ниш, че „този град не може да се разграничи или различи от обикновено село“, а Пирот нарича: „главния град на България [63].“

 

Има и други сведения от втората половина на XVII век за разрастването на град Пирот и западането на Ниш. Река Нишава при Муса паша паланка, според сведенията на Хьонце, движела 50 „чука“ (водни чарка), а в околните планини лятно време се отглеждали повече от 80 000 овце годишно, което говори за активен стопански живот на нишавските българи, по-точно - за развитието на животновъдството и занаятите. Военният специалист на Виенския двор Луиджи Марсили в началото на септември, връщайки се във Виена по същия път, изброява последователно българското село Драгоман, „града“ Калотино и селището Цариброд, разположено под една планина, от западната страна на което има „малка крепост с четири кули, заградени с назъбена стена и една желязна врата [64]“. Италианецът на императорска служба Джовани Беналя, придружаващ австрийското пратеничество до Константинопол и обратно в 1682 г., описва Муса паша паланката като най-добре укрепената, която той е виждал досега: заградена с назъбена стена, опряна на четири големи кръгли кули и две четириъгълни над вратите, като главната от тях била изцяло от желязо. Посланичеството се настанява в хана точно срещу паланката. Християнското население живее извън укреплението в „сламени колиби“. Така обикновено наричат европейските пътешественици покритите със сламени покриви селски жилища. Членовете и на това пратеничество са силно впечатлени от носията и традиционните накити на българките:

 

55

 

 

„Жените християнки се обличат по български, като носят на главата си малка шапка от бяло платно с много чуждестранни сребърни монети на сколуфите и на шията, според своето състояние. На ръцете си те имат големи сребърни пръстени. Косите си остават да падат отзад на дълги плитки, покрити също с такива украшения [65].“

 

Джовани, който не познава българската традиция и семантиката в облеклото и накита на българката, дава едно тълкувание, може би логично според практичното мислене на европееца, но много далеч от българската душевност: „И това (украшенията и монетите по тях) е всичко, което имат за зестра, така че не могат да излъжат онзи, който ги поиска.“

 

Анонимен пътепис - едно немско описание на градовете, пътищата и земите по пътя Белград-Цариград от 1690, също потвърждава казаното от другите европейски пътешественици през XVII век за западните граници на българите: „Река Морава дели Сърбия от България“, а „Ниш някога е бил един от главните градове на българското царство, което е попаднало под турска власт и иго още през 1366 г. [66]“. Пирот е вече едно значително „състоящо се от 350 огнища и постлано с камъни тържище, а това изглежда малко необичайно за тези места - диви се авторът на пътеписа, - защото доста много големи градове в Турция нямат каменни настилки [67]“.

 

 

3. XVIII ВЕК

 

В самото начало на XVIII век в 1700 г. по централния път от Константинопол към Виена минава и описва видяното и чутото в дневника си личният свещеник на посланика на Виенския двор до Портата Симпел Нигел. След като само споменава Цариброд като бедно село, небезопасно поради върлуващата чума, той се спира по-обстойно на Пирот - „едно просторно селище“. То било превзето в последните години от немците, и то само от 60 храбри войници, водени от благородника Шенкендорф. Той отбранявал яростно крепостта срещу настъпилата откъм Ниш голяма армия на великия везир, докато получил разрешение да се изтегли невредим с войните си, като преди това разрушил три джамии, три хубави бани и един голям хан. [68] Войните, които Австрия

 

56

 

 

води с Османската империя и овладяванията на редица селища по Нишава, събуждат неугасналите надежди на българите за освобождение. Тези европейски набези ги окуражават години след това за съпротива пък и турската власт, колкото и тя да укрепва пограничните крепости, не се чувства стабилна по тези места. Влизайки в Ниш, Симпел Нигел чува разказите за понесените от турците тежки поражения от християнските войски през неотдавнашната война. Християните укрепили силно града и храбрият генерал Гуидо фон Щаренберг го защитавал в продължение на четири седмици срещу цялата турска армия. От същата 1700 г. е пътеписът на генерал Д’Арш, беглец, на служба при австрийския император, който, връщайки се от Персия към Виена, спира в Пирот, разположен на една малка и бързотечаща река, наречена Барису, и обелязва, че той някога е бил град, „и то столица на България [69]“. Генералът описва подробности от географията и стратегическите дадености на терена и на селищата, през които минава, като за някои дори не назовава имената. Така например на 12 ноември той минава край „една малка махала“, после през „един ръкав на Нишава“ при Муса паша паланка, след това - през „едно нещастно село“ Тамяница и едно „бедно село с паланка“ Алексиица, докато стигне най-поле в Ниш. На 14 ноември излиза извън стените на града, за да разгледа полето, където принц Лудвиг Баденски разбил турците. Разглежда развалените от турските отбранителни позиции, изкачва се на височината отвън Нишава и обозначава на място маньоврите на армията, атакувала турците в гръб. След Ниш генерал Д’Арш вижда още едно бедно село с „нещастна“ паланка - въобще той често използва това прилагателно за селища по българските земи, и преди да стигне Морава, отсяда в хана при село Паракин. Тук той прави едно признание, което обяснява защо неговите сведения са така схематични и сухи. Той се оплаква:

 

„Турците познават толкова малко своята страна и много пъти ми казваха съвсем различни неща, така че аз не мога и не се решавам да пиша въз основа на техните думи [70].“

 

Непознавайки балканските нрави и общувайки само с турските власти, станали извънредно подозрителни спрямо европейците след последната война с Австрия, генералът не се досеща, че последните съзнателно крият от него всяка информация и често го подвеждат съзнателно, особено когато той пита за

 

57

 

 

пътища, селища и най-вече за укрепления. При моста на река Морава той описва още две паланки, направени от дървен плет, измазан с кал и с малък ров, каквито се срещат често от Ниш към Белград. Ягодина през погледа на генерала също е само едно бедно село със сламени къщи.

 

Герхард Корнелиус Дриш, който описва пътуването на императорското велико посолство в 1717 г. до Цариград, изпратено от император Карл VI, посочва границата между Сърбия и България между Суха планина и река Нишава. [71] Той осъжда онези малцина писатели и географи, които поради непознаване поставяли Муса паша паланка (Бяла Паланка) погрешно в Сърбия вместо в България. Тя била устроена съвсем различно от другите. Укрепителните съоръжения са заобиколени с насочени напред обгорени и подострени колове, укрепени някъде с напречни греди. Обградена е с четвъртита стена от дялани камъни, която се охранява от осем кули, разположени на равно разстояние една от друга. Тук при Бяла паланка Дриш отклонява своя разказ към историята на България:

 

„България преди наричаха Волгария по името на скитската река Волга, от която тамошните народи са били наречени волгари [72].“

 

Истината е, че река Волга, наричана по-рано Итил, получава името си от българите, които установяват там своя държава. Но важното в случая е, че в самото начало на XVIII век европейски автори свързват нишавските българи (както и дунавските българи въобще) с българите от старата Велика- и Волжко-Камска България, които ние днес наричаме прабългари. В планината отдясно на Паланка, откъдето извира река Лушница (ляв приток на Нишава до Бяла Паланка), имало манастир, където живеели като отшелници монаси от Ордена на св. Василий по каноните на техния основател. Това е, както отбелязва Корнелиус, най-известният монашески орден на православната църква, чийто духовници „са пръснати из всичките огромни владения на султана и обитават своите манастири, както по времето на византийските императори, водейки твърде въздържан живот“. [73] Продължавайки пътуването си на 26 юни по тесните долини покрай Нишава, Дриш пристига в Цариброд и прави опит да преведе името му като „императорска (царска) брада“, смесвайки двете български думи „брод“ и „брада“. [74] Жителите на това село и техните съседи били освободени

 

58

 

 

завинаги от всякакъв данък. Тази привилегия вероятно ги натоварвала със задължение по охраната на пътя, защото Дриш разказва как местните жители обградили в една теснина край Драгоман войниците на граф Пиколомини, които през миналата война извършвали набези с огън и меч от Ниш към София и погубили много от тях, нападайки ги със сърпове и мотики. На връщане по същия път Дриш описва много старателно Цариброд, където опасността от разбойници станала най-голяма, Пирот и другите селища по Нишава. Неговият и на спътниците му интерес този път не е насочен към местното население и старините, както е бивало обикновено, а изключително към укрепителните съоръжения, окопите и други военностратегически обекти. Европейците се разхождали край тях, уж разсеяно, пред погледите на турците и тайно брояли наум крачките си, за да могат да възпроизведат после видяното на чертежи и рисунки. В това си старание те, изглежда, съвсем се увлекли, защото маршал барон фон Остман проявил такова голямо любопитство край укрепителните валове в Бяла Паланка, че турците го ударили с едно дърво по главата. Той обаче успял да преглътне болката и обзелата го справедлива ярост и със спокоен глас им дал да разберат, че му дължат удовлетворение за това унижение.

 

Запазен е анонимен пътепис от 1719 г., който представлява подробен доклад за пътуването на римското императорско посолство на граф Вирмонд до Османската порта. И тук най-подробно са описани градовете и другите селища покрай Нишава, без да се прибавя нещо ново към вече казаното от предишните пътешественици. За разлика от тях авторът на пътеписа измества западната граница на българската етническа територия по на изток от обичайните представи, стремейки се вероятно да изключи Ниш, където има голям турски гарнизон, а и самият град се изгражда като важна турска крепост срещу нападения откъм Европа. Той отбелязва в дневника си, че за четири часа тежък път след Ниш пристигнали на българска земя. [75] Две десетилетия по-късно, в 1740 г., секретарят и историографът на императорската мисия на Карл VI, Йохан Кемпел говори за наличието на български семейства в Ниш, независимо че поради последните събития броят на българите и въобще на християните в града е намалял много, а този на мюсюлманите

 

59

 

 

се е увеличил.

 

„Някога, освен множеството мюсюлмански семейства - казва Кемпел - градът е гъмжал от много гръцки (православни) и еврейски семейства. Наистина през последната война голяма част от тях преминаха в земята на нашия император, а онези, които останаха, бяха отвлечени в робство. От тридесет хиляди жители, които населявали Ниш и околностите му, броят им сега е сведен до малко число българи и евреи [76].“

 

Българите и евреите, които не избягали към Австрия и Унгария, били заставени да откупят земята и семействата си и да плащат определени данъци за своите нивици. Нещастието, което сполетяло останалите жители, избегнали само циганите. Те населявали тези земи от дълго време, били две хиляди семейства на брой и живеели в жилища от плетени пръти. Те не скитали, а били отседнали. Жените се грижели за къщите, а мъжете се отдавали на разни „долни изкуства“ и на занаяти, но от земеделието се отвращавали. Религията им била ни мохамеданска, ни християнска, а най-вече „никаква“. Имат само по една жена като християните и също плащат данък харач. Разписката, която получават при плащането на данъка, пазят най-грижливо, като я окачат в къщата си „съгласно българския обичай“. Кемпел се спира по-обстойно на тези цигани, които според думите му са възприели много от традициите на съседите им българи:

 

„Впрочем те нямат помежду си никакви благородници, никакъв началник, никаква дисциплина или особени закони. Презирани са и мразени от всички, подозират ги при всяка кражба и грабеж. Облеклото на мъжете наподобява това на българите [77].“

 

Женското облекло било по-различо и доста колоритно:

 

„На шията си носят гердан с тежести, който стига от едното ухо до другото и който е украсен с различни монети. Носят също така кожени обувки, отгоре връхна дреха, наречена антерия, и кожен кафтан по гръцки обичай. Гърдите им са изцяло голи, а косите си завиват на кок с малка превръзка, към която прибавят малка кърпа. Видът им съвсем не е некрасив, само че са с по-тъмен цвят на кожата.“

 

Кемпел открива у тях египетски произход и твърди, че те се гордеят с този си родословен корен, но признава отсъствието на всякакви езикови и други доказателства за това. Циганските семейства в Бяла Паланка живеели в колиби извън стените на паланката, а мюсюлманите, всичко

 

60

 

 

„тридесет бедни къщи“ - вътре в нея. Кемпел поправя някои автори, които наричат погрешно тази паланка Мустафа паша паланка, вместо Муса паланка. На 8 юли той влиза в Пирот, който според неговите наблюдения и събраните сведения е населен предимно е българи: „Самото селище не е съвсем без значение, защото има 50 мюсюлмански и 300 български къщи, много търговци и многочислено население [78].“ Тук Кемпел се впуска в обстоен анализ на стари сведения и изброяване на античните старини в Пирот и в околностите му, за да докаже, че тъкмо този град, а не София при Бояна, е наследникът на древната Сердика, както обикновено твърдели други автори. Съжалява, че напредналата възраст не му позволява да продължи проучванията на пиротските старини, където да открие нови доказателства в подкрепа на своята теория. Пътувайки към София, той продължава да разсъждава върху това и се опитва да направи някаква връзка между Сердика (Сардика) и турското име на Пирот - Шаркьой (Саркьой). С тези мисли Кемпел стига до Цариброд - село с около двадесет къщи и една обществена странноприемница. Река Нишава тук започва да намалява водите си, което е и предпоставка на това място да има брод, дал вероятно и името на селището. По времето на Кемпел там имало два моста - единият мизерен и дървен, а другият каменен, който отстоявал на всички прииждания на реката. Изглежда Кемпел не е единственият пътешественик от това време, който приема Пирот за наследник на Сердика, защото на следващата година капитан Шаг, офицер в императорската армия, описвайки пътуването на императорското велико посолство на граф Улфед в 1741 г., когато стига до крепостта Пирот, завзета през войната от 1737 г., отбелязва също, че „някои приемат Шаркьой (Пирот) за древната Сердика [79]“.

 

Тревожни сведения за съдбата на населението в средата на XVIII век по пътя Белград-Ниш-Пирот-Цариброд ни е оставил роденият в Цариград арменец Ованес Товмаджиян, който минава по него в 1750 г. На разни места той вижда набити на колове хора, убити граждани, без обаче да може да уточни, както сам казва, дали това са направили върлуващите наоколо разбойници или еничарите. Той видял също да горят десетина къщи в голямото и богато село Морава кьопюсю, където предната вечер еничарите водили тежко

 

61

 

 

сражение [80]. Колкото и откъслечни да са сведенията му, те говорят за размирици и сурова разправа на властта с бунтуващото се местно население. Друг арменски автор, географът и историографът Хугас Инджеджиян, минал по този път през 1789 г., поставя при Ниш и водослива на Нишава в Морава границата между Сърбия и България. [81] Известна представа за западните предели на българската етническа територия в края на XVIII век ни дават и географските карти от това време, но трябва да се има предвид и това, че те често се влияят една от друга в хронологически ред, както и че те говорят не за българи, а за държава България, която в политическо отношение в него момент е историческа категория. В издадената през 1766 г. в Нюрнберг карта границата между Сърбия и България минава по река Тимок, пресича долината на Нишава и преминава отвъд Българска Морава, като градовете Лесковац, Качаник, Враня остават в България [82], а в карта от следващата година границата между България и Сърбия минава по река Тимок, после свива на югозапад, пресичайки Морава при вливането на Нишава, като долината на Българска Морава остава в България. [83] През 1796 г. във Виена е издадена Географска карта на Османската империя в Европа, на която западната граница на България върви по западния вододел на река Тимок и пресича Нишава между Ниш и Паланка [84]. В издадена също в Нюрнберг карта от 1796 г. селищата по долината на река Нишава, където град Ниш не е обозначен, градовете Исвар Булгар, Мустафа паша паланка (Бяла Паланка) и Шаркьой (Пирот) се намират в България [85]. В лондонска карта от 1798 г. границата между България и Сърбия, следвайки Тимок, пресича Нишава, възвива на запад към Ниш, прехвърля Морава, но под Лесковац я пресича отново, оставяйки Враня в Сърбия [86].

 

 

          4. XIX ВЕК

 

В началото на XIX век и сръбски историко-географски справочници не включват селищата от поречието на река Нишава в сръбската етническа територия. Така например в картата за земите, в които живеят сърби, приложена към

 

62

 

 

издадената в 1820 г. „История на сръбския народ“ от Димитрия Давидович, градовете Ниш и Враня не фигурират в нея [87]. Колкото и да се вглеждаме в старите географски карти, няма да можем да видим живата картина от епохата, ако не са отново сведенията на пътешествениците, записвали старателно всичко що забележат и чуят, без да жалят усилия, без да се съобразяват с умората, несгодите и опасностите по пътищата в пределите на Османската империя. А стойността на тези записки нараства многократно, когато те са правени от учени или хуманисти, какъвто е и големият френски поет и общественик Алфонс Мари Луи дьо Ламартин, преминал през българските земи в 1833 г. Пътувайки към Ниш, той споделя прекрасните си впечатления за българите и болката от окаяното им положение под чуждото господство:

 

„Аз можах да науча нравите на българите. Това са нравите на нашите швейцарски и савойски селяни... Те са напълно зрели за независимост и заедно със сърбите, техните съседи, те ще образуват основата на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, в която те живеят, скоро би станала една разкошна градина, ако сляпото и тъпо потисничество... на турската администрация би ги оставило да обработват земята при малко по-голяма сигурност (защото), те имат страст към земята [88].“

 

Пресичайки Нишкото поле на път към град Ниш, той е потресен от ужасния паметник на жестокостта и насилието, изграден от хиляди човешки черепи на убити сърби и българи по време на сръбското въстание от 1804 г.:

 

„На около една левга от града (Ниш) видях да се издига посред равнината една широка бяла кула, блестяща като от мрамор. Пътеката ме отведе до нея. Дадох коня да го държи едно дете и седнах в сянката на кулата, за да поспя... Вдигайки поглед към паметника, под чиято сянка бях, видях, че стените му, които ми изглеждаха изградени от мрамор или от бял камък, бяха образувани от равни пластове човешки черепи. Тези човешки черепи, оголени, избелени от дъжда и слънцето, закрепени с малко пясък и вар, образуваха триумфална арка, която ме беше подслонила и трябва да имаха петнадесет-двадесет хиляди. Върху някои от тях се бе задържала все още коса, която се развяваше от повея на вятъра като мъх. Планинският вятър духаше силен и хладен и като се вмъкваше в многобройните кухини на главите

 

63

 

 

и черепите, те свиреха плачевно. Там нямаше никой, за да ми обясни този варварски паметник. Детето, което държеше за юздите двата коня, си играеше с малките парченца от черепи, паднали в праха в основата на кулата. Бях така съсипан от умора, че заспах с глава опряна на тази стена от отрязани глави... Тази равнина бе станала лобно място на храбрите въстаници и този паметник беше тяхната гробница. Отдадох почит с взор и сърце на останките на тези героични хора, чиито отрязани глави бяха станали предел на независимостта на тяхната родина [89].“

 

Този паметник от човешки черепи, който впечатлява всички пътници и често бива споменаван в пътеписите на пътешествениците през целия XIX век, е издигнат по заповед на нишкия паша от отсечените глави на сърби и българи след разбиването на един техен отряд по време на избухналото в 1807 сръбско въстание.

 

С не по-малко драматизъм и съчувствие към съдбата на нишавските българи са изпълнени записките на френския политик и икономист Ж. Бланки в издадената през 1843 г. книга „Пътувания из България“ [90], който е изпратен от правителството на Гизо да посети България след потушаването на въстанието от 1841 г. В този пътепис е приложен и неговият рапорт, изпратен от Цариград до френския министър-председател.

 

„Колкото повече прониквахме в селата, скрити във вътрешността на горите - пише Бланки за разорението на нишавските българи, - толкова по-лесно можехме да съдим за дълбокото отчаяние, което царуваше там. Населени изцяло от християни, тия села бяха станали прицел на вилненията на арнаутите, които прекарваха времето си да поставят клопки на българите, както ловецът проследява плячката си. На места намерихме много изгорени къщи, изкоренени овощни дървета, скитащи се деца, изплашени жени. Навсякъде признаци на ужас и следи от опустошения. Измежду мъжкото население само няколко стари попове с бели бради посмяха да се явят и да разменят с нас бегли погледи и съчувствени думи. Аз се опитах да ги успокоя, като им казах, че техните нещастия намират в Европа отзвук и че аз идвам от името на френските християни, да проуча въпроса. Тази новина тръгна бързо от село на село и всеки бързаше да дойде при мен и да приветства френския трибагреник,

 

64

 

 

който никога не съм носил с по-голяма гордост. Струва ми се, че още виждам тия групи от оживени български селяни с големи бели клашници и с калпаци от овчи кожи, да се трупат около нас и да ни питат за новини, за съвети, а после и за оръжие. „Пушки, пушки - викаха те - само да ни се дадат пушки и ние ще очистим скоро горите си от тия зверове.“ Тая голяма възбуденост ми налагаше и голяма въздържаност и аз поръчах на преводача си да обясни на населението, че най-доброто, което могат да направят, е да бъдат спокойни и да изчакат края на бедите им да дойде от турското правителство и вследствие на официалната намеса на християнските държави. Мнозина от тях ми показаха празните си къщи, опустошените си градини, опозорените си жени и с две ръце закриваха лицата си.

 

Преди да влезем в град Ниш, погледът ни беше опечален от един грозен паметник, който характеризира общественото положение в страната. Това е една четириъгълна пресечена пирамида, изградена от три или четири хиляди черепа на сърби-християни (на сърби и българи, СР), които паднали в едно сражение срещу турците през 1816 г. и от които мохамеданският фанатизъм е издигнал този варварски трофей пред самите врати на града. Четирите страни на паметника са покрити като мозайка с няколко хиляди черепа, зазидани в стената от земята чак до върха. Благочестието на българите е извадило оттам вече няколко стотици черепи, за да ги погребе, обаче остават още твърде голям брой черепи, по които висят кичури от коса, развявана от вятъра. Това е една триумфална канибалска колона. Невъзможно е човек да не бъде ужасен при вида ѝ. Аз се поклоних почтително пред останките на тези християни, умрели за защита на родината и вярата си. Ще дойде ден може би, когато на самото място, дето стоят техните поругани останки, освободена България ще издигне храм в тяхна памет" [91].

 

Последната бележка на френския политик е от голямо значение за тогавашната оценка на европейските политически среди относно народностната характеристика на населението в Нишкия окръг и за неговото бъдеще. През 40-те години на XIX век европейската общественост явно не се съмнява, че след изтласкването на османците от тази част на Европа Ниш и прилежащият му район ще бъдат включени в границите на възстановената българска държава. Основанието

 

65

 

 

им за това са естествено не само историческите факти, а най-вече - народностният характер на населението по река Нишава, което те познават сравнително добре от контактите си с него при множеството пътувания по пътя от Белград през Ниш и София за Цариград и обратно.

 

Разсъждавайки върху причините за Нишкото въстание на българите, Бланки упреква и европейската дипломация в прилагането на двоен стандарт, когато става въпрос за правата на народите:

 

„Дойде време да обясним истинската същност на това въстание, което нашата европейска загриженост беше приписала на чисто политически причини, но съвсем не е така. Гюлханският Хатишериф няма в Турция същото въздействие, каквото има Декларацията на човешките права в Съединените щати и във Франция... Трябва да видите мрачното отчаяние на българските селяни и нахалството на арнаутските орди, за да си представите какво е претърпяло християнското население през тоя кратък и гибелен период. Европа, която с право проявява такъв жив интерес към съдбата на тъмнокожите, не знае достатъчно добре, че при вратите ѝ, а може да се каже - в недрата ѝ, съществуват повече от 7 милиона християни като нас, които в качеството си на християни са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски сили имат акредитирани свои представители... Нека Османската империя бъде поддържана, ако запазването ѝ е необходимо за мира на Европа, но управлението ѝ трябва да бъде преобразено из основи. Режимът, на който са подложени българите, е обида за достойнството на човешката природа. Той е едно постоянно оскърбление за европейските правителства..." [92]

 

Бланки не скрива съжалението си, че Нишкото въстание не намира необходимата подкрепа нито от европейските сили, нито от съседите на българите:

 

„Не може да се каже докъде биха стигнали селяните в отчаянието си, ако това въстание беше намерило сериозна и отявлена подкрепа у някой съседен народ. Но ние видяхме, че сърбите бяха задържани от правителството си, въпреки влиянието на княгиня Любица. Подкрепата, която те дадоха на българите, беше повече сантиментална, отколкото материална. Те предложиха само убежище на бежанците, вместо да помогнат на въстаниците..." [93]

 

66

 

 

Богати са сведенията за българите по поречието на Нишава, оставени от друг французин - роденият в Хамбург учен и космополит Ами Буе в своя четиритомен труд за Европейска Турция, наречен „Сборник на маршрути из Европейска Турция“. Ами Буе кръстосва Турция надлъж и нашир в годините 1836, 1837 и 1838, а в 1840 г. издава труда си, първо на френски, а след това и на немски. Той минава за един от най-добрите познавачи на Европейска Турция, затова неговите сведения, че населението в Ниш и в другите селища по поречието на река Нишава е предимно българско, имат особена тежест:

 

„Ниш е населен български град. В него има 16 хиляди души, от които около 6 хиляди са мюсюлмани. Има 11 джамии с минарета, една-две гръцки (православни) черкви, една часовникова кула, голяма, пълна с дюкяни чаршия и големи ханове. Базарът е с дъсчен покрив и улиците му са толкова широки, че може да се мине по тях с кон или с кола. Хановете, които държат българите, са едноетажни и с много стаи за пътници. Аз дори намерих в един от тях един-два стола. Единственото неприятно нещо е, че жените на ханджиите не живеят в хановете. Едно голямо предградие се намира на изток отвън земленото укрепление, и трето предградие - на северния бряг на Нишава.

 

Тия последните места именно са жилищата на циганите. Ниш е седалище на паша от малък разряд, който управлява главно българско и християнско население [94].“

 

Пирот и Бяла Паланка, според Ами Буе, са почти единствените градчета по Нишава, извън самия Ниш, в които има висши турски чиновници и мюсюлманите са „само ограничен брой домакинства“: Почти няма други паланки, освен Цариброд и Изнебол, но

 

„има значителен брой села, които по всяка вероятност наброяват най-малко 60-80 хиляди българи [95]“.

 

Проявявайки подчертан интерес към геологията на планинските възвишения в западните краища на българските земи, той разглежда образци от терциерната епоха по течението на Българска Морава и казва:

 

„Тези поредици от долинки са приютили твърде многобройно българско население, нещо още по-учудващо, като се съпостави с ограничения брой мюсюлмани [96].“

 

Пътуването по Нишава, както и Морава не било особено трудно, поради това, че лятно време имала удобни бродове, а освен това

 

67

 

 

„многобройното българско население по тези долини и околности улеснява в подходящия сезон снабдяването с провизии [97]“. От погледа на наблюдателния изследовател не отбягва и скритото в малка урва на границата между пашалъците Ниш и Лесковац „българското колибарско селище Клисура“. Изминавайки пътя от Ниш за Лесковац, за да свие оттам през Трън към София, Ами Буе вижда как „нивите и къщичките на работливите българи се разстилат чак до горите на бърдата“ и заявява: „Окръжен от села и от най-хубави земеделски култури от всички страни, пътникът би се почувствал сред най-цивилизованата страна в света [98].“ Изграденият на Морава Лесковац наброява 3000 къщи с около 12 000 жители, шест джамии и един мост на Морава. Турците живеят на западния бряг в подножието на хълма, „а българите - най-вече на другия бряг, и черквата им е в Коморава, на половин левга от града“. Улиците на града са чисти, а странноприемницата при пощенската станция - великолепна за условията в Турция. Лесковац е главен град на малък пашалък, „предимно български и християнски, чието население, изглежда, е 40 000 души“ [99]. Този пашалък според посочения брой на населението не е твърде малък, но в него няма никакви градчета, а само множество села, с което Буе обяснява и наличието в него на голям брой българско население, тъй като българите предпочитат да живеят по селата. Когато минавали покрай планината Власина, водачът им татарин ги предупредил, че тук, в планините, имало много български хайдути, които вечер слизали в долината. Българските пастири, които те срещнали по пътя, ги взели за придружители на някой паша и избягали със стадата си. Не така реагирали група весели българи жътвари и жътварки, които им показали пътя. [100] За разлика от предишните пътешественици той нарича Цариброд „голямо село“ на пътя от Пирот за София, което може да е свидетелство за нарастване на това българко селище. Пирот с 6000 до 8000 жители население е лично владение на сестрата на султана и доста чист град, без покрит пазар, с много дюкяни в центъра. „Българското му население е смесено с мюсюлмани“ и в града има само малки джамии. Излизайки по полето на Пирот, Буе добавя:

 

„Пътят беше пълен с българи, които се разхождаха или пътуваха. Сред тях се отличаваха предимно хора с градски дрехи, които се упражняваха да стрелят с пистолет [101].“

 

68

 

 

На следващия ден той присъства на някакъв празник на съседния манастир, където още рано сутринта се събират много хора на утринна служба. Пътят минава край хълмиста местност с хубави лозя и Ами Буе е приятно изненадан от намиращите се сред лозята „малки вили, също както в Европа“. Силно го впечатляват и въоръжените мъже, които среща навсякъде, в хана и по пътя.

 

„Въоръжени селяни и при това с пушки - продължава той - видяхме по-нататък сред красиви български моми. Те ни напомниха с гордост, че само в окръга Шаркьой (Пирот) има 200 български села и всички желаели горещо да се бият заедно със Сърбия или поне да не останат турски поданици, освен при същите условия и преди всичко - със същите данъци, както сърбите. Твърде вероятно е по време на празника в този манастир да е било решено въстанието, което избухна по-късно. Що се отнася до желанието да станат руски поданици, за което биват подозирани славяните и гърците в Турция, ние никога не чухме да го изявяват пред когото и да е било, въпреки че разговаряхме с много поданици на Портата, които искаха цялостна реформа или да станат сръбски или гръцки поданици. Те не се доверяват на помощта от руснаците както и от другите европейци. Твърде добре знаят, че техните народности са антипод на настоящата Русия. И действително никой народ, живеещ под властта на монарх, няма техния опит в целесъобразното и свободно общинско управление и следователно - в изкуството да се съюзяват по области и сами да си помагат, в случай че изчезне родът на техен владетел или напълно прекъсне управленския механизъм [102].“

 

Муса паша паланка (Бяла Паланка) е укрепена „по албански“ и служи за военна връзка между София и Ниш. Буе наблюдава района по поречието на река Нишава и от военностратегическа гледна точка и заключава, че по време на война градовете Ниш, Пирот и Бяла Паланка ще бъдат опорни точки за проникване, било към басейна на Стримон (Струма), било в басейна на Искър. Не пропуска отново да подчертае българския характер на населението в Нишавската област:

 

„Населението на тези три града има почти същото съотношение между броя на мюсюлманите и този на българите-християни от гръцко вероизповедание, като последните преобладават значително [103].“

 

На излизане от гората спира в една странноприемница

 

69

 

 

и вижда там събрани много хора, повечето българи с бели калпаци на главите, които карат за Ниш с волски каруци значителни количества зърнени храни, зеленчуци и дини.

 

 

1. Matković P., Putovanija ро balkanskom poluotoku XVI vieka. Felix Petancić i negow opis u Turska. Rad jugoslavenske akademije znanosti i umjenosti, XLIX, Zagreb, 1879, s. 121.

 

2. ЧПБ, 3, Немски и австрийски пътеписи, С., 1976, с. 162.

 

3. Пак там, с. 164.

 

4. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, С., 1975, с. 72.

 

5. Пак там, с. 76.

 

6. ЧПБ, 3, Немски и австрийски пътеписи, С., 1976, с. 183-184.

 

7. Dernschwam Н., Orientalische Reise 1553-1555., Globus, band LII, Braunschweig, 1887, s. 15-17.

 

8. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, с. 124.

 

9. ЧПБ, 3, Немски и австрийски пътеписи, с. 283.

 

10. Пак там, с. 312.

 

11. Герлах Ст., Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, С., 1976, с. 34.

 

12. Пак там, с. 35.

 

13. Пак там, с. 266.

 

14. Пак там, с. 269.

 

15. Пак там.

 

16. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, с. 152.

 

17. Пак там.

 

18. ЧПБ, 3, Немски и австрийски пътеписи, с. 431.

 

19. Пак там, с. 437.

 

20. Пак там, с. 460.

 

21. ЧПБ, 7, Английски пътеписи, С., 1987, с. 45.

 

22. Seidel Fr., Denkwürdige Gesandschaft an die Ottomanische Porte, Görlitz, 1711, s. 84-85.

 

23. ЧПБ, 7, Английски пътеписи, c. 53.

 

24. Пак там.

 

25. Грозданова Ел., Българската народност през XVII век, С., 1989, с. 46.

 

26. Руски пътеписи за българските земи, С., 1986, с. 13.

 

27. Грозданова Ел., пос. съч., с.93.

 

28. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, с. 185.

 

29. Пак там.

 

30. Пак там, с. 186.

 

31. Пак там.

 

32. ЧПБ, 6, Немски и австрийски пътеписи.

 

70

 

 

33. Wener A., Ein ganz neu Reisebuch von Prag aus bis Constantinopol, Nurnberg, M. DCXXII, s. 29.

 

34. ЧПБ, 7, Английски пътеписи, c. 74.

 

35. Пак там, c. 75.

 

36. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, с. 199.

 

37. Пак там, с. 201.

 

38. Пак там.

 

39. Пак там, с. 199.

 

40. Пак там, с. 210.

 

41. George Christoff von Neiczschlitz, Sieben Jahre und gefährliche Weltbeschaung durch die vornehmsten drei Teil der Welt Europa, Asia und Africa, Budissin, 1666, s. 73.

 

42. ЧПБ, 6, Немски и австрийски пътеписи, c. 66.

 

43. Пак там, с. 67.

 

44. Пак там.

 

45. Пак там, с. 69.

 

46. ЧПБ, 1, Френски пътеписи, с. 228.

 

47. Пак там, с. 221.

 

48. ЧПБ, 6, Немски и австрийски пътеписи, с. 83.

 

49. Пак там.

 

50. Christian von Wallsdorff, Neue Reisebeschreibung durch Ungarn, Thracien und Egypten, 1666, s. 5.

 

51. ЧПБ, 7, Английски пътеписи, c. 150.

 

52. Landkarte des Königreichs Ungarn und dennen andern angrantzenten Königreichen, Furstenthumen und Landschaften von Martin Stierq 1664.

 

53. ЧПБ, 6, Немски и австрийски пътеписи, c. 96.

 

54. Пак там, с. 97.

 

55. Пак там.

 

56. Пак там, с. 98.

 

57. Пак там, с. 103.

 

58. Пак там.

 

59. Пак там.

 

60. Пак там, с. 117.

 

61. Пак там, с. 120.

 

62. Пак там, с. 137.

 

63. Пак там, c. 159.

 

64. Пак там, с. 170.

 

65. Пак там, с. 176.

 

66. Пак там, с. 187.

 

67. Пак там, c. 186.

 

68. Пак там, с. 210.

 

69. Пак там, с. 226.

 

71

 

 

70. Пак там, с. 288.

 

71. Gerhard Cornel von Drischq Historische Nachricht von der Rom. Kajserlichen Gross Botschaft nach Constantinopel, Nürnberg, 1723, s. 79.

 

72. ЧПБ, 6, Немски и австрийски пътеписи, с. 235.

 

73. Пак там.

 

74. Пак там, с. 241.

 

75. Пак там, с. 286.

 

76. Пак там, с. 302.

 

77. Пак там, с. 302.

 

78. Пак там, с. 305.

 

79. Пак там, с. 397.

 

80. ЧПБ, 5, Арменски пътеписи, С., 1984, с. 48.

 

81. Пак там, с. 115.

 

82. Totus Danubius, Augusto Gottlob Boehmio. Nurnbegae Cura Homanianorum Heredumq 1766.

 

83. L’Europe divisée en ses Etats, Empires, Royaumes et Republiques par le S. Robert de Vaugondy, Géographe ordinaire du Roy, 1767.

 

84. Karte von den Osmanischen Reiches in Europa. Nach Anville, Schmidt und Santini von Franz von Reilli, Wien, 1796.

 

85. Griechenland, der Archipelagus, Albanien, Macédonien, Romanien und ein Theil von Anadoli nach der Karte des de la Rochette dem Giereschen Atlas de Commerce, und vielen andern guten Hulfsmitteln entworfen und durchgängig verbessert und vermehrt, herausgegeben v. S. Nürnberg, 1796.

 

86. A. Arrowsmith, Europa, London, 1798.

 

87. Давидовича, Д. История народа србског, Београд, 1848, с. 14.

 

88. Lamartin. A. Voyage en Orient (1832-1833), II, Berlin, 1878, p. 236-238.

 

89. Пак там, с. 239-240.

 

90. Blanqui, Voyage en Bulgarie, Paris, 1843.

 

91. Тодоров, H. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953, с. 207.

 

92. Пак там, с. 208.

 

93. Пак там, с. 209.

 

94. Boue Ami. Recueil d’itinéraires dans la Turquie d’Europe, Vienne, 1854, p. 60-61.

 

95. Пак там, c. 61.

 

96. Френски пътеписи за Балканите, С., 1981, с. 257.

 

97. Пак там, с. 267.

 

98. Пак там, с. 268.

 

99. Пак там, с. 270.

 

100. Пак там, с. 354.

 

101. Пак там, с. 355.

 

102. Пак там, с. 357.

 

103. Пак там, с. 358.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]