III. ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ И ПЕЧАТ ПРЕЗ XIX ВЕК
За наличието през целия XIX век на компактно българско население в селищата по поречието на Нишава, което в повечето случаи е преобладаващо, особено в селата, свидетелстват и много европейски справочници и монографични изследвания. Така например в отпечатания през 1837 г. в Брюксел двутомник на Д. Уркарт „Турция и нейните ресурси“ [1]. Ниш е посочен заедно с други градове като място на тези българи, които са запазили вярата си и са подложени на тирания и на безмилостно преследване, за разлика от приелите исляма, а в издаденото малко по-късно в Лайпциг проучване на Хофман „Европа и нейното население“ се отбелязва, че Ниш е крепост с 16 000 души население, „отчасти българско, отчасти сръбско [2]“.
В издадената в Париж през 1843 г. книга за пътуването си през българските земи в 1841 г. Бланки разказва за българите по пътя за Ниш и се спира специално за пиетета им и тайните грижи, които те полагат съобразно изискванията на християнската традиция за пирамидата от човешки черепи [3]. През 1943 г. Московският университет издава в превод на руски труда на Шафарик „Славянско народоописание“, в който много подробно са описани западните граници на българския говор, включващи цялата Нишавска област и част от Моравско: Тя минава през село Дражевци, десет версти западно от Ниш. Оттук тя се отправя през Българска Морава и продължава своя път по западното погорие, първо на югоизток, после към югозапад и запад, покрай градовете Лесковац и Враня. Прескача река Морава и се приближава към теснината на Качаник, откъдето се спуска по гребена на планината Шар към албанското село Зелк, на един час път западно от Тетово [4]. В лайпцигско издание от същата 1843 г. „Славяни, руси, германи“ източната граница на сърбите се поставя отново при река Морава [5], както и на белградска географска карта от 1845 територията на изток от Алексинец и Ниш е обозначена като България [6]. Френският пътешественик Жан Мари Венсан
73
Оден, който минал в 1851 през Ниш, казва, че е град, разположен в една плодородна долина на Нишава, с население 7000 жители [7].
В 1852 г. е обнародвана книгата „Славяните в Турция“ от парижкия професор по славянска филология Сиприен Роберт [8], който прекарал няколко години между южните славяни, за да изучава езика и нравите им. Това му позволява да разграничава добре отделните славянски народи, в случая българите от сърбите, затова, когато той говори за българите по Нишава и по Морава, не може да има никакво съмнение относно прецизността на неговата констатация. Сиприен Роберт говори за българите и по-конкретно - за въстанието на нишавските българи от 1841 г., не като университетски професор, а като автор на антична трагедия:
„На края на Европа живее един народ, едва познат днес по име, поробен и нещастен, но напълно заслужаващ вниманието ни. Този народ е българският, който и в най-тежкото робство е запазил старите си нрави, вярата си, благородния си характер. Той, който е имал едно славно минало, изглежда пак е предназначен поради географското си положение да играе и в бъдеще важна роля. Английските туристи, на които правят впечатление само земеделските работи на българите, рисуват тази част от източната империя като земен рай, където всичко е радост, където тече мед и мляко. Действителността съвсем не отговаря на тия описания. Българското въстание избухна като Троянската война или като бунта в Рим срещу Тарквиниите, главно поради отвличането на една девойка. Името на българската Елена или Лукреция било Агапия. Влюбен в рядката ѝ хубост племенник на един паша я отвлякъл от хорото и поискал насила да я направи мохамеданка, за да се ожени за нея... Младата българка била затворена в кула близо до града заедно с много други моми, които щели да имат същата съдба, т.е. да се оженят за турци, след като се отрекат от вярата си. Тези тъжни сцени са станали през пролетта на 1841 г., когато е празнично време (Великден) за всички славяни. Въоръжени с коси, българските селяни тичали да разбият вратите на затвора и да освободят момите си. Въстаниците вървели след двама водители: Милой, който в първата си младост бил хайдутин при Кара Георги, и Георги, за когото казват, че бил поп в Лесковац... Българите
74
се окопали в Котна боаз, където нишкият владика и свещениците им дошли да ги призоват към подчинение, но това било напразно. Скоро и въстаници от Видинския пашалък се присъединили към братята си от Ниш, Пирот и Враня. Мустафа започнал да трепери и помолил много смирено сръбския княз да се застъпи за него пред раята. Княз Михаил свикал набързо Народния съвет. Сръбското правителство, въпреки виковете на народа, който бил благосклонен към въстаниците, решило, че трябва да пази най-строг неутралитет. Михаил издал заплашителна прокламация срещу всички свои поданици, които биха се намесили в българския бунт и натрупал войски по границата си, за да прекъсне всякаква връзка с бунтовниците. През това време нередовните войски на пашата изгорили повече от 150 села между Ниш и София, като набивали на кол мъжете, безчестили жените и после ги хвърляли в пламъците, които поглъщали колибите им. От всички страни българите бягали към планините, викайки: „Шумата“, т.е. да отиват в шумата и да стават хайдути...“ [9]
В случая не е най-важно да уточняваме действителната причина за избухването на Нишкото въстание. Важен е самият факт, че познаващият много добре балканските славяни парижки професор в хрониката на Нишкото въстание много ясно казва, че то е дело на българското население и че в селата и в градовете по река Нишава живеят предимно българи.
Една година по-късно в статията „Европейските провинции на Турция“ в списанието за история, политика и литература „Минерва“ град Ниш е споменат като „град в България“ с 12 000 души население [10]. С голяма степен на достоверност може да се приеме донесението на императорския вицеконсул в София Фр. Мартир от 1853 г., в което се дават статистически сведения за отделните окръзи: „Към дистрикта Ниш принадлежат 160, населени предимно с християни села, с около 4000 къщи... Дистриктът Шаркьой се състои от 230 села и е много плодороден, където процъфтява замеделието, винарството, овощарството и животновъдството, а самият град, наричан от българите Пирот, наброява 8000 жители“ [11]. В издадения в Лондон и Париж през 1854 г. пътеводител за пътуващите в Турция се описва и голямата провинция България, простираща се от брега на Черно море до Сърбия, като в нейните граници
75
е включен и градът Ниш като седалище на еялет - административна област [12]. В издадения през същата година в Пеща, Виена и Лайпциг илюстрован справочник за Рускотурската война еялетът Ниш, който се управлява от мютесариф, включва, освен дивата Ниш, още и окръзите Самоков и Кюстендил [13]. Англичанинът Уорингтън Смит издава пак в 1854 г. книгата си „Една година с турците, пътуващи в европейските и азиатските провинции на султана“, където той в главата за българите, за тяхното самоуправление и положение спрямо турците отбелязва, че градът Лесковац има 12 000 жители, много от които са българи и гърци [14].
Статистиките за Османската империя по това време са доста колебливи, дори и за градове като Ниш, през който минава централният европейски път за Цариград, който в съставената от Л. Тодиер според официалните статистически данни за август 1852 г. „Физическа и политическа география“ и издадена в Париж през 1857 г., Ниш е посочен като административен център на еялет, укрепен град с епархия, но със значително по-малък брой население от обикновено - само 5000 жители [15].
Виенската академия на науките задължава в 1858 г. Й.Г. фон Хан, юрист и дипломат, да направи едно пътешествие от Белград до Солун, за да проучи каква е възможността да се прокара железопътна линия по Морава и Вардар. Той осъществява това пътешествие придружаван от сръбския директор на военната академия - чеха от Моравия Зах, който безспорно улеснява много общуването му с местното население. Събраната информация от това пътешествие е обобщена в книгата „Пътуване от Белград до Солун“, където Хан не пропуска да посочи и народностната характеристика на описаните селища по Нишава и Морава. На изток от Белград басейнът на Българска Морава „с малки изключения е населен от българи [16]“. Град Враня има „1000 български християнски къщи, 600 албанско-турски, 50 цигански и население около 8000 души [17].“ Град Лесковац е разделен от реката на две неравномерни части, от които „по-голямата дясна половина е населена с българи християни“, а по-малката - предимно с мохамедани [18]. Хан отбелязва и един неотразен дотогава процес на постепенно изтласкване на българското население в някои села под миграционния натиск на албанците. По поречието на малката
76
река Сушица имало пет селца, от които само най-западното е било населено с албанци. Българите от съседните села обаче си спомняли, че преди време то също е било българско село и това, както се изразява Хан, не е изолирано явление, а тенденция [19].
В поверителните документи на Форин офис от 25 октомври 1860 г., относно положението на християните в Турция, към населението на България е включено и това на околията Ниш [20]. Това се потвърждава и в издадената една година по-късно етнографска карта с коментар на френския историк и географ Лежан [21]. В същата 1861 г. в немскоезичната литература се появяват две статии, които поставят Ниш и прилежащия му район в земите на българите. Едната от тях „Европейска Турция и революцията“ е обнародвана в излизащото в Брауншвайг списание „Унзере Таге“ [22], а другата „Славянски проекти“ - в лайпцигското „Дие Гренцботен“ [23]. От следващата 1862 г. можем да посочим още две статии в този смисъл. Първата от тях, „Славянските провинции на Турция“, е публикувана в Лондон и в нея се посочва, че в Нишка област има 470 000 мохамедани и 680 000 християни [24], а втората, „Изследване за границите на провинциите на Европейска Турция“ - в Мемоари на Женевското дружество. Авторът на последната, А. Буе, който познава много добре Европейска Турция, предлага свое виждане за уреждането в бъдеще на границата между двата съседни народа българи и сърби:
„За географа е трудно да очертае граница на изток, защото отвъд Морава свършва нископланинската област и липсва всякакъв друг етнографски елемент, освен българския. Разделянето на водите все пак може да послужи като водач в този лабиринт от тесни процепи между покрити с гори планини. Тъй като от северозапад към югоизток водите текат през Нишава в Морава и изворите, майки на Вардар или Сримон и Искър, се намират на южния склон на тези възвишения, може да се очертае една граница от тази страна... За да се избегне разчленяването на славяните от тази страна от техните събратя в България, както това стана в Македония, единствената естествена граница би могла да бъде Българска Морава, под Курделица, както и Нишава, от нейния приток към тази река до Нишка Баня, където трябва да се премине само едно дефиле, за да се стигне до София. Ако границата се очертаеше
77
до днешна Сърбия, поне за земите източно от Морава, Ниш би останал на българска територия [25].“
Роденият в Будапеща известен етнограф и специалист по история на изкуството Феликс Каниц предприема в 1859 г. продължили десетилетие пътувания и историко-етнографски проучвания на сърбите и българите и в книгата си „Сърбия“, очертава границата между двата народа по следния начин:
„Българска Морава и съединената (по-долу) Морава образуват голямата етнографска разделителна линия. Сърбите населяват изключително левия ѝ бряг, десният бряг на Морава обаче сърбите делят с българите и румънците“ [26].
В другата си книга за Балканите „Дунавска България. Исторически, географски и етнографски пътувания и наблюдения 1860-1875“ той съобщава за разоряването на български села от черкезите в долините на Пирот и Ниш. Той посетил в 1864 г. три български села в Нишко и едно в Пиротско, където се установили черкези. Новостроящите се за тях къщи не били още завършени и междувременно те се наместили в домовете на българите, които били принудени да търсят убежище някъде другаде [27].
Много ценни са и сведенията на А. Селищев за нишавските българи и етнодемографското състояние на Нишкия санджак от 60-те години на XIX век. Данните, които ползва Селищев, са събирани от служителя в руското посолство в Константинопол Слалон, участвал в руска експедиция по „градостното измерване на меридианите“. Успоредно със сложните измервания на меридианите Слалон явно е имал и задача дискретно да събира сведения за икономиката и етнографията на посетените от него места, въз основа на които той изготвя и статистически очерци за някои български области [28]. Тази статистика показва в града Ниш 1600 български и 1100 турски къщи, общо 14 000 жители [29]. Освен тях, на десния бряг на Нишава се намирал голям еврейски квартал - Яходи махлеси. Селищата по десния бряг на Морава са населени с българи, а по десния - със сърби, смесени с арнаути и черкези. В плодородните долини на Нишава и Морава се произвежда в изобилие пшеница, процъфтяват винопроизводството, тютюневите плантации и производството на лен. За град Пирот се казва, че има 9000 жители българи и турци, а в Пиротския каймаклък - 260 села, повечето от които малки [30]. В град Лесковац има 600
78
турски и 2000 български къщи в отделни махали (квартали), а Лесковачкият каймаклък включва 180 села, от които 80 на арнаути мюсюлмани и 100 на православни българи - шопи [31]. Интересна е и обобщената оценка на Селищев въз основа на ползваната статистика, за разпространението и концентрацията на българското население в тази част на Балканите: „Най-голяма гъстота българското население има между Българска Морава и Траянови врата от една страна, и в долината на Марица, от друга [32].“
През 1862-1863 две известни англичанки Макензи и Ерби обхождат славянските земи на Балканския полуостров, събират сведения, като разговарят с местното население, срещат се с консули и мисионери и въз основа на тях написват своя труд „Пътуване в славянските провинции на Европейска Турция“ с приложена към него географска карта, на която западната граница на българите минава отвъд (на запад) от Ниш и Българска Морава [33].
С административната реформа в Османската държава от 1864 г. се създава Дунавски вилает. Той включва седем санджака (окръга), един от които е Е1ишкият санджак, съдържащ осем кази (околии): Ниш, Шехиркьой (Пирот), Враня, Лесковац, Ускюп (Прекупле), Куршумли и Изнебол (Трън) [34]. Всички наблюдатели и изследователи включват санджака Ниш към земите на българите и той продължава да е неразделна част от визията им за България. Парижкото списание „Магазин питореск“ в 1865 г. помества забележителна статия „Българите“, която очертава етническите им граници и съобщава броя на българското население, предизвикващ днес нерадостни констатации: „Българската раса е първото по численост и територия християнско население на Османската империя. То заема провинциите Ниш, Видин, Русчук, Силистра, Варна, Прищина, Филипопол (Пловдив), София, и по-голямата част от провинциите Монастир (Битоля), Салоник (Солун), Андрианопол, без да се броят българските колонии на Южна Русия и Молдова. Общо около седем милиона души [35].“ Лондонското списание „Социологически преглед и научен журнал“ отпечатва същата година статията „Провинцията България“ (такава административна единица по това време в Европейска Турция няма) от полковник Нийл, в която се казва, че както на други места в България, така и в планинската част на
79
границата със Сърбия, включително и град Ниш, има мохамедани, „които говорят само български език [36]“. Нийл говори тук за ония българи мохамедани, които по късно в литературата наричат „помаци“ и често биват преброявани като мюсюлмани към турците, без да се взема предвид етническата им принадлежност, каквато е и тогавашната практика на турската администрация.
Д-р Херман Адалберт Даниел издава в 1866 г. своя Наръчник по география, в който след Ниш поставя в скоби България и отбелязва, че целият еялет Ниш има 1 154 000 жители, от които почти 700 000 християни [37]. В същата година в Париж във военен сборник е обнародвана справка за черкезката емиграция в българските земи, от която се вижда, че в пашалъците София и Ниш са се заселили 12 000 черкезки семейства [38]. Добре известни са злодеянията, които доведените от азиатските степи черкези вършат над българското население и печалната им роля по-късно в потушаването на всеки бунт или повдигане срещу османската власт, особено в Априлското въстание, по време на сръбско-турските сблъсъци и Руско-турската война.
В илюстрованото етнографско списание „Глобус“, излизащо в Брауншвайг, А. Лайст обнародва своя статия „Народите на Европейска Турция“, в която той обръща внимание на албанската експанзия в най-западните български земи.
„Българският елемент и днес още продължава да надхвърля границите на някогашното Българско царство - пише Лайст в 1867 г. - На запад българите достигат при изворите на Вардар и до прочутото от историята Косово поле, в които места те образуват заедно с проникналите албанци, със сърбите, гърците и отчасти с цинцарите, различни смесици, за които не може да се приложи никакво строго етнографско разграничаване [39].“
От следващите редове става ясно, че албанската експанзия е достигнала района на Ниш и Българска Морава:
„По Източна Морава и въобще в пашалъка Ниш албанският елемент толкова е напреднал с изтласкването на българите, че много от някога чисто български села сега са станали отчасти албански [40].“
Варшавският професор Викентий Макушев, който като секретар на дубровнишкия консул проучва добре италианските архиви за Балканите, в обнародвания през 1867 г. историко-етнографски очерк за адриатическите славяни, казва, че
80
„границите на българското племе в миналото са били по-широки и на запад те обхващали земята между Морава и Тимок [41]“. Но от края на XII и началото на XIII век започнал процес на постепенно посърбяване в най-западните предели, като областта, заета по негово време от българите, се ограничава от планините, лежащи западно от Българска Морава, Призрен и Охрид [42]. През следващата година той обнародва в Прага карта на славянския свят по редица европейски, славянски и руски автори, в която градовете Ниш и Враня са поставени в българската етнографска територия, също както и Охрид, Струга, Тетово, Дебър и др. [43] Тук ще трябва да споменем и изследването на изпълняващия продължително време австро-унгарска консулска служба в Русе, Сараево и Одрин Карл Сакс, който кръстосва многократно Балканския полуостров с изследователска цел и проучва цялата литература за Европейска Турция. В 1869 г. той публикува своя труд, озаглавен „Географско-етнографски скици от България (Дунавския вилает)“, където са посочени данни за народностния състав на населението в градовете Пирот и Ниш:
„Пирот наброява почти 10 000 жители българи и турци и има 1853 къщи...; Ниш брои сега около 16 000 жители, половината турци, другата половина българи и сърби и малко евреи [44]“.
От приведените данни се вижда, че в града Ниш, който е административен, търговски център с военен гарнизон, българите са малцинство спрямо общия брой на населението му, защото заедно със сърбите те се изравняват по численост с турците. Но това се отнася само за града, защото авторът сам подчертава на друго място, че в санджака (окръга) Ниш българите са мнозинство („майоритет“), тъй както те са мнозинство и в санджаците Видин, София и Търново [45]. Общото им мнозинство идва от българското население на съставните на санджака селища и най-вече от селата, където българите по това време предпочитат да живеят поради спецификата на традиционния им поминък. Различен от този на града Ниш е случаят с град Пирот, където живеят само българи и турци и сръбското проникване там още не е започнало. В четвъртото издание на Справочника по география на Херман Даниел за 1875 г. се отбелязва, че Ниш е един от санджаците на България, т.е. на Дунавския вилает, със столица Русчук [46].
81
През 1876 г., годината на Априлското въстание на българите, интересът към българските земи и съдбата на българското население в Европа нараства. Появяват се публикации в печата. Хуманисти, журналисти, писатели и дипломати се устремяват към пределите на Европейска Турция, за да проверят на място слуховете и да се запознаят със злата участ на лишените от политически и други права подвластни на султана българи. Парижкото издание „Светът в образи“ помества разкази за срещите в околностите на Пирот с млади момичета - български селянки, за български свещеник от едно село край Ниш и за др. българи [47]. Кореспонденти на френското списание „Илюстрасион“ посещават същата година българските земи и написват великолепни репортажи, всред които се съдържат и сведения за нишавските българи. Нощта заварва групата пътуващи журналисти, преди да са стигнали още Пирот. Те дълго се лутат в тъмнината, докато към полунощ стигат до някаква селска къща, където решават да помолят за подслон. Разказът им продължава в описание на вълнуващата среща с оказалите им гостоприемство българи и за тяхната горчива съдба:
„Без да слизаме от конете, за да сме готови за всичко, чукаме с дръжките на револверите по един залостен прозорец. Така наречената къща има само приземен етаж и прилича повече на колиба. Вътре се чува шум, но дълго време никой не дава признаци на живот. Чукаме отново и обитателите на колибата решават да водят преговори през процепите на вратата.
— Кои сте? Какво искате? - пита един по-скоро уплашен, отколкото сънлив глас. Спасени сме. Това са българи.
— Пътници - християни сме, търсим подслон.
Вратата се открехва и през пролуката се промъква главата на мъж. Обясняваме какви сме и храбрият селянин не иска нищо друго, освен да предостави на братята си християни всичко, с което разполага. Но това всичко се оказа твърде скромно... Изгълтали няколко залъка, ние се простряхме върху сеното, завити с нашите завивки. При изгрев слънце вече сме на крак и в три часа след обяд влизаме в Пирот. Градът е относително голям. Улиците и площадите му имат отблъскващия вид на всички турски градове. Между града и крепостта тече река Боклуца. Крепостта,
82
строена в средните векове, има пет кули и едно укрепление на реката. Височините зад нея са оградени с окопи. Цялата долина от Пирот до Ниш е здраво защитена. Сред гъсталаците често се срещат малки укрития, в които са разположени много редовни войници, башибозуци, албанци и черкези. Навсякъде има достатъчно артилерия. За всеки, който види военната подготовка на войниците, е ясно, че турците очакват нападение и се готвят да се сражават не само срещу сръбската армия, но и срещу въстанието, което неминуемо ще избухне сред българите при настъпването на тази армия на тяхна територия... Ак Паланка или Бяла Паланка, тъй като се използват и двете имена, е много красиво градче между Пирот и Ниш. Четириъгълната му крепост е всъщност стар замък с четири кули, с бяла крепостна стена с бойници, обиколен ров или други укрепления... Въпреки шумотевицата върху прилаганите или подготвяните за прилагане реформи в Турция укрепителните работи се извършват по метода на ангарията. По пътя срещаме дълги колони злочести българи, насила събрани от околните села, да работят безплатно на укрепленията, предназначени да удължат игото им. Предградията на Бяла Паланка са свежи, къщите са дори спретнати, градините им са подредени и всичко изглежда цветущо - нещо, което рядко може да се види в Турция... Пред крепостната стена (на Ниш) спираме за миг до зловещ паметник - четириъгълна пирамида, осеяна с човешки черепи. Варварският трофей, издигнат от турците през 1809 г., е една от характеристиките за социалното положение в страната. По четирите страни на паметника има стотици черепи, с които са покрити стените му от основата до върха. Всяка година милосърдните българи изваждат по няколко от тях, за да ги погребат в гробищата“ [48].
Априлското въстание от 1876 г. кара почти всички европейски издания да поместват материали за българите и България, с което име те продължават да назовават Дунавския вилает, независимо че от унищожаването на българската държава (Второто Българско царство) са изминали близо пет века. Някои от сведенията им се отнасят само до административната уредба, географията и стопанската характеристика на Европейска Турция, но и в тях на европейския читател не може да не се натрапи името на града Ниш, като един от административните центрове във вилаета,
83
наричан по-често България, отколкото Дунавски вилает.
В лондонското издание „Славяни и турци. Гранични земи на исляма в Европа“ от 1876 г. се припомня, че до 1864 г. България (т.е. Дунавският вилает) е била разделена на три еялета или пашалъка, един от които е Нишкият ( другите два са Видин и Силистра), а сега - на седем санджака, и град Ниш пак е седалище на един от санджаците [49]. Още по-недвусмислено е внушението за локализирането на Ниш в България в английското издание „Илюстровани Лондонски новини“, където е поместена статията „Общ преглед на турския лагер в Ниш - България“ [50]. Сведенията за турските жестокости при потушаването на Априлското въстание стават причина редица европейски издания да отразят и по-ранни опити на българите да отхвърлят чуждото владичество. Така например същата година в Москва е отпечатан сборникът „Родно племе“, посветен на пострадалите от войните и турските насилия жители на България, Босна, Херцеговина и Стара Сърбия, където са поместени материали на Г. Бланки, всред които и едно изложение за главните причини за Нишкото българско въстание в 1841 г. [51]
През май 1876 г. X. Киперт издава своята етнографска карта „Етнографски преглед на Европейския Ориент“, която по-късно в последвалата Руско-турска война е ползвана, допълвана и препечатвана. И в тази най-прецизна за времето си карта за народностите в Европейска Турция градовете Ниш и Лесковац са посочени в българската етнографска територия заедно със Скопие, Охрид и Струга [52].
В годината, когато Русия обявява война на Турция ( 1877), в европейския печат и справочна литература се появяват отново много сведения и статистически данни за българите и техните етнически граници, което е във връзка с преговорите за предстоящото възстановяване на българската държава. „Парижки военен бюлетин“ препечатва извадка от „Таймс“ под наслов „Етнологията на Турция“, в която се посочва, че българската етническа територия се простира „и на запад от Ниш, Лесковац, Ускуб и Манастир“ [53], а издаденото от списанието на Лондонското статистическо общество изследване „Населението на Русия и Турция“ от Равенстайн поставя Нишкия санджак към онези окръзи на Европейската Турция, в които българите са абсолютно или относително мнозинство [54]. Същата година в Париж излиза
84
„Географско проучване на Западна България“, съставено с помощта на статистически документи на генералния щаб на министъра на войната, съдържащо статистически и други сведения за района на Пирот и Ниш [55]. Жож Гибал обнародва през 1877 г. в парижкото списание „Географски преглед“ обширна статия „Българите“, в която той, описвайки техните земи, включва и „равнината на двете Морави (Българска Морава и Сръбска Морава, С. Р.) [56]“. Лондонският илюстрован седмичник „Грефик“ също помества материали, като „Източният въпрос - Ниш - Облекчаване бедствието в България“ и др. [57], а Теплов обнародва своите „Материали за статистика на България, Тракия и Македония“ със съответните карти и статистики за народностния и верския състав на населението, където Пирот е посочен към списъка на българските общини [58].
След обявяването на Руско-турската война, войната в 1877 г., Географското общество във Виена издава етнографска карта на Европейска Турция, изготвена от австро-унгарския консул в Одрин Карл Сакс. Към тази карта са приложени и статистически данни от австро-унгарския генерален консул Липих за броя и състава на населението на Нишкия, Призренския, Новопазарския, Скопския и други санджаци. Според тази статистика в казата Ниш живеят 35 000 православни българи и 10 000 турци; в казата Лесковац - 22 500 православни българи и 24 000 мохамедани албанци; в казата Враня - 60 500 православни българи и 25 000 мохамедани албанци [59].
Непроменени остават констатациите за численото надмощие на българското население по поречието на Нишава и съседните територии в 1878 г. - годината на сключването на Санстефанския мирен договор, възстановил независимостта на България в етническите граници на българския народ. Роденият в Босна хърватин, археолог, етнограф, фолклорист и много добър познавач на Македония Стефан Веркович публикува в Гота една статия със статистико-етнографски данни за санджака Серес, в която се отбелязва, че „български се говори към Ниш и Лесковац“ и че „българи живеят и в Сърбия до Парачин и в Кюприя на Морава“ [60], както и че „в цялата област от между Ниш, Пирот, Врана, Адрианопол, Салоники и Охрид господства един и същ
85
български език“ [61]. В същата година професорът от Пражкия университет Константин Иречек отбелязва, че по долното течение на Тимок и на някои места в Нишко има само „незначителни поселения от сърби“ [62], което също подкрепя предишните сведения за българското числено надмощие в Нишавския край до 1878 г. Забележително е, че и след злополучния за българите Берлински конгрес, който не само разкъсва Санстефанска България, но и оставя много земи населени с българи, включително и Нишавската област, извън пределите на българската държава, европейски източници продължават да сочат Ниш и прилежащия му район като част от българската етническа територия. В обнародваната в Париж статия „Англия и Русия в Ориента“ Емил дьо Лавеле заявява, две години след подписването на мирния договор, откъснал главните градове на нишавските българи Ниш и Пирот от България, че територията на българите достига на запад до Ниш и Врана [63]. Така очертава западната граница на българите издаден и една година покъсно в Ню Йорк енциклопедичен справочник за Турция: „Южната им етническа граница минава през градовете Ниш, Призрен, Охрид, Кастория... [64]“
Съзнателно проследявам европейската историография и печат, които съдържат сведения за народностния състав на населението по поречието на река Нишава, включително и в градовете Ниш и Пирот, като ограничавам периода до Освобождението на България. Защото трудно някой би могъл да упрекне или подозре чужди европейски автори или издания, които свидетелстват за българския характер на населението по Нишава, че са повлияни от българска държавна политика и пропаганда, когато българската държава още не е била възстановена. Всички те, по различни поводи, посочват българите като преобладаващо население по поречието на река Нишава и през целия XIX век, независимо че сръбско-турската война и конфликти, сръбските и българските въстания стават причина за постоянни изселвания и емиграция на нишавските българи.
Ще приведа само едно известие след Берлинския конгрес за нишавските българи, поместено във вестник „Sloboda“ през 1880 г., т.е. само две години след прокарване на сръбско-българската граница на изток от Пирот:
„Пирот броеше преди сръбската окупация до 16 000 жители.
86
Освен няколкото заселници сърби, евреи и турци, всички останали бяха българи. Но в последно време броят на жителите му се намали съвсем, и то на една трета част. Оттук се изселиха в България доста богати граждани, и то поради това, че не можеха да търпят сръбската власт... Пирот има две православни черкви. Едната се намира на десния бряг на Нишава, а другата - на левия. Тази на левия е прочута по това, че е струвала доста много жертви. За тази черква там българският народ приказва, че е била най-напред джамия, а после, когато турците си направили няколко други нови джамии (сега са четири) и градът нараствал към югоизток, а българите се заселвали на северозапад, турците запустили тази джамия. Българските големци искали да я преобърнат в джамия и затова молели много пъти турския управител да им продаде тази джамия, ако не ще да им я подари. Той им я обещал и за тая цел получил доволно количество пари, но обещанието си не удържал. Тъй станало и със следващите негови приемници. Когато преди 50 години управител на града станал Риза паша, пиротските първенци подкупили и него, но когато и той ги измамил, изпратили една неголяма делегация в Цариград да моли самия султан, но и тук им струвало доста скъпо, защото платили много жълтици, докато наближат палата Долма бахче. Там те предали своята молба на султана. Той я одобрил и им подарил отгоре прилично количество пари, за да си направят черквата. Това за черквата трябва да е притча, но туй съм чул от българските селяни да разказват сериозно, като да е истина... [65]“
И самият автор на този очерк за град Пирот не е съвсем убеден в разказа за султанското благоволение джамия да се превърне в църква, но той много вярно пресъздава корумпираността на администрацията по това време и големите усилия и средства, които са били необходими за успешното завършване на всяко едно обществено начинание, и което в случая е от значение към темата, за българския характер на християнското население в Пирот. Той е съхранен непроменен и в първите години след установяването в него на сръбската администрация по решението на Берлинския конгрес:
„Веднага щом се провъзгласи Пирот за сръбска страна, то сърбите въведоха в крепостта свой гарнизон... Първата година още след завземането на града
87
се въведе първи клас от сръбска гимназия и сега има вече три класа гимназиални. Взаимни училища има две и едно девическо. Официалният език, както в началничеството (администрацията), тъй също и в училището е сръбският. Младите българи са принудени да учат сръбски... Не съм с намерение да хуля сърбите, но освен няколкото почтени офицери и учители, трябва да си кажа истината, всички са се впуснали в някакво интригуване... Костюмът на българския селянин около Пирот много прилича на този на словаците и на хърватите. Дрехите си правят от бели аби, които се изработват в къщите от жените им, а за ризи употребяват също местно платно, та тъй българинът не купува нищо европейско. Беневреците им са тесни, а краката им са стегнати в обикновени опинци. Горната му дреха е широчка и достига до коленете му. Кръста си опасва с червен пояс, а на главата си носи барла (капа) от кожа. Жените тоже се обличат с бели аби (от сукно) и те имат таквиз дрехи, но и долактица. Опасват се със сребърен пояс или с пояс от друга някаква материя. Пиротските българи са твърде трудолюбиви и работни. От Белград до Ниш никъде не видях тъй рационално обработена земя, както и при Пирот... За да се изличат раните на добродушния българин, който допреди три години пъшкаше под ярема, трябва много цярове. И сега, когато уж веригите са счупени, когато хоризонтът на изток начена да просветлява, пак се започнаха да се надвесват тъмните облаци... Политическите и дипломатическите интриги се роят все повече и повече и искат да нанесат удар над измъчения народ, и то под булото на хуманитарността и либерализма. Те всячески се стремят да спрат естествения ход на нещата. Где се е чуло и видяло, къде е таз правица на небето и на земята, щото младият българин в окупираните земи да е принуден да учи насила друг език, а собственият си да захвърля! Ние се надяваме, че ще дойде време, когато ще говорят други фактори, които ще бъдат застъпници на потъпканите права... С добър кон от Пирот до Цариброд се стига за два и половина часа. Тук се освежаваме от балканския въздух и от пъргавия народен дух. Ако не друго, то самият тоз характер на българина ще разруши онова, което европейската дипломация несправедливо направи... [66]“
Освен тази прогноза в очерка, който е и своеобразен пътепис, се съобщават сведения за
88
стопанския живот на българското население в Пиротско, за неговия поминък, занаят и търговски връзки със София и европейските градове. Уточнява се, че зърнените храни, които се произвеждат в полето, окръжаващо цялата долина на река Нишава, имат следното съотношение по култури: 25 % жито, 5 % ръж и ечемик и 70 % царевица, която се изнася най-много в България. За България, главно в София, се изнасят и голяма част от произвежданите в Пирот и Пиротско вина. А прочутите пиротски килими намират добър пазар в Англия, Скандинавия, Русия, Турция, арабските страни и на други места в Африка.
1. Urquhart, D. La Turquie, ses ressources, Bruxelles, 1837, p.66.
2. Hoffmann, K. Fr. V Europa und seine Bewohner, Leipzig und Stuttgard, 1835-1841, s. 55.
3. Blanqui, M. Voyage en Bulgarie pendant l'anne 1841, Paris, 1843, p. 166.
4. Шафарик, П. Славянское народописание, Москва, 1843, е.30.
5. Slawen, Russen, Germanen. Leipzig, 1843, p. 106.
6. Carte de la Principante de Serbie composée d’apres les sources les plus recentes par Jean Bugarsky, Belgrad, 1845.
7. Френски пътеписи за Балканите, С., 1981, с. 208.
8. Cyprien Robert, Les Slaves de Turquie, II, Paris, 1852.
9. Тодоров, H. Положението на българския народ под турско робство, С., 1953, с. 202-206.
10. Die europäischen Prowincen der Türkei - Minerva, Bd III, Jena, 1853, s.l.
11. Martyrt, Fr. Sofia, mit Einbeziehung des gancen Ejaletes von Nissa - Austria. Zeitung fur Handel und Gewerbe, öffentliche Bauten und Verkehrsmittel, Wien, 1853, s. 1328.
12. A Nandbook for Travellers in Turkey, London-Paris, 1854, p. 126.
13. Der Russisch-turkische Krieg und der Kriegsschauplatz in politischer Beziehung. Pest,Wien und Leipzig, 1854, p. 6; Виж също: Der Kriegsschauplatz im Norden und Süden, Leipzig, 1854.
14. Smyh,W. A year with the Turks or sketches of travel in the European and Asiatic Dominions of the Sultan, London, 1854, p. 255.
15. Todiere, L. Geographie physique et politiaque redigee conformement aux programmes officiels du 30 août 1852 pour la classe de seconde. Paris, 1857, p. 225.
16. Hahn, J. G. Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1861, S. 36.
17. Пак там, c. 45.
18. Пак там, c. 28.
19. Пак там, с. 35-36.
20. Papers relating to the Condition of Christians in Turkey. Printed for the use of the Foreign Office. Oktober 25, 1860. Confidential. August to
89
October 1860, London, 1860, p. 67.
21. Lejan,G. Ethnographie de la Turquie d’Europe, Gotha, 1861, p. 29.
22. Die europsische Türkei und die Revolution. - Unsere Tage, Braunschweig, 1861, S. 751.
23. Sudslavische Plane. - Die Grenzboten. Zeitschrift fur Politik und Literatur. 20. Jahg. II Bd. Leipzig, 1861, s. 117.
24. The Slavic Provinces of Turkey. - The Home and Foreigh Review. Vol. I. London, 1862, s. 595.
25. Boue, A. Essai sur les limites des provinces de la Turquie d’Europe. - Mémoires de la société de géographie de Geneve. Tome III, 1962, p. 216.
26. Kanitz, F. Serbien. Historisch-ethnographische Reisestudien aus den Jahren 1859-1868, Leipzig, 1868, s. 517.
27. Каниц, Ф. Дунайская Болгария и Балканский Полуостров. Историческия, Географическия путевые наблюдения. 1860-1875, Спб., 1876, с. 362; също: Kanitz, F. Die Tscherkessen-Emigration nach der Donau. Historisch-ethnographische Skizze. - Oesterreichische Revue. Bd. 1. Wien, 187, s. 227-243.
28. Селищев, А. Описание Болгарии в 60-х годах прошлого века. - Годишник на Народната библиотека в София 1926-1928, С. 1931.
29. Пак там, с. 183.
30. Пак там. с. 189
31. Пак там.
32. Пак там. с. 184.
33. Mackenzie, G. Muir and A. P. Irby, Travels in the Slavonic Provinces of Turkey-in-Europe, London, 1877, p. 81.
34. Тодоров, H. Балканският град XV-XIX век, C., 1972, c. 325; Empire ottoman. Loi constitutive du departement forme sous le nom de Vilayet du Danube, Constantinople, 1865, p. 14.
35. Les Bulgares. - Le Magasin pittoresque. 33 annee, Paris, 1865, s. 397-398.
36. Lieutenant-Colonel Neall. - The Province of Bulgaria. - The Social Science Review, and Jornal of the Sciences. Vol. 3. January to June. London, 1865, p. 138-150.
37. Daniel, H. handbuch der Geographie, Zweite verbesserte Auflage, Leipzig, 1866-1868, s.49.
38. Immigration circassienne en Turquie. - Recueil de Mémoires de medecine, de chirurgie et de pharmacie militaires, Paris, 1866, p. 76.
39. Leist, A. Di Volker der europäischen Türkei. - Globus. 11. Band, Braunschweig, 1867, s. 211-212.
40. Пак там, c. 212.
41. Макушев, В. Задунайские и адриатические славяне., Спб. 1867, с. 3.
42. Пак там, с. 2
43. Erben, J. Mapa Slovanskeho sweta die Safarika, Czoemiga, Kozlera, Boeckha, Lejeana, Koeppena, i narodopisme mapy Ruske 1867. Praha, 1868.
44. Sax, C. Geografische ethnografische Skizze von Bulgarien (Das Donau
90
Wilaet). - Mitteilungen der K. K. geografischen Gesellschaft, Band XII. Neue Folge, 2. Bd Wien, 1869, s. 473-474.
45. Пак там, c. 459.
46. Daniel,H. Handbuch der Geographie, Vierte vervesserte Auflage, Leipzig, 1875, s.52.
47. Le Monde illustre. Tom 39, Juillet - Décembre, Paris, 1876, p. 37-38.
48. България. Френска хроника 1876-1877, C., 1988, c. 37-39.
49. Slavs and Turks. The Border Lands of Islam in Europe, London, 1876, p. 143.
50. The Illustrated London News. Vol. 69, July to December 1876, London, 1876, p. 212.
51. Родное Племя. Слав. Благотвор. Комитет в Москве, кн. I, Москва, 1876, с. 172—213.
52. Kiepert, Н. Ethnographische Übersicht des europäische Orients. - Berlin, Mai 1876.
53. L’ethnologie de la Turquie. Tire du Times du 10 janvier. - Bulletin de la reunion des offciers de terre et de mer. Premier semestre. Paris, 1877, p. 61.
54. Ravenstein, E. G. The Populations of Russia and Turkey. - Journal of the Statistical Society of London, vol. 40, London, 1877, p. 435.
55. Etude géographique sur la Bulgarie occidentale. - Revue militaire de l’etranger. 11 vol. Januar-Juin 1877, p. 8-14; 33-37.
56. Guibai, G. Les Bulgares. - Revue de Geographie, Tome II, Paris, 1877, p. 161-188.
57. The Graphie. An Illustrated Weekly Newspaper. Vol. 15, January to June, 1877, p. 146-147.
58. Теплов, В Материалы для статистики Болгарии, Фракии и Македонии. Спб., 1877, с. 11.
59. Sax, К. Etnographische Karte der Europäischen Türkei und ihrer Dependenzen zur Zeit des Kriegsausbruches in Jahre 1877. Wien, 1878.
60. Verkocić, St. J. Statistisch-ethnographische Daten des Sandschaks Seres. -Mittheilungen aus Justus Perthes geographischer Anbstalt, Gotha, 1878, S. 305.
61. Пак там.
62. Иречек, K. История Болгар. Одеса, 1878, с. 747.
63. Laveleye,E. L’Angleterre et la Russie en Orient. - Revue des deux mondes. Tome 40, Paris, 1880, p. 438.
64. Turkey. - Cyclopaedia of Biblical, Theological, and Ecclesiastical Literature Vol. 10. New York, 1881, p. 581.
65. „Западно ехо“, IV, бр. 127, 20 август 1926.
66. Пак там.