СПАСИТЕЛЯТ

(3)
Другият лагер

В него влизат представителите на османската, на пещерската и на краището опозиция срещу благородното дело на Осман Нури ефенди.

1. Османското командване в контактите си с Осман Нури ефенди било представено от:

1.1. Хафуз паша, за когото вече беше съобщено по-напред в описанието.

1.2. Хасан паша. В Брацигово пристига след събитията в Перущица. За него Захари Стоянов пише: "Хасан паша е бил в пълното си право да направи що с Брацигово... Между това той се отнесъл доволно честно с Брацигово, нещо, което напълно е продиктувано от собствената му съвест. Аз говоря доволно честно, като правя сравнение между Батак, Перущица и Панагюрище, от една страна, и Брацигово, от друга страна". [208]

Самият аз съм изненадан от лековерното отношение на Захари Стояноw към достойнствата на османеца (или чувстващия се като османец) Хасан паша. Излиза, че този разорител на българщината е бил омилостивен, пред Брацигово от собствената му съвест и честност. Известният апостол на българската свобода греши! Лошотията на Хасан паша дори е намесена в една туркоезична народна песен от времето на Въстанието, записана от историка на Перущица Ив. Кепов, срв:. Асан паша нарежда да идем в Перущица, да идем....

Ех, ти, Асан паша,
това ми направи,
да погубиш моето младо момче. [209]

"Човеколюбието", проявено от Асан паша, вероятно е същото това човеколюбие на силния мъж Осман ефенди, с който той, подобно на другия генерал – Хафуз паша, трябвало да се съобразява. За това, че в Брацигово той става идеен привърженик на Осман ефенди, башибозуците го наричат Кел Асан. [210]

2. Захари Стоянов посочва, че военната закрила за оцеляването на Пещера впоследствие била преддожена и от Рашид паша [211], в резултат на което градът не пострадал. Струва ми се, че и тук Апостолът е идеализирал постъпката на османеца. Същият този османец е един от разорителите на Перущица; излиза, че на тираните османци, участвували в разорението на българските земи, нещо им става, след като подишат въздуха на Брацигово и Пещера, т.е., че се изпълват изведнъж и необяснимо как с невиждано човеколюбие и мерхамед (милост).

Определено смятам, че и в този случай причината за това човеколюбие е страхът от силния човек – Осман Ефенди. Ако не става въпрос за "страх", то поне за преклонение пред авторитета и светостта на този човек, разполагал с невиждано за времето си влияние над хората от Пловдивско до Неврокопско.

3. Али бей Гаванозоглу като бимбашия (хилядник) е предводител на пазарджишкия башибозук към Пещера и към Брацигово. Караюсеин Ибрям, по свидетелството на османовата дъщеря Хатидже, както вече се посочи, е описал конфликта между него и Осман ефенди. И този кръволок е бил принуден да сведе глава пред влиятелния пещерец и да напусне града. Впоследствие брациговските събитня отново срещат представителите на двата лагера.

За този пазарджишки кръвник, потомък на старата потурнашка фамилия Каванозовци, владяла твърде дълго Татар Пазарджик и каазата [212], притежаваме добро описание от неговия съвременник, пазарджишкия учител Юрдан Ненов, срв.: "Али бей Гаваза, същия брат на изпъдения (управител на Т. Пазарджик – бел. Т;Б.) Махмуд бей, който имаше чифлик в село Абдаларе (дн. Алеко Константиново)... една вечер влиза в двора на един селянин с цел да отвлече младата му дъщеря хубавица в чифлика му...." [213]

Съзнателно подбрах този пасаж от книгата на Ю. Ненов за случка, позната на Краището (Яката), от 1872 г. Тази случка, а и нравът на Али бей са били известни на Осман Ефенди, респ. той е знаел какво е целял с разорението на Пещера и Брацигово развратният пазарджишки аристократ. С прогонването му от Пещера Осман Ефенди защитава достойнството на християнските жени от позорната вакханалия, замислена от Али бей.

4. Известният приятел на българите, американският журналист Макхаган, ни поставя още едно затруднение при описанието на противниковия лагер. По времето на кървавите събития в централния град на областта Пловдив бил управител Хамид Абдул паша (Абдул Хамид?) "Той е стар човек – пише американецът, – около 60-годишен, среден на ръст, с ниско подстригана бяла брада и с меко кротко изражение на лицето, Тоя пловдивски мютесериф минава за човек, разположен в полза на българите и през нашето пребиваване в Пловдив турците искаха да го изгонят.... Той съчувствено се беше отнесъл към българите и направи твърде приятно впечатление на Беринга и Скайлер. Те били уверени, че пашата искрено и енергично се старал да помогне на "злочестите"... В Пловдив беше дошел само преди три месеца..." [214]

Излиза, че в Пловдив Осман Ефенди е имал свой политически съюзник в борбата за опазване на българското население!!?

Щях да повярвам на казаното от Макгахан, ако този Амид Абдул паша не беше брат на Шефкет паша, палача на Бояджик, второто след Батак изцяло унищожено българско село. Следователно, пред читателите е съвременникът на Осман Ефенди, братът на бояджикския палач и престъпник. Това обстоятелство ме принуди да опиша този възможен османец с резерви. Освен това не е ли той, представилият се благовидно пред европейските дипломати и журналисти, който изпрати таборите към Перущица, Брацигово и Пещера, не е ли той, който даде заповед на кървавия Ахмед паша за кланетата в Батак. [215] Негов личен познат е бил българският книжовник Йоаким Груев, който ни е оставил значителни сведения по интересуващия ни въпрос.

През 1870 г. пловдивският управител Ами бей бил заменен от Абдул Хамид паша, "строг, правосъден и пъргав управител". През 1873 г. го замества Фехим паша, а сам Абдул Хамид паша отива на негово място в Нови пазар. През 1875 г. Фехим паша е заменен от зетя на Митхад паша – Тосун паша, "човек неграмотен и свиреп", който непосредствено след Старозагорското въстание през същата година е сменен от одринеца Азис паша, управител до първите дни на Априлското въстание. На 27.IV.1976 г., т.е. в дни след обявяването на въстанието, Азис е сменен по спешност от въпросния Абдул Хамид паша. С него Пловдив се изпълва от войските, които впоследствие разоряват района на Панагюрския въстанически окръг. По негово време се извършват безмилостиите кланета в Перущица и Батак, затворите в Пловдив се изпълват с "виновни" и с невинни. Й. Груев с вещина разкрива интригата, чрез която Абдул Хамид паша "замазал очите" на Беринг и Скайлер за истинския лик на своето "българолюбие". "Турците – пише Й. Груев – щом зачули, че пристигнали тия гости в Пловдив с намерение да обидят затворите, се разшетаха още от рано да поуредят затворите: поометоха, поочистиха, постлаха на затворниците слама..." [216]

Така по този начин стигнах до заключението за измамната представа, която Абдул Хамид паша е изградил в съзнанието на европейските емисари за себе си. По тяхната логика злините в България са станали независимо от "добрия човек" Абдул Хамид паша. Всъщност, неговите разорителни талбори, изпратени към Пещера и Брацигово, са били спрени не от добрата воля на този османски управител, а единствено от твърдата ръка на далеч по-влиятелния от него сред населението пещерец Осман Ефенди.

Пещерската опозиция на Осман Гфенди е била представена от едно незначително ядро мюсюлмани.

1. Хаджи Ахмед Пехливан, когото Ат. Мишев, както вече се посочи, обърква с Осман Ефенди. Бил местен първенец, който, уплашен от възмездието на българите, след Руско-турската война не се завръща от емиграция в родното си място. По свидетелство на изследователите той, заедно с Дели Афуз и Табак Мустафа, също пещерци, предвождал малка чета от пещерски башибозуци, която успяла да избегне влиянието на Осман Ефенди и безчинствала в Брацигово [217]. Според Мехмед Чепенели те взели участие в нападението над Брацигово [218].

2. Аети ефенди или Айти ефенди (титлата ефенди (тур.) насочва към характеристика за заможен образован човек, който може би заема и някаква чиновничвска длъжност.) Спречкването му с Осман Ефенди [219] по повод съдбата на пещерското население беше вече описано по спомените на очевидеца П. Учкунов [220]. За същия пещерец Ат. Мишев разказва, че на 12 май 1876 г. накарал въстаника Петър Г. Пасарев да издаде другарите си. Следователно, този мюсюлманин с възможно като за чиновник непещерско потекло, е участвал активно в обсадата на Брацигово. За него не открих никакви други данни. Не успях да изясня и обстоятелствата около неговата съдба след Руско-турската война. Предполагам, че е последвал примера на Хаджи Ахмед Пехлеви и никога вече не се е завърнал по тези места.

3. Махмуд Щарбия (Щърбия), заловил по свидетелството на Отон Иванов и Захари Стоянов Кървавовото писмо в Пещера [221]. За този исторически съвременник на Осман Ефенди също няма конкретни документални данни. Пещерският историк Ив. Попов се досеща, че сигурно е бил полицай, който се е усъмнил в куриера по гузното му държане и бързото каране на коня [222].

Догадката на Ив. Попов има основание! Полицейската власт в подоколията Пещера е била в ръцете на барутинеца Ахмед ага (Ахмед Каселицки). Самият той помак, уреждал на полицейски длъжности единствено свои доверени хора от помамъка. Впрочем, помашката характеристика на Мустафа Щърбия се издава и от неговото нетурско прозвище, със запазена у Отон Иванов акава родопска форма: Щарбия. От всички пещерски села това прозвище може да се изговори с ударено а вм. ъ единствено в дорковския чепински говор [223].

Това обстоятелство, както и наличието на много дорковци в демографията на Пещера (вж. по-напред) ми дава основание да определя Махмуд Щърбия като дорковски помак. Не е бил местен пещерски двуезичен българин, защото тогава името му би звучало еднакво познато за всички пещерци като Чентик Мустафа 'щърбия Мустафа'.

Вижда се, че опозицията на пещерските мюсюлмани срещу авторитета и волята на Осман Ефенди е била твърде ограничена, твърде немощна.

Помашката опозиция на краището (Пещерската подоколия: Яката) безспорно е трябвало да противостои на влиянието на помака Осман Ефенди над целия помаклък от Пловдив до Неврокоп (днес Гоце Делчев). Антибългарската пропаганда се опитва да заобиколи неговото огромно влияние и чрез своите предимно духовни емисари пуска в ход версията за подготвяно от гяурите масово изтребление на правоверните през 1876 г.  [224]  Тази братоубийствена война среща пред вратите на Пещера и Брацигово Осман Ефенди с:

1. Ахмед ага Барутанлията, за когото стана дума по-напред в описанието. За престъпленията си този най-черен в историята ни човек, българин, по предложение на споменатия пловдивски управител Абдул Хамид и на неговия началник – валията на Одрин Акиф паша, е бил повишен в чин майор и награден с орден "Меджиде". За това, че Осман Ефенди успява да възпре тълпите на този кръволок пред Пещера и да измъкне изпод ятагана му останалите живи батачани, Българската държава го възнагради с 80 лв. пенсия, а българският народ от Северозападните Родопи... е безсмъртие.

2. Ат. Мишев твърди, че пред Пещера и Брацигово разположил стана си друг башибозушки предводител – Мурад ага Ловчанлъ. Ловчанският помак бил също от групата на кумхасановците, както и самият Осман Гфенди. За ловешките аги (агашетини), помаци, участвали в потушаването на въстанието, немалко сведения е дал 3. Стоянов. Между написаното обаче няма нищо за Мурад ага Ловчанлъ. Може само да се предполага, че действително е бил от башибозушкия сбор на известния предводител на ловешката помашка башибозушка орда Хасан ага [225].

3. Ибрахим ходжа от Осеново. Предвождал е осеновския башибозушки отряд пред Пещера и пред Брацигово. Отрядът пристига след погрома в Батак. Предполага се, че помакът духовник от изчезналото днес Осеново, намирало се между Равногор, Селча и Фотиново, се е подчинил на волята на Осман Ефенди и е успокоил не особено нападателните осеновци, за които се знае, че са предупредили своите християнски роднини в Брацигово Карналови и Хрисчеви за подготвяното от османските духовници и правителството "падишах дюню". Осеновци се изселват през 1911 г. неизвестно къде в Турция [226].

Потомци на този ходжа обаче още живеят в краището. Неговата дъщеря (?) Нафизе се жени за Юсеин Мехмедов Каравелиев от фотинския род на Власците. Заварих жива тяхната дъщеря Светла (Сание), омъжена у фотинските Алишеви – сега на преклонна възраст, втора съпруга на селчанина Чавдар (Нури) Фотенлиев. Тези Алишеви са преки роднини на последните потомци на Осман Ефенди – София и Сергей, родени от фотиновката Наталия (вж. по-нататък).

Други потомци на Ибрахим ходжа чрез децата на Нафизе са Ганелови в Борино, Девинско [227].

4. Шерифката [228]. Бил е предводител на башибозушки отряд от Фотиново, тогава изцяло помашко село. Името му е резултат от субстантивиране до прозвище на старото фотиновско родово име Шерифови. В миналото Шерифовите живеели компактно в квартала до м. Тумбата. Семейството на Шерифката било от малкото фотиновски семейства, които панически избягали в Турция по време на Руско-турската война пред страха от баташко възмездие.

След тях в началото на нашия век се изселили и голяма част от останалите семейства от рода, които продали имотите си на върбовския преселник Маврудия Димитров Диев [229]. Не ще и съмнеиие, че и този палач на Батак е бил възпрян в пещерската си погромаджийска мисия от Осман Ефенди.

5. Юсмен Пехливанов бил другият главатар на малката фотиновска башибозушка чета [230]. Произхожда от фотинския род Пехливанови, който пък е разклонение на големия род Чаллиеви – помаци, преселници от с. Чала, намиращо се над Борино, Девинско. Този Юсмен също, както и Шерифката, бяга от отмъщението на батачани в Турция. Не му харесва животът в тази страна, завръща се в България, но не се решава да се засели отново в родното си село. Установява се с цялото си семейство в Дорково, а после в Костандово, откъдето водят произхода си днешните видни костандовски помаци Мутафалови и Фотенлиеви [231].
 

Това са били противниците на Осман Ефенди – все хора, пречупени от антибългарската пропаганда, повечето исторически българи, преминали в другия лагер, от лявата страна на падишаха.
 

Каурската или българската партия на Осман Ефенди

За нея знаем и малко, и много. Малкото се състои в това, че днес не притежаваме данни за точния й състав, докато например знаем поименно състава на антибългарската партия, определена тук като "Другия лагер".

Знаем обаче нейната идеология за братство между верските групи и народите, знаем нейното обществено поведение през дните на Въстанието, че е насочена към постоянна помощ на страдащите християни, към тяхната пълна закрила, към разгонването на башибозуците предимно чрез авторитета на водача Осман Ефенди към спасяването на остатъците от изкланото баташко население и пр.

По думите на Петър Учкунов Айти ефенди дори е определял Осман Ефенди като "комита", подобен на българите.

Като се има предвид изключителното малцинство на пещерци в противната антибългарска партия (вж. по-напред), то с пълно основание може да се каже, че към "каурската" партия са принадлежали всички останали пещерци мюсюлмани, самите те исторически българи от околните села или техни потомци.
 

Съратникът Мустафа Чепенели

За принаддежността му към "каурската" партия на Осман Ефенди досега не притежаваме конкретно писмено свидетелство. В документацията неговото име присъства наред с името на Осман Ефенди на едно-единствено място. В ръкописните бележки на Д. Калинов от Пещерския музеи неизвестно лице с изключително нечетлив почерк е добавило. "Осман ефенди начал...(нататък не се чете – бел. Т.Б.) началник на аскера..(!?) Мустафа Чепенлият. Съботен ден брациговски жени му са занесли подаръци".

Вероятно бележката иска да каже, че Осман Ефенди е бил началник (!?) на Мустафа Чепенели. Не може точно да се разбере за кого от двамата са и подаръците на брациговските жени.

Тази бележка и останалите сведения за неговата обществена позиция по време на въстанието представят Мустафа Чепенели като най-видния следовник на Осман Ефенди в мисията му за спасяване на християнското население.

Първото съобщение за този важен пещерски жител от времето на Въстанието е при Ал. Мишев.Той съобщава, че на 10 май пещерският мюдюрин, който вече е имал сблъсък с Осман Ефенди по повод необходимостта от миролюбива политика в Брацигово, провожда в този град "7 души турци от Пещера под предводителството на някой си Големий Мустафа" [232]. Името Големия Мустафа ще да е напълно реално, защото то може да съществува единствено в опозиция срещу името Малкия Мустафа. За такъв Мустафаджик 'малък Мустафа' от вече турски говорещата част на пещерци по това време съобщава един документ от 1884 г. Този Малък Мустафа е бил бащата на някой Осман Алибот, владял поземлен имот в града [233]. Името Големия Мустафа в тази позиция, подобно на споменатото име Махмуд Щърбия свидетелства за наличието на помак, който още не е преминал към българо-турското двуезичие в Пещера.

По-нататък. в книгата си Ат. Мишев постоянно съобщава за този Мустафа. На 14 май той помогнал на брациговци да се отърват от алчността на описания по-напред Афуз паша, който заплашвал, че ако не му дадат необходимия откуп, ще ги погуби. "Като видя Мустафа – пише Мишев, – че пари няма, а се искат непременно, той извадил своите хилядо гроша и ги донесъл на Хафуз паша, а за останалите 100 гроша той се задължил, че след три дни сам ще му ги принесе, като в същото време припада пред пашата (Ферик паша – бел. Т.Б.) и му се помоли да ни опрости. Фарик паша тъй също се приближи при Хафуз паша и след един петминуген разговор обърна се към него, като ни извести, че ни измолил пашата, че последний ни прощава." [234]

На друго място Мишев подчертава, че водачите, хората на Големия Мустафа, са пазили селото от башибозуците [235]. На 19 май Големият Мустафа освобождава задържаните от неговите вардачи (от тях е известен само някой Хюсеин) брациговски въстаници [236]. На трето място Мишев изрично подчертава, че този благороден човек е "пещерец" [237].

Второто съобщение за пещереца Мустафа е при Петлешков и Йеремиев. Те потвърждават писаното от Мишев, срв.: "Пашата оставил пещерския мюдюрин да пази селото (Брацигово – бел. Т.Б.). Брациговци пък условили пещереца Мустафа Чепенели с няколко негови другари, за да помагат на мюдюрина. Мустафата се знаел от по-рано с брациговци за честен човек, защото по-напред бил служил пъдар. Наистина Мустафата пренесъл големи услуги на брациговци" [238]. На друго място очевидецът на действията на Мустафата Иван Йеремиев твърди, че той бил колджия 'стражар' [239]. Под тази характеристика може да се крие и действителен пещерски полицай от градската стража. Впоследствие този Мустафа Чепенели е бил единственият мюсюлманин от Пещера, от когото авторите на книгата "История на брациговското въстание" са взели документални сведения [240].

Следващият по време историк на Брацигово – Христо Гюлеметов-Чибис, като цитира пасаж от книгата на на Петлешков и Йеремиев, посочва, че Мустафата е един от малкото свидетели, разкрили трагедията с клането при Бялча, в което бил замесен и пещерският мюдюрин [241].

Данните на Петлешков и Йеремиев хвърлят допълнителна светлина върху позицията на Мустафата в лагерите на пещерските мюсюлмани. Разбира се, той е взет като вардач в резултат на недоверието, с което брациговци се отнасяли към пещерския мюдюрин Мустафа. А това е и недоверието на Осман Ефенди. Съвсем логично е да се допусне, че Мустафа Чепенели е бил проводен в Брацигово от или с препоръките на Осман Ефенди, покровителя на града.

Петлешков и Йеремиев съобщават неговата гражданска професия – полски пазач, а може би и градски полицай – колджия. Тези ддъжности, както се посочи по-напред при характеристиката на Махмуд Щърбия, са били изпълнявани от помаци. За помашката същност на Мустафата свидетелства неговото българско прозвище Големия, вм. битуващото вече по това време в пещерското двуезичие турско Коджа Мустафа. Помашката му принадлежност се потвърждава и от анализа на неговото родово име Чепенели, буквално 'чепински' (срв. напр. името Иван Чепинеца, хайдутин от четата на Бейко войвода, и на Вълю Чепинеца, пещерец, от 1861 г. [242], родени в или произхождащи от с. Чепина Баня, крайното югоизточно селище на Чепинското корито. А в това селище, както е известно от историята, след помохамеданчванията до 1878 г. са живели само чепински помаци. През 1987 г. вестник "Чепинец" публикува едно проучване за рода на Мустафа Чепенлия, което обаче не притежавам.

Не успях да открия днешните потомци на пещерските Чепенелиеви. В архивите на Народната библиотека обаче намерих неговата молба за пенсия към Народното събрание [243],

Колекцията за Мустафа Чепенели съдържа 7 документа. Първият документ е заявлението му до Т. Пазарджишкия окръжен управител. Ето и неговото съдържание: "От приключеното тук свидетелство, заверено от Брациговското общинско управление, се доказва, че аз през април 1876 г., когато християнското население се е намирало в най-критично положение, съм положил най-голямо старание да бъда полезен на страдающите и съм спасил живота на стотина души, като съм запазил живота и честта им. Сега, като се намирам в най-голямо бедно състояние, което подкрепям с приключеното тук свидетелство от Пещерското градско общинско управление, прося Почитаемото правителство да вземе предвид и горното ми положение и потребното от негова страна да ми я даде една известна пенсия или временна помощ за възнаграждение на положените ми трудове в полза на християните българи. Надея се, господин управителю, че вие като представител на правителството на този исторически окръг, ще направите потребното и от ваша страна за удовлетворение на просбата ми. Гр. Пещера, 1896 г."

Не ще и съмнение, че молбата на Мустафа Чепенели е подадена след положителния резултат от молбата за пенсия на Осман Ифенди.

И в този случай, както и при Осман Ефенди, благородните и благодарни брациговци са издали официален документ за заслугите на молителя към тях. И този път обаче документът, подобно на Османефендиевия, е изгубен! Неговото съдържание се възстановява от решението на Пенсионната комисия по молбата на просителя, влизащо в споменатата колекция, срв.: "От приложеното при прошението му от 7 май 1896 г. свидетелство се вижда, че след въстанието в Брацигово през 1876 г., когато всички въстаници се предадоха на Хасан паша и се събраха от седемте села в Брациговския въстанически пункт без всякаква защита срещу появилия се за убийство и грабеж башибозук, тогава просителят Мустафа Чепенели с още някои свои другари с оръжие в ръка е бранил събравшите се от тия башибозуци и с това е спасил живота на мнозина други и на основание на тия заслуги просителят иска да му се определи пенсия."

Вижда се, че всичко изнесено от източниците за Мустафа Чепенели се доказва от официалния брациговски документ за него. Този документ представя пещерския помак в позицията на един малък Осман Ефенди с оръжие в ръка, комуто дължат живота си също така стотици брациговци.

За разлика обаче от съдбата на Османефендиевата молба, Пенсионната комисия отхвърля прошението на Мустафа Чепенели със следните доводи: "Пенсионният съвет, като взе предвид, че пенсия или земя или парично пособие, предвидени в чл. 5 и в от "Закона за подобрение положението на поборниците и опълченците" се отпуща само на ония, които са извършили работа, указана в чл. 2 и 3-ти от настоящия Закон, а просителя не е бил нито поборник, нито опълченец, реши: Просбата на Мустафа Чепенели остава беа последствие. Заседание 21 юни 96 г. Пратено чрез Пещерский Околийски началник с No 275 от 13 юли 96 г."

Каква подигравка на съдбата! Спасителят на толкова много брациговци да не бъде признат за поборник и извършеното от него спасение – за поборничество.

Съдбата обаче продължава да издевателства над паметта на този пещерец, който сам никъде не се нарекъл турчин . Професорите, които откриха неговите документи, с лека ръка го изгониха от българската народност, за да доказват с тях вековните връзки на добросъседство между българи и турци [244].

Подведени от "турската" характеристика, която приписват на Мустафа Чепенели, в една своя книга проф. Петър Петров и Мустафа Мюслимов, както и писателят Н. Хайтов, като редактор на изданието, не се досещат, че зад чепинското родово име Чепенели, с произход от българското чепинец, се крие исторически българин [245].

Мустафа Чепенели остана непризнат като поборник от Българската държава, която не цени особени българското на своите мохамедани. Като следовник на Осман Ефенди той е заслужил историческото си място в пантеона на Брацигово непосредствено след него. По тази причина въведох просопографията му в книгата "С българско име и с българска кръв" (В. Търново, 1996).

[Previous] [Next]
[Back to Index]

209. Ив. Кепов, Въстанието в Перущица. Пловдив, 1930, с.272, 274.

210. Вж. бел. 201, с.106.

211. Вж. бел.198, с.302. Рашид паша след разорението на Перущица участва и в обсадата на Браргово; вж. бел. 201, с.105.

212. Вж. бел. 52, с.42, 43, 44, 51, 53, 75.

213. Й. Ненов, Автобиография. – В: Автобиографии. С., 1979, с.139.

214. Макхаган, Турските зверства в Българиа. С., 1880, с.52.

215. Повече за отношението на светската власт към събитията в Батак вж. при Г. Методиев, Епопеята Батак. С., 1980.

216. И. Груев, Моите спомени. Пловдив, 1906, с.29, 31, 35, 45.

217. Вж. бел. 201, с.96.

218. Пак там.

219. Вж. бел. 7, с.64.

220. Вж. бел.4, с.175.

221. Вж. бел. 177, бел. 198, с.496.

222. Вж. бел. 4, с.173.

223. Вж. повече при Ст. Стойков, Българска диалектология. С., 1968, с.95.

224. Преданието записах на място през 1976 г.; вж. и Т. Балкански, Изненадите на Доспатско. – Родопи, 1978, кн. 9, с.35.

225. Вж. бел.198, с.92 и сл., 135 и сл.

226. Ал. Арнаудов, вж. бел. 5, с.175.

227. Собствено издирванe на автора.

228. Вж. бел.201, с.96.

229. Собствено теренно проучване.

230. Вж. бел. 201, с.96.

231. Вж. повече при Т. Балкански, Език, род, традиция. Атеист. трибуна, 1987, кн.3, кн.4.

232. Вж. бел.7, с.65.

233. ОДА - Пазарджик, ф.36, оп.3, а.е. 11, л.9. Владало.

234. Пак там, с.75.

235. Пак там, с.77.

236. Пак там, с.236.

237. Пак там, с.79.

238. Вж. бел. 201, с.122.

239. Пак там, с.123.

240. Пак там, с.138.

241. Хр. Гюлеменов-Чибис, Из миналото на Брацигово. С., 1940, с.288.

242. Вж. бел. 4, с.124.

243. НБКМ-БИА, колекция No 47, а,е. 44, л. 1.12 по дело 47 за Мустафа Чепели.

244. П. Петров, Асимилаторската политика на турските заюеватели. С., 1964, с. 425; Ш. Тахиров, Единението. С., 1981, с.63.

245. Вж. Дружни и еднни през вековете. С., 1966, с. 126.