В ЧАСТНИЯ  ЖИВОТ

(2)
Първородният син

Както вече се каза, наричал се е Нури и е бил кръстен на дядо си от Михалково Нури хаджи Ахмедов *Михалков. Самото име е широко разпространено сред помаците в Михалковския край. Там до днес живее напр. Нури с ново име Чавдар Фотенлиев.

Етимологията на името възхожда към арабското нур (оттам и тур. nur) 'светлина', за която се вярвало, че на всеки Великден се спуска в Йерусалим от небето [351]. Така името Нури се схваща със значение 'сияен, блестящ', равно на българското Светльо.

Този Нури бил запасен офицер, неженен. Умрял или загинал в Одрин по време на Руско-турската война. Бил двуезичник българин.
 

Голямата дъщеря

Според едни се е казвала Месюде, според други Мерсуре. Етимологията на името не успях да установя. Знае се, че по стара кръстна традиция вероятно е наследила името на баба си, майката на Осман Ефенди от Михалково. Д. Калинов посочва, че умира през 1929 г. на 70-годишна възраст. Това означава, че е била родена около 1860 г. Осман я омъжил за Садула Бистрия Дулски от с. Барутин, Доспатско [352]. Барутин е изцяло помашко село, родно място на описания по-напред Ахмед ага Каселицки. Родовото име на Садула е Дулски, българизирана форма, декомпозирана от Сейдулски, а то пък е производно от Сейдула. Имената на -ски са живи до днес в именника на с. Барутин, срв. Бънговски, Касьоски, Минковски, Османовски и пр. Бистрия е прозвище, означава буквално 'бързия', по значението на барутинската дума бистър 'бърз', срв. и стб. быстръ, 'бърз, ловък'. От този корен в Барутин е запазено до днес и българското име Бистрицка река – на известната голяма родопска река Караджа дере [353]. Садула е бил пещерски ходжа, когото после Осман ваема със себе си в София, където вероятно работи в шериатския съд на мюфтийството като съдия. Самите.Дулски са дъщерна фамилия на барутинските Хаджи Белалови.

Масруре и Садула имат две деца.
 
 

Хасан Бистрия Дулски - седналия долу

1. Хасан Бистрия Дулски остава неженен. Бил е запасен офицер, капитан от българската войска, родинец, един от водачите на възродителното движение в Пещера, двуезичен българин, който е разказвал българската история за своя дядо. Като офицер се спречква с представител на германските окупационни войски, поради което е бил интерниран в Гърция. След 9.IX.1944 г. като родинец бил в немилост и отново преследван. Открих негов портрет с подписа му.

2. Айше. Омъжва се за някакъв Шък бей, пещерски аристократ. Случва се нещастие, в резултат на което тяхната дъщеря Недре остава сираче. Недре е осиновена от вуйчо си Асан Бистрия Дулски, получава добро образование и е задомена в София, където живее и днес (?!).
 

По-малката дъщеря

Казвала се е Фатма. Омъжва се за пловдичанин, с когото заминава за Енигьол в Турция, откъдето нейните деца поддържали чрез писма връзка с останалите в Пещера роднини.

Тези хора са вече загубени за българското име и не представляват интерес за по-нататъшно описание
 

По-малкият син

Казвал се е Мехмед Нуриев; понякога се е подписвал като Мехмед Османов Нуриев, Мехмед Османов Ефендиев, Мехмед Мюфтиев – по длъжността на баща си. Почива през 1931 г. на неизвестна възраст. Жени се за пазарджичанката Нигяр. Има следните деца:

1. Мехмед, който се изселва семейно в Турция, в Енидже, където почива през 1941 г.

2. Смаил – умира в Пещера; децата му и жена му се изселват в Цариград.
 
 

Фейми-Филип (крайният вляво) като войник от българската армия

3. Фейми, днес Филип Кафеджиев – човекът, който пази част от архива на Осман Ефенди, който пусна в ход и "турската версия" за дядо си. Последното "сражение" с тази небивалица и със самия Фейми-Филип стана през 1989 г., когато излезе статията ми "Краят на една версия" [354]. Тогава за сетен път бе защитено българското народностно име и достойнство на неговия дядо.

Фейми-Филип днес е женен за пещерка от Кертовия род, но няма деца от този брак. Братът на жена му като войник от българската армия бе мой информатор.

Първата му жена, днес покойница, се казвала Сафие Асанова Жребичкалиева. Произхожда от преселнически род от помашкото село Жребичко, запазил и в Пещера българското си родово име Шиникарови. Тук живее и сестра й Сабрие.

Фейми и Сафие имат две деца.

3.1. Богомил, със старо име Бирол. Той се жени, по думите на баща си, за помакинята от Фотиново [355] Наталия Ивелинова Хаджиева със старо име Назире Исмаилова Алишева. Помашкият син Богомил и помакинята Наталия раждат последните потомци на големия помак на българите Осман Ефенди по линия на неговия по-малък син Мехмед. Наричат се Сергей Богомилов Кафеджиев, роден през 1976 г., и София Богомилова Кафеджиева, родена през 1977 г. Живеят в Пещера.
 

Фотиновката Наталия - майката на последните потомци по мъжка линия на Осман Ефенди

3.2. Дъщеря Бирсен. Омъжва се в София. Има само едно момиче – Ерен.
 

Батачанката Хатидже

Тя е осиновената дъщеря на Осман Ефенди. Както вече се посочи, първото съобщение за нея е при Карахюсеин Керимов [356]. Когато той я посетил през 1957 г., тя била на 90 г. Когато пък през 1985 г. аз посетих нейната дъщеря Христина, разбрах, че е починала само преди няколко години (1981). Това означава, че баба Хатидже в края на живота си е била на повече от 110 г. Опитах се да засека възрастта й и по друг начин: осиновена е от Осман Ефенди непосредствено след Априлското въстание, когато е била на 3-5 години. Следователно е родена около 1870 г. Атидже действително умира на възраст над 110 г. Това я поставя в позицията на най-възрастната запомнена пещерка. Самата тя през 1957 е казала на Карахюсеин, че е била от осемте "намерени деца", които Осман Ефенди прибрал в своя дом. Кардхюсеин е описал тези деца като "захвърлени по мухаджирския път" [357], с което е допуснал известна неточност. По този въпрос дълго разпитвах дъщерята на Хатидже – Христина Теофилова. Тя ми разказа един объркан вариант, според който баба Атидже била намерена по време на Руско-турската война. Родителите й били убити. Бабата побягнала с двете си внучета, т.е. Атидже е имала и сестричка. Една нощ бабата изчезнала. Сутринта детето било намерено от руски войници, които го занесли на Осман Ефенди в Пазарджик (?), където вече имало много намерени деца. Децата почнали да се разболяват и да умират. Останали 3 – 4, от които едното, т.е. самата Хатидже, било осиновено от Осман Ефенди. Самата баба Хатидже не знаела дали е туркиня или българка, защото великолепно е знаела български език от най-ранна възраст. Като дете само това си спомня – че баща й имал ковачница, но къде е била, това не помни. Баба Христина смята, че е от Самоков, защото много самоковски мухаджири са минали през Пещера. Впрочем, по-късно установих причината за намесата на "Самоков" в разказа на баба Христина. В Самоков пред руските войски бягали много от пазарджишките [358] и пещерските мохамедани по някаква местна заповед за съсредоточаване на мухаджирите. Случката с присъствието на Хатидже сред другите деца в Пазарджик също е смесена в разказа на баба Христина, защото по времето на сиропиталището, което Осман Ефенди завежда и ръководи в Пазарджик, самата Христина е вече голямо момиче (вж. по-нататък). Освен това по време на Въстанието и на Руско-турската война Осман Ефенди живее в Пещера. Самоковската легенда няма никаква реална подплата, защото самоковските мюсюлмани изобщо не са побегнали пред руските войски [359] (За това, че на 21.XI.1877 г. самоковските мюсюлмани са побегнали по мухаджирския път, се заблуждава и самият Д. Юруков, срв.: "Пътят беше току-речи задръстен с кола, натоварени с жени и покъщнина. Турците от София и Самоков бягаха на юг." [360]). Освен това, върху самоковската, и още повече върху самоковската турска версия за произхода на Атидже, съмнение хвърлиха още две обстоятелства от разказа на нейната дъщеря, а именно:

1. Атидже е знаела великолепно български език от дете.

2. Тя била дъщеря на ковач. Този занаят изобщо не е бил практикуван от турците.

С тези съмнения започнах по логически път да издирвам произхода на Атидже.

1. Тя, Хатидже, твърдяла пред Карахюсеин, че е единственото от осемте деца, прибрани от Осман Ефенди, което не било открито от родителите си. Следователно, след като родителите на останалите деца са си ги прибрали от дома на Осман Ефенди, те не може да са били от объркания "мухаджирски път", отвел завинаги най-турчеещите се мюсюлмани българи към Анадола. Това означава, че тези деца са имали друга съдба, че са били от краището, където се е знаело, че много от бездомните деца са на сигурно място при Осман Ефенди.

2. Събитието, при което са останали най-много бездомни деца, при което жени са бягали със своите деца, е било само Априлското въстание. Английският консул в Одрин И. Х.-Дюпон описва отвличането на огромен брой жени и деца от Панагюрище, Пещера и селата в полите на Родопите, "които ще бъдат обърнати в мохамеданство и в домашно робство" [361]. Това съобщение се връзва донякъде с обърканите разкази на Карахюсеин и на баба Христина. Само че намирането на едно такова дете – българско момиченце, отвлечено по време на Априлското въстание, е напълно невъзможно да стане при бягството (емиграцията) през 1877 г., защото между двете събития има огромна разлика във времето (почти две години).

3. Третата възможност за произхода на баба Атидже, която проверих, е описана в практиката на споменатия палач на Априлското въстание Ахмед ага Барутанлията. Неговите прокламации за отвличане на малки български момичета са отразени и в народни песни, изпълнявани на турски от потурнаци и на български от помаци. Турскоезичен вариант на такава песен е записан от Ив. Кепев (вж. бел. 209), срв.:
 

Вурен вуралъм, аман. Тутан туталъм он илде къзларъ ханъм япалъм!

Ловете да ловим (Удряйте да ловим) десетгодишни девойчета, да ги сторим ханъмчета!

От собствените си изследвания знаех, че неговите кръволоци са отвличали в своите селища и малки момиченца. Така с ордата на самия Ахмед ага в родното му село Барутин е завлечено малко баташко момиченце, което после става майка на днешните барутински Къорчеви.

Сайди Пехливан от близкото до Пещера село Нова махала също спасил няколко баташки деца от клането. После неговите потомци и тези батаченчета – Георги Тошков, Тоско Ванчев, Яна Гяурова – в резултат на това "сродяване" се наричали помежду си "братовчеди".

Днешните родове Ислямови във Фотиново (Пещерско) и в Стаматово (Смолянско) водят произхода си от Барутин, където тяхната баба била друго отвлечено от Батак момиче. Трето момиче е било отвлечено в Борино, Девинско. Неговите потомци живеят днес в околните помашки езиково потурчени селища [362]. Четвърто момиче от рода Ганеви с помощта на милостив ("мерхатлия") неврокопски помак, участвал в обсадата, попада у Христеви в Ковачевица. Негови потомци са част от днешните ковачевски Жереви [363]. Всички деца, останали в помашките села, са били на избити родители. Това е и причината да останат непотърсени след Освобождението.

Потърсих тези примери, за да проверя и третата хипотеза за принадлежността на Хатидже към групата на отвлечените от башибозуците деца, които по някакъв начин, чрез застъпничеството на влиятелния Осман Ефенди, биха могли да бъдат спасени в неговия дом. Тази версия обаче има една слаба страна: ако беше така, това щеше да се запомни, защото в изброените по-горе случаи отвличането е първият момент на всеки разказ поотделно.

4. Четвъртата възможност се оказа най-вероятна – Атидже, тогава с друго, българско име, да е от онези баташки деца, които непосредствено след клането са били приютени в Пещера и скитали бездомни по пещерските улици, както ги е запомнил и историкът Иван Попов [364]. Тази възможност, като най-близка до истината за произхода на Атидже Османефендиева, основана на изложената вече логическа постановка, щях да оставя в това описание, ако не беше се случило събитието, което описвам по-долу.

При издирването на документи за Осман Ефенди пловдивският мюфтия Св. Духовников ме насочи към дългогодишния секретар на пещерското мюфтийство Михаил Фиданов, християнин, който през 1987 г. се оказа на преклонна възраст. Посетих го непосредствено след пребиваването си в дома на Христина Теофилова, дъщерята на Атидже Османефендиева. От дома на Христина бях взел една снимка, която домакинята любезно откачи от стената и ми я даде като единствения засега снимков материал за масовата християнизация на помаците в Чепино през 1913 г. При дядо Михаил влязох с папката документи. Когато записвах неговия разказ за мюфтийството на град Пещера и за Осман Ефенди, погледът му случайно попадна на тази снимка. Разгледа я и ми каза, че я е виждал много пъти в дома на своя приятел Христо Теофилов, съпругът на Христина. Ето по-нататък неговия разказ, който записах дословно:

"С Христо, мъжа на Зейрина (мюсюлманското име на Христина) бяхме големи приятели. Рядко беше да не се събираме семейно с него и с Христина. Избягвахме тоя въпрос за това, откъде е майка й на Христина. Не се знаело откъде я прибрал Осман Ефенди тихомълком или не. С брата на Христина Сефедин бяхме съученици. Той учи до III (седми) клас в българско училище. Изсели се в Турция. Бащата на Христина е бил богат човек. Имаха лозе, дюкян. Бяха, където е новият магазин. Имаше два – три негови магазина. Къщата му беше в центъра на града, на пяца срещу фурната. После стана средна ръка. Баща ми Димитър Фиданов държеше един от дюкяните на баща й на Христина. Аз съм чул, като малко дете между разговорите, които се водеха в техния дюкян, че майката на Христина е взета от Батак. Бях тогава осемгодишно дете, когато съм го чул. Всички в Пещера знаехме, че майката на Христина е българка" [365].

Този разказ не ме порази, защото нищо българско в историята на Осман Гфенди вече не можеше да ме изненада! Пред мен обаче стоеше друга задача – да открия вече българския род на Атидже, на батачанчето. Справката за другите непотърсени деца – баташки момичета, установи, че само две от тях – именно момичетата от Барутин и Ковачевица – са научили името на баташкия род, от който произхождат. Така например момичето от Ковачевица е открило баташките си роднини с името Ганеви. Това баташко име се приема и от наследниците помаци на кьорчевката в историческия барутински род Шерифчови с днешно име Комисарови.

Трябваше много пъти да съпоставям фактите, за да стигна до логиката на истината за Хатидже. Малкото баташко момиченце си спомняло само, че баща му е бил ковач! Не успях да "проследя историята на баташките ковачи по време на Априлското въстание, но при историка на Брациговското въстание има съобщение за една батачанка, жена на Петър Ковача, която успяла да се избави от клането с едното си дете. С накървени дрехи тя била прибрана в дома на пещереца Петър Кънев [366].

Така вече документално се установи истината за Атидже – засега с неизвестно българско име, която е била от тези батачани в Пещера, за които съобщава Ив. Попов; тези, които са попаднали под покровителството на Осман Ефенди, и тези, с които впоследствие той свързва своята съдба. Нейното родово име, вероятно по името на бащата Петър Ковача, е записано от батачанина Андрей Тошков, описал познатите ни от други проучвания родословни хроники на това селище, които обаче, с оглед на въпросите, разглеждани тук, не успях да използвам [367].

В семейството на Осман Ефенди Батачанката получила мюсюлманското име Хатидже, по името на жената Хатидже на пророка Мохамед. Момичето израснало в дома на Осман Ефенди, който я задомил за влиятелния пещерски потурнак Афуз Османов. Те имат следните деца:

1. Сефедин – изселва се семейно в Турция. Жени се за Айше, помакиня от Сатовча, от рода Изетинови. Деца. Изет и Неджиати,

2. Тефик – изселва се семейно в Турция. Жени се за Васвие от Пловдив. Сега е жива само жена му.

3. Айше – омъжва се за Шевки от пещерския род Кенанови, където пренася кръвта на Батачанката чрез двете си дъщери – Небиле и Мелиха – и множеството техни деца.

4. Зейра – наричана вкъщи по стара традиция с българизираното Зейринка. Зейра въстава срещу потурчването на семейството (което се подготвя за изселване, поради което жените се забулват), напуска мюсюлманството и се омъжва за Христо Теофилов, син на известния пещерски търговец Ламби Теофилов. Така част от потомците на Батачанката се връщат в християнската група на българския народ.

Христина и Христо имат следните деца:

4.1. Райна – омъжва се за Борис Божев от Равно гор. В момента живеят в Пещера [368]. Имат син Михаил, неженен.

4.2. Ана – омъжена в Пазарджик [369] за Ангел Николов. Имат две дъщери – Людмила и Каролина.

4.3. Ламбри – жени се за Любка Димитрова. Живее в бащиния си дом. Има две деца – Христо на 6 г. и Христина на 17 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

352. Ив. Попов неточно поставя Барутин в Якорудско (вж. бел. 4, с.175).

353. Вж. повече при Т. Балкански, Загадъчното име Бистрица. – Български език, 1989, кн.3, с.207.

354. Т. Балкански. Краят на една версия. – Родопска искра, 1989, бр.4.

355. За българската история на фотиновци вж. повече при Т. Балкански, Езикови свидетелства... в бел.16; Историята на с. Фотиново по данни на местните имена. – Родопи, 1977, кн.8.

356. Вж. бел. 13.

357. Пак там.

358. Вж. бел. 6, с.43.

359. Вж. бел. 245, с.103.

360. Вж. бел. 6, с.4.

361. Сб. Априлско въстание, т. I. С., 1954, с.570.

362. Т. Балкански, Език, род, традиции; вж. бел. 226, с 117.

363. Ст. Жерев, София, Инст. за български зик. Устно съобщение. За отвлечените баташки деца съществуват ръкописи на батачанина д-р Станков, които обаче ми останаха непознати по съдържание.

364. Вж. бел. 7, с.64.

365. Михаил Димитров Фиданов, Пещера.

366. Вж. бел. 7, с.64.

367. Андрей Тошков, Родословни записки. Архив на Истор. музей в Батак.

368. Адресът им е е ул."Антон Иванов" 5.

369. Живее на ул. "Никола Попконстантинов" 27, ап.13.