24. ЖИВОТЪТ МИ В ЗАТВОРА

Действително животът в затвора е много тежък – човек лишен от всякаква свобода и изложен на изненади. Поставен под ключ, само два пъти дневно, сутрин и следобед по два часа пускат затворниците на раздвижване и за проветряване на стаите. Но ще-не ще човек се примирява с положението. Първите дни, докато свикне човек, са най-тежки. За революционерите обаче животът в затвора не беше толкова тежък, защото те бяха въодушовявани от идеята, че са арестувани за едно свято дело и че имаха съчувствието и поддръжката на цял един народ. Понеже на политическите затворници, от друга страна, се даваше често пъти амнистия, то всеки знаеше, че каквато и присъда да му лежи на гърба, няма да я излежи до край. Затова бяхме весели и горди. Но случваха се и тежки моменти в нашия живот, а такива бяха дните, когато чуехме някоя неприятна новина в затвора отвън, например, че някоя чета е разбита или че има крамоли и несъгласие между ръководителите на организацията, на които съкровеното желание беше успехът на делото. Затворът в Битоля беше един вид барометър за политическото положение в окръга. Щом властта се случеше да има някъде неуспех в борбата с организаиията или натиск отвън, това веднага узнавахме от вратаря и турците затворници, които веднага изпадаха в лошо настроение, а ние ликувахме. Когато пък те имаха успех да заловят някой комита или да разбият някоя чета, ние веднага оборвахме глави и скърбяхме, а те ликуваха. Освен това Битолският окръжен комитет ни държеше в течение на всичко, чрез хора, определени за тази цел, които под предлог да видят някой свой близък, ежедневно идваха в затвора и ни донасяха всички новини, даже и какво пише европейският печат за нашата кауза.

Като нови затворници и с пресни сили, върху нас затворническият живот не беше сложил още своя печат. Затова групата в нашето отделение, състояща се от: Коста Георгиев, Евгени п. Симеонов, Никола Кусото, Яне Скайов и други битолчани, всяка вечер се събирахме наедно и се веселяхме с песни. Когато пък Коста Георгиев със своя мощен глас запееше "Маро ле, бяла българко", целият затвор гърмеше и песента се слушаше чак в съседните турски кауши и в махалата. Това ние вършехме, едно, да прекарваме по-весело времето, и друго, за да поддържаме духа на другите затворници. Това изглежда, че не се хареса на турците и на директора на затвора, затова един ден привечер, вероятно по тяхно оплакване или по лично негово усмотрение, схващайки тенденцията на нашето весело настроение, дойде ключарят на затвора и ни разпръсна поединично по разни стаи. Мене ме свалиха в най-мизерния кауш – едно подземие, където бяха поставени охридчани начело с Иван Нелчинов. Цареше голяма мръсотия, защото с изключение на Нелчинова, всички други бяха селяни от охридските села, прости и добродушни чеда на природата, без да имат понятие от чистота. Тази нощ с Нелчинова – сгушени един до друг, прекарахме само в приказки. Тази мярка на директора спрямо нас се отрази зле въриу духа на затворниците и настъпи едно униние у всички. Това засегна и моята амбиция, затова щом се съмна, след кратко съвещание с Нелчинова, той написа на български и изпрати 4 писма: едно до екзарха, друго до съдебния инспектор, трето до валията и четвърто до владиката, с които се оплаквахме от директора за неговата постъпка спрямо нас. Както му беше редът, писмата дадох на ключаря, за да ги предаде на директора за цензура, след което да ни ги върне, за да ги препратя по принадлежност. Бях изненадан, когато директорът след малко ме повика в канцеларията. Той прочел писмата и се уплашил, почна да се извинява пред мене, че тъй постъпил, защото бил подведен, и ме помоли да не пращам тези писма и да посоча къде желая да бъда поставен на по-удобно място. Аз, удовлетворен и доволен от победата си, се съгласих да оттегля оплакванията, като пожелах да ни върне всички по местата ни. Той веднага даде нареждане и ние се върнахме по старите си места. Поканих и Нелчинова да излезе от подземието и дойде при нас, но той се показа доблестен в случая, като отказа да дойде с нас, понеже не желае да остави своите другари селяни сами, за да не се отчаят. Тази наша победа повдигна наново духа на затворниците.

Наближаваха коледните празници и всички се готвеха как по-весело да ги прекарат. По нареждане на организацията, от битолските еснафи ни си доставиха в изобилие хранителни продукти: месо, зарзават и овощия. Този принос на продукти от града и селата за коледните празници учуди управата на затвора и турските арестанти. Нашето приготовление за празника обаче беше помрачено от едно събитие. В навечерието на Коледа – заранта на 25 декември, обесиха един наш четник, осъден на смърт. От този случай всички затворници бяха като от слана попарени. Особено беше тежко положението на ония момчета, които бяха осъдени на смърт и които с трепет очакваха изпълнението на присъдата. Щом като се утвърдеше една смъртна присъда от султана, веднага се изпълняваше посред нощ, когато всички спяхме, взимаха осъдения, връзваха му ръцете и го закарваха на лобното място – вън от града, при казармите, където се извършваше екзекуцията. За да не се покажем малодушни пред турците и за да им докажем, че от бесилките не се плашим, въпреки че ни беше мъчно и вътрешно бяхме тъжни, почнахме да се веселим. От катилхането дойдоха момчета с по-леки присъди, под предлог на муабет, а главно да научат някоя утешителна новина от нас, понеже ние имахме чести срещи с външни лица. Казахме им да кажат на всички другари: "Горе главата, бесилките са края на турското царство."

След коледните празници, започна разглеждането на делата ни пред извънредния съд (Фефикалепи). Първо минаха делата на затворниците от Охридско. Повечето от тях ги осъдиха на доживотен затвор: свещеник Иван, свещеник Симеонов, К. Хайдуков и др., а другите по на няколко години строг тъмничен затвор. След делото на охридчани, почна да се разглежда делото по нашата афера, наречена Демирхисарска, понеже там се залови архивата. По тази афера имаше около 80 души, от които само аз бях свещеник. Личеше си, че всичко е предрешено, и затова по съкратената процедура – само за няколко дни свършиха и с нас. Колкото за проформа имахме и защитници. Мнозина от моите другари частно си ангажираха за защитници адвокатите Асен ефенди от Охрид, съчувственик на организацията и един негов колега. Асен ефенди ми предложи да го упълномощя да ме защищава, но аз отказах, защото от самото следствие знаех, неговата защита няма да ми помогне, пък и нямах излишни пари за адвокати. Затова съдът ми назначи за защитник един държавен адвокат – евреин.

За автентичността на писмата ми се прочете един протокол, съставен от експертна комисия, в която участвуваха Андон Димитров, учител по турски език в българската гимназия, и двама турци, които установили автентичността на почерка ми с този в инкриминираните писма. Аз протестирах против заключението на тази комисия, назначена само от държавни чиновници и поисках да се назначи друга такава, съставена от незаинтересовани лица, граждани от различна народност, безпристрастно да се произнесат дали почеркът ми е еднакъв с този по шифрованите писма. Председателят на съда ми отговори, че Андон Димитров е българин. Аз му възразих, че нямам доверие в него, макар и да е българин, понеже е държавен чиновник. По това възражение съдът се оттегли на съвещание, след което ми се съобщи, че искането ми не се уважава. А пък Андон Димитров, мой съкласник от Солунската гимназия и приятел, можеше да каже, че почеркът не е еднакъв, а само прилича. Но той гледаше да си запази кожата и топлото място. След това почна разглеждането на процеса. Прочетоха се всички шифровани писма, изходящи от мене, и понеже аз не признах да са писани от мен, посочиха ми свидетел, предателя Петър Лигушев. Не допусках, че той ще има смелостта лично пред мен да даде показания против мене, пожелах очна ставка с него. Отложи се делото, на другия ден се яви Петър Лигушев. Съдебната зала беше препълнена с публика, между които бяха и европейските консули. На въпроса, дали познавам Петър Лигушев, отговорих, че много добре го познавам, като мой бивш колега – учител в Битоля. След като положи клетва, той почна да разправя с подробности какъв съм бил, каква роля съм играл в организацията в Битоля, като не забрави да каже и за помирението, което стана по моя инициатива на двата враждуващи комитета. Той всичко това подкрепи с точни дати. След неговите показания, даде се думата да направя своите възражения. Аз обаче, възмутен от тоя изверг, не можах друго да кажа освен следното: "Петър Котев Лигушев е една скверна личност за мен." Тези мой думи раздразниха съда и председателят стана на крака и каза яростно: "Как смееш да наречеш Петър Лигушев скверна личност, когато той е помилван с "Ираде сание", свят царски указ." Отговорих, че царският указ може да е свят, но личността на Петър Лигушев е скверна, защото, ако беше почтен гражданин, нямаше да бъде осъден на вечен затвор, обвинен за противодържавни идеи. Той, за да оправдае в случая себе си, обвинява почтени хора като мен. На това Петър Лигушев нищо не можа да възрази, а напусна залата като пребито псе, презрян от цялата публика. Аз бях разпитан последен от другарите ми. След това взеха думата прокурорът и защитнините. Прокурорът, по народност албанец от Южна Албания, беше добре проучил организационния устав и цитираше член по член правата и задълженията на околийските, окръжните и селските ръководители, като че ли той сам ги е съставил. Защитниците, особено Асен ефенди, говориха умело и изнесоха една издържана пледоария в полза на своите доверители, а моят защитник избърбори само няколко думи със страх и заключи, че иска моето оправдаване.

Съдът се оттегли на съвещание и след едночасово съвещание прочете присъдата.

С нея всички ръководители, градски и селски, ни осъдиха на вечен крепостен затвор, а останалите по на няколко години затвор, оправдаха и някои по недоказаност. След прочитане на присъдата, даде ни се последна дума. Те очакваха, както осъдените за други престъпления, да извикаме: "Падишахъм чок яша" (Да живее султанът). Вместо това обаче аз казах: "Сега съм на 40-годишна възраст и с бога напред ще живея още 20 – 30 години, а дотогава, я деве, а деведжи" (или от камилата, или от камиларя, няма да остане нищо), с което исках да кажа, че или аз ще умра или държавата няма да я бъде. Те иронично ми се изсмяха и стражарите пристъпиха да ни поставят белезници на рънете, но когато дойдоха при мене, председателят заповяда да ме закарат в затвора, без да ми връзват ръцете. Аз напред, а след мене другите двама по двама вързани, откараха ни в затвора.

Въпреки че присъдата ми тежеше като камък на сърцето, аз се преструвах на весел и си давах вид, че от нищо се не боя. Пък и не бях изненадан много, защото очаквах тази присъда, но мъчното е, докато се примири човек с положението. Директорът на затвора, като ме видя отвързан, помисли, че съм оправдан, и ме поздрави с "Гечмиш ола" и се зарадва, че по тоя случай ще вземе бакщиш най-малко 1 лира. В отговор ма това му казах: "Ач катилхане." (Да отвори централния затвор, където бяха затворени осъдените на тежки наказания.) Той не искаше да вярва, защото се смеех и добавих: "Кефлия съм, защото ми дадоха присъда като на мъж 101 г., вечен затвор, а не 3 години като на конекрадците." Отвориха се големите железни порти и мене ме настаниха в он биринджи кауш (11-та стая, голяма като салон). Там се приютих при наши хора: Шакир войвода, осъден на смърт, Климе Хаджов от Струга, главен учител в Ресен, и много други осъдени на вечен затвор. Тук бяха и гръцките [...] и много турци, осъдени за убийство. В тоя затвор имаше около 500 – 600 души българи, осъдени на тежки наказания: смърт, вечен затвор и по на 10 – 15 години, с една дума, бяха арестувани и осъдени елитът на българите от Битолския вилает. Мимо всички тия тежки наказания, духът на затворниците не беше сломен. Пък и от Битолския окръжен комитет се полагаха грижи за поддържане на бедните затворници. Вън от паричните помощи, които се даваха на нуждаещите затворници, носеха се и провизии от гражданството в Битоля. След коледните празници, до Заговезни за великия пост, по нареждане на комитета всеки ден се носеха баници в затвора. Това учудваше много не само управлението на затвора, но и турските затворници. Особено в неделни или празнични дни затворът се изпълваше от посетители, дошли да видят свойте близки и приятели, и никой не идваше с празни ръце, а всеки носеше нещо за ядене. Тези грижи, които се полагаха от окръжния комитет и гражданите за затворниците, още повече закрепваха техния дух. Освен това ние в затвора бяхме организирани и всичко, каквото се носеше се разпределяше безпристрастно между всички ни. Първо се даваше на по-бедните, а каквото останеше на другите, които бяха по-състоятелни.

Тъкмо се бяхме успокоили от екзекуцията, извършена в навечерието на коледните празници, през втората седмица на великия пост, пак внезапно към полунощ от 15-та стая изкараха един наш другар, осъден на смърт и го окачиха на бесилката в тъмни зори пред площада на казармите. Той беше родом от България, казваше се Христо, беше войвода в Битолско и го заловиха в Ени махале, без да се съпротиви. Беше едър мъж на около 30 години, сиажен, и когато се разхождаше по коридора на затвора и се качваше по стълбите, дъските скърцаха под него. От това пак настъпи едно униние всред нас. Но всяко чудо за три дни. След това пак бяхме изненадани с друга тревога. Две момчета по на 16 – 17 години, чирачета при разни занаятчии, по нареждане на комитета убиха близо до българската църква ръководителя на гръцкия комитет в Битоля. Едното сполучило да избяга, а другото, родом от Крушово, на име Миле, което после стана четник при войводата Алексо Демирхисарски, не му се отдало да избяга, скрило се под едно корито в двора на една къща. От съседните гъркомански къщи обаче го забелязали, предали го на полицията и веднага било осъдено на смърт. От съда го докараха в централния затвор и го затвориха в долапите (килии само за един човек) и чакаха утвърждаването на присъдата, за да го окачат и него на бесилото. Това хлапе, макар да знаеше какво го очаква, беше много спокойно. Пратихме му храна и цигари и един от нашите почна да го утешава. Дипломатическото тяло в Битоля, чрез каймакамина се застъпи пред валията за отменяване на смъртната присъда, понеже осъденият беше непълнолетен и валията уважи молбата, като смъртната присъда се замени с доживотен затвор. Веднага го изкараха от долапа и го докараха при нас. Това събитие беше истинско тържество не само за нас българите, но и турците се радваха, че се спаси това момче. По тоя случай, за неговото спасение от бесилката, падна голяма черпня с локум и кафе.

Най-лошото, от което се опасявахме, беше да не стане сбиване между затворниците от различните народности, от което можеше да има лоши последствия и затова бяхме винаги внимателни един към друг. Опасното беше, че повечето бяха осъдени за тежки престъпления и при най-малък повод – за една малка обида, можеше да се предизвика сбиване между всички затворници и да стане едно кръвопролитие, което можеше да костува живота на много хора. Такова сбиване е станало през 1905 г. между гръцки и турски затворници, при което са паднали 15 – 20 души убити. Насмалко остана да предизвика едно такова кръвопролитие един наш другар от нашия кауш. Той беше българин, циганин от Горни баир, осъден на 15 години като политически престъпник, на име Джаджа. Беше такъв фанатик, че не можеше да търпи турците. Все намръщен спрямо тях и ги предизвикваше. На няколко пъти му се правеха забележки за това, все не разбираше. Една вечер, когато всички си бяхме полегнали, той отишъл в нужника, където имаше една тенекия с вода за отмиване след отиване по нужда съгласно турския обичай, и нарочно се изходил в тенекията по голяма нужда. Един от турците, и то началник на кауша, Бесим, от прилепските села, на 25 години, осъден на 15 години, отива по нужда и като видял тая мръсотия, излезе пепелосан и почна да вика и се заканва на онзи, който извършил това кошунство. Аз и прилепският войвода Шакир, с когото едно до друго спяхме, се спотайвахме, като се преструвахме на заспали, но не бяхме спокойни, защото знаехме, че Джаджа е направил това. Заранта ни пуснаха да се поразходим. Аз се разхождах из двора с 2 – 3 от нашите момчета. Ненадейно пред мен се изпречи озверен Бесим ага и заканително ми каза: "Или ще намериш и посочиш лицето, което се подигра с нашата вяра, или кръв ще се лее." Като чуха тези заканителни думи на Бесим ага, веднага се образуваха два фронта: всички турци застанаха зад него, а всички българи около мене. Изненадан от неговата закана и като видях сгрупирани около мене всички наши момчета, му възразих, че няма никаква работа с мене, и ако има от нещо да е оплаче, да се отнесе до управлението на затвора. Той беше извън себе си от ярост, беше готов да ме удари, а това можеше да стане причина да се хванем турци и българи гуша за гуша. Но в това време се чу един глас: "Весим, дур, гел бурая" (Бесим, стой, ела тука). Това беше гласът на Лазо Виданов. От този глас Бесим веднага се сепна и отиде при него. Кой беше този Лазо Биданов, който с една дума можа да укроти този озверен турчин, който беше готов кръв да пролива? Лазо Биданов, родом от с. Зелениче, Леринско, виден селянин и ръководител на организацията в селото, беше надарен не само с външна красота, но и с природен и практичен ум. По сърце и душа той беше един истински благородник, осъден на вечен затвор, понеже при едно сражение с четата в с. Екшису била заловена архивата [...] Със своята тактичност и достойно държане, винаги спретнат и внимателен към всички, той беше си извоювал в затвора едно завидно положение между всички народности, особено между управлението на затвора и турците. Състоятелен човек, той беше щедър в черпенето на кафе, владееше добре гръцки и турски език, поради което и гръцките капитани го почитаха. Често пъти турците за много работи се отнасяха до него за съвет. Бесим ага отиде при него и той го заведе в неговата килия. А ние в двора чакахме нетърпеливо резултата. Подир един час извикаха и мене при тях. Там сварих видните турци, насядали и пиеха кафето си. Щом влезнах, станаха всички, поканиха ме да седна и ми поръчаха кафе. Учуден останах, когато видях укротен този озверен турчии, който преди малко се заканваше кръв да пролива, а сега почна да ми се извинява за постъпката си – бил много раздразнен от нежелателната случка. Той подозираше, че тази обида е дело на Джаджа и предложи да помолим директора на затвора да го премести от нашия кауш в други. Аз се съгласих на това и Джаджа бе преместен още същия ден. Така благодарение на Лазо Биданов, който със своя авторитет повлия на по-първите турци, се избягна едно кръвопролитие в затвора. Лазо Биданов сега го виждам кафеджия в София, но по характер не се е изменил и е запазил своето благородство.

След този инцидент пак настъпи едно спокойствие. Постепенно атмосферата почна да се смекчава. Мюфетишите (съдебните инспектори) на трита вилаета, наедно с прокурора, почнаха често да посещават затвора и да ни запитват дали има от нещо да сме недоволни. Между турците започна да се носи мълва, че се готвело някакъв преврат в управлението – щял да се въведе Шерията (турски религиозен закон), според който за всяка кражба ръката се отсича и др.

Великден прекарахме много весело. В затвора се донесоха червени яйца, агнета и козунаци. На първия ден в зори дойде един свещеник с дякона, облечени в пълно църковно одеяние, със Светите тайни, за да причестят затворниците. На всички донесоха по една свещ. Предупредени от вечерта, че ще дойде свещеник, ние всички бяхме приготвени за причастие. Когато дойде свещеникът, изкараха ни всички българи в градината, където тържествено при изпяване на Христос возкресе със запалени свещи се комкахме. След причастието пийнахме си и малко винце, донесено в едно буре. Трите дни на Великден бяхме свободни през деня, като вратите не бяха заключени, за да отпразнуваме празника и си правим визити един на друг. По тоя случай самият директор ни направи визита на първия ден. Настроението беше доста повишено и весело, по-младите юнаци извиха кръшни хора. Затворът гърмеше от народни и революционни песни, освен това затворът беше препълнен от посетители – всеки ден идваха познати и приятели да ни видят и то не с празни ръце. Тази спонтанна обич и това внимание на битолчани към нас още повече ни окуражаваше. След Великден бяхме изненадани от една сцена, която ни направи голямо впечатление. Директорът на затвора, придружен от няколко офицери, влезе в затвора, събра всички турци и ги покани да положат една клетва върху Корана и по тоя начин се помириха двата враждуващи турски лагера в затвора поради кръвнина. След клетвата всички се разцелуваха и седнаха в двора на рогозки да се черпят и веселят. По тоя случай, аз придружен от Евгения [п. Симеонов], [Иван] Нелчинов, Шакир и Лазо Биданов, от името на българите отидохме да ги поздравим. Тогава схванахме, че се готви да стане нещо особено в Турция. След известно време стана друго едно неочаквано събитие, което развълнува затворниците, особено нас българите. Беше пристигнала от България в Битоля г-жа Катина Ризова Петкова, заедно с двамата си синове, на гости при чича си Ване Ризов. Зетът на последния – Нуне Пенджурков, живеещ при тъста си, беше кръстник на моите деца. Поради тази роднинска връзка с чичо й станах близък на семейство Ризови, та когато бях в София през 1903 г., направих посещение и бях приет свойски. В началото на месец юли г-жа Петкова, придружена от г-жа Шумлянска, дошла в затвора и пожела да се види с мене – внимание, което не бях очаквал. Нейното появяване в затвора като жена на бивш министър произведе голям ефект между всички в затвора. Директорът наедно с целия персонал се раздвижиха, и слушам гласно да викат отвън. "Поп Тома, чъксън" (Да излезе поп Тома). По това време не очаквах някой да ме извика, затова бях много разхвърлен. Ключарят веднага дойде, отключи вратата и извика: "По-скоро излез, защото садързам караси булгаристандан беклер сени (Жената на българския министър те чака)." Излязох, придружен от Евгени п. Симеонов. Но вместо на определеното място, заградено с железни решетки, където ставаше свиждането на посетителите със затворниците, закараха ни вън в градината при шадравана, където чакаше г-жа Петкова. Това беше пръв случай – едно изключение да изкарат затворник, осъден на такова тежко наказание, на свиждане в градината, и то без да присъствува стража при разговора. Това, разбира се, беше акт на уважение към нея, жена на бивш министър. След обичайните поздрави г-жа Катина ми връчи няколко наполеона за бедните затворници. Като се върнах в кауша (килията), всички затворници се насъбраха около мене и почнаха да ме питат, за какво е дошла и какви новини има – интересуваха се дали това посещение няма да донесе някоя амнистия. Всъщност, в разговора ми с нея, такъв въпрос не се повдигна. От нейното посешение мойте акции се повдигнаха не само между затворниците, но и пред управлението на затвора, което от това посещение вероятно е останало с убеждението, че съм някоя важна птица.

[Previous] [Next]
[Back to Index]