Точно на 11 юли в зори градът се разтърси от топовни гърмежи. Всички останахме изненадани, защото не знаехме какво става. След един час се научихме, че се прогласява "Хуриетът" [21]. Турците, сигурно предупредени за това, още когато положиха клетва, веднага почнаха да връзват багажа си и да се бунтуват с викове да ги освободят. Отвориха портите и всички излезнахме вън на двора с вързани багажи. Но турците, всички осъдени за криминални престъпления, насилиха кордона от войска, и се измъкнаха от затвора, а пък нас, всички политически затворници, пак ни вкараха вътре. Този случай беше като повторна болест за всички ни. Не се мина два часа време, двама офицери ни освободиха, като същевременно ни подканиха да викаме "Яшасън хуриет, адалет, мусафет ве ватан," (Да живее свободата, равенството, братството и отечеството.) Ние всички викахме колкото ни глас държеше, само и само да се отскубнем от затвора. Около затвора се беше натрупало гражданството: мъже, жени и деца, които бяха дошли да посрещнат своите близки и приятели. Затворът остана празен, защото нито един човек не остана вътре.

Слабо ми е перото, за да опиша, как тогава цяла Битоля беше пияна от радост, Особено българското население, което даде толкова жертви и се бори най-много за свободата, беше просто в екстаз, уверено, че се тури край на робството и борбата. По улиците, локалите и кафенетата, навсякъде се слушаше музика, песни и веселия. Битолчани не оставиха на хотел никого от затворниците от провинцията, разквартируваха ги по къщите, нямаше къща без гости. Особено нощно време, когато по-рано в Битоля цареше мъртвило, сега имаше такова оживление по улиците, че човек не можеше да се размине. За запазване на реда вместо войници, както беше по-рано, патрулираха башибозуци – турци, придружени с по един стражар. Най-голямото движение беше край река Драгор и по Широк сокак. Първите вечери случайно се срещнах в едно кафене край р. Драгор с д-р Петко Пенчев, член на централния комитет. Той напълно беше убеден, че Хуриетът е истински, и като минаваше един патрул от доброволци турци, той възхитен пожела да ги почерпи с кафе, като им каза, че и във Франция такава свобода не е имало. А пък тоя патрул се състоеше от арестанти убийци, които младотурците бяха въоръжили. Аз просто се изсмях в себе си на неговата наивност. По нареждане на комитета на другия ден се събрахме в църковния двор всички затворници, за да се приготвим за манифестация. Дойде военна музика и на редици по двама със знаме пред нас обиколихме Широк сокак и се спряхме при Сарая (правителствения дом), където манифестирахме пред валията. След манифестацията, затворниците от провинцията ги разпуснаха, за да си отидат по домовете си. По желание на приятели аз останах да поседя в Битоля, въпреки че децата ми бяха в Кичево. Пък и не ми се напускаше хубавата и весела Битоля, която ме свързваше с толкова мили и скъпи спомени от миналото. Бях обект на голямо внимание във всяка битолска къща. Всички се бяхме вдетинили от радост. Развързахме кесиите си със спестени пари и се предадохме на гуляй и веселби. Бирарии, кръчми и кафенета бяха изпълнени с хора, не можеше да се узнае кой пие, кой плаща. Хората просто се надпреварваха да плащат. Разноските за дошлите от близките села и градове гости по гостилници и локали бяха на сметка на младотурския комитет. Най-много изпъкна пред младотурците в Битоля гимназиалният учител Светозар Добрев, родом от България, който през Европейската война падна убит на Каймак чалан. Той беше учител в гимназията през 1907 г., а преди приключването на годината бе уволнен от Екзархията по препоръка на управлението като човек свободолюбив. Когато получил уволнението в "интереса на службата", дойде да ни види в затвора и ни съобщи за неговото уволнение, като добави: "Благодарение, че не писали в интерес на службата да бъде обесен." Той като учител със своето отлично държание и крайни убеждения не се харесваше на организацията и не се ползуваше с нейното доверие. Щом се прогласи Хуриетът, тогава той прояви свойте дарби, своето ораторство и владеене на френски език като навсякъде, по локали и площади, държеше възторжени речи на същия език. Младотурците, особено офицерството, просто бяха омагъосани от него и тичаха подире му като пчели по мед, без да знаят, че той не е никакъв важен фактор в организацията. Въпреки това обаче, той като учител в българската гимназия, със своята интелигентност и ораторство изпъкна като важен фактор пред обществото в Битоля. Даже имало е случай, когато младотурските офицери, щом го намерят в някоя бирария, дигаха го на ръце и качен на масата той започва да държи речи, Неговият ум беше неизчерпаем резервоар от богати мисли и красиви фрази. По тоя начин той достойно представяше българското общество не само пред младотурците, но и пред другите нации.

Членовете на централния комитет Павел Христов и Петко Пенчев наистина бяха в града, но първият беше много скромен, пък и нямаше нужната подготовка и дарба публично да говори, и то пред офицери от генералния щаб, свършили в Германия, а вторият се държеше много тежко. Те стояха прикрити в града и водеха преговор с младотурците за предаване на четите. Ниязи бей от Ресен, облечен в четническа униформа (албанска носия), със своите четници, наречени федаи, сновеше из битолските улици и се перчеше с камшик в ръката. Още в първите дни на Хуриета, младотурците пожелаха да се срещнат с нелегалните борци, войводите и по-видните ръководители на нашата организация. Милан Митов като нелегален член на окръжния комитет тогава се намираше на почивка в Битоля – Баир махале, но не се яви пред младотурците, понеже положението още беше смътно и не беше известно какво става в другите вилаети. Но когато вече положението се изясни, предаването на бойците вече не можеше да се отлага, тъй като и на тях им беше дотегнало, а освен това [...] ресенски войвода беше излязъл с четата наяве. Реши се всички чети от окръга тържествено да влезнат в битоля с оръжието си – един вид като победители.

ТЪРЖЕСТВЕНО ПОСРЕЩАНЕ НА ЧЕТИТЕ

Посрещането на четите стана толкова тържествено, че надали Битоля друг път е видяла такова тържество. Посрещането стана с такива почести, каквито бяха се отдавали на една победоносна българска армия при влизането й в Македония. За сборен пункт на всички чети беше определено Цапари – Гявато, където всички войводи с четите си от окръга се събраха под шефството на Милан Матов, като окръжен войвода. Сборният пункт за гражданството за посрещане беше църквата "Света Богородица". Посрещането стана, доколкото си спомням, в съботен ден. Цялата чаршия без изключение беше затворена и всички граждани бяха облечени в празнично облекло. Към 2 часа следобед всички еснафски корпорации се явиха в църковния двор с хуриетски знамена от червен плат с месечина, а отгоре на върха кръст. Църковният двор беше гъмжило от хора. Всичко беше нагласено по заповед и програма на организацията. Когато дойде времето да потеглим за Девеани [...], част от Битоля, откъдето щяха да дойдат четите, всички се наредихме в редици по четирима. Редът се пазеше от наши полицаи със значки – червена лента на ръцете, и всички се подчиняваха на тия разпоредители. В това време пристигна и военната музика. Така образувано шествието начело с музиката, знамената и духовенството, а след тях и гражданството, потегли  стройни редици към Девеани, по шосето за Ресен и Охрид. Докато главата на шествието беше в Девеани – вън от града, опашката се намираше още в църковния двор, защото цялото българско население беше дошло да посреща своите освободители. В Девеани бяха дошли за посрещане освен юнкерите от Битолското военно училище, още и по една рота от всички видове оръжие: артилерия, кавалерия и пехота. Освен това имаше посрещачи и от турското население и от другите народности, дошли от любопитство да видят прочутите български комити, които навсякъде всяваха страх и трепет. Щом се даде знак, че четите наближават, гръмна военната музика. От името на града пристигна Кемал бей на кон в галоп и с букет в ръка посрещна [Милан] Матов с няколко приветствени думи. След това появиха се четите в стройни редици начело с едно траурно знаме с изписани върху него човешки череп върху две човешки кости на кръст. След него се носеше от двама четници, възседнали на бели коне, ликът на Дамета Груев, нарисуван на бяло платно. След тях вървеше Милан Матов на кон, въоръжен само с револвер и препасан с червена лента през рамената, а след него войводите по двама в пълно бойно въоръжение, всички на бели коне, последвани от четниците кавалеристи и пехотинци, наредени двама по двама с пушки на рамо. Щом се появиха четите, гръмогласно "Яшасън Хуриет" и "Ура-а-а!" процепи въздуха. Войсковите части, под командата на своите офицери, отдадоха военни почести и един залп от полската артилерия раздруса града. Шествието от Девеани потегли към града и спря пред вилаетското управление, където валията, придружен от своите сановници, слезна чак на входната врата и поздрави Матова с няколко приветствени думи. След това по широката улица обиколихме и пристигнахме в двора на църквата "Света Богородица". По-късно четите се разквартируваха по българските кнци. Гражданите се надпреварваха кой да вземе повече гости от четниците и войводите. На Матов с щаба му се определи за квартира къщата на Борис Крапчев – до самата църква, една голяма чорбаджийска къща, принадлежаща на Ризовци. Войводата Славчо Кирчев с няколко четници беше на квартира при видния търговец Петър Колев. Моят кум Наум Пенджерков, при когото беше на гости Катина Петкова, а също имаше и някои войводи, още през деня ми заръча да отида при него, но аз изклинчих и отидох на гости при Петър Попето за по-весело прекарване.

Българското население тогава в Битоля ликуваше, портите на къщите цяла нощ бяха отворени и хората постоянно сновяха по улиците от къща на къща, за да се виждат с войводите и четите, на които не можаха да им се нарадват.

Вечерях при Петър Попето и после обиколих няколко къщи. Всички турци, власи, арнаути, гъркомани и сърбомани гледаха на нас с ужасно завистливо око.

След вечеря заедно с някои обиколих няколко къщи за среща с четите.

На другия ден, особено по широката улица (Широк сокак), беше гъмжило от войводи и четници, смесени с турските четници на Ниази бей. Най-много печелеха локалите и фотографическите ателиета, едните едва смогваха да нагостят войводите, четниците и милиционерите, другите да ги снимат в разни пози, с разнообразни униформи.

След няколко дена пристигнаха откъм леринското шосе и гръцките андарти, наконтени с андартски униформи, с бели яки и напарфюмирани, като че ли отиват на парад. Но тяхното посрещане бледнееше пред нашето и не произведе никакъв ефект.

Веднага се образува конституционен клуб и първото решение беше да се купи печатница и да почне да се издава вестник. За тази цел еснафите с готовност предложиха значителни суми от своите каси. Клепалата по църквите, които дотогава подканваха богомолците към молитва, сега се замениха с камбани, което старата турска власт не допускаше да стане.

Докато се достави печатницата, почна да се издава вестник [...] [22], печатан в печатницата на книжаря Самарджиев в Солун.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

21. През юли 1908 г. от младотурската партия – комитет "Обединение и напредък", основан в края на ХIX в. като тайна организация, обединяваща противници на феодално-абсолютничния режим на султан Абдул Хамид. В комитета членуват представители на буржоазията, либерално настроени офицери, чиновници и хора със свободни професии. Главният център на младотурското движенне се намира в Париж, но постепенно се създават организации и в самата Турция. Младотурската революция заставя султана да възстанови конституцията от 1876 г. За известно време се установяват демократични права и свобода, но не след дълго младотурските ръководители възобновяват гнета и преследванията срещу нетурските народности. Това доведе до ново засилване на революционната борба и ускоряване избухването на Балканската война през 1912 г.

22. Вестникът е "Конституционна заря", орган на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), излиза два пъти седмично в Солун от август 1908 до януари 1909 г.