След посрещането на четите, аз бях се приготвил да си замина за Кичево с кираджийските коли, които всяка седмица идваха в Битоля, като пренасяха хора и стоки. Един ден преди заминаването ми пристигнаха в Битоля хуриетските кичевски чети (федаите), смесени с турци и българи начело с познатия на мен майор Али бей (Кел Али), началник в с. Прибилци и преместен през зимата за такъв в Кичево. С него беше и един офицер от кичевския гарнизон, Кямил ефенди, по народност албанец от гр. Дебър. Този офицер още преди да бъде убит войводата Пешо Радев през пролетта на 1907 г., дойде при мен в къщи с молба да му устроя една среща с Пеша, като ме уверяваше с "беса" – честна дума, че това му желание не е продиктувано от някакви лоши намерения, а просто от любопитство, и ме уверяваше, че е готов да отиде на срещата сам и без оръжие. Аз, разбира се, не се съгласих да изпълня неговото желание, като му казах, че нямам нищо общо с войводите. В случая не можах да се доверя на един турски офицер, защото, ако бях устроил тази среща, то значеше фактически да призная, че съм ръководител на организацията в Кичевско и да се хвана в клопката. Освен това по него време войводата Пешо беше станал легендарен в Кичевско и с името Пешо Паша, и като боева сила, а наглед беше един обикновен човек, ако се срещнеше с офицера, щеше да изгуби от обаянието си.

Офицерите, като ме видяха, задържаха ме да вървя наедно с тях в Кичево. Дадоха ми един добре оседлан офицерски кон и начело с четата – около 100 души и хуриетските знамена, потеглихме от Битоля на път за Крушово. Навсякъде из пътя, минавайки през селата край шосето, селяните ни посрещаха с гайди. Вечерта, наближавайки Крушово, под града бяхме посрещнати от населението със свирни, от което останах с убеждението, че младотурският комитет от Битоля телеграфически наредил да ни посрещнат. Наедно с офицерите бяхме поканени на обяд при най-богатите българи в тоя град. Офицерите бяха изненадани от богатия обяд и комфортната обстановка в къщата на тези българи. През Бушова чешма пристигнахме в голямото помашко село Пласница, където пренощувахме. Но това село гаче ли не беше засегнато от Хуриета – никой не ни посрещна и навсякъде цареше мъртвило. Това много смути офицерите. Оттам до Кичево ни оставаха само три часа път. На сутринта потеглихме и към обяд наближихме града. Гледката, която се откри пред нас, ни изненада. Градската градина (Милает бахчеси), една голяма поляна извън града, беше почерняла от народ. Почти цялото население – малко и голямо, начело с каймакамина, кадията и мюфтията и всички официални лица, беше излязло да ни посрещне с гайди, тъпани и зурли. Щом ни съгледаха, че идем откъм прилепското шосе, почнаха да викат: "Яшасън хуриет, яшасън поп Тома!" Аз схванах, че тази работа е нагласена от младотурския комитет. Слезнахме от конете и се започнаха нескончаеми прегръщания и целувки с каймакамина, ходжите и др. Казах няколко думи – това що ми беше наум за хуриета, после под ръка с офицерите и каймакамина, начело със знамената и тъпаните, отидохме в правителствения дом, като минахме през Варошката махала и чаршията, съпровождани от пушечни залпове, дадени от четите. От правителствения дом, съпроводен със същите почести, ме заведоха в къщи. В Кичево, подобно на Битоля, веднага се основа конституционен клуб. След една седмица се устроиха нови тържества по посрещането на районните чети.

Българското население в Кичево, което до Хуриета дълги години беше притиснато от властта и турското население, след това се почувствува свободно, особено когато видяха четите начело с войводите в пълно наряжение. Радостта беше неописуема и цялата нощ в християнските махали имаше движение, а в някои къщи се чуваха песни и гайди. Народът смяташе, че турската власт се замества от българска под покровигелството на въоръжени чети и милиция.

ТЪРЖЕСТВЕНО ОТПРА3НУВАН Е НА ХУРИЕТА В Д ЕБЪР

Албанците от Дебър и дебърско нямаха нужда от никакъв Хуриет, защото те винаги се ползуваха от безграничната свобода, без да бъдат обезпокоявани отникъде. Те не зачитаха законите на държавата – те не ги засягаха, не плащаха данъци, нито отбиваха военната си повинност и верноподаническите си чувства изразяваха само с това, че в джамиите споменаваха името на падишаха. Даже не допускаха при преброяването да бъдат вписвани имената им в гражданските списъци. Те се управляваха от главатари – старейшини, както във феодалната епоха. Главното препитание на болшинството от населението беше разбойничество и гавазлък. Пък и самата планинска местност им помагаше за това. Когато се вдигнеше голяма олелия от тези разбойничества, която намираше израз в чуждия печат, инспираторите на тези разбойнически банди – главатарите на Долни Дебър и дебърските бегове се събираха на конгрес в Дебър и съвместно взимаха решение за известно време да се преустановят тези разбойничества. А тези конгреси, наречени на дебърски [...], ставаха всякога пролетно време, когато добитъкът е още слаб и решението да не се краде траеше до есента. След това разбойническите банди отново плъзваха за нови подвизи из съседните околии: Охридска, Кичевска и Гостиварска, завличаха цели стада домашен добитък и каквото им падне на ръка и ги откарваха в Долни Дебър за зимовище.

Младотурците, за да докажат пред света, че в тази дива страна проникнала идеята за свобода, братство и равенство, устроиха тържествено отпразнуване на Хуриета в Дебър.

След излизането ми от затвора, поради тържествата в Битоля и Кичево, не бях си починал и се чувствувах много изморен, та бях решил да отида на почивка в манастира "Пречиста" за по-дълго време. Но неочаквано от Дебър, към края на месец юли, се получи телеграфическа покана до младотурския комитет в Кичево, за празненството да отидат в Дебър и кичевските чети. Това беше от значение, защото дебърчани не бяха виждали български комити, а само чували да се разправя за тях. Ръководството на дебърските села беше поверено на войводата на Горна Копачка – Кръстю, родом от Дебър.

Офицерите майор Али бей – председател на младотурския комитет в Кичево, и Кямил ефенди поканиха и мене да ги придружа. Аз обаче, без да им обещая, дадох уклончив отговор, под предлог че съм уморен. Всъщност главната причина, за да не се съглася да отида в Дебър начело на въоръжени сили, и то смесени – войска и чети, беше страхът ми от дядо Козма, който по това време се намираше в Дебър. Беше ми много неловко като духовно лице да се изтъпанча пред моя началник наедно с четите. Вън от туй, като познавах характера му, боях се да не ме среже като краставица и Хуриетът да ми излезе през носа.

Войводите Кръстю и Димитър Богев, научили се за моето решение, категорично ми заявиха, че и те няма да отидат, ако аз не ги придружа. Съображенията им затова бяха, че не могат да се разберат с офицерите, защото докато нашите войводи бяха с претенциите, че те са виновници за Хуриета, както и беше в действителност, младотурците бяха на противно мнение. Най-после аз се реших да отида и добре сторих, защото иначе пътьом щеше да се яви конфликт между двете страни.

Дадоха ми един офицерски кон и потеглихме от Кичево, изпратени от цялото гражданство със зурли и тъпани. Понеже нашите чети бяха малобройни – около 30 души, събра се милиция от селата на Горна и Долно Копачка, та станахме всичко 100 души – наравно с турската чета. Като минахме албанското село Другово и навлязохме в района на Горна Копачка, населението от всички села ни посрещна на пътя с гайди, букети и венци и всички бяха празнично облечени. Жените и момите обаче увенчаваха само нашите войводи и четници и им поднесоха букети. Това обстоятелство смути турските офицери и схванах, че им стана неприятно. Поради това аз изпаднах в едно неловко положение и дадох знак на населението да поднесат венци и цветя и на турските офицери и четници. Поднесоха цветя и на тях, и работата се малко позаглади, но то стана като "След дъжд качулка." Вечерта пренощувахме при изворите на река Велика, където ни се донесе храна в изобилие.

На другия ден сутринта потеглихме за Дебър през планината Яма, през която бях минал при завръщането ми от Дебър с малесореца Муфтар Док. Сега същата планина не ми се видя така страшна, както тогава, защото се придружавах от 100 юнаци, изпитани бойци в революцията. Те още напълно не вярваха на младотурците и страхувайки се да не им се устрои някой капан, пръснаха се във верига, докато минем опасното гнездо на албанските разбойници. Забелязах, че от тази постъпка на четниците стана малко неприятно на младотурците, но те сметнаха, че това се прави по стар навик. Щом минахме Яма и наближихме миячкото село Гаре, всичките селяни – мъже и жени, облечени в най-нови дрехи, бяха излезли да ни посрещнат начело с духовенството, облечено в църковни одежди, с икони, хоругви и кръстове в ръце, като че ли посрещат български победоносни войски. Офицерите, като видяха тази църковна процесия, стана им неприятно и цветът на лицето им се промени. Аз също изпаднах в едно деликатно положение, но като целувах иконата и се поздравих със свещениците, дадох им да разберат, че постъпката им е нетактична. Те се сетиха, свиха хоругвите и ги занесоха в църквата. После се научих, че те имали намерение с духовната процесия начело да ни заведат в църквата. Както и да е, мина и това без особен инцидент и след като ни нагостиха, изпроводиха ни извън селото. Недалеч от него срещнахме един духовен началник на турско теке на име Шех Алия, от голямото албанско село Заяс, Кичевско. Той се връщаше от Кусоврашките минерални бани. Офицерът забра и него да ни придружи до Дебър. Това сториха, за да имат и те духовно лице със себе си. Така продължихме пътя, като аз и шейхът вървяхме начело на четите. Като минахме моста на река Радика, спряхме се на почивка, да се почистим и спретнем. Офицерите съставили един план за реда, по който трябва да влезнем в града и ми го съобщиха. Според този план те, с тяхната чета, трябваше да вървят напред, а след тях нашите войводи и четници. Аз не одобрих този план, а войводите се възмутиха, понеже поставяше нашите чети на заден план, което беше унизително за нас. Затова предложих нашите и техните чети да вървят на успоредни редици едни до други, като те щяха да вървят начело на техните чети, а аз начело на нашите. Макар да не им хареса това мое предложение, те го възприеха малко неохотно.

[Previous] [Next]
[Back to Index]