7. КОРЕНИ И КЛОНИ НА КАРАКИРКОВИЯ РОД - РОДЪТ НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА
Пенка Чакалова-Генева
Пенка Чакалова-Генева
Родът ми по майчина и бащина линия води началото си от с. Доганхисар, Гърция, отстоящо на 27 км североизточно от Дедеагач. От книгата "Капитан Петко войвода" на Илчо Димитров е видно, че с. Доганхисар /Соколова крепост/ имало рядката щастлива участ да бъде основано от болярски семейства, избягали от гр. Велико Търново.
Не са далече от тази истина и спомените на вуйчо ми Добри Кирков Каракирков - психолог по професия /племенник на Капитан Петко/. Той си спомня разказа на далечен свой братовчед от Симеоновград, който му разказва, че с. Доганхисар е заселено от знатни болярски родове, дошли от Лозенград, Турция. Може да се предположи, че същите тези родове на знатни боляри са се заселили в Лозенград от Велико Търново и от там в Доганхисар.
Баща ми е от Чакаловия род, а майка ми от Каракирковия. Голям и клонест е родът на Каракирковци. Прославя го една негова клонка - Капитан Петко войвода.
Жива е родовата памет на тези два рода. Сестрата на майка ми Мария Киркова Бойчева, племенница на прославения войвода /дядо й Митрю и Капитан Петко са братя/, е живата история на рода ни. Родена през 1911 година в с. Султанкьой, Турция, тя е съхранила свежи спомените на родителите си, разказа на баба Стоя /братова жена
109
на прославения българин/ и спомените на старите хора. Самата тя е участничка в събитията, станали с беломорските българи през 1913-1920 година. Тази събирателна дейност съм осъществила благодарение и на баща ми Киро Кирев Чакалов, роден през 1913 година в с. Доганхисар, на леля ми Метра Кирева Кишкова /вече покойница, лека й пръст/, родена през 1896 година, също в с. Доганхисар. участничка в двете бягания от родното място - през 1913 и 1920 година, на вуйчовците ми Никола и Добри Каракиркови - племенници на прославения войвода. които живеят в Хасково, на леля ми Калина Недева - също племенница на войводата /покойница/, и на много, много тракийци, които ми разказаха автентични спомени за страданията си. На всички тях - благодаря!
Връщайки се мислено назад, спомените стигат до дядо Кирко - родоначалника на рода. Той бил силно мургав /кара - и от тука Каракирко/. До ден днешен по мъжка линия родът носи тази фамилия. Мисля си каква е тази сила на родовата боя от XVIII век га до днес, неподвластна на времето и мястото. Голяма част от потомците имаме мургав цвят на лицето си.
Коя е жената на дядо Кирко, родила му син на име Матьо, не се знае. Знае се, че Матьо кръщава сина си Кирко. подновява името на баща си. Кирко се оженва за Груда - мома от село Тахтаджик, Гърция. Те създават многолюдно семейство. Раждат им се 4 дъщери, а след тях 5-ма синове. Шестото дете в семейството е Капитан Петко войвода.
От двете Киркови дъщери Стана и Добра няма потомство, защото умират твърде млади, едва задомили се. Потомство няма и от двамата му синове - Матю и Стайко.
Матю бил красив на лице, сербез на снага и буен
110
по характер. Цанили го овчар в чифлика на Мехмед бей Кесаджи от село Бахшибей, Ференско. Честите му срещи с Ангел войвода изиграват голяма роля за изграждането на свободолюбивия му дух. Мечтае за избавление от турското иго и затова въздъхва с надежда, гледайки Мехмед бей на бял кон "Ех, кога ще дойде Дядо Иван и ние да пояздим бейския кон". Наклеветяват Матю пред чорбаджията и отмъщението не закъснява. Едва 19-годишен, през 1860 година, той е убит заедно с братовчед си Вълчо от наемници по Голяма Богородица, на път за село Доганхисар, посред нощ. Турците завличат труповете им до Марица и ги хвърлят в реката. В родното им село има събор. На мегдана се извива тракийско хоро, а Матю и Вълчо все не идват, за да поднесат подаръците на годениците си, както се пее в песента:
...на Ипсала са одили,
та купи Матю накупи
много ми много гиздилки
и по-много дребен армаган,
ем Вълки, Матю, ем Стани...
Вълка е годеницата на Матю, а Стана е неговата най-голяма сестра. Вълка играела на хорото, когато дочува шушукането: "Главникът й пие ода в Марица, а тя оро играе". Тя се пуска от хорото и "извива ясни глас'ве". Цялото село тръгва да търси убитите овчари. Момите от селото съчиняват песен, на която по-късно играят слядно /робско/ хоро:
Убави Матю и Вълчу
главени неженени...
111
...турска е пушка пукнала
удари Вълча в сърцето,
а Матя с ножа скълвали.
Това жестоко убийство подтиква по-малкият брат Петко, роден на 18 декември 1844 г., едва 17-годишен, да събере чета и да мъсти за брат и братовчед.
Посред нощ успява да влезе в добре охранявания харем на бея. Убива го, убива и сина му /преди това отравя злонравното куче-пазач/. Отмъщава за свидните жертви.
Оттук нататък започва борческият път на Петко Каракирков, път-легенда, път, който го извежда до пантеона на безсмъртието.
Разказът на леля Мария ме отвежда назад в годините, а образната й реч ме кара да си представя големия Доганхисарски мегдан с високите чинари и църковната камбанария, където като врани са се накачили турците с тюфеците си /дълги пушки/, за да дебнат да не влезе Петко с дружината си в селото си на ден на Великден. А хорото се извива на хорището. Момите пеят песента, съчинена от самия Петко, а той води хорото, преоблечен като каракачанци. "Каракачани" са и момците му на хорото. Слезнел ли в село по празниците, все искал тази песен да му пеят, неговата:
Събрали са се събрали
на Юсиренска механа:
Петко ми страшен войвода
с негова вярна дружина
да ядът, джанъм, да пият...
112
Хитром се Петко досеща защо на другите дават по една чаша, а на него по две. Вдига на крак дружината си, отиват в Мароня и бастисват /превземат/ чорбаджиите. Тук пада убит негов четник - Комню Карагьоз. Последната му молба и заръка към Петко е, когато отиде в село Доганхисар, да каже на годеницата му, че не е убит, а
Комню, Калино, остана
Мароня село да чува...
Било по време на руско-турската освободителна война. Баба Стоя била родителница /родилка/. Петко, брат му Стайко и още един четник идват в дома й. Петко поискал да влезе при нея, но тя му казала, че е лихуса. Родила момиченце, което кръстила на майка му - Груда, няма още 40 дена от раждането, затова не може да влезе при детето. Той й казал да вземе една огрипка /лопатка/ с жар, да я сложи на вратата, за да влезне. Така и направила братовата му жена. Петко влезнал, погалил детето и му оставил една сребърна пара. Парáта била с голям орел разперил криле. Тази Петкова сребърна пара се предава от поколение на поколение и стига до Керанка Делиева от Хасково, където се губят дирите й. На изпроводяк Петко взема три чифта навуща от грижа на баба Стоя, тъй като готови нямало, а баба Стоя "раздерала белия си гриж" /връхна женска вълнена дреха без копчета отпред/, дала му и три чифта цървули. Поискал й едни дисаги с хляб, но тя му казва, че не може да меси и пече, тъй като "пазела одаята", затова му ги напълнила с брашно.
Той напуща бащиния си дом и по думите му се вижда, че отива да посрещне Дядо Иван.
Веднъж Капитан Петко войвода отива при брат си
113
Митрю, който пасял бейското стадо овце в края на гората. Брат му вижда, че Петко носи един голям кюстек /часовник със синджир/. Попитал го откъде го е купил. Войводата му разказал за турската сватба, на която бил неканен сватбар, и за подаръка - кюстека. В Гюмюрджина имало сватба. За там отивали богати бейове от Фере. Петко ги спира. Нарежда им да свалят връхните си дрехи. По долни дрехи ги завързва за дърветата и оставя дружината си да ги пази без да им навреди. Той, Кичук /Малък Петко/ и още няколко негови юнаци обличат свалените дрехи, завиват големи чалми на главите си, качват се на двата файтона и заминават за сватбата. Там яли. пили и разузнали за намеренията на турците по отношение на четата на пантата Петко. На връщане от сватбата освобождават заложниците - турци да си отидат по домовете по долни дрехи с файтоните, а те в знак на благодарност, че са ги оставили живи, подаряват на войводата кюстека.
Пословична е честността на големия българин. Леля Мария не помни в кое село е станала случката, която баба й Стоя често разказвала, за да подчертае справедливия нрав на Петко.
На войводата се оплакват гюнделекчиите /надничарите/, че агата не им плаща за положения труд. Петко му отива на гости. Турчинът се разтреперил като го видял, но поръчал да му направят кафе. До кафето Петко не се докоснал, а поискал агата да му донесе всичките си пари. Петко ги разпределил на части - за надничарите, за черквата, която била "баттясана" /западнала/, за училището, за четата му и последната част - за самия турчин.
Агата не повярвал на очите си. Треперел от страх и бил готов да даде мило и драго, за да гр остави жив. Петко му наредил да впрегне файтона и с него да го изкара
114
извън селото. Когато и последната къща остава зад гърба му, Петко слиза от файтона. Обърнал конете и заръчал на турчина, докато си иде в къщи, назад да не се обръща. Така раздавал правосъдие закрилникът на онеправданите българи в поробена Тракия.
Като живо въгленче тлее споменът за него и в дома на Севда Димитрова Гиргинова от Димитровград. Войводата е чест гост в дома на дядо й чорбаджи Димо от Карачкьой, Гърция. Ето и нейният автентичен разказ:
"Дядо Димо бил богат човек. Имал многобройни стада от едър и дребен рогат добитък. Чираци обработвали нивите и пасяли животните му, а той се занимавал с търговия. Баба ми Гергина била мъжка жена - ербап и сърцата. Татко казваше, че на кръста си винаги носела калъчка. На дядо му викали Гиргинин Димо и от тука Гиргинови. Тя дала името на нашата фамилия. Затова друга фамилия с такова име няма. Родила 12 деца, от които само 6 остават живи. Баща ми е най-малкото й дете. Ако беше жив щеше да е на сто годили. Роден е през 1896 година в Карачкьой, Гърция.
Капитан Петко войвода бш на голяма почит в нашето семейство. Дядо Димо продоволствал четата му с месо, хляб, сирене, навуща и цървули. Удивлявал се от неговия ум и затова често казвал на татко: "Учи, за да станеш учен човек като Капитана".
Запомнила съм много интересен случай, който баща ми разказваше често. Баба Гиргина омесила хляб. Оставила го да втасва и повела разговор е Капитан Петко и мънък /малък/ Петко, които били дошли за провизии в дома й. Един от чираците идва запъхтян и казва, че по пътя за селото идва турска потеря. Баба веднага скроила план къде да ги скрие. Казала им да влезнат в пещта /селска
115
фурна за печене на хляб/. Затворила устата й с тенекия, а пред нея натрупала наръч дърва. Турците не подминали къщата на чорбаджи Димо. Влезнали в двора, но баба бързо ги изпратила, като сс извинила, ме дядо го няма. по търговия бил из Гюмюрджинско. Напълнила им торби със сирене и пастърма и ги изпроводила по живопо здраво. Хладнокръвието и този път не й изменило.
Двамата Петковци излезнали от пещта. Тя я опалила, опекла хляба, напълнила го в дисагите, а в торбите сложила цървули и навуща. На изпроводяк им заръчала пак да дойдат.
Най-малкият брат на войводата Стайко е деветото, последното дете на Груда и Кирко Каракиркови. От него също няма потомство, защото е убит от Сенклеровите пълчища преди да свие семейно огнище. Роден е през 1856 г. 17-годишен отива в четата на брат си Петко, участва в над 30 сражения по сведения на Борис Колев, изследовател на Капитан-Петковия род. Стайко имал лице моминско бяло и миловидно, а сърце юнашко. Моминското му лице послужило за осъществяване на хитър хайдушки план - предрешват го като булка и влизат в гр. Мароня за храма и облекло. Цели 6 години Стайко е неотлъчно до брат си. Пребродил е с него Източните и Средните Родопи. Участва в хайдушката му дружина, която по-късно се нарича Първа българо-родопска дружина "Защита" и действува в Чепеларе, Широка Лъка и Смолянско. Убит е през 1879 г. край с. Гълъбово. Пловдивско. Ливадите носят неговото име - Стайкови ливади, а паметната плоча напомня, че тук е оставил костите си за свободна България най-малкият син на Каракирковци - братът на Капитан Петко войвода - Стайко.
Тодора е второто дете на Каракирковото семейство.
116
Ражда се през 1835 г. Оженва се за Вълчо Карапеев. Раждат им се 3 деца.
Петра се ражда през 1837 г. Потомците й носят родовите имена Малакови и Бояджиеви.
Наследниците на Вълчо, осмото дете в семейството. живеят в Кърджали и носят фамилията Каракиркови.
Митрю, моят прадядо, се ражда през 1847 г. след Петко. Живее в бащината си къща заедно с жена си Стоя. Капитан Петко е чест гост в родния дом. Братовата му жена Стоя посреща и изпраща и войводата, и дружината му. Пере белите им хайдушки ризи, кърпи, дрехите и навущата им. Меси им хляб, покрива ги. Леля Мария разказва:
"Я помня бабината къща в Доганасър. Беше под Бърдцето. Ниска, малка къща. Викам на баба Стоя: "Бабо, ти викаш, че си крила срико /чичо/Петко. Къде си го крила в тая малка къщичка? " Пък тя вика: "А-а, бабин, голяма къща имахте, а най-беше /на два ката/, я гледай стената насрещу. " В същия двор има една стена на запад. Бъжета /кумина/ дет съ къдяла тая стена сиди така. Там беше, вика, анай, имайте и скривалище, дет криеше срико ти Петко джепанету под стълбището. Имаше и една пещ. Тя беше подмоль /отдолу изкопана малка избичка, пригодена за скривалшце/. Отгоре ляб печайме, а отдолу подмоль /скривалище/. Зададеше ли се личен ден се трепейме. Срико ти Петко се тогава дохудаше. Обичаше много песните и хората. Сербез беше. Дрехите му изпънати по снагата, а мустаците красяха лицето му. Еднъж донесе бели дрипи, гайтанлии и рече: "Невясто, да ги скриеш на тайно място" и я ги скрих. Сетне дойде и си ги зе. Скривалището под стълбището криеше и тази пушка дет даде на дяда ти Митря".
Леля Мария си спомня:
"Тая пушка щеше да ме
117
убие. Дядо Митрю я дава на татка. През 1923 г., вече в България, с. Малко Брягово, където се заселихме дудаше доган /сокол/, крадеше кокошките. Татко взе пушката да я почисти, за да е готова да го убие. Я държа братчето си Митрю в ръките и седя близо до татка. Не щеш ли пушката изгърмя в ръките му. Я паднай на земята с детето барабар. Тая пушка беше с голям масур – мартинка."
Помнят я и вуйчо Добри, и вуйчо Колю. Дядо Кирко я криел в сламата в плевнята си. След 09.09.1944 г. я предава на съвета. Каква е съдбата й по-нататък, не се знае.
Прадядо ми Митрю има трагична съдба. Той е жестоко изтезаван по турските конаци и зандани, за да предаде брат си Петко. В Одринския затвор му надяват на главата козинява торба, пълна с негасена вар. Чукали торбата, докато варта не изгорила зениците на очите му. Те побеляват, а той ослепява. Вече сляп посещава брат си Петко във Варна. Възхищава се на множеството пушки, пищови и ками, наредени до стените на Петковия дом. Дядо Митрю си поискал една пушка и един револвер, но Петко му рекъл: "Искай, брате, щу искаш, ама оръжието недей иска. Душата ми земи - пушката не. Тя ми е скъп спомен." Каква е съдбата на Петковото снаряжение, не знам. Леля Мария казва, че го "наляли" в кладенеца. По думите на Добри Каракирков единствената вещ, останала от Капитана е сабята, предадена в Бургаския музей от д-р Петър Драгулев. Тя била подарена на дядо му от Войводата.
През 1900 г. в Доганхисар пристига хабер от Рада, втората жена на Капитан Петко Войвода, че войводата е тежко болен. Слепият му брат Митрю и жена му Стоя идват
118
пеш до Варна, по думите на леля ми Петра Кишкова, но закъсняват. Капитан Петко Войвода е вече мъртъв и погребан във Варненските гробища. Покланят се на гроба му и поемат обратно пътя за Доганхисар, Гърция.
През 1920 г. 12 български семейства от Беломорска Тракия успяват да преминат границата на България и се заселват в с. Малко Брягово, община Маджарово. Между тях са: Стоя Чакалова /вдовица с 4 деца/ - семейството на баща ми, и Кирко Каракирков - семейството на майка ми. Прадядо ми Митрю и прабаба ми Стоя останали в Доганхисар. Гръцките власти събират немощните старци от селото и ги откарват в училището в Дедеагач, за да ги интернират на островите. Една седмица ги държат там. Дават им хляб със смелено стъкло вътре. Много стари хора умират още там, а дядо Митрю се връща в Доганхисар и умира в селото си. Баба Стоя с пампора идва в Хасково. Синът й Кирко я взема и откарва на село. Неговото семейство е голямо, затова тя живее при леля Добра, една от дъщерите си. Помня я: слаба, съсухрена, сляпа, облечена в черни доганхисарски дрехи - гриж, а на кръста с тънка подпаска /тесен тъкан пояс/. Почина през 1947 г. почти 100-годишна в Хасково. Леля Добра беше без потомство, защото децата й умират до 5-годишната си възраст, тя също почина в Хасково, почти на възрастта на майка си. По кургия приличаше много на нея - тънка и висока, подвижна.
Леля Груда, другата сестра на дядо Кирко, ражда 5 деца, които носят фамилните имена Делиеви, а потомците им - Делиеви и Педеви. Всички те живеят в Хасково.
На дядо Кирко и баба Парашкева им се раждат 11 деца. Остават живи 7 - две дъщери - Мария и Стоя /моята майка, лека й пръст/ и 5-има синове - Митрю, Вълчо,
119
Христо, Никола и Добри. Добри Каракирков - психолог по образование, е тясно свързан с тракийското движение в България. Той е заместник-председател на Съюза на тракийските дружества в България. На него и на брат му Никола баба им Стоя разказала, че първата жена на Капитан Петко била невярна жена, защото казала в конака, че през деня Петко е мирен орач и овчар, но през нощта е хайдутин. Петко решава да я изпита. Заколил една коза, сложил главата й в козинява торба, завързал я добре отгоре и заръчал да я скрие, защото вътре е главата на изедника Сейрекоолу. Тя не дочакала да се мръкне и отишла в конака. Разказала им за торбата. Турците арестували Петко, изправили го пред съда в Кешан. Той отричал, че е убил турчина. Жената предала торбата като доказателство за вината му. Каква била голямата изненада, когато вътре откриват козята глава. Съдът освобождава Петко, а той, уверен в невярността на невястата си, я напуща завинаги. Тя ражда син. Баба Стоя им разказва нещо покъртително. В яда си гъркинята хвърля първородният им син Георги в опалена пещ с думите: "Дано се затрие семето ти, дано". Коя е истината не зная, тъй като леля Мария разказва друго: "През 1939 г. синът на срико Петко - Георги, идва в България. Отива в Кърджали при Стайко, сина на срико Петко - Георги, идва в България. Отива в Кърджали при Стайко, сина на срико Вълчо. Искал му пари и търсел татковите си пари. Стайко му казал, че няма, защото имал само едно дюкянче, с което прехранвал семейството си". Това са последните сведения за сина на Капитана.
Със свободолюбив и непокорен дух са закърмени чадата на Каракирковия род. Дядо ми Кирко Митрев Каракирков е тясно свързан с национално-освободителните
120
борби на Тракия. Затова след Преображенското въстание е хвърлен в затвора - Такирдак, където излежава присъда от 2 години. Той е първият български кмет на с. Султанкьой, днес в пределите на Турция. В това село се главил овчар в семейството на чорбаджи Вълчо. Дядо Вълчо го харесва много и го оженва за дъщеря си Парашкева. Тук се ражда и първото им дете - леля Мария. Когато турците превземат селото през 1912 г., дядо успява да избяга в гората с "две джоби патроне", както казваше баба. Турците вземат много моми и млади невести за харемите си. Баба ми Парашкева също била в списъка заедно с братовчедка си, но успява да избяга. При прескачане на някакъв висок дувар /ограда/ пада и абортира второто си дете - момче, но отива в гората при дядо.
Дядо Кирко беше силно черен човек, не много висок на ръст. Роден е в къщата на чичо си Петко през 1882 г. в с. Доганхисар. От 1920 до 1951 година обработваше 40-те декара земя в с. Малко Брягово, с която е оземлен като бежанец, за да изхрани многолюдната си челяд. За ония години беше един от начетените мъже в селото. Помня го в минути на отмора с вестник в ръцете. През 1943 г. по жътвено време, дядо Кирко казва в дюкяна на Яно Кишков, че Русия ще победи Германия. Попитали го дали не го пише във вестниците. Той отговаря, че винаги чете между редовете. Кой го е наклеветил пред полицията сам той знаеше, но и дълго помнеше якия бой, който ял в с. Долни Главанак. От 1951 до смъртта си през 1960 г. живя в Хасково, препитавайки се заедно с баба от поборническата си пенсия.
През 1976 г. леля Калина Педева, племенницата на войводата, ми разказа следното:
"Дядо ти Кирко бил много умно дете. Срику Петко от Варна изпраща хабер от
121
Дуганхисар да изпратят дяда ти в България, за да го изучи. Вместо дядо ти, идва Кръстю Мармарев от с. Тахтаджик, Петков братовчед. Петко го е изучил и той става един от големите български финансисти. Бил е директор на банката в Пловдив. Оженва се за сестрината дъщеря на Рада. Раждат им се две момчета".
Леля Калина разказва за срещата си с тях във Варна. Тя и съпругът й търсили къщата на срику си Петко във Варна. Излезнал Кръстю Мармарев. Посрещнал ги много хубаво, след като разбрал, че тя е племенница на прочутия войвода. неговия осиновител.
По едно време дошли двамата му синове с файтон, в който били "впрегнати два коня като две невести". Краката им били вързани е бели навивки, за красота. Братята работели като чиновници във фабриката на баща си - янъ фабрика: за олио и сусам. Кръстю им казал е файтона да закарат гостите на вилата извън града. А вилата била не вила, а цял палат. Този е единствения контакт, установен с осиновения син на Капитан Петко войвода.
Вуйчо Добри се връща още по-назад в спомените, разказани му от баба му Стоя. В края на 80-те години на миналия век Петко и жена му Рада Кравкова посещават Тракия. Петко наема хотел в Дедеагач, в който оставя Рада, а той се губи 3-4 дена из Дедеагачкия вилает, за което има две версии: едната, че е търсил сина си, а другата - укритата каса на четата си. Догадка са книжата, които баба Стоя донася от Доганхисар в една торба: Може би са писма или ценни документи от девер й от Атина, когато е учил там, не се знае. Не се знае къде са и сега тези ценни документи. Може би са унищожени при изселването им от с. Малко Брягово в Хасково.
1912-1913 г. са паметни за населението от Беломорска
122
Тракия. Те носят много надежди за освобождението от турско иго и подлагат на тежки изпитания и разорение хората от този край. Това е време на погром, на гавра и унищожение на исконните българи по родните им места. Такава е и съдбата на Каракирковия и Чакаловия родове. В беди и избавления те винаги са заедно, защото са живеели в едно село, в една махала. Слушам касетофонния запис, който съм направила през 1986 г. на леля Метра Кишкова, сестра на баща ми, в Свиленград, за тези събития, за кой ли път. Гласът й потрепва не толкова от старческа немощ, а от мъчителните спомени, преживяни и изстрадани. Тя е родена на 11 ноември 1896 г., затова обичаше да казва: "Лели, аз съм човек от стария век". Почина на 9 септември 1989 г. на 93 години. На тази преклонна възраст паметта й беше свежа, а спомените ярки. незасенчени от несгодите и времето. Тя беше рядко сладкодумна. Мислите й прелитаха години назад, за да възкресят събития, станали по ония места в родния й край, където е преминало детството и моминството й, а очите й се пълнеха със сълзи. Преглъщаше ги и разказваше, разказваше. Разказваше и отново преживяваше малкото радости и многото скърби:
"През 1912 г., октомври, рекая България пристига. Дойдая в Доганхисър българето, конна артилерия. Кат видея хората уйници български, всички тичат, всичките ги здраоат. Дъжд ги на път наваляло, намокрили съ. Разпръсная ги по къщите. Майка пребера трима души. Иссушийме ги, наранийме ги, мъжките колят добитък, жен'те лябве печат да гостят вуйската".
Слушала съм я. Слушам я и сега, седем години след като тя не е вече между нас, и винаги се наслаждавам на красотата на словото й. Впечатлява ме образният й доганхисарски език, неповторимата му стилистична
123
постройка и лексикалното богатство на изказа й.
Радостта им не била за дълго. Дванадесетхилядна турска армия се оттегля от Кърджали и през прохода Маказа поема пътя през Гюмюрджина. Доганхисар, Дедеагач и Фере за Турция. Това е времето април-май на 1913 г. Откъдето минава, жив човек не оставя след себе си. Граби, безчинства, опожарява всичко по пътя си.Ххората от селата Щапчи, Мархамли, Голям и Малък Дервент, Манастир. Съчанли и др., общо 12 на брой, се събират в село Доганхисар. Повече от три месеца продължава това прииждане на бежанците. Изпълва се селото, изпълва се и Доганхисарският балкан. Народният защитник Димитър Маджаров, заедно с момчетата си, закриля това население. След като вижда, че всички околни села са опожарени, стига до извода, че турците няма да подминат и Доганхисар. Решава населението да отиде в Дедеагач, за да потърси помощ от консулите.
Още щом напускат селото, турците влизат в него и го подпалват. Извиват се огнени езици чак до небето.
"Първом запалия водната мелница на реката. Едни пламене се издигая, сега пред очите ми стоят. Сетне и къщите. Старци дето останая - изтрепая ги. На Маджара убия три момчета. Веке не знам от българия ли бяя или от наште села",
спомня си леля Петра. Изгоряла е и тяхната къща, затова когато след време се връщат в родното село, измазват една плевня, оцеляла по чудо, където се ражда баща ни. Кръщават го на името на баща му, Киро, защото се родил 5 месеца след смъртта му. Опожарена е и къщата на Каракирковци. От нея остава да стърчи само една опушена стена, където е била баджата /камина/, за която по-горе разказва леля Мария.
Дядо Сарджо събрал 18 деца, изоставени в гората
124
от бягащите майки и бащи. Гледал ги в къшлата /кошара извън селото/ си, варял им кашичка, за да оцелеят. Турските пълчища не пожалили и тях. Избили ги до едно. До малките детски трупчета бива убит и дядо Сарджо. Жени раждали по път и хвърляли децата си в трънките, за да не ги издадат с плача си. Моми и млади невести чернили лицата си, завързвали се с черни забрадки, за да прикрият младостта си. Жестокостите са безгранични.
"Дедеагач, пренъщийме в един камилски ан /хан/. Дойдая гърците на другия ден и с камшите ни изгония, закарая ни в турските казарми. На един дюшек от слама турия по 5-6 души. Народът много, чувяк до чувяк, ни можеш да седнеш, ни можеш да легнеш. Плачат тия дечинки. Три седмици ни държая там."
Гърците ги предават на турците. Предаването става на площада, ей така, без официалности. Просто чичо Стамо Чакалов, брат на дядо ми чува гръцкия комендант да казва на турския: "Досега ги пазехме ние, сега те са ваши. Където искате, там ги карайте," и те повеждат 7-километровата върволица от хора от Дедеагач за Фере. Двадесет и трихилядното множество е обречено на гибел, голяма част натоварват на гемии и фериботи. Заселват ги на островите в Мала Азия. Друга част издавят в Бяло море. Пътят е тежък. Конвоиращите турци - жестоки, но Стамо Чакалов успява да избяга от конвоя. Скрива се под моста на доганхисарската река, която се влива в Бяло море. Повече от час лази по корем, за да отиде при Димитър Маджаров в с. Дервент. Затова в песента се пее:
Стамо от пътя избяга
и при Маджара отиде.
Той го посреща е думите: "Какъв абер ми носиш, Стамо?" той му отговаря, че аберът е лош, защото народът
125
е до Фере: "Дяца плачат, като ягънца блеят." Маджаров събира четата си и потегля за Фере. Вдига бинокъла и вижда безнадеждното положение на бежанците. Дава заповед да се стреля. Стрелят с оръдието, което имали и скъсват понтонния мост, направен от гемии, събрани от Свиленград, до Дедеагач. Енвер паша се уплашил и вдигнал белия байрак. Помислил, че стреля българска редовна армия. Заплаква и казва: "Не ме е яд, че се предадох не на българска армия, а на башибозук." Един кавалерийски ескадрон от харманлийския полк по-късно подкарва пленниците към харманлийските казарми. Турските власти откупуват само офицерите си, разказва бай Петко Каваков. След като разкъсват кордона при Фере, пленяват турската войска, Димитър Маджаров и Руси Славов предлагат на бягащите българи да ги преведат през Балкана за България. Една част остават в Доганхисарския Балкан, в местността Армаганът. Тук остават и семействата на моите родители - родовете Каракиркови и Чакалови. Останалите 20-21 хиляди души поверяват съдбата си на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Тръгват за България, охранявани от момчетата им. Пътят ги извежда до село Ятаджик /Маджарово/, там където само на хвърлей място е бленуваната земя - свободна България.
Река Арда дели двете Българии - свободната и поробената. На десния й бряг, там където малкото деренце се влива в р. Арда, се разиграва голямата трагедия, защото турците от засада започват невиждана сеч. Тела на жени, деца и старци се стелят по земята. Кръвта им напоява изгорелите от есенното слънце урви и поляни, влива се в голямата река, за да продължи да разнася мъката българска чак до Бяло море. Годината е 1913-та. Четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов успяват да преведат
126
около 19000 души на другия бряг. Те са спасени. Реката вече ги дели от смъртга. Затова в знак на признателност днес малкият миньорски град носи името на големия българин Димитър Маджаров - Маджарово.
Кои от потомците на Каракирковия род са се къпали в кървавата баня, не знам.
А тези, които остават на Армагана, в Дедеагачкия Балкан, се връщат по родните си места. Селата им са сринати със земята. Затова търсят подслон в оцелелите турски села. Отиват в Кашлакьой. През 1920 г. тръгват за България. Баща ми е на 7 години, а майка ми - на 10 месеца. Пътят е много тежък. "По нощите" вървят, а през деня се крият в гората. А тя, гората, е пълна е такива като тях. Деца пищят. Болни старци остават да умрат в родния си балкан. Несретна бежанска участ, която разпръсна като пилци народа на Беломорска Тракия. С куцото магаре, натоварено с най-необходимото за оцеляване по пътя, стигат до село Кочаш, Маджаровско. Преминават с каик р. Арда и стигат до с. Бориславци. Настаняват се в 12 напуснати каракачански колиби, а през есента се заселват в с. Малко Брягово. Трудностите по пътя делят с още 10 семейства от Беломорието.
Местното население приема радушно бежанските семейства.
Приютява ги в домовете и плевните си. Подпомага ги с храна и земеделски инвентар. И те оцеляват. Как оцеляват другите потомци на Каракирковия род, не зная. Съдбата ги попилява из цяла България, за да разнасят славата на легендарния Петко Кирков Каракирков - Капитан Петко войвода - безсмъртна клонка от рода ни.
Написах тези спомени, събирани зрънце по зрънце, с ясното съзнание, че не съм изчерпила напълно темата.
127
Постарах се да пробудя духа на Капитан-Петковия род за преосмисляне на историческата правда и допълване празнотите в житието на Каракирковия род.
Каракирковият род - Родът на Капитан Петко войвода