Въ вестника "Литературная Русия" бр. 50 отъ 15 Декември 1995 г. подъ заглавие "Няколко думи за руското влияние въ България" и "Подъ знамето на духовностъта", публикувани презъ 1926 година въ България, се разкрива ролята на Русия въ процеса на българското възраждане.

Въ първата статия отъ Боянъ Пеневъ се отбелязва, че "не единъ отъ наблюдателит на нашия духовенъ живот подчертаваха, че ние сме задължени на Русия въ своето развитие. Какво щеше да преставлява нашата литература без руското влияние?

Във втората статия отъ Владимиръ Василевъ също се констатира факта, че "Руската култура за насъ - това е преди всичко руската литература. Духовнит стремежи на цели три поколения се родиха подъ нейното влияние. Той лежи въ основата на нашето художествено съзнание и беше първиятъ образецъ на великото искуство отворено за насъ. "И двамата българи отбелязватъ и някой негативни страни на това влияние - руската инертностъ," необятната руска душа крие въ себе си небеса и бездни. Пеневъ подчертава също отсъствие на практичния разум у русняцит и въздействието на рускиятъ социаленъ утопизъмъ върху българит. Този утопизъмъ доведе България до една отъ най-тежкит социални катастрофи, който сега преживява. Още Георги Раковски каза, че руското робство е по страшно отъ турското.

Съ какво тези публикации предизвикаха тази кратка изповедъ? Колкото и да сме против комунистит, интернационалистит, сега, следъ краха на комунизма нищо не може да вдъхнови, подкрепи човека, който остана, безъ идеология, безъ вяра освенъ националното, връщане къмъ първоизточниците.

Величието на единъ народъ е подвластно само на единъ критерий - степента на неговиятъ приносъ въ общочовешката култура. Такива неголеми по брой народи, но велики по своето историческо минало като, гърци, еврей, немци, българи и други, създадоха цели цивилизаций. Обаче и двамата българи нито една ума не споменават отъ къде са изворит за такова издигане на руската култура и литература. Нито една дума за България - като юлка на славянската цивилизация няма и отъ редакцията на посочениятъ вестникъ.

Макаръ, че това е известно и признато отъ световната наука, отъ цялото човечество въ съветскиятъ периодъ само 2 академика Н. С. Державин и Л. С. Лихачовъ имаха смелостъта да посочатъ истината. На 28 ноември 1996 година Лихачовъ навърши 90-браво. Останаха верни на историческата правда.

БЪЛГАРИЯ Е МАЙКАТА НА СЛАВЯНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Началото на българскиятъ родъ, на българската цивилизация е СЛОВОТО. Това не е приказка или измислица, а истина със свое минало, със своя вечностъ. Въ славянскиятъ святъ и въ България до края не разбраха смисъла и значението на акта на превръщането " на силното и непокорно българско племе" въ православни християни. А благодарение на този актъ България влезе въ историята, въ съвремената Европейска история.

Доста често като се разглежда процеса на създаването на старобългарската писменостъ и литература само като проява на културната воля, която беше наложена отъ просветените дворцови владетели надъ малцинството, надъ простит хора, се изпуска онзи фактъ, че грамотностъта не се явява terra incognita, а е достъпна на доста хора.

Тукъ се изпуска нещо много важно - презъ среднит векове езикът не беше просто комуникативно средство - а преди всичко съ реалностъ - святостъ. Той е отъ Господъ и богудуховенъ. И въ този смисълъ, тъй наречената триезична догма, не е нещо случайно и не е породена само отъ политическит интереси. Тя се вписва въ представит като съзнание на равноправие, непоклатимостъ, вечностъ на света, триезичната догма - ИПОСТАСЪ.

За Европа, за целия святъ, четириезичната ИПОСТАСЪ се превръща, благодарение на признанието на старобългарския езикъ, въ четириезична - това е фактъ от огромно значение. Този езикъ се превръща въ ЛИТУРГИЧЕНЪ, става неразделна частъ отъ новата цивилизация - славянската. И във връзка съ това, че България се явява люлка на тази цивилизация, ние можемъ да я наречемъ " МАЙКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ."

Няма никакво съмнение въ това, че най-съвършенната азбука, която Русия започна да използва отъ 10-тия векъ - Кирилицата, беше създадена въ България и отъ тамъ беше пренесена въ Русия. Въ Преславъ Йоанъ Екзархъ, малка точка на земята, на земния ликъ, която се превърна въ плодоносно зърно за всички славяни - отъ различни поколения и различни места въвъ времето и пространството... Усещашъ удивително състояние, когато започнеш отъ нашето време и прониквашъ въ дълбочината на вековет, се връщашъ назадъ на хиляда години и стигашъ въ Х-ти векъ. И усещашъ; ето отъ това място всичко се започна.. Тукъ е началото" Д. Лихачовъ.

Другиятъ руски академикъ Никола Державинъ писа още отъ предвоеннит годиии, че "ПЪРВА ТА СЛАВЯНСКА ДЪРЖАВА, КЪДЕТО СЕ ЗАРОДИ ПИСМЕНОСТЪТА НА БЪЛГАРО -СЛАВЯНСКИ ЕЗИКЪ, БЪЛГАРИЯ СЕ ЯВЯВА НАЙ ВАЖНИЯТЪ ИЗВОРЪ, НА ОСНОВА НА КОЯТО ВЪЗНИКНА И ПЪРВАТА ЛИТЕРА ТУРА. У НАЙ БЛИЗКИТЕ СЪСЕДИ НА БЪЛГАРИЯ - РУСИЯ И СЪРБИЯ. БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТОВА, ЧЕ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА, ЧИЙТО РАЗЦВЕТЪ СЪВПАДА СЪ ВРЕМЕТО НА ЦАРЪ СИМЕОНЪ, ДАДЕ НА РУСИЯ, НА РУСКИЯ НАРОДЪ ЛИТЕРАТУРЕНЪ ЕЗИКЪ И ЧЕТМО, КОИТО БЕХА ТАКА НЕОБХОДИМИ ЗА КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНИТЕ ЦЕЛИ ВЪ ОНОВА ВРЕМЕ."

Епохата на царъ Симеонъ и неговиятъ кръгъ, Св. Кирилъ и Св. Методи, Св. Климентъ Охридски, Св. Наумъ Охридски, Епископъ Преславски, Иоанъ Екзархъ, Черноризецъ Храбъръ, Григорий Презвитеръ и други - дава представа за невероятния взривъ, за еманацията на Същиятъ академикъ напомня, че ние не трябва да забравяме и втората страница на този процесъ - приноса на Русия и руската култура въвъ възраждаието на България презъ 19-ти и 20-ти векове, е българския гений.

Но по важното е друго - Златниятъ векъ на царъ Симеонъ, който освенъ че превръща България въ културен център на нова цивилизация, но и приобщава къмъ тази цивилизация и всичкит славяни". Именно за това, че тя е майка на славянската цивилизация тя се превръща въ културния законодателъ на целия славянски святъ.

Презъ 893 г. - пише Симеонъ Радевъ, - за няколко стотици години до Западна Европа - Преславския велики народенъ съборъ - издигна въ рангъ на литературенъ, църковенъ говоримъ езикъ СТАРОБЪЛГАРСКИЯ.

Въ своята книга "Предизвикана изповедъ", българскиятъ дипломатъ професоръ Симеонъ Радевъ (София 1995.) отбелязва, че "България се явява люлка на най-плодотворната, най хуманата и най-продължителиата въ историята на човечеството революция. Въ основата и началото на тази революция, която съ неотслабващи темпове се продължава и въ наши дни, стой Кирило-Методиевото дело, което преди всичко възтържествува въ България".

Този фактъ дава основание да разглеждаме България като идеологически и културенъ центъръ на славянския йокуменъ. Въ столицата на България - Преславъ беше създадена българската политическа идеология. И тя не е повторение или копиране на византийската, както някой твърдятъ.. база на нейната самостоятелностъ се явява езика. Той, езикът е синонимъ на народностъта, нейната главна отличителна черта, която изпълнява функции на етническото определение. Както и всяка неголяма цивилизация и българската обладава съ духа на месиянство, на паломничество (надж). Това е една отъ характернит черти на всяка културна инвазия. Напомнямъ за това, за да отбележа месиянскит (мисионерскит) усилия на десетки български книжовници, който срещаме въ целия славянски свтъ. Достатъчно е да споменемъ, че само Киприянъ, който беше Московски и на цяла Русия митрополитъ 30 години - отъ 1376 до 1406 година.

Презъ единадести вкъ при царъ Иванъ-Александъръ се оформи българската концепция, че само България и преди всичко нейната столица требва да станатъ трети Римъ. Това беше предопределено отъ хода на историческото и развитие и обусловено отъ падането на Цариградъ подъ влстъта на турцит (латинит) презъ 1204 година. През втората половина на 11-ти вкъ начело на българската Патриаршия стана великия Евтимий, който превърна Търново въ български всеславянски Йерусалимъ.

Въ този смисълъ средневековнит българи завършватъ своя държавенъ животъ. Вместо трети Римъ идва Апокалипса презъ 1393 година. България е забравена. Цариградската идея за славянската вселеностъ преминава въ Москва, която доста силно е оцветена съ руския, славянски мистицизъмъ.

Тукъ вече има място и геополитическия стремежъ на Русия къмъ проливит и изтласкването, изгонването на турцит, който незаконно владеятъ прадревното наследство.

Едва презъ последнит 10 години Русия се освободи или се отрече отъ византийския миражъ и отъ комунистическите нападки към целиятъ святъ и сега се стреми да открие коренит, да се върне къмъ майката-цивилизация. Нали знаемъ, че апогея на всяка култура е религията. А културата внася смисълъ въ живота на народит, на човека.

От научнит трудовъ на академикъ

Д.С. Лихачовъ виждаме, че създадената презъ 11-ти векъ въ България Търновска литературна школа, начело съ великия Патриархъ Ефтимий е оказвала могъщо влияние за разцъвтяването на руската и други славянски литератури чакъ до А. С. Пушкинъ. Като изучаваше руската средновековна литература Д. С. Лихачовъ установи, че своя разцвтет тя дължи на Търновската литературна школа.

Презъ 1979 година Д. С. Лихачовъ първи въ света беше удостоенъ съ българската Международна награда "Свети Свети Кирил и Методий".

Въ Съветска Русия на 24 Май 1990 година въ връзка с освещаването на паметника на Свети Кирилъ и Свети Методи въ градъ Мурманскъ (подаръкъ на България) вестникъ "Правда'', който много рядко казваше истината, нарече Свети Кирилъ и Свети Методи българи. Почти никой отъ бившия Съюзъ няма представа за ролята на България - като люлка на славянската цивилизация.

Презъ 1829 година великиятъ руски ученъ Юрий Ивановичъ Венелинъ писа: "Още по непростимо е за насъ да забравимъ българит, отъ ръцет на който сме получили кръщение, който с ни научили да пишемъ и четемъ, на чийто природенъ езикъ повечето отъ насъ ся писали до времето на Ломоносовъ и чиято люлка е неделимо свързана съ люлката на руския народъ".

На насъ българит ни остава едно утешение въ наши дни, че ние оплодотворихме славянския миръ (иокуменъ.) Добре, че това сега се осъзнава и се разбира. Жалко, че на малко, много малко хора, защото....

Утопизмът така е присъщъ на социалното реформаторство - няаолко е неизменна стабилностъта на индивидуалната психика. А тази стабилностъ е още по яка ако я приложимъ отъ индивидуално неосъзнатото, на колективно неосъзнатото.

Професоръ, Докторъ на историческите науки отъ университета въ Одеса.
Михайлъ Диханъ

Ноемврий 1996 година.

[Previous] [Next]
[Back to Index]