Писмените паметници, дошли до нас от далечното минало не чрез преписи, а направо, непосредствено, са предмет на специална наука, наречена „епиграфика”, според гръцката дума за надпис „епиграфе”. От самото название се вижда, че се отнася за текст, написан на твърд или мек материал, като камък, метал, предмети от печена глина (тухли, съдове и др.), а също дърво, восъчни плочки, папирус, пергамент и пр., т. е. върху всякакъв вид материя, годна за писане в далечните времена. Епиграфиката обаче в тесен смисъл на думата се занимава предимно е написаното на твърд материал, като камък и пр. Написаното на папирус е предмет на друга наука, наречена „папирология”. Това се дължи не само на писмения материал — папирус, но преди всичко на ръкописното писмо, с което са написани, на мястото, гдето се откриват — Египет, на характера на съдържанието им и свързването им с определени исторически епохи. С надписите върху монети, оловни печати, медальони и други подобни се занимават пак специални науки: с монетите — нумизматиката, а с оловните печати — сфрагистиката, които имат свои проблеми, методи и т. н. Всички тези науки все пак имат много общи неща помежду си извън писмото, което външно ги обединява. По същина те са сборни или комплексни науки. От една страна, те са помощни науки на историята, на гръцкото или латинското езикознание, на религията, на историята, на палеографията, на правните обичаи и на разни държавни и обществени институции и т.н., но, от друга страна, споменатите научни дисциплини са помощни науки на епиграфиката, папирологията, нумизматиката, сфрагистиката и пр. Основното условие за успешно и плодотворно занимание с епиграфиката е преди всичко отличното знаене на гръцки и латински език и доброто познаване на палеографията, историята, на различните държавни институции и т. н. Погрешно е да се мисли,
9
че само с преписването на даден надпис, колкото и добър да е преписът, и неговото отпечатване, работата по издаването му е свършена.
За правилното разбиране и тълкуване на даден надпис е необходимо преди всичко: 1) точен препис, 2) правилно разчитане, 3) правилно езиково, т.. е. граматично разбиране и 4) правилното му поставяне в неговата историческа обстановка. Разбира се, към това се прибавят ред други изисквания, на които тук не ще се спираме.
Правилното разчитане на надписа зависи от правилното разчленяване нли отделяне на думите една от друга. Почти без изключение отделните думи в надписите са издълбани не разделени с малки разстояния, както е сега, а свързани една с друга в непрекъсната редица, така наречената скриптура кантинуата. При много надписи това е съществено затруднение дори за опитни епиграфи. Особена спънка в това отношение представляват непознатите местни названия, лични имена, титли и пр. Тук голяма роля играе способността на епиграфа да отгатва или да се досеща, накратко — интуицията. Добър пример за неправилно разчленяване е изразът КАНАСЮБИГИОМУРТАГ, с който започват много прабългарски надписи. Кое е правилното разделяне на това съчетание от букви? Името ОМУРТАГ се отделя лесно от общото цяло, понеже е добре известно. Останалите букви допускат най-различни разчленения. Карел и Херменгилд Шкорпилови [1], първите издатели на някои прабългарски надписи, са ги разделили на КАНАС и ЮБИГИ. Те са имали предвид известната тюркска владетелска титла КАН, а -АС са взели за гръцко окончание, понеже много гръцки думи завършват на -С. Но какво значи в такъв случай ЮБИГИ. Според В. Томашек [2] това е епитет със значение може би „възвишен”, „славен”, който прилича на подобни кумански думи. Това тълкуване беше възприето от всички, които са се занимавали с нашите надписи.
Горният израз представя очевидно домашната титла на български владетел. В тюркските езици, кьм които принадлежи прабългарският език, не се прави строго разграничение между прилагателно и съществително. Една и съща дума може да има и двете значения според мястото в словореда. Думите, които са употребени като прилагателни или имат предимно това значение, стоят на първо място. Т. е. пред съществителното, както е на български, напр.
10
Ч е р н о м о р е, на османо-турски К а р а д е н и з или умен човек — а к а л и а д а м, също на старотюркски б и л г е к а г а н — „мъдрият каган” и на прабългарски ичиргу боил — „вътрешен боил”. Следователно мястото на ЮБИГИ, ако беше прилагателно, би противоречило на тюркския начин на изказване, а това ясно показва, че нито тълкуването, нито разчленяването на горния сложен израз е било правилно. Освен това в прабългарските надписи първият член на сложните български титли няма гръцкото окончание -С, напр. боила капхан или кана боила колобър. Ето защо, както показва вторият пример, буквата С не принадлежи към КАНА, а трябва да се причисли към ЮБИГИ, т. е. втората дума е гласяла СЮБИГИ или целият израз кана сюбиги. За значението на този израз ще говорим по-нататък. Нека приведем още два примера от нашите надписи. Във всички възпоменателни или надгробни надписи от времето на Омуртаг името на лицето, в чиято памет е издълбан известен надпис, започва с О-, напр. ОКОРСИС, ОТУРДАЧИС и пр. До неотдавна се приемаше, че това О принадлежи към началото на съответното лично име. Оказа се обаче, че то е всъщност гръцкият член за мъжки род при лични имена и че напр. буквеното съчетание ОКОРСИС трябва да се раздели на О и Корсис. Следователно името гласи Корсис, а не Окорсис. Причината за тази грешка се дължи на обстоятелството, че въпросните лични имена се срещат за пръв път и тяхната точна форма е неизвестна. В Мадарския надпис горе, пред коня, се намира буквеното съчетание ИСТЕСА . . . , което Г. Фехер [3] четеше и допълни като ИСТЕСАМЕНОС, т. е. на гръцки „поставеният (от бога)”. На скалата се чете почти ясно ИСТЕСАЛОНИКИН, което трябва да се раздели на ИС ТЕСАЛОНИКИН, т.” е. „в Солун”. Очевидно написаното в надписите трябва да бъде преди всичко правилно разчленено и прочетено.
Второто, не по-малко важно условие за правилното разчитане и разбиране на надписите е безупречното познаване на гръцки и латински език. То е и условие, без което е невъзможно да се допълнят правилно малки или по-големи загубени или заличени места в надписите. Такива места или отделни думи са за епиграфа същински кръстословици. Едно допълване е само тогава вярно или вероятно, ако то е граматично правилно и не противоречи на духа на съответния език. То трябва да бъде безупречно
11
не само в граматично отношение, но и по отношение на диалекта, ако се касае за надписи на диалект, и по отношение на историческия развой на езика, когато се касае за надписи от различни епохи. Пренебрегването на тези основни правила води към неправилно четене и раз» биране на съдържанието на надписите, а оттам и към неправилно тълкуване. Това се вижда добре от следните два примера. В надписа под Мадарския конник се чете КРОУМЕС, което на времето даде повод на К. Шкорпил [4] да приеме, че в надписа става дума за Крум. Това бе възприето от Г. Фехер [5] и той обяви без други сигурни доказателства Мадарските надписи за надгробен паметник на Крум. Обаче на гръцки името на Крум се предава само с КРОУМОС, т. е. със завършък -ОС, а не с -ЕС, което за гръцкия език е невъзможно. В нашите надписи и византийските хроники името е написано само КРОУМОС. Следователно КРОУМЕС може да бъде част от име, а не самото име. От други места в надписа се вижда, че името е гласяло КРОУМЕСИС, а това не е името на Крум, както ще видим по-нататък. В края на горния десен надпис на Мадарския конник се чете МЕТЕМ. И тук същият учен си позволи една волност, като допълни мястото ЕСМЕТЕМЕ и обяви това за прабългарска дума ешмедеме със значение пиене и ядене, т. е. гуляй. Всъщност това буквено съчетание трябва да се раздели на MET EME, което е чисто гръцко и значи „с мене”. Следователно за правилното четене и допълване на надписи не е достатъчно само познаването на гръцката или латинската азбука, на някои стереотипни формули или повърхностното знание на двата стари езика, както често се случва.
Нека се спрем и на един друг въпрос: какво е значението на надписите като исторически извор в сравнение например с византийските хроники и истории. Никой от този вид извори не е достигнал до нас в неговия първоначален, оригинален ръкопис. Сегашният издаден и отпечатан текст на тези извори се гради върху няколко ръкописа-преписа, направени десетки или стотици години по-късна от оригинала, най-често преписи от препис и от различни по образование лица. Така напр. важната за началото на българската държава „Кратка история” на патриарх Никифор, която е съставена навярно през 815 г., е дошла до нас в три ръкописа-преписа, от които единият се различава съществено от другите два. Най-старият препис е
12
от IX в., а другите два — от XI—XII в. Вторият, не по-малко важен извор за същото време е хронологията на Теофан, която е написана също около 815 г. и е достигнала до нас наистина в повече преписи, но само 12 дават сравнително по-добър текст. Най-старият препис е от X век, а останалите — от XVI век. Но не винаги най-старият препис е и най-добрият. Всички тези ръкописи са преписи от преписи и не съдържат целия текст на извора. Чрез сравняване на отделните ръкописи-преписи се установява един текст, който се отпечатва. Обаче доколко този установен текст предава точно оригинала, остава неизвестно. Обикновено всеки ръкопис-препис съдържа най-различни правописни грешки, пропуски и изопачени места поради неправилно разчитане на почерка или на преписа, от който е преписан. Често в ръкописите окончанията са дадени съкратени или загатнати с надредни знаци. Тези съкращения при редки думи или названия могат да бъдат понякога неправилно развързани или разбрани. Някои от споменатите грешки са съществували вече в съчинението, което е било използвано от даден автор. Обикновено съчинението сега е загубено и ние не можем да проверим нито какви грешки е направил хронистът спрямо използвания от него извор, нито какво е съкратил, изпуснал или добавил. Така напр. разказите на Теофан и Никифор за началото на българската държава и за Кубрат и неговите синове са взети от един общ извор (или два подобни), днес загубен, който те предават в съкратен вид. Затова, сравнени, двата разказа показват малки или по-големи разлики.
Още по-характерен е случаят с хрониката на Малала, която съдържа сведения и за българите. На времето тя е била използвана от хрониста Теофан. Местата, които той привежда от Малала, се различават доста от достигналия до нас само в един ръкопис-препис текст. А това показва, че днешният единствен препис на Малала не предава оригиналния текст на хрониката.
Различното излагане на събитията у някои автори се дължи на идеологични причини, настроения, лични отношения към разказваното, към действуващите лица и т. н. Така напр. монахът Теофан и патриархът Никифор са били привърженици на иконопочитането. Никифор като патриарх се е придържал привидно към официалната линия. Затова, когато пишат за походите на мразения от тях иконоборец император Константин V срещу българите,
13
те ги предават различно. Така напр. Теофан разказва, че когато този император се отправил на поход срещу българите в 760 г., претърпял страшно поражение в авангардния бой в прохода Веригава. Патриарх Никифор, който разказва за същия поход, не съобщава нищо за византийското поражение, а пише само за победата на императора над българите при крепостта Маркели, където е станало решителното сражение между българите и нахлулите ромеи. Очевидно Никкфор предава само официалната версия от императорските военни бюлетини, от които е черпел сведенията си. Напротив, Теофан не се е смятал за задължен да следва тази версия, а дава това, което е чул или наистина е станало и което е могло да очерни омразния император-иконоборец. Същото е сторил и патриарх Никифор в съчинението „Антиресис”, т. е. „Опровержение”, което е насочено против верските схващания на император Константин V. Там той съобщава,че в кръвопролитното сражение при Анхиало в 763 г. ромеите едва победили българите с много тежки загуби и че императорът насмалко не загубил сражението, а във военните си бюлетини той лъжел и се хвалел прекомерно.
В противоположност на хрониките и историите надписите представляват неподправени документи, достигнали направо до нас като живи свидетели на станали събития или на съществуващи неща в миналото. Те не са минали през ръцете на многобройни преписвачи. Затова тяхната стойност като исторически извори е несравнимо по-голяма от стойността на другите писмени сведения. Докато хрониките и другите литературни извори са дошли в голям брой преписи, надписите са запазени само в един екземпляр, много рядко в повече. Както намирането на надписите се дължи на случайност, така и техните сведения са случайни. Те съобщават само отделни, единични неща от цялостния някога живот. В редки случаи дават нещо повече. Затова само въз основа на надписите не е възможно да се възстанови историческият развой на събитията. В това се състои единственият недостатък на надписите в сравнение с хрониките и историите, които се стремят да изложат събитията в хронологичен ред или като зависещи едно от друго, обаче често преиначени от лични схващания и тълкувания. Сравнени с литературните извори, надписите имат голямо предимство — тяхната обективност, в което се крие и неоценимата им стойност. Те съобщават нераз-
14
красени и неизопачени фактите. Използването на писмените извори става само след внимателно критично разглеждане на сведенията, за да се установи доколко те предават обективно фактите и заслужават нашето доверие. Обаче това не може винаги да се постигне. Разбира се, и в епиграфските паметници може да има субективен елемент, но той поради непосредственото предаване е отражение на тогавашната действителност. Най-сетне, докато литературните извори могат да се смятат с малки изключения за вече открити, известни и рядко могат да се очакват нови, броят на епиграфските паметници постоянно расте.
Преди да завършим тази уводна глава, нека кажем нещо и за предварителната техническа работа при преписването на надписите. Най-напред те се преписват най-внимателно с всички грешки и повреди от камъка без всякакъв опит за разчитане, допълване или тълкуване. След това се снема книжен отпечатък от надписа обикновено с филтрова хартия. Намокрената хартия се поставя върху добре изчистената повърхност на надписа и с помощта на твърда и права четка се удря върху хартията, която под ударите се впива във всички вдлъбнатини на камъка. След като добре изсъхне хартията върху камъка, тя се отлепва внимателно. Така се получава съвършено точен отпечатък, наречен естампаж или абклач, който предава всички подробности на камъка заедно с надписа. Най-сетне надписът се фотографира по възможност контрастно. В кабинетна обстановка се проучват внимателно преписът, книжният отпечатък и фотографията, в резултат на което се установява точният текст. След тази предварителна работа се пристъпва към разчитане, разчленяване на думите, допълване, ако е нужно, и тълкуване на надписа.