РЕЦЕНЗИЯ. Памятники болгарскаго народнаго творчества. Выпускъ 1-й: Сборникъ западно-болгарскихъ пѣсенъ съ словаремъ. Собралъ Владиміръ Качановскій. С.-Петербургъ 1882 стр. VI + 598.  [*]

 

Маринъ Дриновъ

 

 

 

Изъ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество", Срѣдецъ, кн. IV (1883), стр. 143—153

(Преиздадени в: Съчинения на М. С. Дринова. Томъ III. София, 1915, стр. 296—307)

 

Сканове 1883 г. (19.7 Мб) и сканове 1915 г. (7.9 Мб) в .pdf формат

 

 

В. В. Качановский, младъ русски славистъ, е вече обнародвалъ нѣколко любопитни за насъ трудове, отъ които нáй-важний е горѣзабелѣженний „Сборникъ западно-болгарскихъ пѣсенъ“. — Подъ названието Западна България г. Качановский разбира, освѣнъ Македония, още и западнитѣ окрѫжия на княжеството, а такожде окрѫзитѣ Пиротский, Лесковский и Вранский. Названието „Западна България“ не е нѣкой новъ терминъ: оно се срѣща и въ прѣкрасната повѣсть за прѣнесението мощитѣ на св. Иванъ Рилский, която е съчинилъ единъ южнословѣнский писатель Владиславъ грамматикъ още въ 1479 год. Въ тая повѣсть между друго четемъ, че „достохвальнѣйши отьць нашь Iоань“ билъ прѣнесенъ по Божие усмотрѣние

 

 

*. Изъ „Периодическо Списание на Бълг. Книж. Дружество“ Срѣдецъ, кн. IV (1883), стр. 143—153. — Вж. „Archiv für slav. Philologie” Bd. VII (1883), S. 109—117, дѣто тая рецензия е много по-дълга. По-важнитѣ пасажи ние прѣдаваме или въ [ ] въ текста, или подъ черта долу. Редак.

 

 

297

 

оть прѣславнаго града Трьнова и оть земле Загорскые вь того славьныи монастирь иже вь Рыльсцѣи пȣстыни, . . . . . . ı-ако да и западныа пакы страны бльгарскые . . . . . . пришьствїемь его освететсе и на лоучьшаı-а наздають.[1]

 

 

Въ сборницитѣ на Верковича („Народне песме Македонски Бугара“), на Миладиновци, Дозона, Чолакова, както и въ журналитѣ: „Български книжици,“ „Период. Списаніе на Българското Книж. Дружество“, и пр. има вече издадени доста много западно-български пѣсни, но между

(144) тѣхъ твърдѣ рѣдко се срѣщатъ такви паметници, които да сѫ записани въ съпредѣлнитѣ съ сърбското племе български области. Прѣди двѣ-три години (1879, 1880) г. Качановски е ходилъ да пѫтува по тие малко изучени още области (Бѣлградчикско, Берковско, Пиротско, Търнско, Вранско, Кюстендилско, Радомирско и пр.) и тамо е събралъ пó-вечето отъ материала, който е помѣстенъ въ неговий сборникъ. Въ тоя сборникъ, който обнема пó-вече отъ 600 страници, ние намѣрваме до 225 паметници отъ народната българска словесность. Освѣнъ това, ние намѣрваме тукъ и единъ доста подробенъ членъ ,,за народнитѣ обичаи“ (стр. 1—21), сѫщо и доста дължки извлечения изъ нѣколко непознати български рѫкописи, писани въ 17-й и 18-й вѣкъ. Прѣдѣлитѣ на настоящий нашъ членъ не ни позволявать да се пущаме въ подробно оцѣнение на всичкото това богатство, — ние ще поговоримъ токо за нѣкои отъ пѣснитѣ на г-на Качановскаго. [2] Отъ тѣхъ особно внимание заслужаватъ нѣколко исторически пѣсни и прѣдания, именио: една пѣсень за „царъ Петаръ,“ каквато до сега не ни бѣше позната (№ 106: „Царь Петаръ свадба правеше“); двѣ пѣсни за „царь Iованъ Шишманъ“ и за неговий войвода „лудото Гедианъ“, или „лудата Гедия“ (№№ 109, 110); [3] една пѣсень и едно сказание за „царя Ясена“ (№№ 107, 108).

 

 

1. Добро издание отъ тая повѣсть имаме въ „Гласник српског ученог друштва“, кн. V. Београд 1867, стр. 301. Въ Рилский мънастирь се намѣрва отъ неѭ единъ хубавъ старъ прѣпись, по който г. Качановски се е и запозналъ съ това прѣкрасно произведение на Владислава Грамматика.

 

2. Въ Archiv’а вм. тоя пасажъ четемъ:

„По съдържание събранитѣ и издадени отъ г. Качановски народни пѣсни прѣдставляватъ твърдѣ голѣмъ интересъ, часть отъ тѣхъ сѫ съвсѣмъ нови, до сега неизвѣстни, часть сѫ важни варианти къмъ отъ по-рано извѣстни текстове“ (стр. 109).

3. Отъ тие пѣсни за царя Ивана Шишмана до сега ни бѣше познато само началото имъ. Глед. въ Миладиновий сборникъ № 68.

 

 

298

 

Bъ послѣднитѣ два паметника се говори за сѫщото стълкновение на царя Ясена съ Турцитѣ, което се въспѣва и въ обнародваната лани пѣсень отъ г. Каранова, [1] но освѣнъ това тукъ (въ сказанието) се казва още, че царь Ясенъ слѣдь турското завоевание бѣгалъ въ Русия, и направилъ русский царь „ристянинъ“, та „сега и Русия и Болгария сé едно — Ристяния“. Пѣсеньтя и сказанието за царя Ясена г. Качановский е записалъ въ Софийското окрѫжие, не далечъ отъ развалинитѣ на градъ Урвичъ,

(145) дѣто спроти казваньето на тие паметници се е намѣрвала столицата на царя Ясена. Около Урвичкий мънастирь е записана и обнародваната отъ г-на Каранова пѣсень. Въ Софийското окрѫжие, именно въ с. Рило, сѫ записани и пѣснитѣ за царя Ивана Шишмана. Намъ се иска да вѣрваме, че всички тия народни прѣдания за стълкновението на царя Ясена и Ивана Шишмана съ Турцитѣ въ Софийско поле и около Урвичъ градъ се намѣрватъ въ нѣкаква свързка съ едно любопитно прѣдание, което се срѣща въ Българската история на приснопаметнаго Паисия. Тукъ ние четемъ:

 

„Въ некое копие или преводъ стари отъ превелигиа того (Iоанна Шишмана) обретается, како да не су могли Терновски господари и царь Шишманъ стати противо Турци, и избегли изъ Терново и отъ Загоріе и отъ Стара Планина, и пришли въ градъ Средецъ или Софія: и ту застали некои тесни места покрай Искаръ река и по Витоша гора. Тако имеяли помощь отъ Сербія и отъ краля Вукашина и отъ охридски Болгари. И за седамъ лѣта седелъ царь Шишманъ въ Средецъ, и воскрай Искаръ имеялъ монастирь Урвичъ тверди градъ, и изоколо вода обходи́ла. И тако съ мало воинство и Терновски велмужи ту преживели и крилися отъ Турци“.

 

 

Въ сборника на г-на Качановскаго намираме и едно любопитно сказание за покорението на България отъ Typцитѣ. Въ това сказание, което е записано въ Пиротский окрѫгъ, споменува се за нѣкой си български царь Петъръ, когото Турцитѣ нѣколко пѫти накарвали да прѣнася столицацата си:

 

 

1. Въ Пловдивското периодическо списание „Наука“ 1881 год., кн. VI. 495–602. Тукъ г. Карановъ е приложилъ и доста подробно топографическо описание на мѣстностьта Урвичъ, която играе важна рола въ нашитѣ исторически прѣдания. Това любопитно описание ни дава възможность да оправимъ едва грѣшка, която г. Качановски е допуснѫлъ въ сказанието за царя Ясена, като е приелъ думата ведена („прѣзъ вода ведена“) за прилагателно име. Отъ бѣлѣжкитѣ на г. Каранова се види, че думата Ведена тука е собственно име.

 

 

299

 

изъ Видинъ въ Нишъ, а оттамъ — въ IIиротъ, послѣ въ София, а нáй-напоконъ въ мънастирьтъ седемь престоли, който се намира край Искъръ, не далече отъ София. Возможно е, че ние тукъ имаме убъркана спомень за покорението на западна България отъ Византийцитѣ въ 1041 год. и че подъ българский царь Петъръ тукъ се разумѣва царь Петъръ Делянъ, рѫководительтъ на онова знаменито народно движение, което се захванѫ на долнѫ Морава, а отъ тамъ съ изумителна бързина се распространи прѣзъ Нишъ, София и Скопие по цѣла Македония. Мънастирьтъ седемь престоли, който се споменува въ сказанието, за което ни е речьта, е построенъ отъ брата на Петра Деляна, Георгия,

(146) „който тамъ и почива.“ [1] Това обстоятелство, види се, е спомогнѫло за да се уварди между народа ни спомень за толко отдавнашни събития, спомень, която прѣзъ такво дълго врѣме се е затъмнила и убъркала.

 

Между историческитѣ пѣсни на г-на Качановскаго особна важность иматъ двѣ пѣсни за Момчила юнака: въ една отъ тѣхъ (№ 183) се разказва, какъ „Реля Крилатица“  сполучилъ да погуби Момчила съ помощьта на неговата невѣрна жена, въ другата (№ 182) се говори, какъ Момчиловата жена искала да погуби мѫжа си съ помощьта на нѣкого си църна Арапина, който билъ прѣдводитель на три хиляди Турци. По съдържанието си втората отъ тие пѣсни прилича на първата, но тя се свършва нѣкакъ-си неестественно: отъ неѭ излази, че Момчило сполучиль „да обори до три хилядъ Турци“ заедно съ църний Арапинъ и да се спаси отъ тѣхъ, макаръ че неговото „хитро и опако любе" ý врѣме взело всичкитѣ потрѣбни мѣрки, каквото това спасение да бѫде невъзможно. Ние не се съмнѣваме, че и тая пѣсень се е свършвала съ смъртьта на Момчило, но окончанието и́ е прѣправено отъ нѣкой, види се, неискусенъ пѣвецъ, комуто не се е ревнѫло погубваньето на такъвь „добъръ юнакъ“ чрѣзъ женска хитрость. Намъ до сега бѣше позната само една подобна пѣсень за смъртьта на Момчила („Момчулъ войвода“ въ сборника на братия Mиладиновци № 105); въ некь се казва, че Момчило погинѫлъ не отъ „Реля Крилатица“ и не отъ „Църний Арапинъ“, но отъ „царь Костадинъ изъ Стамбола града.“

 

 

1. Захаріевъ: „Описаніе на Т.-Пазарджиската каза“. Стр. 54, 55.

 

 

300

 

Нѣма съмнѣние, че во вситѣ тие български пѣсни, които могѫтъ да се сматрятъ като различни варианти отъ една пѣсенъ, ние имаме спомень за геройската смърть на познатий български войвода Момчило [*], владѣнията на когото сѫ се намирали въ южната часть на Родопскитѣ гори,

(147) близо до владѣнията на „Протосеваста Хреля“ (Реля Крилатица, шестокрила), възстановителя на Рилский мънастирь въ 1335 г. [**] Както е познато, Момчило е паднѫлъ въ отчаянната си битва съ Iоанна Кантакузена и неговий турски съюзникъ Умуръ-бегъ при градътъ Периторъ (Περιθεώριον), които се е намиралъ при Лагосский заливъ отъ Архипелага. [1] Тая битва, която е ставала въ 1345 г., подробно е описана отъ Iоанна Кантакузена въ неговитѣ мемуари, дѣто срѣщаме извѣстия, удивителни по своята гармония съ нѣкои подробности въ пѣснитѣ, за които ни е речьта. Отъ тука, както и отъ други нѣкои обстоятелства се види, че българскитѣ пѣсни за смъртьта на Момчило сѫ извадени нá-скоро слѣдъ 1345 г. и че въ тѣхъ ние имаме много стари паметници отъ народний ни епосъ, пó-стари отъ пѣснитѣ за царя Ясеня, царя Шишмана, Марка Кралевича, и пр. Но не е само голѣмата древность на пѣснитѣ за Момчила, която ни накара да поговоримъ за тѣхъ пó-подробно: тие пѣсни сѫ важни и по това, дѣто хвъргатъ свѣтлина на нѣкои тъмни, но много любопитни точки въ историята на южно-словѣнский епосъ, който и до сега остава неразработенъ. Между сърбскитѣ епически пѣсни има една, въ която се воспѣва коварното убийство на Момчила войвода, който билъ живѣлъ въ Херцеговина „у бјеломе граду Пирлитору према Дормитору.“ Това убийство извършилъ ужъ краль Вукашинъ съ помощьта на Момчиловата жена. Тая пѣсень се счита за една отъ нáй-знаменититѣ сърбски пѣсни, „самое поэтическое предание народной сербской поэзіи.“ [2] Тя е обнародвана въ сборника на Вука Караджича. (II, № 25). Ние сега не се съмнѣваме, че тая наистина прѣкрасна сърбска пѣсень е произлѣзла отъ българскитѣ пѣсни за смъртьта на Момчило. Както по главното си съдържание (мотивъ), така и по главнитѣ си подробности,

 

 

*. Момчило войвода е билъ Българинъ, види се, отъ Родопитѣ. Като младъ момъкъ се скиталъ съ хайдушки чети край тогавашната българско-гръцка граница, а послѣ е служилъ въ византийската войска, отъ тамъ преминѫлъ въ слубжа на съpбский царь Душанъ и нáй-подирѣ билъ назначенъ отъ гръцкий царь Кантакузинъ за управитель на малката область Меропе. Тази Меропе се намирала въ Родопитѣ, ка.. се въ планинитѣ на нахията Султанъ-Ери, между Ксанти и Axѫръ-Челеби, съ .. познатитѣ сега градища Св. Ирина и Подвисъ (Повисдосъ); на сѣверъ оть нея била земята на Смолянитѣ, около нинѣшното село Смилянъ въ Ахѫръ-Челеби, (по) горнята Арда. Пó-далече край долнята Арда се простирала една область, наречена въ византийскитѣ паметници на XI—XIII вѣкъ Ахридó, въ XIV вѣкъ Морра, съ крѣпоститѣ Ефремъ (сега Евремкюй при рѣката Арда), Перперакионъ, сѣдалище на единъ владика (има тамъ още една рѣка Перперекъ-дере), Мънякъ крах брѣга на Арда, Устра, Патмосъ и Кривусъ (вижъ за тѣхъ Иречекъ, Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel стр. 97 и 98; Пер. Спис. II, 1882, стр. 68). Около родопскиятъ войвода събрахѫ се до 5000 Българи и Сърби, привлечени отъ негова юнашка слава. (Но) въ скоро врѣме Момчило се отдѣлилъ и отъ Кантакузина, изгорѣлъ корабитѣ на ..итѣ турски съюзници отъ Мала Ааия въ Полистилонъ, сегашния Балустрабу..ъ (древната Абдера), край морето между устието на рѣката Места и Лагосский заливъ, и нападнѫлъ презъ нощьта и на самия лагеръ на Кантакузина, близу до развалинитѣ на старата Мосинополисъ (в. Пер. Спис. III, стр. 70), тъй щото Гърцитѣ едвамъ избѣгахѫ въ близската крѣпость Кумуцена (нинѣшна Гюмюрджина). Послѣ това той се настанилъ съ жена си, една Българка, въ градъ Ксантия, при южното подножие на Родопитѣ, и отъ тая си резиденция съ своитѣ юнаци приобрѣлъ такъва почеть, щото Кантакузинъ, да има миръ отъ него, му далъ високата титла на „севастократоръ.“ Но скоро врѣме слѣдъ това, въ 1845 год., Кантакувинъ съ помощьта на Омарбега, владѣтель на Смирна, разбилъ Момчила съ неговитѣ 4000 души конница подъ стѣнитѣ на приморский градъ Периторъ, за който недавно четохме въ пѫтуванието на рицаря Бертрандона (кн. III. стр. 70). Момчило юнашки загиналъ въ битката. Неговитѣ чети слѣдъ смъртьтя на предводителя си се предадохѫ и се распилѣхѫ. Сѫщо се предаде и близската крѣпость Ксантия, гдѣто бѣше жената на Момчила; Кантакузинъ великодушно ѭ отпуснѫ съ всичкото ѝ имущество, да си върви свободно въ отечеството си. Вижъ Иречекъ, Бълг. История стр. 398.

Бѣл. ред. (1882)

 

**. Болѣринъ Хреля е билъ единъ отъ пълководцитѣ на сърбскитѣ владѣтели ..ля Стефана Милутина, краля Стефана Уроша III и царя Душана, съ дворската титла (по византийский начинъ) „протосевастъ“, и стоялъ въ сѣверната Македония. По врѣме на Душана той единъ пѫтъ се отдѣлилъ отъ него и искалъ да си основе пó-малко господарство въ града Струмица и въ два други градове, тя влѣзнѫлъ въ сношения и съ гръцкий царъ Iоанъ Кантакузинъ, но послѣ пакъ се примирилъ съ Душана и приелъ отъ него титлата „кесаръ“. Най-подирѣ умрѣлъ въ 1342 год. като монахъ Харитонъ и билъ погребенъ въ Рилский мънастирь, гдѣто и до сега му се види надгробниятъ камъкъ, както и единъ „пиргъ“ (кула), съграденъ отъ него. (Иречекъ. Бълг. История, Одесса 1878. стр. 396).

Бѣл. ред. (1882)

    (Бележки * и ** не са включени в преиздадената през 1915 г. статия на М. Дринов. - В.К.)

 

1. Глед. членътъ отъ г. Иречка за пѫтуваньето на Бертрандона, въ „Период. списание на Българското Книж. Дружество“ 1882. Кн. III, стр. 70.

 

2. Гильфердингъ: „Поѣздка по Герцегевинѣ, Босніи и Старой Сербіи“ Спб., 1859 г., стр. 336—341.

 

 

301

 

тя напълно се посрѣща съ обнародванната отъ г-на Качановскаго пѣсень подъ № 183. Нѣкои отъ подробноститѣ и́, които не се намиратъ въ послѣднята, срѣщатъ се въ другитѣ два български варианта (Качановский № 132, Милад. № 105). Отъ българскитѣ пѣсни за Момчило сърбската сѫщественно се отличава токо по слѣдующитѣ двѣ особности, които нѣматъ никакво реално основание, но сѫ любопитни по това, че ни показватъ, какъ сърбскитѣ пѣвци сѫ постѫпяли съ пѣсенний материалъ, който имъ е билъ донесенъ изъ България. Ето какви сѫ тие особности:

 

            1. Историческитѣ врагове и убийци Момчилови, Иоаннъ Кантакузенъ и Умуръ-бегъ, които и до сега доста вѣрно обозначаватъ българскитѣ пѣсни, като наричатъ Кантакузена „царь Костадинъ отъ Стамбола града“ (Милад. № 1054), а Анадолията Умуръ-бега „църний арапинъ“ (Качановский № 182), тие така да кажемъ, истински убийци Момчилови сърбскитѣ пѣвци сѫ замѣнили съ краля Вукашина, който не е ималъ никаква намѣса въ битвата при г. Периторъ,

(149) дѣто погина Момчило. Въ 1345, когато е ставала тая битва, Вукашинъ не само не бѣше краль, но не бѣше още и твърдѣ голѣмъ человѣкъ: шесть годинъ слѣдъ тая битва, именно въ 1351 г. ние го срѣщаме, като „писарь царскаго собора.“ [1] По всичко се види, че сърбскитѣ пѣвци тенденциозно сѫ приписали Вукашину коварното убийство на добрий юнакъ Момчило, както тенденциозно му приписватъ и убийството на царя Уроша, който споредъ новитѣ издирвания на нѣкои сърбски учени (Руварацъ, Ковачевичъ) несъмнѣнно се поминѫлъ слѣдъ смъртьта на Вукашина. [*]

 

            2. Градътъ Периторъ, при който е загинѫлъ Момчило и който се е намиралъ при Архипелага, сърбскитѣ пѣвци сѫ убъркали съ Пирлиторъ „према Дормитору“ въ Херцеговина. По тоя начинъ и всичкото съдържание на песѣньта за Момчиловата смърть тѣ сѫ свързали съ херцеговинский „Пирлиторъ према Дормитору“. Това име е дало поводъ да украсятъ Момчиловата пѣсень съ едно описание на южно-херцеговинската природа, описание толко хубаво,

 

                              

1. [Miklosich, Monumenta Serbica, 152].

 

*. Иларионъ Руварацъ въ „Годишньица Ник. Чупича“ III свръзка (Бѣлградъ ..) и Любомиръ Ковачевичъ въ сѫщата книжка сѫ изразили мнѣние, че сърбский царь Урошъ не е погинѫлъ отъ рѫката на краля Влъкашина, както се писало досега, а е умрѣлъ слѣдъ като е падналъ Влъкашинъ въ битката срѣщу Турцитѣ на рѣката Марица (1371). Сега Владимиръ В. Качановский, сѫщий, който е издалъ ..итѣ пѣсни, въ една хърватска статия (Rad jugoslavenske akademije, knjiga LVIII. ..) ce потрудилъ да покаже, че тѣхното тълкувание не е вѣрно и че отъ никѫдѣ (из)лиза на явѣ, че Урошъ ce поминѫлъ отъ естественна смърть. Въпросътъ не е рѣшенъ.

Бѣл. ред. (1882)

    (Бележка * не е включена в преиздадената през 1915 г. статия на М. Дринов. - В.К.)

 

 

302

 

щото покойний Гилфердингъ твърдѣ сполучливо го е нарекълъ „лучшій цвѣтокъ сербскаго эпоса.“ [1]

 

За Марка Кралевича въ сборника на г-на Качановскаго намираме 52 пѣсни. Тѣ съдържатъ въ себе си доста много новъ твърдѣ важенъ материалъ, съ който до нейде ще може вече да се рѣши въпроса за, така да кажемъ, историколитературното отношение между сърбскитѣ и български Марковски пѣсни. [2]

 

(150) Между другитѣ стари исторически пѣсни на г-на Качановскаго ние намѣрваме: една пѣсень за Могленский краль, три пѣсни за царя Костадина, подъ когото, види се, се разумѣва приятельтъ на Марка Кралевича, Костадинъ бегъ, [*] една пѣсень за Мисирский краль, която прилича на Миладиновската пѣсень „ кралъ Шишманъ и кралъ Латинъ“ (№ 57 сравн. и въ сборника на г. Безсонова № 5); четири пѣсни за Косовската битва и пр. [3]

 

 

1. Въ познатитѣ сега български пѣсни за смъртьта на Момчило не се споменува името на града Периторъ. Но може да се мисли, че то се е споменувало въ онзи старъ и безъ съмнѣние пó-пъленъ български текстъ, отъ който сѫ се ползували съставительетѣ на сърбската пѣсень. Сърбскитѣ пѣвци сѫ могли да се научать за това име и изъ сърбскитѣ кратки лѣтописи, въ които срѣщаме и такви не твърдѣ вѣрни белѣжки: „въ лѣто 6869 погибѣ Момчило Периторски“ ... „Убы царь Отмань храбраго Момчила и пріими Периторь“. Ягичъ: „Serbische Annalistik“ 94. Шафарикъ: „Památky” и пр. 74.

 

2. Въ Archiv’а вмѣсто тоя пасажъ четемъ:

 

„Къмъ Марко Кралевича се отнасятъ въ изданието на Качановски не по-малко отъ 52 пѣсни (№№ 124—174, 178—197), обаче има главно варианти къмъ извѣстни вече пѣсни съ заслуживаща внимание нова подробность, която би могла да бѫде съ значение за въпроса относно произхода и разширението на народнитѣ пѣсни (cp. Archiv, VI, 241—242. Русск. филол. вѣстникъ 1882, 3, стр. 25—29). Бѫдащитѣ изслѣдвачи ще обърнатъ внимание главно върху № 196 (впрочемъ една твърдѣ тъмна версия), дѣто става дума за една школа на пѣвци въ Битоля, недалечъ отъ Прилѣпъ (седалището на Марка)“ (стр. 112).

 

*. За исторический Марко краль, синъ на Влъкашина краля, послѣ подвластенъ васалъ на турскитѣ царие, за резиденцията му въ Прилѣпъ, неговитѣ споро.. за Костуръ, женидбата му за Елена, дъщеря на боярина Радослава Хлапена, владѣтеля на Веррия, и за смъртьта му (1394) въ турската войска въ битката „на Ровинахъ“ въ Влашко вижъ Иречека, Ист. Бълг. стр. 432—4, 458. — Братия деспот .. Iоанъ Драгашъ и „господинъ Константинъ“ въ сѫщо врѣме владѣли въ Жеглигово, Велбуждъ, Кратово, Щипъ, Струмица и Петричь; Константинъ живѣлъ пó-дълго отъ брата си, и като е располагалъ съ богатитѣ Кратовски рудници, ималъ е голѣмъ почеть, но билъ принуденъ да се подчини на Турцитѣ и да участвува въ тѣхнитѣ поxoди. Погинѫлъ заедно съ Марка краля. Страната му още дълго врѣме се е наричала „Константинова земля“ и Велбужската Баня поченѫли да ѭ зовѫтъ „Константинова Баня“, сега Кюстендилъ.

Бѣл. ред. (1882)

    (Бележка * не е включена в преиздадената през 1915 г. статия на М. Дринов. - В.К.)

 

3. Въ Archiv’а вмѣсто тоя пасажъ четомъ:

 

„Пѣсеньта за свадбата на краля Мисирски“ (№ 119) не принадлежи къмъ неизвѣстнитѣ исторически народни пѣсни, както мисли г. Качановски (Прѣдговоръ. стр. V, VI), напротивъ тя е отколѣ вече извѣстна по два у Безсонова (№ 5) и Миладинови (№ 57) издадени текста: вариантътъ на г. Качановски е забѣлѣжителенъ по това, че той пó-подробно е запазенъ и съдържа много допирни точки съ сърбскитѣ народни пѣсни „за свадбата на Душана“ (Караджичъ II, № 29, ср. сѫщо № 79, 92), (стр. 112).

 

„Отъ другитѣ народни пѣсни съ историческо съдържание въ тоя сборникъ заслужаватъ да се изтъкнатъ № 113—118, дѣто става дума за единъ царь Костадинъ, който по нѣкои черти напомня за Костадинъ-бегъ, чиито земи, находящи се въ сѣверна Македония, сѫ били извѣстни още въ XV вѣкъ подъ името „Земя Костадина“. Достойна за внимание е още пѣсеньта № 11 (ср. у Дозона № 39), чиято основна мисъль напомня за знаменитата сръбска народна пѣсня „Зиданије Раванице“ (стр. 112).

 

„Сѫщо отъ Косовския цикълъ четири пѣсни се намиратъ въ книгата на Качановски (№ 175—178); отъ тѣхъ една, № 177, била записана по думитѣ на единъ слѣпецъ, Никола Млечановъ, въ Дупница, съдържа 601 стихъ и прѣдставя, споредъ възгледа на издателя, „цѣла епопея“ за Косовската битка. Обаче въ тая „епопея“, върху която възгледътъ на Павича би могълъ да търси подкрѣпа, ние не виждаме нищо друго, освѣнъ едва доста несрѫчно съставена компилация отъ нѣколко сръбски народни пѣсни, една компилация, която вѣроятно е направена отъ самаго Млечановъ, който се е много скиталъ по свѣта и много знае. Ние не се съмнѣваме сѫщо, че ако тоя човѣкъ да не е „бързалъ да потегли по-нататъкъ съ другаритѣ си“ (ср. забѣлѣжката на г. Качановски на стр. 341) и г. Качановски да бѣше се въорѫжилъ съ нужною търпение да запише всичко, то „епопеята“ за Косовската битка щѣше да се свърже не вече съ освобождението на сърбитѣ отъ турцитѣ (както е сега случаятъ), а вѣроятно щѣше да прибави нѣкои дѣябия на краль Милана! За насъ е интересенъ № 177, сѫщо № 175, 176, 178, като илюстрация на това, какъ нѣкой сръбски народни пѣсни циркулиратъ въ България и на какви прѣправки тѣ се подлагатъ. Къмъ такива заимствувания принадлежатъ и вариантитѣ № 120, 121 на знаменитата сръбска народна пѣсня за постройката на крѣпостьта Скутари. Истински български пѣсни, които не сѫ само копии на казанитѣ сръбски, прѣнасятъ мотива за постройката на крѣпостьта или на нѣкое друго строително прѣдприятие, съ принасяне на човѣшки жертви, върху други мѣстности, други личности, и сѫ изобщо иначе запазени“ (стр. 112—113).

 

 

303

 

Стари и любопитни паметници срѣщаме и между пѣснитѣ, които г. Качановски нарича митически, апокрифически [по-нататъкъ пѣсни „на опрѣдѣлени праздници прѣзъ годината“, „отъ сѣмейния животь“] и пр. Ние тукъ си дозволяваме да се позапремъ токо на една отъ тѣхъ, въ която се говори за пѫтуваньето на единъ умрѣлъ человѣкъ, по име Лазарь. Сѫщо такъва пѣсень иматъ и Сърбетѣ, па освѣнъ тѣхъ още и Гърцитѣ, и Албанцитѣ. Отъ нея до сега ни бѣхѫ познати четири български варианти, отъ които единъ е обнародванъ въ „Български Книжици“ (1860 Февруарий, стр. 169—170), другъ — въ Миладиновский сборникъ (№ 200), трети — въ сборника на Дозона (стр. 130—133, 319—321), а четвъртий, —който за жалость не е цѣль, обнародва прѣди нѣколко врѣме г. Н. Поповъ въ „Период. Списание на Бълг. Книж. Дружество“ (1882, № 2, 162—163). Съ литературната история на тая, види се, много стара пѣсень сѫ се занимавали нѣколко учени мѫжье ( Дозонъ, Сатасъ, Легранъ, а въ послѣдньо врѣме Воллнеръ), но все още не е рѣшено добрѣ, дѣ се е появила тя нàй-напрѣдъ: у Гърцитѣ ли и Албанцитѣ, или у Българетѣ и Сърбитѣ. Въ обнародванний сега отъ г-на Качановскаго вариантъ ние намѣрваме нѣколко подробности, които, може би, ще спомогнѫтъ за правилното рѣшение на речений любопитенъ въпросъ. Намъ се чини, че бѫдѫщитѣ изслѣдователи ще обърнѫтъ особно внимание

(151) между друго и на това, дѣто въ варианта на г-на Качановскаго странствуѭщий мъртвецъ се наричя Лазарь. Така се нарича тоя мъртвецъ и въ варианта, който е обнародванъ въ „Българскитѣ Книжнци“.

 

 

304

 

Въ гърцко-албанскитѣ варианти той е нареченъ Константинъ, както е нареченъ и въ варианта на г-на Н. Попова, [а у Дозона — Димитрий]. [1]

 

Отъ изложеннитѣ до тука белѣжки читательетѣ ни, надаме се, ще разберѫтъ, колко е важенъ по съдържанието си сборникътъ на г-на Качановскаго. Жално е само, че доста много отъ пѣснитѣ сѫ продиктувани (казани) на почтенний имъ записвачъ съ различни пропущания, които по нѣкога затъмняватъ съдържанието. Въ свързка съ тоя недостатъкъ ние тука намираме и другъ единъ недостатъкт, който състои въ това, че въ пó-вечето отъ пѣсниѣ на г-на Качаповскаго не е упазенъ добрѣ размѣрътъ имъ [ср. напр. № 43 песѣньта за св. Иванъ Рилски]. Тоя недостатъкъ обаче се срѣща, дѣ пó-вече, дѣ пó-малко, въ другитѣ издадени до сега сборници отъ български пѣсни. Той е породилъ много криво мнѣние за вънкашната страна на нашата народна поезия, за която напримѣръ, Дозонь е казалъ, че тя се отличава отъ сърбската съ l’extrême irregularite de la versification. [2] Ние наричаме това мнѣние много криво, защото сме имали случаи да се увѣримъ, че българскитѣ народни пѣсни по правилностьта на размѣра си никакъ не сѫ пó-долни отъ сърбскитѣ. И ако пó-вечето отъ обнародванитѣ до сега наши пѣсни куцатъ отъ къмъ тая страна, то това е произлѣзло отъ голѣмитѣ мѫчнотий, съ които е свързано вѣрното записванье на такви народни паметници. Пó-вечето отъ записвачитѣ на обнародванитѣ до сега български пѣсни не сѫ се грижили между друго и за това, че народни пѣсни трѣбва да се взиматъ отъ устата на добри и искусни пѣснопойци и пѣснопойки, съ други думи да кажемъ,

 

 

1. Въ Archiv’а по-нататъкъ продължава:

 

„Обаче началото на пѣсеньта у Качановски не стои въ свързка съ слѣдващия разказъ, очевидно, затова, защото слѣдъ стихъ 19 има блѣзна. Сѫщо така пѣсеньта № 23 „Конь Вирогонъ (= вихрогонъ) опережаетъ солнце“ допуща слѣдъ стихъ 5 една значителна блѣзна. ср. по-добрѣ записания варпантъ у Безсонова № 03. Поради такива блѣзни и разваления на текста смисълътъ на нѣкои пѣсни е тъменъ и мъчно разбираемъ. Ако г. Качановски бѣше послѣдвалъ извѣстния примѣръ на Караджича и при опрѣдѣленитѣ за издание пѣсни бѣше се отнесълъ съ малко по-голѣма строгость къмъ критически прѣгледъ, то негового издание щѣше да спечели значително по стойность“ (стр. 113—114).

 

2. Dozon: „Chansons populaires Bulgares2 р. XXIII. Подобно мнѣние прѣди Дозона е изказалъ и П. А. Безсоновъ. Глед. въ неговия Сборникъ членътъ: „Епосъ Сербскій и Болгарскій“ стр. 133—134. Трѣбва да забелѣжимъ обаче, че г. Безсоновъ се изказва така само за источно-българскитѣ пѣсни. „Пѣсни, идущія изъ западной Болгаріи, забѣлѣзва той, сколько замѣтили мы, какъ-то устроеннѣе въ своемъ внѣшнемъ складѣ“.

 

 

305

 

не сѫ се грижили да пробиратъ пѣвцитѣ, между които често се срѣщатъ и лоши пѣвци. Такъви лоши пѣвци се срѣщатъ и у Сърбетѣ, както свидѣтелствува Вукъ Караджичь,

(152) който тѣхъ е прѣзиралъ и избѣгвалъ, а се е старалъ да записва само отъ искусни въ пѣяньето мѫжье и жени. Та че и отъ пѣснитѣ що е записваль отъ такви избрани пѣвци, Караджичъ се е старалъ да обнародва токо най-добрѣ сполученитѣ варианти. Отъ-това неговий сборникъ е излѣзълъ такъвъ, дѣто му се свѣтъ чуди. Като показваме на тоя недостатъкъ въ сборника, за който пишемъ настоящий си члень, ние чрѣзъ това ни нáй-малко не желаемъ да укоряваме почтенний съставитель на тоя сборникъ, особно като знаемъ. че той е можилъ да издѣли твърдѣ кратко врѣме (нѣколко мѣсеци) за пѫтуванье по българскитѣ области, въ които е събиралъ пѣснитѣ си и които е видвалъ за първъ пѫть.

 

При събираньето на пѣснитѣ си г. Качановски особно се е грижилъ да уварди особноститѣ на езика имъ, каквото тѣ да служатъ като материялъ за запознаванье съ оние западно-български говори, които още малко сѫ познати. Тая трудна задача намъ се види извършена доста сполучливо; има само нѣколко нѣща, които изискватъ разяснение, именно. При плавнитѣ букви л, р г. Качановекн твърдѣ често смѣсва гласнитѣ ъ, ь, ы, е. И това смѣсванье съглеждаме да става не само въ една и тая пѣсень, но още въ една и сѫщата дума. На примѣръ: въ пѣсеньта № 4, която е записана въ Дупница, глаголъ кьрсти, веднъжъ е написанъ така, сиречь съ ь, четири пѫти керсти (съ е), а три пѫти кырсти.  Въ пѣсеньта № 46, която е записана въ Радомиръ, срѣщаме: „два бърза ангела“, а слѣдъ осемь реда: „два берза ангела“. Въ пѣсень № 29, изъ Трънский окрѫгъ, намѣрваме — зълву и зелву: „Сна (снъха) зелву за зълву не знае“. Така размѣсено сѫ писани тие букви и въ други случаи, на примѣръ, въ пѣснитѣ, които сѫ записани въ Радомиръ отъ едно и сѫщото лице, намѣрваме: два пѫти „мъшки деца“, (№ 127), а два пѫти — „мышко дете“ (№ 82). Отъ многобройнитѣ смѣшения на ъ сь ы се види, че г. Качановски чрѣзъ буквата ы изображава тѫпъ звукъ, който ние въ писменний си езикъ пишемъ съ ѫ или съ ъ. Но въ такъвъ случай намъ се види чудно, като срѣщаме ы на мѣсто и въ окончанията на думитѣ, особно вь глаголнитѣ окончания, на примѣръ въ пѣсень № 4:

 

 

306

 

(153) кьрсты, керстышь; въ нѣколко Радомирски пѣсни: ойды, изведы, яны (яхни), роды и пр. [1] Друга една непослѣдователность, която г. Качановски такожде е оставилъ безъ обясненне, срѣщаме въ замѣнитѣ на старий звукъ ѫ. На мѣстото на тоя звукъ въ кореннитѣ слогове ние тукъ намираме нѣкога а, нѣкога ы, нѣкога у; на примѣръ: въ нѣкои пѣсни, записани въ Берковско отъ едно и сѫщото лице, срѣщаме: патъ (пѫть), мажé (мѫжие), кыща (кѫща), гысти (гѫсти), буде (бѫде).

 

Въ края на сборника е приложенъ словарь. Както въ него, така и въ текста на пѣснитѣ срѣщатъ се думи, които не сѫ добрѣ разбрани и истълкувани. На тие погрѣшки ние нѣма да се запираме, [2] защото не се съмнѣваме,

 

 

1. Въ Archiv’а се чете още:

 

„До сега ние знаехме, че въ сѣверо-западнитѣ говори на българския езикъ се особено прѣдпочита тъмиия звукъ (ср. Период. списание, браилско издание, кн. XI—XII, стр. 176 забѣл. 2. Каквото е тамъ казано относно кратовския говоръ, ние го отнасяме възъ основа иа прѣдлежащитѣ ни данни и къмъ пиротския и вранския говоръ) и че въ нѣкои думи звукътъ и се чува тъмно, приблизително като едно кратко изговорено ы, напр., думата един се изговоря едън (ср. сръб. један, слов. ed’n), ала и въ флексията се изговаря и като ы, т. е. като единъ силно-тъменъ звукъ, що до-сега никой не бѣ забѣлѣзълъ, па не е и вѣроятно. Затова още повече издательтъ бѣше длъженъ да обоснове или поне да обясни своето употрѣбение на ы“.. (Стр. 115 и забѣл. 1).

 

2. Въ Archiv’а четемъ слѣднето :

„Въ края на книгата се дава единъ словарь, съ който г. Качановски искалъ не само да облегчи за рускитѣ читатели четенето на нѣснитѣ, но сѫщо и да даде единъ опитъ за планирания отъ него български рѣчникъ. Ние намѣрихме както въ словаря, тъй и на извѣстни мѣста въ текста нѣкои недоразумѣния, които трѣба да се изправятъ. Напр.

    стр. 90, ст. 11 гласи : „Болеглава ме загуби“, тукъ въ „Болеглава“ погрѣшно сѫ съединени двѣ думи въ една: боле (старослав. болѥ) и глава, вѣроятпо, трѣба и ми да гласи вмѣсто ме, тъй че, споредъ нашето схващане, цѣлиятъ стихъ гласи: „боле глава ми загуби“ (т. е. по-добрѣ е, щото ти да ми унищожишъ главата).

    Стр. 115, ст. 33 : „стори се орелъ Таликна“, прѣдполаганото собствено име „Таликна“ е погрѣшно поставено отъ съединит. частица та (и) и глаг. ликна (3. лич. един. аор. ликнѫ вм. литнѫ отъ гл. летѣти) и естествено трѣба да се изправи по тоя начинъ (ср. стр. 340: „та си литнаше презъ деветъ планине“, „та си литну какъ вѣтрокъ“, стр. 82: „да прилитамъ презъ Дунава“).

    Стр. 120, ст. 47 : „керезъ те да ги искарашь“ (п. т. ст. 63), тукъ г. Качановски направилъ отъ турската дума кересте (строителенъ материалъ) двѣ думи : керезъ и те и керезъ сравнява съ рус. черезъ (ср. въ словаря).

    На стр. 299, ст. 86: „Да се сетимъ за младиëтъ вака-тъ“, тукъ сѫ образувани отъ турската дума вакатъ (врѣме) двѣ думи: вака и тъ.

    На стр. 377. ст. 99: „личь балича по стамбола града“ трѣба да се чете : „личба лича“ ( = личатъ), ср. паралелни мѣста у Миладиновци : личба личитъ цара мират-бега .... личба личитъ низъ града стамбола (стр. 180) или п. т. 255:. личба личила више гѫркина. Цѣлиятъ изразъ се срѣща и въ сръбския езикъ.

    На стр. 489, ст. 30, 32, 34: „подъ китію сосъ церна мониста — подъ китію (сось) жълте желтице — подъ китію сосъ кара грошове“, изобщо подъ китію трѣба да се измѣни въ съвсѣмъ понятното подкити ю.

    Формитѣ на мѣстоимението ми, ти (dativas ethicus) г. Качановски отдѣля съ прѣпинателенъ знакъ, между това обаче той свързва спомагателния глаголъ е (= есть) съ това мѣстоимение въ една съвсѣмъ безсмислена дума, като напр., стр. 444, ст. 40, 41 „пушки тіе вода насипало, ножи тіе кони заканило,“ тукъ, разбира се, трѣба да се пише „пушки ти е“, „ножи ти е“.

    Най-сетнѣ любимиятъ въ българския, както и въ сърбския народенъ стихъ изразъ: тио (т. е. тихо) говори, по тио ( = по-тихо) говори, г. Качановски съвсѣмъ погрѣшно разбралъ и безсмислено изразилъ: „ти оговори“ и „по ти оговори“ или „поти оговори“!

 

Сѫщо въ словаря азъ забѣлѣзахъ погрѣшни обяснения, главно въ турскитѣ чужди думи, които минавамъ мимо, а само слѣднитѣ четири случая бихъ изправилъ:

 

а) Бечви на стр. 529 би трѣбало да означава, споредъ схващането на Качановски, бочки (бъчви), противъ което вече говори общиятъ смисълъ, думата се срѣща въ непосрѣдна свръзка съ гати (гачи, гащи, сръб. гаће):

 

Бечви-те ти се на страна (? по-скоро насрани)

Тати-те ти се посраны.

 

Думата бечви (въ формата бичвъ) въ свръзка съ гати (въ фор. гачь) ни се е срѣщала въ езика иа молизскитѣ славяни, които се присмиватъ на съсѣдитѣ си, албанци : „ямье напри ( = напрѣдъ) бичвъ, пакъ та гачь“. Думата е много отдавно извѣстна въ сърбо-хърватския езикъ (ср. Караджичъ п. д. бјечва), тя означава „чорапи“ (ital. calza, calzetta).

 

б) Думата „поверщантя“, която въ словаря е прѣдадена съ причастието „възвращающійся“ ние разбираме като сѫществ. ср. р. съ членъ: поверщане-то (или поверщань-та).

 

в) Думата „прачка“ (въ източ. България се изговаря пръчка пли пърчка) означава не пучокъ, а клонъ, пъртъ, свързва се негли съ старослов. прѫтъ.

 

г) Думата „стъркъ“ означава, споредъ Качановски, аистъ, обаче примѣра, на който той се позива, за да подкрѣпи това значение, съвсѣмъ противорѣчи („три стърка босилекъ“, стр. 71) и не оставя никакво съмнѣние, че думата е идентична съ сръбската струк.

 

Било би излишне тукъ да изтъкваме, че всички тия възражения противъ отдѣлности не могатъ да намалятъ голѣмата заслуга на самото издание (стр. 115—117).

 

 

307

 

че г-нъ Качановски и самъ ще ги забелѣжи и изправи, когато се Качановски добрѣ съ всичкитѣ тънкости на народний ни езикъ. А за такво запознаванье той вече има възможность. Намъ ни е драго, дѣто можемъ да извѣстимъ читательетѣ си, че русската Императорска „Академія Наукъ“ и русското министерство на народното просвѣщение сѫ вече дали г-ну Качановскому срѣдства за да направи второ пѫтуванье по българскитѣ земли съ цѣль да събира още паметници отъ народната бьлгарска словесность и градиво за подробенъ български словарь. До колкото знаемъ, младий русски славистъ скоро вече ще пристигне въ България, дѣто тоя пѫть ще се помае пó-вече отъ година врѣме.

 

Харьковъ, Декемврии 1882.

 

М. Дриновъ.

  

[Back to Index]