 |
Нови паметници за историята на Българетѣ и на тѣхнитѣ съсѣди
Маринъ Дриновъ
Изъ: „La Macédoine an point de vue ethnographique, historique et philologique. Par Ofeïooff. Philippopoli 1887, pag. 158—187 (Преиздадени в: Съчинения на М. С. Дринова. Томъ I. Трудове по Българска и Славянска история. София, 1909, стр. 565—579)
Сканове в .pdf формат (14.0 Мб) |
|
„И до днéсъ сéрбїе и порицáютъ бóлгаровъ ѿ безȣмїе ....
И до нынѣ некоѝ ѿ ны̀хъ вадатъ повесмà и кѝтатъ истóрїи и речи праздни . . . .“
(Думи на македонеца Паисий 1762).
Византийскиятъ императоръ Константинъ Багренородни, който е живѣлъ въ X. вѣкъ, е първиятъ отъ старитѣ писатели, който ни е оставилъ бѣлѣжки и свѣдѣния малко-много подробни за първоначалната сръбска история. Въ едно отъ съчиненията си, писано около 950 година, той излага доста подробно положението на сърбитѣ отъ негово врѣме, както и земитѣ, които тѣ тогава сѫ населявали. Отъ това любопитно описание става твърдѣ ясно, че въ X. вѣкъ сърбитѣ сѫ населявали на Балканския полуостровъ слѣднитѣ области: днешна Херцеговина, Черна гора и Босна, западната часть на днешното Сръбско кралство, Ново-пазарския пашалъкъ и Призренския санджакъ. Константинъ Багренородни привожда сѫщо нѣколко кратки бѣлѣжки за врѣмето и начина на сръбското настаняване въ посоченитѣ области. Споредъ неговитѣ думи, сърбитѣ сѫ живѣли отначало въ Бѣла-Сърбия, която е обемала днешна Галиция и съсѣднитѣ области. Въ VII. вѣкъ на нашата ера, половината отъ жителитѣ на Бѣла-Сърбия напуснали старата си територия и се прѣселили въ Византийската империя. Императоръ Ираклий (610—641) ги приелъ добрѣ и имъ позволилъ да се настанятъ въ Солунската область въ едно мѣсто, което оттогава и поради това било наречено Сервия (сегашния градъ Селфидже, разположенъ по брѣга на р. Бистрица или Индже-кара-су). Обаче, това мѣсто не се аресало на сърбитѣ, които намислили да се върнатъ въ прѣдишната си земя, Бѣла-Сърбия,
566
закѫдѣто тѣ били вече потеглили съ дозволението на императора Ираклия. Но слѣдъ като прѣминали Дунавъ, тѣ се разкаяли и при посрѣдството на византийския управитель на Бѣлградъ искали друго мѣсто за поселение въ империята. Въ това тъкмо врѣме западната часть на Балканския полуостровъ, дѣто се намиратъ горѣспоменатитѣ области, била пуста, тъй като прѣдишнето римско население било разпръснато поради нахлуванията на аваритѣ. Императоръ Ираклий прѣдложилъ на сърбитѣ да се поселятъ въ тая ненаселена страна; тѣ се съгласили на това, като се задължили въ сѫщото врѣме да се подчинятъ на византийския пмператоръ. Така разказва Константинъ Багренородни за способа, по който сърбитѣ се прѣселили на Балканския полуостровъ. Въ всѣки случай трѣбва да се забѣлѣжи, че сърбитѣ (Σέρβλοι) получили националното си име отъ латинската дума servus (слуга, робъ), което било дадено сѫщо и на обущата царвули (σέρβουλα), съ които се обували слугитѣ и изобщо проститѣ хора — царвулановцитѣ (τσερβουλιάνοι). Съ подобни бѣлѣжки Константинъ Багренородни се старае да докаже,. че сърбитѣ били единъ робски народъ, който се намиралъ подъ властьта на ромейския (византийския) императоръ. При тия етимологически тънкости на Константина Багренородни естествено възниква въпросъ да се знае, дали неговиятъ разказъ за прѣселението на сърбитѣ въ Солунската область не е билъ заразенъ отъ нѣкоя „тънкость“, подобна на оная, съчинена за името на града Сервия (Селфидже). При това нѣкои сегашни историци тъкмо по тоя начинъ разгледватъ тоя разказъ на Константина, разказъ, който, трѣба да си го кажемъ, не се подкрѣпя отъ никакво историческо свидѣтелство. Обаче сръбскитѣ писатели, които доказватъ, че Македония е отъ старо врѣме сръбска страна, приематъ въпросния разказъ като важно свидѣтелство и го взематъ за основа на своята старо-сръбска теория, като си позволяватъ да правятъ отъ това заключения съвършенно неумѣстни. Тѣ твърдятъ тъкмо, че когато въ VII. вѣкъ, въ царуването на императора Ираклия, сърбитѣ се прѣселили въ днешна Македония, много отъ тѣхъ останали („пуно сербалја“ — много сърби) и се слѣли съ туземнитѣ словѣни, които тѣ ужъ посърбили. Така оттогава, т. е. отъ VII. вѣкъ, ужъ се образувалъ езикътъ на македонскитѣ словѣни, който споредъ твърденията на тия писатели, е сръбски диалектъ.
567
Напразно било би да се взема човѣкъ да опровергава подробно тия тъй лошо обосновани заключения. Доста ще бѫде за насъ да отбѣлѣжимъ, че ония, които приематъ за исторически точна първата половина на Константиновия разказъ, за който ние тукъ говоримъ, нѣматъ никакво право да отхвърлятъ или унищожаватъ въ него втората половина, въ която тъкмо е казано, че Македония (Сервийскиятъ окрѫгъ) не се аресала на сърбитѣ, поради което тѣ побързали да излѣзатъ отъ тамъ и да се прѣселятъ въ сѣверната часть на Балканския полуостровъ. Ако нѣкои сърби бѣха останали въ Македония прѣзъ врѣмето на това митическо сръбско прѣселение въ Солунската область, ние щѣхме неизбѣжно да намѣримъ тамъ поне нѣкой споменъ; обаче подобенъ споменъ не сѫществува нийдѣ [1]; самъ Константинъ Багренородни, който е знаелъ, колко и какви словѣни е имало въ негово врѣме (въ X. вѣкъ) на Балканския полуостровъ, ясно ни говори, че въ днешна Македония е съвсѣмъ нѣмало сърби. Това подтвърдяватъ и други стари писатели, гръцки, латински, арабски и словѣнски, които споменуватъ за сърбитѣ и тѣхнитѣ живѣлища. Словѣнското население въ Македония е носило около X. вѣкъ нѣколко отдѣлни имена: Бързаци, Струменци, Смоляне, Ринхини, Сагудати, Драговичи и др., или само общото си име Словѣни, както се наричало първоначално словѣнското населенпе на Тракия и на Мизия. Въ VII. вѣкъ въ мизийска Словѣния биде основана българската държава, къмъ която прѣзъ VIII. и IX. вѣкъ били присъединени малко по-малко другитѣ Словѣнии на Балканския полуостровъ,—тракийска и македонска Словѣния. Оттогава въ всичкитѣ тия три Словѣнии старитѣ племенни названия почнали малко по-малко да изчезватъ и да се замѣстятъ съ името Българи. И за отбѣлѣзване е, че това общо име биде заякчено по единъ особенно бързъ и особенно траенъ начинъ между македонскитѣ словѣни. Това е доказано съ много исторически свидѣтелства, за които ще говоримъ понататъкъ. Тукъ ние ще се спремъ само на слѣдния фактъ.
1. Вече това обстоятелство, че горѣ-споменатитѣ сърбски писатели разправятъ за извѣстни сърбизми, които сѫ били въведени въ езика на македонскитѣ словѣне отъ VII. вѣкъ, е доста да докаже, че тия писатели не знаятъ абсолютно нищо за историята на словѣнскитѣ езици изобщо, и за историята на македонскитѣ диалекти въ частность. Ние ще имаме случай да докажемъ на друго мѣсто, колко фантастични сѫ подобни тънкости относително македонския диалектъ и относителио това, което се нарича негови сърбизми.
568
Общопознато е, че въ царуването на Симеона († 927), Македония, както и сръбскитѣ земи съставяха часть отъ Българското царство. При царь Петра, наслѣдника на Симеона, сърбитѣ сполучиха да се освободятъ и да образуватъ отдѣлна държава, която управляваше великиятъ жупанъ Чеславъ Клонимировичъ. Наскоро слѣдъ това днешна Македония се отцѣпи отъ царството на Петра и образувá отдѣлна държава подъ управлението на Самуила. И какво виждаме? Държавата на Чеслава биде наречена сръбска, когато Самуиловата, центърътъ на която се намиралъ въ самото сърдце на днешна Македония (въ Воденъ, Мъгленъ, Охридъ), биде наречена българско царство. Пита се: ако македонскитѣ словѣни се считаха за нѣкое отдѣлно словѣнско племе, съвършенно различно отъ словѣнското население на Тракия и долня-Мизия, защо тѣ нарекоха царството си българско и сами се признаваха тогава, както ще видимъ по-долу, за българи? Ако македонскитѣ словѣни бѣха сръбско племе, какво имъ бъркаше да наричатъ царството си сръбско, както биде наречено великото жупанство на Чеслава? — Сѫществуването на Самуиловото българско царство е единъ пагубенъ фактъ за защитницитѣ на старосръбската теория, и тия защитници, които добрѣ знаятъ това, се силятъ да твърдятъ на всички, че Самуилъ не се наричалъ царь български, a словѣнски, защото така го титулувала една сръбска хроника. Обаче това твърдене е съвършенно смѣшно. Извѣстни лѣтописци наричатъ така сѫщо словѣнска Руската империя, Чешското кралство, Полското кралство и дори Сръбското. Може ли съ това да се докаже, че руситѣ, поляцитѣ, чехитѣ и сърбитѣ не сѫ руси, поляци, чехи и сърби, a словѣни ? Ако единъ лѣтописецъ нарича Самуиловото царство словѣнско, то всички други документи, които споменуватъ за него, наричатъ го всѣкога и постоянно българско царство. Така го титулуватъ не само отдѣлни исторически свидѣтелства, но още и официални актове, каквито сѫ, напримѣръ, извѣстнитѣ грамоти на императора Василия Българоубийца, папскитѣ регистри, титлата на Охридското архиепископство (патриаршия), грамотата на българския болѣринъ Пенчо (Pincius), който е билъ братовчедъ Самуиловъ, отъ 994 год. и пр., и пр. Трѣбва ли още да напомнимъ, че византийскиятъ императоръ Василий II, който разруши Самуиловото царство, биде нареченъ Βουλγαροκτόνος, Bulgaricida, Българоубийца?
569
При такова свидѣтелство само едно грубо невѣжество или прѣднамѣрено упорство може да каже, че царството на Самуила не е било българско.
Но да оставимъ епохата на Самуила и да отидемъ понататъкъ въ XI. и XII. вѣкъ: срѣщатъ се много свидѣтелства и исторически паметници, които защитницитѣ на теорията за Стара-Сърбия повидимому не знаятъ, иначе тѣ биха се осмѣлили да измислятъ така сѫщо нѣщо противъ тѣхъ. Въ 1019 г. Самуиловото царство биде присъединено къмъ Византийската империя, отъ тогава и до края на XII. вѣкъ днешна Македония, както и другитѣ български области, Мизия и Тракия, оставаха подъ византийска власть, подъ която тѣ прѣтърпѣха много злини и бѣдствия. Едно толкова дълго робство не можеше да прѣмине безъ да намали българската народность. И наистина, българското име прѣзъ тия два вѣка изчезна въ повечето мѣста и дори въ самата си люлка, именно въ дунавска България. Въ XI. и XII. вѣкъ сѫщо така рѣдко се споменува за българитѣ въ Мизия и Тракия, повечето писатели и пѫтешественнци, византийски и западно-европейски, отъ това врѣме наричатъ жителитѣ на тия страни мизийци, власи, скити, печенѣзи, комани и пр. Но за отбѣлѣзване е това, че прѣзъ тия злополучни за българската народность вѣкове българщината, българското име сможаха по-добрѣ да се запазятъ въ Македония. Тамъ станаха първитѣ български революции противъ византийцитѣ за възстановяване на българската политическа независимость. Ние тукъ говоримъ за възстанията отъ 1040 и 1073 г., върху които безполезно е да се спираме, защото историята имъ и българскиятъ имъ характеръ сѫ твърдѣ добрѣ извѣстни. Ще забѣлѣжимъ само, че въ второто отъ тия възстания македонскитѣ българи поискали помощь отъ сръбския краль (тогавашния дуклянски) Михаила Воиславичъ, комуто тѣ обѣщали да признаятъ сина му, Константина Бодинъ, за свой царь. Константинъ Бодинъ побързалъ да дойде въ западна България съ една войска отъ 300 сърби, но византийцитѣ сполучиха да го взематъ въ плѣнъ и да потъпчатъ възстанието. Всички лѣтописци, които говорятъ за това възстание, центърътъ на което бѣше Скопската область, казватъ изрично, че това е било българско възстание. И българското национално съзнание било тъй развито, че, викайки сърбина Бодина да имъ стане началникъ, тия възстанници го накарали да се нарича български царь
570
и дори още да приеме името Петъръ, както се казваше Петъръ Делянъ, храбриятъ народенъ воевода на прѣдишнето българско възстание (въ 1040 г.). — Нека споменемъ още, че прѣзъ тия злополучни за българщината вѣкове само македонцитѣ бѣха ония, които се бориха така сѫщо и за българската църковна автономия, която византийското правителство бѣше ограничило, слѣдъ като бѣ почнало да назначава на българския патриаршески прѣстолъ гърци архиепископи. На едного отъ тия гръцки архиепископи, именно на знаменития Теофилактъ (1084—1107), бъгаритѣ отъ Охридъ, Мокряни и други (въ днешна Македония) задаваха такова главоболие, че той билъ принуденъ да се изрази тъй въ писмата си:
„българската природа е свърталище на всѣкакъвъ видъ злини; и оня, който има въ рѫцѣтѣ си каква-годѣ власть надъ българитѣ, трѣбва всѣкога да има прѣдъ очитѣ си образитѣ (идолитѣ) на войната“.
Ето докѫдѣ македонскитѣ българи бѣха наплашили архиепископа Теофилакта и то, защото той имъ бѣ натрапенъ отъ византийското правителство въпрѣки формал(н)ото съдържание на грамотитѣ, съ които императоръ Василий Българоубийца бѣ подтвърдилъ старитѣ правдини на българската църква.
Византийскитѣ и западно-европейскитѣ писатели Михаилъ Пселлъ, Кекавменъ, Николица, Никифоръ Вриений, Анна Комнина, архиепископъ Теофилактъ, Иванъ Скилица, Георги Кедринъ, Зонара, Годфридъ Малатера, Раймондъ д’Ажиль, аббатъ Робертъ, Петъръ Тудебадъ, Вилхелмъ Тирски и пр. и пр. — всички тия писатели, които сѫ живѣли въ XI. и XII. вѣкъ и отъ които нѣкои бѣха пѫтували по днешна Македония, — всички наричатъ тая страна българска, a жителитѣ ѝ българи. Българска земя (Bolgarland) я наричатъ така сѫщо старитѣ норвежки саги, които разказватъ за прѣминаването на норвежскитѣ кръстоносци прѣзъ Балканския полуостровъ въ 1154 год. Тукъ ние ще отбѣлѣжимъ мимоходомъ, че прочутиятъ норвежски принцъ Харалдъ, който спомогна на византийцитѣ да потъпчатъ македонското възстание въ 1040 г., се нарича въ старитѣ скандинавски пѣсни Bolgara-brennir — разрушитель на България. — Нѣкои отъ приброенитѣ по-горѣ писатели споменуватъ сѫщо и за сърбитѣ, но тѣ споменуватъ ясно, че сръбската земя се намирала вънъ и доста далечъ на сѣверъ отъ днешна Македония. Така, Анна Комнина забѣлѣзва,
571
че около края на XI. вѣкъ пограниченъ градъ между България и Сърбия билъ Липений (Λιπένιον), който билъ разположенъ на мѣстото, гдѣто сега се намира градчето Липлянъ въ сѣверната часть на Косово-поле. Това свидѣтелство се подтвърдява отъ думитѣ на Ивана Скилица, който казва, че сърбско-българската етнографическа граница въ 1073 г. е минавала прѣзъ Прищина. Вилхелмъ Тирски, който е живѣлъ въ XII. вѣкъ и е пѫтувалъ по Сърбия, както и по днешна Македоння (около 1069 г.) и посѣтилъ Охридъ и Битоля, дава особенно подробни свѣдѣния по тоя въпросъ. Той описва Сърбия като страна гориста и малко достѫпна, разположена между Далмация, Маджарско и Иллирия. Населението било твърдѣ диво (incultus, absque disciplina), живѣело въ планинитѣ и въ горитѣ, не обработвало земята (agriculturae ignarus), a се занимавало само съ развъждане на добитъкъ. — За българитѣ пъкъ Вилхелмъ Тирски казва, че тѣ имали твърдѣ обширна земя, че тѣ населявали цѣлата територия, която се простира отъ Дунавъ до Цариградъ и до Адриатическо море.
Освѣнъ споменатитѣ вече свидѣтелства ние сме длъжни да припомнимъ още и слѣднето: извѣстно е, че македонскитѣ словѣни почитали отъ старо врѣме св. Климента Велички като свой проповѣдникъ, учитель и патронъ. Въ XII. вѣкъ се появиха въ Македония двѣ житиета на св. Климента: едно кратко и друго пространно. И двѣтѣ тия житиета прославятъ св. Климента като български проповѣдникъ, като български покровитель и чудотворецъ. Пространното житие се завършва съ една умилителна молитва, която, както се види, била е много повтаряна въ Македония. Тая молитва призовава великия проповѣдникъ на българската земя да запази нейнитѣ български питомци отъ всѣко зло, да даде миръ на българската народность и пр. Ние искаме да кажемъ, че житиетата на Климента, които били написани въ XII. вѣкъ въ Македония, наричатъ тая страна българска и жителитѣ ѝ българи.
И тъй, до края на XII. вѣкъ никакво сръбско настаняване не е станало въ Македония, нито пькъ е било направено отъ страна на сърбитѣ нѣкое опитване за завоеванието на тая земя. Тѣ почнаха да правятъ такива опитвания къмъ края на XII. вѣкъ, именно отъ врѣмето на Стефана Немань. Обаче тия опитвания останаха безплодни до врѣмето на Стефана Милутинъ, който почна да царува въ Сърбия слѣдъ 1282 г.
572
Това се доказва ясно отъ исторически свидѣтелства, които ние трѣбва да разгледаме по-подробно, защото защитницитѣ на старо-сръбската теория не обръщатъ доста внимание върху тѣхъ, или по-добрѣ, тълкуватъ ги твърдѣ невѣрно.
Къмъ 1183 г. Стефанъ Немань се съюзи съ „краля на Маджарско“, т. е. съ маджаритѣ и нападна нѣкои отъ западнитѣ български области, които се намираха тогава подъ внзантийска власть. Въ тая епоха сърбитѣ бѣха дошли съ маджаритѣ прѣзъ Нишъ до София, която Стефанъ Немань, споредъ думитѣ на сина му Стефана Първовѣнчани, „подложи на общо разорение и опустошение“. Между това византийцитѣ наскоро се помириха съ маджаритѣ и се оттеглиха, като задлъжиха и сърбитѣ да направятъ сѫщото. Слѣдъ двѣ или три години избухна въ Търново българското възстание, което много обезпокои Византийската имперпя. Стефанъ Немань побърза да се възползува отъ това и нападна съсѣднитѣ на Сърбия византийски владѣния. Той лесно завоева нѣкои отъ тѣхъ; между другигѣ той завзе една часть отъ сѣверна Македония: Скопие, Кюстендиль, Земенъ-градъ (крѣпость Земенъ, разположена на р. Струма, въ околноститѣ на село Скакавица на сѣверъ отъ Кюстендиль), Перникъ и града Стобъ [1]. Нѣкои нови сръбски историци твърдятъ, че Стефанъ Немань присьединилъ всичкитѣ тия области къмъ сръбската държава, въ която тѣ останали до началото на XV. вѣкъ, т. е. въ течение на повече отъ двѣстѣ години. Това твърдение е съвсѣмъ лишено отъ основание. Не само византийскитѣ историци, но и старитѣ сръбски исторически свидѣтелства показватъ по единъ очевиденъ начинъ, че Стефанъ Немань не можилъ да удържи горѣ-казанитѣ области и билъ принуденъ да се откаже отъ тѣхъ. — Въ 1191 г. византийскиятъ императоръ Исаакъ, нѣколко мѣсеци слѣдъ злополучния му походъ срѣщу възстастаналитѣ българи отъ дунавска България, потеглилъ срѣщу Стефаиа Немань и лесно го принудилъ да се отдръпне и да се откаже отъ широкитѣ завоевания, които той бѣ направилъ въ прѣдѣлитѣ на Византийската империя. Вънъ отъ всѣко съмнѣние е това, че тукъ византийцитѣ сѫ били подпомогнати отъ маджаритѣ, на които не допадало,
1. Градъ Стобъ не е Щипъ, както твърдять сръбскитѣ историци; градътъ Стобъ се намиралъ на югъ отъ Дупница, недалечъ отъ устието на р. Рила, дѣто се намира днесь село Стобъ.
573
дѣто Стефанъ Немань се стараелъ да разшири владѣннята си на своя собственна глава и за своя собственна смѣтка. Отъ обширнитѣ завоевания, които сърбитѣ бѣха направили тогава на юго-изтокъ отъ държавата си, тѣмъ остана само една часть отъ Нишката область, Призренската область, сѣвернитѣ покрайнини на Косово-поле, дѣто се намирали градоветѣ Липлянъ и Морава, и, може би, една часть отъ областьта на Враня. Че сърбитѣ сѫ могли да запазятъ колко-годѣ тия страни подъ властьта си, говори ни твърдѣ ясно самъ Стефанъ Немань въ една отъ грамотитѣ, които той бѣ издалъ двѣ или три години прѣди смъртьта си, когато се бѣ вече отказалъ отъ мирскитѣ работи и живѣеше като монахъ въ Хилендарския мънастиръ. Въ тая грамота, прѣброявайки, колко и какви земи билъ присъединилъ къмъ сръбската държава, Стефанъ Немань между другото казва :
„И приобрѣтохь .... ѡдь грьчьске земле Лабь с Льпланемь, Гльбочицоу, Рѣке, Загрьлатоу, Лѣвьче, Бѣлицоу, Лепеницоу.“
— Това свидѣтелство на Неманя се подкрѣпя и отъ свидѣтелството на сина му св. Сава, който се изразява така:
„И приобрѣте... оть грьчьскию землѥ Патьково, Хвостно вьсе и Подримиѥ, Кострьць, Дрьжьковиноу, Ситьницоу, Лабь, Липлı-ань, Гьлбочицоу, Рѣке, Оушькоу и Поморавиѥ, Загрьлатоу, Лѣвьче, Бѣлицоу“.
(За да бѫдемъ кратки, ние ще забѣлѣжимъ мимоходомъ, че всички тукъ изброени мѣста се намирали въ областьта на Призренъ, Нишъ и Косово-поле). За войнитѣ и разпритѣ на Стефана Немань съ византийцитѣ говори сѫщо доста подробно вториятъ му синъ Стефанъ Първовѣпчанн. Ние намираме за добрѣ да го дитираме in extenso:
„Пришьдь бо прѣподобьни светы Сѵмеѡнь сь оугьрьскымь кралемь, и доиде до града рекомаго Срѣдьца, и вь ськроушеиниѥ постави ѥго и вь ѡпоустѣниѥ коньчьноѥ. Вьзвращьшоу же се ризѣ оугьрьскомоу вь своѥ ѥмоу владычьство, ѡнь же светы ѡтьвращь се ѡть него, иде сь силою своѥю на градь Перьникь, и ть ськроушивь силою своѥю и вь ѡпоустѣниѥ сьтвори и, и градь Стобь, и градь Земльнь, и градь Вельблоуждь, и градь Житомитьскь, и градь Скьпьль, и градъ Лѣшьскь оу дольнѥмь Полозѣ, и градь Градьць, и градь Призрѣнь, и градь славии Нышь, и градь Сврьлигь, и градь Равьный, и градь Козьль. Тѣхь градовь ськроушь и до коньца ѡснованиı-а ихь искорѣни и не ѡста бо ками на камени, иже не ськроушише ce, иже и не вьздвигоше се и до сего дьне.
574
И земьлю ихь и богатьствиı-а, ихь и славоу ихь прѣложи вь богатьство и вь славоу ѡтьчьствиı-а своьего, и вь славоу вельможь и людеи своихь. Приложи же кь земьли ѡтьчьствиı-а, своѥго ѡбласть Нышьвьскоую до коньца, Лыплı-ань же и Моравоу и глаголѥмы Врани, Призрѣньскоу же ѡбласть и Полога ѡба до коньца сь мегами своими. И прѣбываше вь благодарени Божии и вь молитвахь дьнь и нощь“.
Отъ тоя надутъ разказъ се види, че Стефанъ Първовѣнчани твърдѣ много прѣувеличва подвизитѣ на баща си; но при това прѣувеличване той не скрива, че Стефанъ Немань не можилъ да удържи въ рѫцѣтѣ си Скопие, Велбуждъ (Кюстендиль) и другитѣ си завоевания въ сѣверна Македония, завоевания, които той се бѣ задоволилъ да разсипи, разруши и ограби. — При такива свидѣтелства на самаго Стефана Немань и на сина му, човѣкъ може само да се очудва, като чете въ сръбскитѣ официални вѣстници и извѣстни сръбски политически брошури твърдения като слѣднето:
„И тъй ние видимъ въ послѣднята четвърть на XII. вѣкъ Дардания (Скопската область) съ подраздѣленията на сегашния Софийски пашалъкъ въ сръбски рѫцѣ, въ които тя остана изцѣло до 1457 г.“
Съ подобно твърдение и днешнитѣ сръбски политици твърдятъ, че Стефанъ Немань се билъ силилъ да завоюва сѣверна Македония, защото туземното население ужъ било сръбско. Напротивъ, горѣ-приведенитѣ сръбски свидѣтелства ясно показватъ, че Стефанъ Немань не е дори и мислилъ да търси нѣкакви-си сърби въ сѣверната часть на днешна Македония.
Ние цитирахме по-горѣ купъ исторически свидѣтелства, които несъмнѣнно доказватъ, че словѣнското население въ Македония изобщо и дори въ сѣверната ѝ часть до врѣмето на Стефана Немань, било българско. Тукъ считаме за умѣстно да приведемъ още едно свидѣтелство, което точно датира врѣмето, когато Стефанъ Немань се опитвалъ да завоюва Софийската область и сѣверна Македония. Това свидѣтелство е на извѣстния германски пѫтешественикъ Ансберта, който въ 1189 г. миналъ прѣзъ Сърбия и България прѣзъ врѣмето на кръстоносния походъ на германския императоръ Фридриха Барбаруса. Той ни е оставилъ цѣнни свѣдѣния за сърбскитѣ работи въ тая епоха. Между другото Ансбертъ говори доста подробно за сраженията на Стефана Немань и за завоеванията му въ Софийската область и въ сѣверна Македония. Въ всѣки случай той тъкмо казва, че покрайнинитѣ, които Немань билъ отнелъ отъ византийцитѣ,
575
били бългaрски покрайнини и съставяли чacть отъ българската земя. Въ единъ пасажъ, като отбѣлѣзва, че българското възстание въ придунавска България потресло Византийската империя, Ансбертъ казва, че сърбскитѣ владѣтели побързали да го използуватъ и да подчинятъ една часть отъ България (partem Bulgarie sue ditioni subjugaverunt). Ha друго мѣсто Ансбертъ забѣлѣзва, че Стефанъ Немань прѣзъ януарий 1190 г. воювалъ срѣщу византийцитѣ въ България (cum grandi labore et bello in Bulgaria intentum).
По-нататъкъ. Когато византийскиятъ императоръ Исаакъ изгони (1191 г.) сърбитѣ отъ областитѣ на София, Кюстендиль и Скопие, тия области останали за твърдѣ малко врѣме подъ византийска власть. Отъ сѫщата година (1191), нѣколко мѣсеца слѣдъ завръщането на императора Исаака отъ похода си срѣщу сърбитѣ, ние намираме вече Софийската область съ главния ѝ градъ въ рѫцѣтѣ на българския царь Асѣня. Скоро слѣдъ това той покорява и града Стобъ, отдѣто прѣзъ 1191—1192 години българското възстание се распространило по цѣла източна Македония до Сѣръ и Амфиполисъ. — Прѣзъ царуването на Асѣновия братъ Калояна и дори прѣди 1204 г., т. е. прѣди подѣлата на Византийската империя отъ латинцитѣ, ние намираме въ прѣдѣлитѣ на Българското царство не само Нишъ, но още и Кюстендиль, Скопие, съ цѣла сѣверна и срѣдня Македония до градоветѣ Струмица и Просѣкъ. Прѣписката на Калояна съ Инокентия III. и тогавашниятъ византийски писатель Никита Акоминатъ установяватъ това по единъ доста ясенъ начинъ. Свидѣтелството на тия авторитетни исторически извори ни показва сѫщо, че отъ завоеванията си въ сѣверна Македония Стефанъ Немань не можилъ нищо да присъедини къмъ земята на отечеството си. И забѣлѣжително е това, че византийцитѣ, които бѣха отблъснали тъй лесно нападението на сърбитѣ върху тия страни, не можаха да попрѣчатъ на присъединението имъ къмъ Българското царство, макаръ че маджаритѣ имъ бѣха дошли тогава на помощь, макаръ че Византия употрѣби военни мѣрки и други такива, като опитването да създаде въ Македония едно отдѣлно княжество подъ управлението на българския воевода Стрѣзо. Знайно е, че тоя васалъ отхвърли всички византийски блага и съ помощьта на Калояна се постарà да освободи отъ византийската власть другитѣ македонски области до Тессалия.
576
— Слѣдъ подѣлата на Византийската империя отъ латинцитѣ въ 1204 г., почти цѣла Македония се прѣдаде на българския царь Калояна, който, както е извѣстно, умрѣ подъ стѣнитѣ на Солунъ.
Слѣдъ смъртьта на Калояна на българския прѣстолъ се покачи узурпаторътъ Борилъ, когото много отъ българитѣ не искаха да признаятъ за свой царь. Резултатътъ отъ това бѣха голѣмитѣ безредпци въ Българското царство, безредици, въ които Стефанъ Първовѣнчани, синъ и наслѣдникъ Неманевъ, помогна на българскитѣ бунтовници противъ Борила съ надежда да завладѣе една часть отъ българскитѣ владѣния. Тия нѣща ни сѫ разказани отъ самаго Стефана Първовѣнчани и отъ другъ единъ сърбинъ, неговъ съврѣменникъ, Теодосий. Разказътъ и на двамата е кратъкъ, но отъ тѣхнитѣ думи може доста добрѣ да се схване работата. Единъ отъ най-върлитѣ врагове на узурпатора Борила билъ горѣ-споменатиятъ български воевода Стрѣзо, който билъ близъкъ роднина на покойния царь Калоянъ и неговъ васалъ въ Македония. Борилъ се старалъ всѣкакъ да отстрани по нѣкой начинъ своя опасенъ неприятель и успѣлъ, както се види, да го изгони изъ владѣнията си. Стрѣзо отишълъ въ Сърбия при Стефана Първовѣнчани, y когото намирали тогава убѣжище и други нѣкои бунтовници противъ българския владѣтель Борила. Стефанъ Първовѣнчани приелъ Стрѣза твърдѣ добрѣ и му помогналъ да завоюва една часть отъ Българското царство, половината, тъкмо оная, дѣто се намира градътъ Просѣкъ (на ю. отъ Велесъ) и която се простирала „до Солунъ и Охридъ“ (Теодосий). Ето що казва самъ Стефанъ Първовѣнчани по тоя поводъ:
„Единомоу бо ѡтметьникоу ѡть тогожде племене гоѳи, нарекомаго бльгарьскаго, ѡтлоучьшоу се на западь вь владычьствию моѥмоу, рекомоумоу Стрѣзоу, иже насилень ѡть сего злааго законопрѣстоупьника, брата ѥго (Борила). Ѥгоже приѥмь ı-ако сына вьзлюблѥнаго, вьскрьмихь ѥго и схранихь ѥго неврѣждена ѡть находещеѥ погибели и ѡть заколениı-а ѥго. на вьсакь бо дьнь (Борилъ) прошаше и, да ѡгнѥмь сьжежеть тѣло ѥго, или протешеть на четири чести и повѣсить по стьгнамь градьнымь .... оудрьжавь же и азь вь роукоу своѥю, и сь всею силою моѥю . . . . и ѡтѥхь ѥ и прѣдахь ѥмоу поль царьствиı-а бльгарьскаго. и оутврьдихь и вь градѣ глаголѥмѣмь Просѣкь, иже прѣбысть славьно вь дьни своѥ, подьдрьжещоумоу ми власть ѥго, и ѡсвещающоу ѡть всѣхь ѡбидещихь ѥго“.
577
Нѣма никакво съмнѣние, че за тия услуги Стрѣзо се е задължилъ да признае върховната власть на Стефана Първовѣнчани, да бѫде неговъ васалъ; но той не издържалъ думата си и побързалъ да се помири съ Борила и да прѣмине на негова страна:
„примири бо себе кь грькѡмь и кь своимь готѳѡмь (българитѣ) присвоиль се“ (Теодосий).
И наистина, около 1211 г. ние вече виждаме, че Стрѣзо заедно съ Борила води война противъ латинцитѣ въ околноститѣ на София. Слѣдъ горнитѣ думи относително Стрѣза Стефанъ Първовѣнчани казва:
„оуты и оутльстѣ, и ѡтьврьже се вьзлюблѥны, забы ѡ Бозѣ вьспитавьшаго и. диı-аволомъ наваждень ѡтьврьже ce, и крамолоу вьздвиже на ме, и начеть готовити ce, да вьздасть ми злаı-а за благаı-а, и ѡзлобить ме и ѡтьчьствиѥ моѥ“,
Съ това се ограничи това безплодно опитване на сърбитѣ да придобиятъ каква-годѣ власть въ Македония чрѣзъ българския ренегатъ.
Слѣдъ това сърбитѣ не възобновиха за дълго врѣме (впрочемъ и не можеха) подобни опитвания. Къмъ края на Бориловото царуване почти цѣла Македония падна подъ властьта на епирскитѣ деспоти Михаила и Теодора Комнина, които въ това врѣме бѣха успѣли да създадатъ на Балканския полуостровъ обширна държава, която се простираше отъ брѣговетѣ на Адриатическо море до Одринъ. Тая епирска държава биде разкѫсана на части чрѣзъ знаменитата побѣда при Клокотница (на брѣга на Марица), одържана въ 1230 г. отъ Иванъ Асѣня, който отново присъедини цѣла Македония и дори цѣла Албания къмъ Българското царство. Слѣдъ смъртьта на Иванъ Асѣия (1241) никейскиятъ (византийскиятъ) императоръ Иванъ Ватаци сполучи около 1246 г. да отнеме отъ малолѣтния му приемникъ Калимана цѣла Македония, отъ която една часть биде присъединена отново къмъ Българското царство въ 1256 г. (при Михаила Асѣня), но за твърдѣ кратко врѣме. Къмъ 1257 г., избухна голѣма война за Македония между никейския императоръ Теодора Ласкариса и епирския деспотъ Михаила II. Прѣзъ тая война, която се продължава около четири години, македонцитѣ промѣниха много пѫти повелителя си, докато Михаилъ Палеологъ, новиятъ никейски императоръ (1259—1282), който възстанови Византийската империя, сполучи да закрѣпи сѫщо византийската власть въ Македония.
578
Въ течение на двадесеть години, които изтекоха отъ смъртьта на българския царь Иванъ Асѣня и до покачването на прѣстола на византийския императоръ Михаила Палеологъ, македонцитѣ прѣтърпѣха доста неволи и изпитаха доста промѣни въ политическата си сѫдба. Ние имаме твърдѣ любопитни свѣдѣния за тогавашното имъ положение, както и за моралното имъ състояние. Тия свѣдѣния сѫ оставени отъ извѣстния византийски историкъ Георгия Акрополитъ, който прѣзъ тия години живѣлъ и пѫтувалъ дълго врѣме по Македония и дори въ 1257 г. билъ неинъ граждански управитель. Акрополитъ описва македонцитѣ като твърдѣ убити морално и твърдѣ индеферентни спрѣмо политическата си сѫдба.
„Жителитѣ на Дѣволъ, казва той, на Охридъ, Преспа, Пелагония, Соска, Молиса и изобщо въ западната часть на Балканския полуостровъ сѫ такива, че тѣ лесно се прѣдаватъ на всички, защото не желаятъ да излагатъ на опастность живота и имота си“.
При такова едно положение честитѣ политически промѣни, които ставаха въ тѣхната земя прѣзъ XIII. вѣкъ, намалиха македонското население. Обаче и въ подобно деморализирано състояние македонцитѣ не забравяли, че тѣ сѫ българи и много пѫти изказвали желание да се намиратъ подъ властьта на българскитѣ царе, които тѣ считали за свои. Акрополитъ въ хрониката си на много мѣста споменува за тия желания.
Прѣзъ годинитѣ, за които тукъ става дума и въ течение на които произлизаха голѣми борби за Македония между българи, латинци, византийци и епиротци, сърбитѣ се държеха на страна. Единъ само пѫть тѣ се намѣсиха въ тия войни, именно въ 1257 г., когато се почна война за македонскитѣ области между никейския императоръ Теодора Ласкариса и епирския деспотъ Михаила II. Тогавашниятъ сърбски краль Урошь I. се възползувалъ отъ нея и съ единъ отрядъ отъ 1000 души нахълталъ въ Македония, достигналъ до Прилѣпската равнина, дѣто той разбилъ единъ малъкъ византийски отрядъ. Горѣ-казаниятъ Георги Акрополитъ, който тогава случайно се намиралъ въ Прилѣпъ и билъ очевидецъ на голѣмитѣ грабежи и опустошения, извършени отъ Урошевата банда въ Прилѣпската равнина, говори за това нападение въ Македония; но той не ни казва, колко врѣме то е траело, и никой другъ отъ византийскитѣ или сръбскитѣ хронисти не споменува за него. Обаче не подлежи на никакво съмнѣние, че нито тогава, нито пъкъ по-късно Урошъ не можа да распространи
579
сърбската власть въ посока къмъ Македония. Ние имаме автентични свѣдѣния, които свидѣтелствуватъ, че дори слѣдъ смъртьта на Уроша, когато на сърбския прѣстолъ се покачи вториятъ му спнъ Стефанъ Милутинъ въ 1282 г., сръбската граница отъ-къмъ тая страна се намирала въ околноститѣ на Липлянъ на Косово-поле, дѣто я бѣ оставилъ Стефанъ Немань въ края на ХII. вѣкъ. Това доказва и свидѣтелството на сръбския архпепископъ Даниилъ, който е живѣлъ въ врѣмето на Стефана Милутина и който изрично казва, че, когато Стефанъ Милутинъ завладѣлъ сръбския прѣстолъ,
„владичеството на гръцката империя се допирало до градеца нареченъ Липлянъ“ (на Косово-поле).
Ето какво се получава отъ историческитѣ данни на една неоспорима достовѣрность за сношенията на Сърбия съ Македония до послѣднята четвърть на XII. вѣкъ. Нека читателитѣ сами сѫдятъ, доколко сѫ добросъвѣстни сегашнитѣ сърбски писатели, които въ името на историята твърдятъ налѣво и надѣсно, че словѣнското население на Македония било отъ незапаметни врѣмена сръбско и че сѣверна Македония (Скопие, Кюстендиль, Щипъ и пр.) е влизала отъ XII. вѣкъ въ границитѣ на сръбската държава.
