Нови паметници за историята на Българетѣ и на тѣхнитѣ съсѣди   Маринъ Дриновъ     Изъ: „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“, Браила, 1870, година I, книжка I, стр. 36—60, II, стр. 52—68 (Преиздадени в: Съчинения на М. С. Дринова. Томъ I. Трудове по Българска и Славянска история. София, 1909, стр. 73—112)   Сканове в .pdf формат (6.7 Мб)

 

- Писмо I.  73

     (Нѣколко свидѣтелства за трима чиновници у неаполитанский краль Роберта, които сâ били родомъ Българе. ... - стр. 84)

- Писмо II.  85

- Писмо III.  97

- Писмо IV.  100

    (Титлата "іѡанъ алеѯандръ въ Христа Бога вѣрен цр҃ь и самодръжец вьсѣм бл҃гарѡм и гръком" е преведена на новолатински като "Iohannes Alexander Macedo ad cujus petitionem iste liber fuit translatus de Graeco in Slavonico" - добавка в полето на българския летопис-превод на Манасиевата хроника. стр. 108)

 

 

Писмо I.

 

Бързамъ да ви зарадвамъ съ извѣстие за намѣрваньето на нѣколко нови паметници за историята на Българетѣ и на тѣхнитѣ съсѣди, които паметници озаряватъ много тъмни до сега събития отъ минълий животъ на тѣзи народи, a въ Българската история отварятъ и нѣколко съвсѣмъ нови страници. Тѣзи, тъй да речемъ, драгоцѣнности се намѣрихâ въ Неаполь, между ръкописитѣ на Музейската библиотика, Бранкачанската и Голѣмий Архивъ.

 

Музейската библиотика (la bibliotheca del museo nationale) съдържа въ себе, освѣнъ 200,000 печатни книги, до 4000 ръкописни томове, между които има нѣколко на гърцки езикъ, нѣколко на арабски, на турски, на испански, по пò-вечето сâ на латински и италиенски.

 

Бранкачанската (la bibliotheca Brancacciana), която е основана въ минълий вѣкъ (1763 г.) отъ единъ кардиналъ Бранкачиа, има и тя, освѣнъ голѣмото си множество печатни книги, твърдѣ богата сбирка отъ ръкописи, които сâ около 1000 томове. — Ho тѣзи, сами по себе богати, рѫкописни сбирки на музейската и бранкачанска библиотика не сâ ништо при съкровиштата, които се съхраняватъ въ Голѣмий Неаполитански Архивъ (il grande archivio), съ който не ште бъде излишно да ви запозная пò-отблизо.

 

Голѣмий Архивъ е основанъ преди 40 години. Изпърво е билъ помѣстенъ въ Капуанский Шатò (castel Capuano), но скоро това, мѣсто му е станъло тѣсно и незгодно, и въ 1845 г. той е пренесенъ въ изпраздненннй сега мънастирь Свв. Северинъ и Соссио. Въ това голѣмо сградие се помѣстяватъ сега богатитѣ сбирки на Голѣмий Архивъ, съ които сбирки сâ преиспълнени сичкитѣ стаи и зали на този знаменитъ нѣкога мънастирь. Тукъ сâ събрани сичкитѣ уцѣлѣли писма,

 

 

74

 

актове и всѣкакви други документи, които сâ излазѣли отъ канцеларията на неаполитанското правителство, или сâ били писани отъ различни правители и чиновници. Тѣзи додокументи идътъ оште отъ 12-й вѣкъ и до наше време, т. е. до съединението на неаполитанското кралство съ другитѣ части на Италия въ едно политическо тѣло. Освѣнъ тѣзи документи, тукъ сâ пренесени и всѣкакви други ръкописи, които по-преди сâ били разпръснъти по разни страни въ южна Италия, или нъкъ сâ се съхранявали по мънастиритѣ. По количеството на своитѣ ръкописи, по голѣмата важность на много отъ нихъ, a такожде и по широкото си и сгодно размѣствание, Неаполитанский Архивъ праведно се почита за единъ отъ най-знаменититѣ на свѣтътъ.

 

Най-важната сбирка на този архивъ (il tesoro di tutto l'archivio Napolitano), въ която ce намиратъ драгодѣнни паметници за историята, токо речи, на цѣла Европа, сâ ръкописитѣ, които се намиратъ въ тъй нареченната му дипломатическа зала. Въ нея се съхраняватъ:

 

а) 449 томове, въ които сâ подвързани около 50.000 оригинални документи, пò-вечето грамоти, контракти и т. п. Най-старий отъ тѣзи документи е писанъ въ 703 или 748 г. слѣдъ Р. Хр. Има между тѣхъ нѣколко на арабски езикъ, отъ времето, когато Аравитенетѣ господарувахâ на островъ Сицилия. Има около 150 и на гръцки езикъ, писани между 1054—1450 г. Знайно е, че южна Италия е била нѣкога заселена пò-вечето съ Гърци, отъ това ce е и наричала magna Graecia. Реченитѣ 150 документи, както и много оште други, показватъ, че гръцкий елементъ е билъ доста голѣмъ въ тази страна дори до 15-тий вѣкъ, па е съвсѣмъ погинълъ, поиталиенилъ се е. —

 

б) Единъ регистръ отъ Фридриха II, който съдържа въ себе копии отъ различни писма и други документи, които сâ излазѣли отъ канцеларията на този знаменитъ краль и императоръ за година време, именно за 1240 г. Регистритѣ за другитѣ години на неговото царувание, за жалость голѣма, не сâ уцѣлѣли.

 

в) 523 голѣми томове, напълнени съ твърдѣ драгоцѣнни документи отъ времето на Анжуйската династия (тази династия царувà въ Неаполь отъ 1266—1442 г.). По съдържанието си, тѣзи драгоцѣнни документи, между които се намиратъ твърдѣ много за историята на Балканский полуостровъ,

 

 

75

 

дѣлятъ се на три дѣла: Анжуйски регистри (registri Andegavenses), арки (наречени тьй, заштото пò-преди сâ се съхранявали въ ковчези = arche) и фашиколи (fascicoli = везеници).

 

Анжуйскитѣ регистри сâ 378 томове. Въ тѣхъ се намиратъ копии отъ писма и актове, които сâ излазѣли отъ правителственната канцелария. Има нѣколко исторически свидѣтелства, че въ 16-й вѣкъ тѣзи регистри сâ били 448 томове, — около 70 томове, слѣд., сâ загинъли, та, за оште пò-голѣма жалость, и въ тѣзи, които сâ се учували, много листье сâ откъснъти, или пъкъ сâ повредени тъй, штото нѣма никаква възможность да се прочетътъ.

 

Аркитѣ сâ 48 томове. Въ тѣхъ се съдържатъ оригинални писма отъ Анжуйскитѣ кралье, съ които тѣ даватъ различни заповѣди и отговори на областнитѣ си правители или други нѣкои чиновници. Освѣнъ тѣзи документи въ Аркитѣ се срѣштатъ и грамоти, a такожде и договори между частни лица.

 

Фашиколитѣ сâ 97 томове. Въ тѣхъ пъкъ сâ подвързани отговорни писма отъ областнитѣ правители и други чиновници, въ които писма тѣ извѣстяватъ правителството за повѣреннитѣ нимъ дѣла, поръчки и проч.

 

Отъ другитѣ богатства на дипломатическата зала за историята на Балканский полуостровъ сâ доста важни оште и документитѣ отъ Арагонската династия, която е царувала въ Неаполь отъ 1442 до 1500 г. Тѣзи документи сâ подвързани въ 15 томове, които се наричатъ Regie lettere.

 

До преди 13 години, токо речи, никой незнаеше, че между богатий исторически материялъ, който се съхранява въ дипломатическата зала на Голѣмий Неаполитанский Архивъ, намиратъ се драгоцѣнни паметници за историята на Южнитѣ Словѣни и на Балканский полуостровъ изобшто. Извѣстний Хърватски ученъ, г. Кукулевичъ-Сакцинский, е първий, който е обърналъ внимание на този богатъ изворъ. Въ 1857 г. той е пътувалъ по Италия, за да издирва тамъ паметници за хърватската история пò-вечето, дохождалъ е и въ Неаполь, дѣто ce е бавилъ около 3 недѣли. Въ това време той е преровилъ нá-бързѣ и нѣколко томове отъ Анжуйскитѣ регистри, въ които е забѣлѣжилъ до 30 паметници за историята на Хърватетѣ Сърбетѣ, и единъ за Българската История [1]. Двѣ години послѣ,

 

 

1. Izvjestje о putovanju kroz Dalmaciu u Napuli i u Rim, въ Arkiv za povjest. Jugosl. IV.

 

 

76

 

въ 1859 г., други единъ Хърватски ученъ, Д-ръ Фр. Рачки, e посветилъ мѣсецъ време на прегледвание Анжуйскитѣ регистри, можилъ е да прегледа токо 30 томове отъ тѣхъ, отъ които е сполучилъ да препише и извлече доста важни паметници, повечето за историята на Хърватия, Далмация и Венгрия. [1]

 

Сега, отъ минълий мѣсецъ Юний, за подробно преглежданье всичкитѣ 378 томове на Анжуйскитѣ регистри бѣше се заузелъ познатий въ учената словѣнска писменность г. В. В. Макушевъ, който трудъ той свърши токо преди двѣ недѣли. По назначението на Петербургский университетъ, г. Макушевъ двѣ години вече пътува по Италия, за да събира необнародвани паметници за историята на словѣнскитѣ народи изобшто и особно за историята на, Балканский полуостровъ. Съ тази цѣль той е преровилъ архивитѣ въ Венеция, Миланъ, Туринъ, Генуа и Флоренция, дѣто е сполучилъ да набере голѣмо количество твърдѣ драгоцѣнни паметници. Шесть мѣсеци време, всѣки день по 4 и 5 часа, той е употрѣбилъ да прегледа листо по листо всичкитѣ Анжуйски регистри. Този новъ и тежъкъ неговъ трудъ е вѣнчанъ съ твърдѣ утѣшителенъ успѣхъ, който състои въ откриваньето на 800 съвсѣмъ нови паметници за историята на Албания, Сърбия, България, Триединното Кралство, Венгрия и проч. Подробно извѣстие за тази богата сбирка ште бъде напечатано въ „Запискитѣ на Петербургската Академия“. Въ настояштето си писмо азъ ште ви запозная само съ тѣзи паметници отъ нея, които се относятъ до Българската история и които г. Макушевъ отстъпя на „Българското Книжовно Дружество“ за да ги обнародва.

 

И тъй, слѣдъ трудътъ на г. Макушева, може да се каже, че пò-вечето любопитни за насъ паметници въ Анжуйскигѣ регистри сâ вече отбрани, и мени останâ слѣдъ това да прегледамъ другитѣ документи въ дипломатическата зала на Голѣмий Архивъ, a такожде и ръкописитѣ, които се намиратъ въ Музейската и Бранкачанска библиотика. Азъ наченъхъ отъ ръкописитѣ на Музейската библиотика, които, до колкото зная, ни единъ словѣнски пътникъ не е прегледвалъ до сега. Г. Кукулевичъ въ 1857 г. е искалъ да ги прегледа, но не сâ му позволили. Сега никакви препятствия нѣма, и мени отведнъжъ

 

 

1. Arkiv za р. Jugosl. VII. Izvadci iz kralj. arkiva u Napulju.

 

 

77

 

ми дадохâ позволение не само да ги ирегледамъ, но и да препишâ отъ тѣхъ слѣднитѣ паметници и извлѣчения:

 

            1. Оргинално писмо отъ Охридский патриархъ Гавриилъ I до Макария Митрополита Монембазийскаго (Μονεμβασίας). [1] Макаръ и да не е означено въ него, дѣ и кога е писано, но отъ съдържанието му се види, че е писано въ Римъ около 1572. Монембазийский митрополитъ Макарий по това време е игралъ доста голѣма политическа рола, и може да се мисли, че сношенията на патриархътъ Гавриилъ I съ него сâ имали политически характеръ. Патриаршеский подписъ въ това писмо е писанъ съ зелено мастило и твърдѣ малко се отличава отъ подписътъ на други единъ Охридски патриархъ, Гавриилъ II, отъ когото преди двѣ години ми се случи да найдâ едно писмо до графъ Словата (отъ 1655 г.). [2]

 

            2. Отговоръ отъ Донъ-Жуана Австрийскаго на поменътий митрополитъ Макарий, отъ 1572 г. Донъ-Жуанъ, началникътъ на съюзнитѣ сили, които тогава бѣхâ се съединили противъ Турцитѣ, дава надѣжда Макарию, че скоро ште пристигне съ голѣма флота за да избави Христиенитѣ ἀπὸ τὴν δουλίαν καὶ ζυγόν. [3]

 

            3. Наставление, дадено Тодору Малиссенскому да иде на Балканский полуостровъ за да обяви на Христиенитѣ (che bramano liberarsi), че Донъ-Жуанъ имъ иде на помошть съ голѣма сила, та да го чакатъ и да се готвътъ.

 

            4. Описание на Турция (Nuevo tratado de Turquia), писано отъ единъ испански свештенникъ, Октавий Сапиенция, който е билъ вземенъ въ плѣнъ отъ Турцитѣ и е живѣлъ въ Костантинопль около 5 години. Съчинено е това описание въ 1672 г. Между многото любопитни извѣстия за вътрешното състоение на турската държава въ онова време, Октавий съобштава доста любопитни бѣлѣжки и за Фанариотитѣ.

 

            5. Описание на Турция, писано въ 1572 г. отъ Maрка Антонио Барбаро (Relatione del Cl. Marcant. Barbaro).

 

 

1. Монембазия e область въ Морея.

 

2. Тѣзи подписи сâ доста важни въ палеографически изгледъ; азъ ги имамъ снети и двата. Въ Музейската библиотика се намиратъ нѣколко писма отъ нѣкои Костантинополски патриарси, отъ 16 вѣкъ. Азъ и отъ тѣхъ снехъ единъ подписъ за сравнение съ реченнитѣ два.

 

3. Кратко извлечение отъ това важно писмо е помѣстилъ Бюмонъ въ своитѣ Nouvel. recherches t. II, което, ако не се лъжâ, той е извлѣкълъ изъ други единъ списъкъ отъ Палермский архивъ.

 

 

78

 

Барбаро е пътувалъ по нѣкои страни на Балканский полуостровъ и е живѣлъ 7 години въ Костантинополь, като байлъ [1] на Венедианската республика. Драгоцѣнно е това описание; въ него майсторски сâ изобразени: величието и силата на турската империя въ онова време, вътрешний неинъ организмъ, нейнитѣ отношения къмъ европейскитѣ държави, a такожде състоението на подданницитѣ ѝ. Особно любопитни сâ извѣстията, които Барбаро дава за отношенията на Турцитѣ къмъ Полша и Русия. Между друго, той разказва, че Турцитѣ, които въ онова време господарувахâ и въ южна Русия, искали сâ тогава да съединятъ съ каналъ рѣкитѣ Донъ и Волга, каквото тѣхната флота да може да отива изъ Черното море въ Каспийското, и отъ тамъ да бие Персиянетѣ, които сâ били най-страшнитѣ врагове на турската държава. Този планъ обаче е билъ разваленъ отъ московский царь. [2]

 

            6. Описание на Австрийскитѣ земи въ 1747 г. отъ Венецианский посланникъ, Лоренцо Контарини. Въ това описание се намѣрва доста подробно и твърдѣ любопитно описание политическото и обштественно състоение на Чеситѣ въ единъ отъ най-важнитѣ моменти въ тѣхната история, и азъ намѣрихъ за добро да го препишâ.

 

            7. Подробно статистическо описание на Венгрия въ 1781 г. Отъ него извлѣкохъ нѣколко любопитни бѣлѣжки за словѣнскитѣ племена, които живѣятъ въ тази земя. Това описание показва, че въ 1781 г. въ сичкитѣ области на Венгерското кралство е имало 8,242 села и 502 града, сичко 8,744 заселени мѣста. Отъ тѣхъ 3,623 сâ били заселени съ Маджаре, 663 съ Нѣмци, 2,623 съсъ Словаци, 152 съсъ Сърбе, 396 съ Хървате, 742 съ Русини, 28 съсъ Полѣци, 671 съ Власи. —

 

 

1. „Байлъ“ сâ се наричали чиновницитѣ, които сâ били главни управители въ колониитѣ Венециански.

 

2. По италиенскитѣ архиви и библиотики се намѣрватъ твърдѣ много ръкописни описания на турската държава, писани въ 15, 16 и 17 вв., пò-вечето отъ Венециански посланници. Тѣзи описания (Relazioni), може да се каже, сѫ най-главний изворъ за историята nа Балканский полуостровъ презъ тѣзи вѣкове. Отъ много изъ тѣхъ сâ снети копии за въ нѣкои оty германскитѣ библиотикй, отъ които копiи извѣстний Историкъ Ранке е извлѣкълъ nай-главний материалъ за своята превосходна книга: Die Osmanen und die spanieche Monarchie. Еднa малка часть отъ тѣзи описания е вече iздадена въ Флорентинсний Сборникъ: Relazioni degli ambesciadori Veneti. Този сборникъ състои отъ 15 т. т., отъ които 3 сâ напълнени съ Relazioni degli stati Ottomani.

 

 

79

 

Освѣнъ тѣзи паметници, между ръкописитѣ на Музейската библиотика забѣлѣжихъ оште и слѣднитѣ, които времето не ми допуснâ да прегледамъ добрѣ и да извлѣкâ nѣшто и отъ тѣхъ:

 

Sanctorii Vita Seiimi Imperatorie Turcorum (IX, D, 38). Della dinastia Ottomana (X, F, 48). Veniero, Descritione dell Impero Turcico (X, F, 49). Relatione del Sig. Zuane Contarini, Proveditor di Corfu 1578 (X, F, 54). Relationi di Polonia, Moscovia etc. (X, G, 12). Ruggiero, Relazione del Regno di Polonia, Lituania et Prussia (X, G, 15). De la politique des Rois de Pologne (XIV, E, 6). Breve relazioni dela vittoria ottenuta contro i Turchi 7 Oct. 1571 e cogioni che inissero i Veneziani alla pace col Turco nel 1527 (I, D. 43). — Въ каталогътъ на турскитѣ ръкописи забѣлѣжихъ съчинението на Лезифа: Жизнеописанието на турскитѣ поети.

 

Въ самата библиотика азъ преписахъ единъ търговски трактатъ, завързанъ въ 1387 г. 27 Май, между българский князь Иванко, синъ на Добрича (Dobordcze), и Генуезската республика. Този паметникъ е издаденъ оште въ 1812 г. въ Notices des manuscrits de la bibliothèque Royal de Paris t. XI, но заштото тази книга сега ce срѣшта твърдѣ рѣдко, a по насъ и съвсѣмъ я нѣма, то азъ намѣрихъ за добро да препишâ изъ нея този важенъ за нашата история паметникъ, за да се препечата въ нѣкой отъ Сборницитѣ на „Българското Книжовно Дружество“.

 

Надъ разгледваньето ръкописитѣ въ Музейската библиотика и на преписванье горѣреченнитѣ паметници, азъ употрѣбихъ около мѣсецъ време. Слѣдъ това се заузехъ да прегледвамъ нѣкои отъ паметницитѣ, които е набралъ г. Макушевъ, комуто оставамъ душевно признателенъ за готовноста, съ която той ми ги предложи, и да преписвамъ тѣзи отъ тѣхъ, които се относятъ до българската история. Тѣ сâ:

 

            Търговски договоръ на Иоанна Александра съ Венеция (Sacramento e patto dell Imperatore Alessandro del Zagora), завързанъ около 1347 г.

 

            Писмо отъ Иоанпа Александра до Венецианский Дожъ Андрей Дондоло, писано отъ 4 Октомвр. 1352 г. въ Никополь. Въ него се съдържа отговоръ на едно Дондолово писмо, което е донесълъ Иоанну Александру особенъ Венециански посланпикъ, Марино Фалиеро.

 

 

80

 

Подъ това писмо се намира и подписътъ на Иоанна Александра, но твърдѣ невѣренъ, заштото г. Макушевъ го е преписалъ не отъ оригиналътъ, който сега вече не се намира, a отъ копии. Мени ми е извѣстно отъ една история на Венеция, писана въ минълий вѣкъ (Marin, Storia civile e politica del commercio de Veneziani t. IV. p. 176), че този оригиналъ го е имало тогава въ Венецианский Архивъ. Авторътъ на тази история го е видвалъ и говори, че царский подписъ въ него е билъ писанъ съ червено мастило, както знаемъ, че сâ се подписвали българскитѣ царье. —

 

Тѣзи два паметника г. Макушевъ е намѣрилъ въ библиотиката на Св. Марко въ Венеция. (Cod. Trivis).

 

Въ Венецианский Архивъ е имало нѣкога оште такива документи — за сношенията на тази республика и съ други български царье. Г. Любичъ, членъ на Загребската Академия, е намѣрилъ тамъ едно извѣстие за сношенията на Венеция съ българский царь Святославъ (Vacelaus imperator Bulgarie) и съ българский деспотъ Михаилъ, Видинский владѣтель (Michael despoti Bulgarie, dominus de Vigdino), [1] но за жалость, види се, че тѣзи документи сâ погинъли, когато нито г. Любичъ, нито пъкъ г. Макушевъ не сâ можили да найдътъ тамъ оште нѣшто. —

 

            Рѣчь, казана отъ Павла Георгича на Трансилванский войвода, въ 1595 год., Януария 10 (Discorso fatto dal S. Pavlo Georgić, gentilhuomo Ragugeo al Serenissimo Principe di Transilvania). Намира ce въ Амврозиянската библиотика въ Миланъ (R, 94). Този паметникъ пушта доста ярка историческа свѣтлина на едно съвсѣмъ тъмно време въ нашата история. Павелъ Георгичъ въ конецътъ на 16-й вѣкъ е пътувалъ доста много време по българската земя, живѣлъ е между Българетѣ и позналъ имъ е добрѣ характерътъ, положението, настроението на духътъ и проч. — Трансилванский войвода е ималъ тогава война съ Турцитѣ, за която война той, въ 1595 г. е билъ приготвилъ голѣма войска, която е стояла въ Влашко и Молдавия. Павелъ Георгичъ въ тази дълга рѣчь подробно му описва българската земя, характерътъ на българский народъ, неговото положение и желание. . . .

 

 

1. Monumenta spectantia Historiam Slavorum meridionalium, Загребъ 1869 г., Vol. I, p. 193. —

 

 

81

 

„Българетѣ, казва Георгичъ, сâ народъ съ достойнство, и иматъ благородна душа (sono fieri e d’animo nobile). He търпятъ никакви оскърбения на честа си, и отмъстяватъ такива оскърбения съсъ смърть (con vandetta della morte delli insultori). . . Къто пò-надолу говори за отношенията на Българетѣ съсъ христиенскитѣ народи, както и съсъ Турцитѣ, казва, че Българетѣ не сâ били приетели съ Гърцитѣ, a спрямо другитѣ христиенски народи били добри и искренни. Тѣхнитѣ владѣтели — Турцитѣ обаче, не се обнасѣли съ тѣхъ (съсъ Българетѣ) както заслужвали, „макаръ и съ тѣхна помошть да покорихâ сичко, което владѣятъ въ Европа“, прибавя съштий говорникъ (ораторъ).

 

Съ една дума, този паметникъ показва, че въ 16-тий вѣкъ, въ това време сирѣчь, отъ което ние до сега ништо незнаехме за наший народъ и го мислехме съвсѣмъ удушенъ, че той и тогава е билъ оште живъ и бодъръ. —

 

Въ Флорентинский Архивъ има доста много необнародвани документи за войната, която горѣреченний Трансилвански войвода е ималъ съ Турцитѣ. Тѣзи документи, ако и да не се найде въ тѣхъ оште нѣкое извѣстие отъ онова време за Българетѣ, сè пакъ штътъ сâ важни за разяснение на нѣкои мѣста въ рѣчта на Павла Георгича. Поради това азъ се рѣшихъ да вземâ копия и отъ тѣхъ. Тази копия е вече готова, заема около 300 страници, и тѣзи дни очаквамъ да ми я изпратятъ. —

 

Въ Анжуйскитѣ ригистри г. Макушевъ е намѣрилъ: два документа за дохожданьето на български посланници (des messagiers de Pempereor des Aragorax = Загора) при неаполитанский краль Карлъ I Анжуйски въ 1280—1 г.

 

Двѣ писма отъ неаполитанский краль Роберта (отъ 1337 и 1338 г.), съ които той дава заповѣдь на Апулийскитѣ си портулани (началници на пристаништата) да изпратятъ по едно количество зехере (жито) за българската царица Анна. Въ едното той пише да изпратятъ право за въ България (ad partes Bulgarie), a въ другото имъ заповѣда да изпратятъ въ Рагуза, дѣто царица Анна била дошла да поживѣе нѣколко време (ubi liabet aliquo tempore cum sua familia commorari).

 

Петь писма отъ неаполитанската кралица Иоанна (писани въ 1345 и 1346 г.) до съштигѣ портулани.

 

 

82

 

И тѣ съдържатъ заповѣдь за изпраштание жито до съштата българска царица, Анна.

 

Единъ ученъ Неаполитанецъ, Дел-Джудиче, е предприелъ да издаде пó-важнитѣ документи отъ регистритѣ на Карлъ I и II, които сâ писани, слѣд., между 1265 и 1309 г. Въ 1-й томъ на този прекрасенъ сборникъ, който е напечатанъ въ 1863 г., г. Дел-Джудиче е помѣстилъ четири други документи за българската история, които той е намѣрилъ въ тѣзи регистри. Три отъ тѣзи документи говорътъ за изпраштанье и посрѣштанье български посланници въ Неаполь (pro nunciis magnifici principis Imperatoris Bulgariorum), a въ единъ, освѣнъ това, споменува се и за изпраштанье на неаполитански посланници въ България (cum geracium de Nicotera et Johannem dictum Yspanum, пише Карлъ I на Барский Юстициарий, una cum nunciis magnifici principis imperatoris Bulgariorum pro quibusdam nostris negociis ad ipsius imperatoris presentiam destinemus etc.). —

 

Тѣзи четири документи câ писани между 1271 и 1278 г. Цѣлта на честитѣ сношения между българското царство и Неаполъ въ това време е билъ съюзъ противъ Михаила Палеолога, съ когото Карлъ I ce е готвилъ да воюва. За приготвянията къмъ тази война, която обаче не е станъла, има въ Карловитѣ регистри доста много любопитни документи, които г. Дел-Джудиче е събралъ и ште ги издаде въ 2-рата часть на сборникътъ си. [1]

 

Анжуйскитѣ регистри, освѣнъ дѣто съдържатъ въ себе голѣма маса документи (около 200.000), но оште сâ и твърдѣ мъчни за четенье: писмото имъ е старовремско и твърдѣ заплетено, — въ сѣка, токо речи, дума се срѣштатъ скратявания, a спомагателни средства за прегледваньето имъ нѣма никакви. Трѣба человѣкъ да ги прочита листо по листо сичкитѣ, ако иска да извлѣче отъ тѣхъ сичко, штото му трѣбва. Нѣма съмнѣние, че и слѣдъ трудътъ на г. Макушева, въ тѣхъ пакъ сâ остали оште нѣкои любопитни за насъ паметници, но да се издирâтъ и тѣ, искатъ се години. Азъ пресмѣтнъхъ, че съ пó-голѣма полза штâ употрѣбâ малкото си време, което могâ да отдѣля за работенье въ Дипломатическата зала (около три мѣсеци),

 

 

1. Отъ този важенъ сборникъ, който ште състои отъ 2 т. т., до сега сâ напечатани 1-вий томъ и 1-вата часть отъ 2-рий; другата часть, която ште бъде послѣдня, ште да се появи на свѣтъ идуштата есень.

 

 

83

 

ако прегледамъ други нѣкои отъ нейнитѣ съкровишта, които до сега ни единъ словѣнски пътникъ не е прегледвалъ, и наченъхъ отъ Аркитѣ.

 

Аркитѣ, както имахъ случай да забѣлѣжâ, състоятъ отъ 48 томове, въ които сâ подвързани пó-вечето оригинални писма отъ Анжуйскитѣ кральове до областнитѣ правители или до други нѣкои чиновници. Отъ тѣзи документи има нѣколко издадени, съ иждивението на Архивътъ, подъ заглавие: Syllabus membranorum ad Regiae siclae archivum pertinentium ab a. 1266—1309. Помѣстени сâ, слѣд., въ този сборникъ пó-важнитѣ арки, писани въ продължение на 40 години, отъ времето на Карла I и Карла Л. Между тѣзи издадени арки има, нѣколко, които се допиратъ и до историята на Южнитѣ Словѣне, и отъ които три четири Др. Рачки е препечаталъ въ своитѣ izvadci iz kralj. arkiva u Napulju. —

 

Надъ прегледваньето сичкитѣ 48 т. т, на аркитѣ азъ употрѣбихъ около мѣсецъ време, и можихъ да найдâ и препишâ токо до 20 документи, малко или много любопитни за насъ. Тѣ сâ:

 

            Едно писмо отъ краль Роберта до Апулийскитѣ портулани, писано въ 1337 г., Ноемврий 1. Робертъ дава заповѣдь на реченнитѣ портулане да пропуснâтъ, безъ сѣко препятствие, посланникътъ на българската царица Анна (nuncium principisse domine Anne Imperatricis Bulgarorum consobrine nostre carissime), който ce вършта въ България (ad partes Bulgarie) и изкарва съ себе-си едно количество жито. —

 

            Четири писма, въ които се говори за сношения между Неаполь и Славония.

 

            Едно писмо (отъ 1301 г.) за сношения на Карла II съ хърватский банъ Павелъ (Paulo bano Croatorum).

 

            Едно писмо отъ Робертовътъ синъ Карла, въ което се говори за единъ Добровничанинъ.

 

            Три писма, които се допиратъ до историята на Византия. Въ едно отъ тѣхъ (отъ 1291 г.) се говори за дохожданьето на посланници отъ гръцкий Императоръ (de nunciis Imperatoris græcorum) въ Неаполь, отъ дѣто тѣ сâ упътили за едно съ нѣколко неаполитански посланници ad partes remotas pro commissis eis servitiis.

 

            Седемъ писма за историята на Албания, отъ които три сâ особно важни.

 

 

84

 

            Нѣколко свидѣтелства за трима чиновници у неаполитанский краль Роберта, които сâ били родомъ Българе. Г. Макушевъ е намѣрилъ и въ регистритѣ нѣколко такива свидѣтелства, въ които се споменуватъ до 20 Българе на служба у неаполитанскитѣ кральове въ 15 вѣкъ.

    [Дринов има предвид том II. Неаполь и Палермо на Макушевата поредица "Итальянскіе архивы и хранящіеся въ нихъ матеріалы для славянской исторіи", 1871. - В. К.]

 

Забѣлѣжително е, че, токо речи, за сичкитѣ тѣзи Българе се говори, че сâ заемали високи дължности въ неаполитанското кралство. Отъ това може да се мисли, че на срѣдни и долни дължности е имало много пó-вече, и че въ неаполитанското кралство, въ 13-й и 14-й вѣкъ имало е да живѣятъ много Българе. Пo едно свидѣтелство, найдено въ регистритѣ, въ началото на 14 вѣкъ въ Неаполь, една улица е носила име: Българска улица, vicus qui vocatur Bulgarus. — Сичко това показва, че въ 14, 13 и въ по-преднитѣ вѣкове, въ столицата на неаполитанското кралство, a такожде и по много отъ областитѣ му, имало е да живѣятъ много Българе, които сâ се преселвале изъ България. Това преселвание е ставало твърдѣ лесно: Балканский полуостровъ е отдѣленъ отъ Апеннинский токо чрезъ едно тѣсно море, Адриатическото. A отъ историята си ние знаемъ, че българский елементъ въ 10, 11, 12 и 13 вѣкъ е билъ твърдѣ гъстъ по источний брѣгъ на Адриатическото море. Най главното пристаниште на този брѣгъ, градътъ Дурацо (Драчъ), по едно време — въ 12-тий и 13-тий вѣкъ, е принадлежалъ на българското царство. He е било мъчно за тамошнитѣ Българе да преплувватъ Адриатическото море, което нашитѣ пѣсни добрѣ помнътъ и го въспѣватъ подъ име Синьо море, и което тѣ добрѣ отличаватъ отъ Черното и Бѣлото, да преплувватъ, казвамъ, това тѣсно море и да се преселватъ въ южна Италия, дѣто сâ ги приемали гостоприемно.

 

Въ Дипломатическата зала, отъ нѣколко мѣсеци насамъ, работи единъ Италиенски Капитанъ, Анджело Анджелучи, който отъ много време се занимава съ историята на оружията въ Италия. Преди нѣколко време, къто прероввалъ регистритѣ за да изважда отъ тѣхъ документи по свойтъ предмѣтъ, той срѣшнълъ тамъ единъ документъ български, на който и обърнâ моето внимание. Този документъ, който не се намира въ сбирката на г. Макушева, е писанъ въ 1338 г., Януарий 12, отъ краль Роберта. Въ него се говори за Лудовика, синъ на български царь (Ludovico filio incliti Imparatoris Bulgarie nepote nostro carissimo), който по това време билъ дошелъ въ

 

 

85

 

Неаполь и останълъ да живѣе у Роберта. На съштото листо азъ забѣлѣжихъ оште два документа за съштий Лудовикъ, a на слѣдуяштето три други за дохажданье въ Неаполь на посланникъ отъ византийский императоръ (incliti Imperatoris Constantinopolitani). Името на този посланникъ е Драганъ (Dragagnocco).

 

Отъ преди една недѣля, слѣдъ прегледваньето на Аркитѣ, азъ се заузехъ да прегледвамъ Арагонскитѣ паметници (lettere regie), слѣдъ които, ако ми позволи времето, ште се върнâ къмъ Анжуйскитѣ Фашиколи. Ште ли да се найде и въ тѣхъ нѣшто любопитно за насъ, —за това штâ ви извѣстâ въ слѣдуяштето си писмо.

 

Неаполь

1870, Фебруарий 1.

 

М. Дриновъ.

 

---

 

 

Писмо II.

 

Арагонската династия господарува въ Неаполь около 50 години, отъ 1442 до 1500. Това кратко време е твърдѣ важно въ историята на Балканский полуостровъ : презъ това време Мохаметъ II довърши и послѣдній остатъкъ оть византийската империя, къто превзе столицата ѝ и я направи столица на своята широка държава; презъ това време штастливий този завоеватель покори Морея, покори Босна и разсипа малкото, но страшно за власта на Османлиитѣ въ Европа Скандербегово господарство. A знайно е, че въ това господарство, освѣнъ по-голѣмата часть на Гегитѣ (сѣвернитѣ Албанци), намирахâ се и доста много Българе, жителитѣ на горний Дебьръ (Dibra sipre), за които единъ съвременникъ Скандербеговъ говори, че сâ били страшни войници (ferox in armis gens) и съставяли сâ главната стража на Скандербега. —

 

Неаполитанскитѣ владѣтели, въ онова време, не сâ могли да останътъ равнодушни къмъ великитѣ тѣзи събития, които сâ ставали не тъй далече отъ тѣхната земя. Първий арагонски краль въ Неаполь, Алфонсо I (1442—1458), a такоже и наслѣдникътъ му Фердинандъ (1458—1492) сâ се намирали въ тѣсни сношения съ Скандербега и му сâ помагали въ неговата страшна и велика борба, за която услуга благодарний

 

 

86

 

Скандербегъ доходи въ 1459 г. съ доста голѣма дружина въ южна Италия на помошть Фердинанду, противъ когото бѣхâ се повдигнъли мнозина отъ подданницитѣ му. Во времето на Фердинанда, голѣмо множество жители отъ Балканский полуостровъ, Албанци, Словѣне и Гърци, които не штѣхâ да останътъ подъ турска власть, избѣгахâ въ южна Италия, дѣта намѣрихà добро убѣжиште. [1] Въ 1480 г. една доста силна турска флота се показа изненадѣйно на италиенский брѣгъ и въ скоро време превзе крайморский Фердинандовъ градъ Отранто, който и останâ въ власта на Турцитѣ до 1482 г., сирѣчь, до смърта на Мохамета II. За Фердинандовътъ наслѣдникъ, Алфонсо II, се разказва, че завързалъ мирни сношения съ Баязета II, отъ когото ce е надалъ да добие помошть противъ френский краль, Карла VIII.

 

— Сичко това ми даваше добра надѣжда, че между документитѣ отъ Арагоноката династия штâ да найдà доста много любопитни за насъ паметници. Съ голѣма жалость, обаче, узнахъ, че пó-вечето отъ тѣзи докуменги сâ загинъли, и токо одна твърдѣ малка часть е уцѣлѣла, — сичко около 13 томове, отъ които 9 съдържатъ оригинални кральски писма (autografi aragonesi), a въ другитѣ, што е уцѣлѣло отъ регистритѣ на кральската канцелария. Настоятелството на Архивътъ е предприело да издаде регистритѣ въ единъ сборникъ (Codice aragonese), отъ който вече сâ обнародвани два тома, и мени ми останâ да прегледамъ токо кральовскитѣ писма (автографитѣ), между които забѣлѣжихъ и преписахъ слѣднитѣ:

 

            1. Писмо отъ краль Фердинанда до портуланътъ (началникътъ на портоветѣ — mastro Portulano), писано на 7 Ноемвр. 1466 г. Фердинандъ дава заповѣдь на реченний портуланъ да заплати 20 дукати [2] пътни разноски на Ивана Каталана, който отъ много време ce е намиралъ на служба въ Скандербеговата столица Кройя, и е билъ дълженъ да се завърне въ неаполитанското кралство (Joan Catalano vicecastellano de Croya e stato da gran tempo per nostro servitio, al presente volimo se conduca da qua cum sua famiglia ali nostri servitii etc).

 

 

1. Мнозина отъ тѣхъ и до сега сâ си учували езикътъ и народноста. На сегашно време, въ южна Италия и Сидилия, има да живѣятъ до 50,000 Албанци и до 4,000 Словѣне, които населяватъ двѣ села въ Молисската сбласть. Броятъ на уцѣлѣлитѣ Гърци не ми е извѣстенъ.

 

2. Неаполитанский дукатъ ce е дѣлилъ на 10 карлини, a единъ карлинъ е струвалъ, на сегашни пари, 42 1/2 сантими, слѣдователно 20 дукати сѫ стрували около 85 франки.

 

 

87

 

            2. Писмо отъ съштий краль до съштий чиновникъ отъ 8 Марта 1467 г. Въ него се съдържа строга заповѣдь за редовно изплаштанье мѣсечната плата на Петра Каррарскаго и на 18 души негови другари, които такожде сâ се намирали на служба въ Кройя (volimo et expresse comandamo che senza aspetar altra nostra constulta pagate integramente a lo nobile et amato nostro Petro de Carraro Castellano de Croya tutto lo soldo suo et delli deciotto compagni che tenemo in ipso castello etc).

 

            3. Фердинандъ извѣстява портуланътъ отъ 5 Августъ 1474 г., че, по желанието на Папата, той дозволилъ да се искарътъ отъ владѣнията му 150 кола жито за въ Скутари (per defensione et soccurso de Scutari), и му дава заиовѣдь да пропусне тази храна спроти назначението ѝ (franco et senza alcuno pagamento). —

 

            4. Фердинандъ дава заповѣдь отъ 25 Апр. 1469 г. на митникътъ си (Dohanero), да заплати беззабавно нѣколко пари на Ивана Кастриота, Скандербеговътъ синъ, които пари този митникъ удържалъ у себе, но тѣ принадлежѣли на Скандербега (havite retinuti certi denari, tanto de lo anno passato come de lo anno presente pertinenti allo dicto Illustrissimo Scanderbech suo padre per cause de certe pecore et bestie fidate in li herbagii et territorii de la boba de Sancto Angelo et de Sancto Janne terre del dicto Scanderbech).

 

            5. Фердинандъ извѣстява портуланътъ си отъ 6 Октомв. 1467 г., че има потрѣба отъ единъ ковачъ, който да, знае да кове по албанский начинъ (lo quale sappia ferrare al modo albanisco) и му наръча да найде единъ такъвъ ковачъ между Албанцитѣ, „които сâ преминъли и сѣки день преминуватъ въ нашето кралство“ (quali so passati et passano omni di in questo nostro regno), и да му го изпрати. Въ съштото време Фердинандъ дава заповѣдь портулану да пропусне нѣкого-си Ферранда, който е билъ пратенъ въ Албания да купи тамъ желѣзо и гвоздье (ferri о chiovi. . . che ne le possa portare perche li havemo ordinato compere).

 

            6. Фердинандъ пише до портуланътъ отъ 10 Ноемвр. 1492 г.

 

„Ние се извѣстихме, че въ нѣкои области отъ натето кралство се събиратъ скришомъ забранени оружия, съ цѣль да се праштатъ въ земята на невѣрнитѣ, които сâ противници на Кръстътъ и на Християнската вѣра“ (въ турската земя сирѣчь)...

 

 

88

 

— „Това нѣшто, пише Фердинандъ, не само е противно на свештеннитѣ и граждански закони, но оште дава възможность на невѣрнитѣ да се въоружаватъ, както сâ въоружени христиенитѣ, и съ този начинъ да могътъ да нападатъ, притѣсняватъ и опустошаватъ христиенскитѣ народи и земитѣ имъ“

(ma ancora ad dicti infideli se dona modo et causa de armarenose in lo modo che armano chistiani, et cossi con diete arme possere venire in opposito, indeprimere, et de bellare christiani, et li lochi de quilli. . . .).

 

За да ce прекрати това злоупотрѣбение, Фердинандъ обнародвалъ въ Неаполь строги мѣрки противъ него, отъ които и препрашта една копия до портуланътъ, заедно съ това нисмо, съ заповѣдь да ги обнародва и той per tutte le parte et lochi necessarii de la jurisdictione vostra, и да ги полага въ дѣйствие противъ тѣзи, които за напредь се хванътъ въ това злоупотрѣбление.

 

            7. Краль Фердинандъ дава заповѣдь отъ 27 Юлия 1497 г. да се дадътъ пътни разноски Алфонсу отъ Авенцо (Alfonso cavallaro da Avenzo), който билъ пратенъ no нѣкакви кралски работи въ Унгария (quale per ordine nostro На da andare in Hungaria).

 

            8. Двѣ подробни смѣтки на разноскитѣ за посрѣштанье и изпраштанье турский посланникъ Ексхи-бей Уреки (Exhibei Urechi), който въ 1497 г. е дохождалъ въ Неаполь.

 

            9. Отъ 25 Юния 1455 г. Алфонсо дава единъ записъ на Рагузский представитель, Бенедиктъ Котруличъ (Benedicto de Cotruglio), съ който се обвързва да му заплати 2,400 дукати за смѣтката на една сума отъ 17,976 дукати, които Алфонсо билъ дълженъ на рагузската республика (en satisfaczio e la coinpliment de paga de aquells 17.976 ducats que nos erem segnats donar a la civitad de Ragusa).

 

            10. Отъ 2 Септемв. на съштата 1455 г. Алфонсо пише до министрътъ на финанцитѣ (consiliario et thesaurario generali) и му дава заповѣдь да заплати Бенедикту Котруличу реченното количество отъ 2,400 дукати. Отъ това писмо става ясно, че Алфонсо е билъ дълженъ да плати на рагузската обштина количеството 17,976 дукати за нѣкои рагузски търговци (pro aliquibus damptiis datis per subditos et vassallos nostros diversis subditis et vassallis magnitìci comunitatis Ragusii).

 

            11. Фердинандъ пише до портуланътъ отъ 12 Април. 1472 г. да дозволи на рагузский гражданинъ Георги Стефановъ

 

 

89

 

(Georgio de Stefano de Ragusa) за да изкара, изъ който и да е портъ на Адриатическото море, единъ товаръ жито.

 

Слѣдъ прегледванието Арагонскитѣ автографи, пристъпихъ да прегледвамъ Анжуйскитѣ Фашиколи, въ които, нѣма съмнѣние, че трѣбва да се намиратъ доста много любопитни за историята на Балканский полуостровъ паметници, но оште отъ първий день се увѣрихъ, че не ште ми бъде възможно да извършâ тази работа. Както ви извѣстихъ, въ първото си писмо, Анжуйскитѣ Фашиколи сâ 97 томове, писмото имъ се чете твърдѣ мъчно, и азъ пресмѣтнъхъ, че, за да ги прегледамъ както трѣба, трѣба да употрѣбâ надъ тѣхъ най-малко два мѣсеца време, което, обаче, съвсѣмъ не бѣше ми възможно. Поради това, азъ се видѣхъ принъденъ да се отрекâ отъ това си намѣрение, простихъ се съ любезното настоятелство на Голѣмий Архивъ и побързахъ да поработя въ Бранкачанската библиотика.

 

Въ Бранкачанската библиотика изпърво срѣшнъхъ голѣмо препятствие отъ страна на библиотекарптѣ : казахâ ми, че за да прегледамъ ръкописитѣ, трѣба да зема дозволение отъ министерството, и други такива мъчни за извършвание формалности ми показахâ, каквито въ други мѣста не ми се случва да срѣштамъ. Токо слѣдъ дълго и голѣмо настоение и уговорванье, сполучихъ най-послѣ да уговоря главний библиотекарь и префектъ, г. Беатриче, да ми даде нужното дозволение. Тогава само можихъ да си разясня, отъ што били тѣзи препятствия : намѣрихъ, че ръкописитѣ имъ сâ натрупани въ една стая безъ никакъвъ редъ, — каталогътъ имъ не струва за ништо, заштото, освѣнъ дѣто не е пъленъ, но не е възможно да се найде по него нѣкоя ръкопись. Трѣбаше да прегледвамъ и прероввамъ една по една сичкитѣ рькописи, за което употрѣбихъ много време. Трудътъ ми, обаче, не останâ всуе, заштото сполучихъ съ този начинъ да найдâ слѣднитѣ твърдѣ важни ръкописи:

 

            1. За Костaнтинополската патрияршия, наставление за папскитѣ представители при католическитѣ държави (instructione alli nuntii del la sede apostolica in materia del Patriarcato di Constantinopoli). Въ това наставление, писано около 1630 г., папското правителство извѣстява своитѣ представители при католическитѣ държави за първитѣ дѣйствия на католическата пропаганда на Истокъ.

 

 

90

 

Освѣнъ голѣмата си важность за историята на пропагандата, това наставление съдържа нѣколко твърдѣ любопитни извѣстия за вселенската патриаршия.

 

„На сегашно време, говори се въ това наставление, за константинополский патриаршески престолъ се каратъ три патриарха: 1-вий е Кирилъ Лукари, кандиотъ, който въ послѣдньо време е низложенъ и пратенъ въ заточение на островъ Родосъ . . . 2-й е бивший Верейский епископъ, който за сега заема реченний престолъ. 3-й е Атанасий, бивший Митрополитъ Солунский."

 

Кирилъ Лукари, къто заразенъ отъ Калвиновата ересь, се старае чрезъ помошта на Холандский посланникъ да заеме пакъ патриаршеский престолъ. Бивший Верейский афоресалъ Лукари, като еретикъ, и далъ дума да се съедини съ римската черква и да се подчини на Папата, ако той, чрезъ помошта на католическитѣ държави, му помогне да се удържи на патриаршеский престолъ. A пъкъ Атанасий побързалъ да дойде въ Италия, присъединилъ се къмъ римската черква, подчинилъ се на Папата, врекълъ се да му бъде послушенъ въ сичко, само да му помогнътъ да стане вселенски патриархъ (per essere agiutato à ricuperar il seggio, Patriarcale). Въ тѣзи важни обстоятелства пропагандата рѣшила да гледа съ нáй-голѣмо старание (di far ogni possibile diligenza), да не би Кирилъ Лукари да сполучи да сѣдне пакъ на патриаршеский столъ, заштото, въ такъвъ случай, той съ помошта на преданнитѣ нему епископи и митрополити, особенно съ помошта на Търновский митрополитъ, когото готви за свой наслѣдникъ (per mezzo del metropolita di Ternova suo discipulo, che procura di farlo successore) лесно ште може да зарази съ Калвиновата ересь сичката Источна черква. Колкото до другитѣ двама съперници, които продали православната вѣра на Папата, та чрезъ това да могътъ да постигнътъ своитѣ честолюбиви и користни стремления, за тѣхъ пропагандата рѣшила да се помага и на двамата, та да остане единъ отъ тѣхъ на вселенский прѣстолъ, и за послѣ да се гледа che il succedino altri soggeti Cattolici, заштото тогава само ште има надѣжда, че сичкитѣ православни епископи и архиепископи штътъ се присоединятъ къмъ римската черква. —  Слѣдъ тѣзи извѣстия папското правителство поръча на нунциитѣ си да разтолкуватъ на католическитѣ правителства, колко ште бъде добрѣ и за тѣхъ, когато православната турска рая се покатоличи и да ги побудътъ за да съдѣйствуватъ било съ пари,

 

 

91

 

било съ влиянието си, което иматъ въ Константинополь, за да не би Кирилъ Лукари пакъ да се върне на патриаршеский престолъ, но да се задържи на него единъ отъ другитѣ два съперници. Препоръчва се въ това дѣло голѣмо благоразумие и тайна спрямъ турското правителство (raccomandara il secreto in questo negotio, per che non venisse à notitia de Turchi). —

 

Дозволихъ си да направя такъвъ подробенъ изводъ отъ този документъ, заштото съмъ увѣренъ, че за сега той ште бъде особно любопитенъ.

 

            2. За правдинитѣ иа Призренский епископъ (De jurisdictione Prisrinensis). Въ този паметникъ се излагатъ и доказватъ правдинитѣ на католический Призренский епискоиъ, отъ епархията на когото Охридский архиепископъ неправедно си билъ присвоилъ градоветѣ: Приштина, Ягнево, Монтеново и пр. Доста е любопитенъ този паметникъ за състоението на черквата въ сѣверозападна България, сѣверна Албания и южна Сърбия около срѣдата на 17 вѣкъ. —

 

            3. Извѣстието за Маркиянополската католическа еиархия, писано въ 1654 г. Градътъ Маркиянополь, говори се въ това извѣстие, no словѣнски се нарича Преслава (ciò è citta gloriosissima), a по турски Ески-Стамболъ (ciò è Costantinopoli antica). Отъ Маркиянополския apхиепископъ, освѣнъ Маркиянополската епархия, зависѣли сâ оште Добруджа (la provincia de Tomis) и Молдавия. Маркиянополский архиепископъ, Марко Бандинъ, умрѣлъ въ 1650 г., и слѣдъ неговата смърть мѣстото му оставало праздно около 5 години, додѣ нѣкой-си Българинъ, на име Петъръ Парчевичъ, не се обърнълъ къмъ пропагандата съ молба, да направятъ него Маркиянополски архиепископъ, която молба е била изпълнена. Петъръ Парчевичъ е билъ родомъ изъ Кипровецъ (della diocesi di Soffia), роденъ отъ родители католици (per la natione Bulgara), училъ ce въ Илирското Лавританско училиште, около 12 години е билъ папски мисионеръ въ Молдавия, дѣто е можалъ да заслужи разположението на молдавский господарь. Отъ това извѣстие се види, че Маркиянополский архиепископъ не е билъ отъ in partibus infidelium, но e ималъ голѣмо-малко стадо. —

 

Тѣзи три паметници се намиратъ въ една ръкопись, която съдържа оште нѣколко статии, се отъ архивътъ на пропагандата;

 

 

82

 

поради това тя носи заглавие: Miscelanea Sacræ Congregationis de propaganda fide. Между другитѣ ѝ статии намиратъ се нѣколко любопитни за Арменската черква, a такожде двѣ-три за Русинската, отъ които азъ преписахъ единъ.

 

            4. Донесение отъ Венецианский посланникъ Якова Соранцо, за Турция (Relazione del Cl-mo Giacomo Soranzo ritornato ambasciatore da Sultan Amurat et commissario delli confini di Dalmazia, fatta in Senato alli 8 di Novembre 1576 г.). Между многото любопитни извѣстия, въ това донесение се срѣшта и слѣднята важна бѣлѣжка. „По двѣ причини, казва Сорандо, Султанъ Амуратъ се бои отъ Московецътъ: 1, заштото Московецьтъ има страшна конница отъ 400,000 души, които сâ храбри, безстрашни. послушни, добрѣ обръжени и искусни въ военното дѣло . . . 2, заштото сичкитѣ жители на България, Босна, Сърбия, Морея и Гърция, като едновѣрни съ Московецътъ, твърдѣ му сâ предадени, и всѣкога сâ готови да се вдигнътъ и освободятъ отъ турского бреме и да се подчинятъ нему (i popoli della Bulgaria, Ser- via, Bosnia, Morea e Grecia , . . . sarano sempre prontissimi a prender Tarmi in mano e sollevarsi per liberarsi della servitie turchescНа e sottoporsi al dominio di quello).

 

            5. Историческо изложение за походътъ на Донъ-Жуана противъ Турцитѣ, нисано въ 1572 г. отъ графъ Бикари (Relazione diario del Turco del conte Biccari). Подробно e разказана историята на съюзътъ между нѣкои отъ Западноевропейскитѣ държави противъ Турция въ 1571 г., такожде и на войната, която предводительтъ на съюзнитѣ сили, Донъ- Жуанъ, наченâ тогава съ Турцитѣ. Отъ разказътъ на графа Бикари, който е знаялъ добрѣ сговорътъ и намѣрението на съюзницитѣ, види се, че тѣ не сâ гледали съ добро око и на Рагузската республика, и имали сâ на умъ да я накажътъ, заштото Рагужанетѣ не само не сâ штѣли да земътъ участие въ този съюзъ, но оште сâ и помагали скритомъ на Турцитѣ, които имъ сâ били дали голѣми правдини въ своитѣ владѣния. — Друго важно за насъ извѣстие въ това списание е, че Донъ-Жуанъ е мислилъ да побуни Гърцитѣ и Албанцитѣ (si portavano molte armi per dar le a Greci da quali si sperava sollevatione). [1] Пò-надолѣ, като споменува за Албанцитѣ, Бикари

 

 

1. Подъ име „Гърци“ по-вечето Италиенски писатели по онова време, както и пó-послѣ, сâ разумѣвали токо речи сичкитѣ православни жители въ Европейска Турция. Тъй напр. Линда говори, че Гърция ce е простирала до Далмация; Доминикъ Тривизски казва за Самоковъ, че e luogo della Grecia и прочее.

 

 

93

 

казва: da questi se ne sperava sollevatone contra Turchi. Въ първото си писмо азъ ви извѣстихъ, че за този предмѣтъ въ Националната библиотика намѣрихъ три четири документи.

 

            6. Избройванье военнитѣ сили, които Германский императоръ и Турцитѣ сâ държели по Унгарскитѣ граници въ 1582 г. (Numero dei presidii, soldati et spese, che fa l’imperatore nei contini d’Ungaria, scrittura data ali stati dell' Imperio nella Dieta di Augusta l’anno 1582, nella quale si vede anco il numero di quelle sce fa il Turco, difendendo nei medessimi confini). По този паметникъ може твърдѣ вѣрно да се опредѣли, до дѣ ce е простирала власта на Турцитѣ около 1582 г. въ Хърватско, Славония и Унгария.

 

            7. Географическо и статистическо описание на Сърбия и Албания, написано отъ католический свештенникъ Стефана Гаспари въ 1672 (Relazioni da me prete Stefano Gaspari visitatore apostolico). На Стефана Гаспари e била дадена заповѣдь отъ Римъ да обходи Сърбия и Албания и да се научи тамъ за състоението на тамошнитѣ католици. Съ тази цѣль той въ 1671 и 1672 г. е обишелъ Сърбия и албанскитѣ епар(х)ии : Пулатската, Скутарската, Сапатската, Алесската, Драчската и Антиварската. На сѣка една отъ тѣзи страни той е написалъ особно описание, въ които излага доста подробно границитѣ, градоветѣ и селата имъ, и бѣлѣжи, дѣ колко католици живѣятъ, какви имъ сâ черквитѣ, какво имъ е черковното управление и проч. Твърдѣ често той прави бѣлѣжки и за обштественното и икономическо състоение на тамошнитѣ жители, които бѣлѣжки правятъ разказътъ му особенно любопитенъ. Между друго, той съобштава твърдѣ любопитни извѣстия за потурчванието на сѣвернитѣ Албанци, отъ които пò-вечето сâ се изтурчили именно по онова време. По-вечето сâ се турчили, за да се избавътъ отъ тежки даноци и отъ други притѣснения, но не малко е помагало на това и недостойнството на католическитѣ имъ свештенници, които не само не били въ състоение да поддържатъ вѣрата у своето стадо, но оште съвсѣмъ я убили чрезъ своятъ мръсенъ животъ. Мнозина отъ тѣзи свештенници, за малка нѣкоя полза, сâ ставали Турци и чрезъ своятъ примѣръ сâ увличали и паството си. Забѣлѣжитело е, че сâ се турчили токо мъжьетѣ, женский полъ

 

 

94

 

си е държѣлъ отеческата вѣра. Гаспари показва много села, въ които мъжьетѣ се изтурчили, a женитѣ си останъли христиенки. Въ Драчската епархия имало е много тъй наречени тайни Христиене (Christiani Occulti), които нàявѣ сâ изповѣдали мохаметанската вѣра, a скришомъ сâ ходили въ черква да се молятъ, изповѣдатъ и причаштяватъ (quando non sono visti dalli Turchi vanno in chiesa à sentir messa, confessarsi e comunicarsi). — Гаспари говори въ тѣзи си описания и за нѣкои Български области, напр. за Искюпската, Кратовската и пр., които сâ принадлежали на Сърбската епархия (nel dominio Spirituale).

 

            8. Извѣстие за Албания, Сърбия, Босна, Славония и за състоението на религията въ тѣзи земи (Relazione d’Albania, Serbia, Bosnia e Schiavonia e dello statto della religione in quelle parti). He e забѣлѣжено, кога и отъ кого е писано това извѣстие, но отъ съдържанието му се види да е писано отъ нѣкой католически свештенникъ около срѣдата на 17-й вѣкъ. Освѣнъ многото любопитни географически и статистически бѣлѣжки за горѣреченнитѣ земи, a такожде и за сѣверозападнигѣ български области, въ това извѣстие се намиратъ и нѣколко твърдѣ важни подробности за състоението на черквата по тѣзи мѣста. Особно важни сâ подробноститѣ му за Ипекската патрпяршия, за областа и, до дѣ ce е простирала, за черковнитѣ и гражданскитѣ правдини на Ипекскитѣ патриярси, за отношенията имъ къмъ вселенский патриархъ, такожде и къмъ турското правителство и проч. Има и доста подробно описание на прекрасната патрияршеска черква.

 

            9. Причинитѣ, по които католицизмътъ се изгубилъ въ чехската земя (Cause per li quali la Religione c’e andata annihilanda in queste parti di Boemie), писано въ 16-й вѣкъ. Неизвѣстниятъ съчинитель на тази записка (види се да е нѣкое духовно лице, католикъ) излага доста подробно причинитѣ, които улеснили разпространението на Хусовото учение, на Пикардската и други оште ереси между Чеситѣ. Цѣльта му е да обърне вниманието на римската курия върхъ тѣзи причини, каквото да може да се найде способъ за отстранението имъ и за изкореняваньето на ереситѣ. Той набройва до 16 такива причини, при излаганьето на които влазя въ нѣкои подробности, твърдѣ любопитни.

 

 

95

 

Това сâ пò-любопитнитѣ за насъ паметници, които намѣрихъ между ръкописитѣ на Бранкачанската библиотика. Нѣкои отъ тѣхъ, a именно: 1, 2, 3, 7, 8, и 9 преписахъ цѣли, отъ другитѣ три направихъ само извлѣчения.

 

Между печатнитѣ книги въ съштата библиотика намѣрихъ една италиенска поема за кръштението на България (Bulgheria convertita), печатана въ Римъ въ 1637 г. Съчинительтъ и e Francesco Bracciolini dell Api. — Тя състои отъ 20 пѣсни, отъ които сѣка една обема отъ 100 до 130 октави (осмостишия).

 

Копиитѣ отъ Флорентинскитѣ ръкописи, за които ви споменъхъ въ първото си писмо, ми стигнъхâ. Тѣ заематъ около 300 голѣми страници и съдържатъ много документи, cè за войната на трансилванский князь Сигизмунда Батори съ Мохамета III. Въ тази война, както е извѣстно, земали сâ участие Власитѣ, Молдованетѣ, Полѣцитѣ, Германский императоръ, Папата и други нѣкои отъ Италиенскитѣ владѣтели. Дѣйствията и поведението на сѣки единъ отъ тѣзи участници сâ изложени въ тѣзи документи съ най-голѣма подробность и ясность. Нѣкои отъ пò-главнитѣ дѣйци въ това дѣло сâ гледали не само да не допуснътъ Турцитѣ въ Трансилвания, но и съвсѣмъ да ги изгонятъ изъ Европа. Съ тази цѣль тѣ сâ обърнъли особно внимание на Българетѣ (à sollever i Bulgari), съ помошта на които сâ се надали, че християнската войска лесно би могла да достигне до Костантинополь (far stragge de nemici sino Constantinopoli). За Българегѣ ce говори въ нѣколко мѣста, че сâ били съвсѣмъ готови и чакали сâ само да премине християнската войска въ България ( . . . . et non aspettar altro, che vedere i nostri stendardi li popoli di Bulgaria attendeano con desiderio di poter nuocere à Turchi). За побунваньето на Българетѣ зелъ се билъ Дубровничанинътъ Павелъ Георгичъ, за когото имахъ случай да ви поговоря въ първото си писмо. Въ тѣзи документи се срѣштатъ нѣколко любопитни извѣстия за него, намира се и едно негово ппсмо до Тосканский Великъ Герцогъ, въ което той, между друго, подробно излага свояте дѣятелность между Българетѣ и разказва за съзаклѣтието, което станъло тогава въ Търново, и пò-главнитѣ дѣятели на което намирали сâ се въ сношение съ Трансилванский князь. Въ сѫштото писмо Георгичъ излага и причинитѣ, които развалили това съзаклѣтие.

 

 

96

 

Г. Макушевъ, за славнитѣ трудове на когото сте вече извѣстни, прѣзъ тѣзи дни намѣри между ръкописитѣ на Националната библиотика запискитѣ на Костантина Музаки (Brevo memoria de li descenclenti de nostra casa Musachi), които cà писани въ 1510 г. Въ тѣхъ се намиратъ помѣстени историята и родословието на Музакитѣ, написани отъ Костантиновътъ отецъ Иванъ Музаки (Historia e genealogia della casa Musachia scritta da Giovanni Musaehio Despoto dell’ Epiro). Иванъ Myзаки, единъ отъ владѣтелитѣ на южна Албания, отъ както Турцитѣ му превзели земята, бѣгалъ съ сичката си фамилия въ южна Италия, дѣто неаполитанский кралъ Фердивандъ го приелъ милостиво. Тамъ той си съставилъ реченната история и родословие на своятъ родъ, които сâ драгоцѣнни за историята на Албания и Епиръ въ 14-й и 15-й вв. Въ тѣхъ се намиратъ доста много свидѣтелства за историята на Сърбня и особно на западна България въ онова време. Между друго, говори се за кралятъ Вукашинъ и за Марко Кралевичъ, които сâ се намирали въ тѣсни, то приятелски, то неприятелски отношения къмъ Музакитѣ, и за които Иванъ Музаки е слушалъ нáй-вѣрни свѣдѣния отъ отца си и дѣда си, които сâ били тѣхни съвременници. Както Вукашина, тъй и Марка той нарича Български царье

 

(il Re Vucasino ch’ere Re de Bulgaria e dominava quasi insino ad Adrianopoli — Marco Re di Bulgaria). [1]

 

 

1. Единъ преписъ отъ този важенъ паметникъ се намира у извѣстний Кенигсберски профессоръ, Карла Хопфъ. Преди двѣ години г. Макушевъ е ималъ случай да прегледа този преписъ, отъ който нà-бърже е извлѣкълъ нѣколко мѣста, които сâ напечатани въ „Рaдътъ на Загребската Академия“, 1868 г. кн. V

 

Неаполъ.

1870, Априлъ 6.

 

М. Дриновъ.

 

 

97

 

 

Писмо III.

 

Минълата година, въ броятъ си отъ 11 януария, „Дунавска Зора“ бѣше напечатала едно твърдѣ любопитно извѣстие. Нѣкой-си Български пътникъ извѣстяваше, че се срѣшнълъ по Дунавътъ съ единъ православенъ Хърватинъ на име Мавро-Урбини, родомъ отъ Пезаро, който зарадвалъ наший пътникъ съ новость, че у него, у Мавро-Урбини сирѣчь, се намирала Българска пергаменна ръкопись, която съдържала въ себе историята на Българский царь Самуила. Въ това извѣстие бѣше оште притурено, че Мавро-Урбини драговолно предлага тази ръкопись да я прѣгледватъ и правътъ изводи изъ нея онѣзи, които додътъ съ такава цѣль при него въ Пезаро. Думитѣ : прaвослaенъ Xървaтинъ, Мавро-Урбини, отъ Пезаро — давахâ голѣмо съмнѣние за точноста на тази новость, но отъ друга сграна това съмнѣние го разсѣйвахâ нѣкои подробности, съ които тя бѣше изложена и които ѝ давахà документаленъ видъ. Поради това, една отъ първитѣ ми грижи, когато идѣхъ въ Италия бѣше — да издиря Мавро-Урбини и да се въсползувамъ отъ любезното му предложение. Съ тази цѣль азъ нарочно додохъ тѣзи дни въ Пезаро, дѣто става вече два дни какъ питамъ и разпитвамъ за владѣтелятъ на драгоцѣнното българско съкровище, но всуе! И, уви, могâ вече на вѣрно да ви кажâ, че въ Пезаро нито Хърватинъ на име Мавро-Урбини или Мавро Орбини, нито пъкъ други нѣкой гражданинъ съ такова име не се намѣрва. Пезаро е малъкъ градецъ, — жителитѣ му сá всичко около 10.000 души и токо речи всичкитѣ се знаятъ и познаватъ по между си, както е редомъ по такива малки градовци. Разпитвахъ по гостинници, по магазии, по кафенета, у много хора по улицитѣ; питахъ у чиновницитѣ и служителитѣ на поштата, трасихъ въ градский Магистратъ, гдѣто сâ записани имената на всичкитѣ граждане. Въ цѣлий градъ се намѣри токо единъ Орбини, та и той безкниженъ берберинъ. Дойде ми на умъ, да не би въ извѣстието на наший пътникъ името Мавро-Урбини да е побъркано и поставено на мѣсто друго нѣкое име, съ други думи, — да не би нѣкой Пезарски гражданинъ съ друго нѣкое име да има Самуиловата ръкопись. Ho скоро (трѣбаше да се отрекâ и отъ тази надѣжда. Двама Пезарски жители, Директорътъ на гимназията г. Ванцолини и графътъ

 

 

98

 

Доменико Бонамини, ме увѣрихâ, че ни у едного отъ съгражданитѣ имъ не се намира никаква българска ръкопись и че ако да се намираше такова нѣшто въ градътъ имъ, тѣ штѣхâ да знаятъ безъ друго. Трѣба да ви кажâ, че господство имъ сâ страстни любители на всѣкакви стари ръкописи, иматъ свои частни ръкописни събрания и знаятъ почти всѣка ръкопись, што се намира въ Пезаро и околноститѣ му. Ето зашто слѣдъ тѣхното увѣрение азь трѣбаше да загубя всичката си надѣжда. Работата види се да е ето каква. Рагузский абатъ Мавро Урбини, който живѣлъ оште въ 17-тий вѣкъ, печаталъ е своята, добрѣ позната у насъ история на Словѣнскитѣ народи въ Пезaро. Въ тази история, както е извѣстно, говори се и за Българский царь Самуила. Трѣба за този Мавро Урбини и за неговата история да е приказвалъ нѣкой чужденецъ на наший пътникъ, който или не е дочулъ добрѣ, или е злѣ разбралъ и съчинилъ е реченното извѣстие за ръкописната Българска Самуилова история въ Пезаро.

 

Както ви споменъхъ, Г. Ванцолини и графътъ Бонамини иматъ свои частни сбирки отъ ръкописи. Тѣ бидохѫ толкова любезни, штото ми ги предложихâ да ги прѣгледамъ, къто ми пожелахâ при това, дано найдâ въ тѣхъ нѣшто любопитно, което да възнагради всуетний ми трудъ за мнимата българска ръкопись.

 

Въ сбирката на Г. Ванцолини намѣрихъ една любопитна история за прѣвземаньето на Константинополь отъ Мухамеда II (De Constantinopolis expugnatione), която до колкото зная, — не е обнародвана. Намѣрихъ и нѣколко извѣстия отъ нѣкои Венециянски посланници за Турция, между които и Соранцовото извѣстие отъ 1581 г. (Relazione e Diario del viaggio di Iacopo Soranzo ambasciatore nel 1581). Между многото твърдѣ любопитни свѣдѣния, които излага Соранцо за Турската държава въ онова време, намира се и слѣдуюштето: Въ царуваньето на Султанъ Мурадъ III (1574—1595) първъ визиръ е билъ Синанъ Паша, родомъ Албанецъ (di nazione Albanese) ; втори — Чaушъ Пaша, родомъ Хърватинъ (di nazione Croato), трети — Месиръ Паша, родомъ Бошнякъ (di natura Bossinense), четвърти — Мехметъ Паша, родомъ Българинъ (di nazione Bulgaro). За послѣдний Соранцо казва, че е билъ роденъ отъ проста рода, нѣгдѣ между София и Новибазаръ (nato vilmente tra Sofia e Novibasar).

 

 

99

 

Въ Костантинополь го довели като робъ, — тамъ нѣколко време той билъ простъ берберинъ, но съдбата му помогнъла да стане берберинъ на Султанътъ (barbiere de S. М.), който го обикнълъ и направилъ го Еничеръ Ага (Aga di Giannizari), та че го оженилъ за сестра си, a послѣ го въздигнълъ до визиръ. — Привождамъ тѣзи подробности отъ прѣписътъ отъ Г. Ванцолини, заштото тѣ не се намѣрватъ въ напечатаното извѣстие Соранцово (то е напечатано въ Флорентинский сборникъ — Relazione degli ambasciatori Veneti), та освѣнъ това въ послѣдньото на мѣсто Нови-базаръ (Novibasar), напечатано e Nuovo Balaro.

 

Г. Ванцолини, който се занимава специялно съ историята на Пезаро, ми каза, че въ старитѣ имъ градски книги се споменува твърдѣ често за търговски сношения между Пезаро и Далматинскитѣ Словѣне. Отъ него азъ оште се научихъ, че около една миля на сѣверъ отъ Пезаро се намѣрва единъ морски носъ, който се нарича Словѣнски носъ, punta degli Schiavi. —

 

Сбирката на графътъ Бонамини състои отъ ръкописи, които иматъ важностъ токо за Италиянската История. —

 

Въ Пезаро се намѣрва публичиа библиотика, която отъ името на учредителятъ ѝ, графъ Аннибалъ Оливиери се нарича Оливериянска. Тя съдържа до 20.000 печатани книги и до 1.000 ръкописи. Благодарение на особната любезность на библиотекарятъ — Отца Рафаели, азъ можихъ да прѣгледамъ каталогътъ на ръкописитѣ, макаръ и да се случихâ празднични дни, и забѣлѣжихъ слѣдуюштитѣ много или малко любопитни за насъ. —

 

№ 47, Relazione di Benedetto Rhamberti del viaggio fatto da esso da Venezia a Constantinopoli, insieme con il magnifico Daniele dei Lodovici, mandato dalla republica per un incontro sequito tra Tarmate Veneta e la Turchesca. Partirono de Venezia nel 1530.

 

№ 113, Relazione delle cose del Turco con Soffi nel 1553. — Relazione di Marino Cavalli, ritornato ambasciatore dal gran Turco. — Trattato e Conclusione di lega nel 1571.

 

№ 117, Relazione di Sasomeno dell' armata Turchescha.

 

№ 118, Diploma del gran Signore, che dechiara Tekeli principe d’Ungheria 1682. — Letteri di Osman Comandante di Aleppo a Massimigliano duca di Baviera, generale dell’ Imperatore.

 

 

100

 

— Responsio Maximiliani ad Emmanuelein Osman pascia Aleppinuin. — Ambasciata del gran Signore per dar parte all' Imperatore della sua esaltazione al Trono. — Relation de Ligourne touchant l'ambassadeur des Moscovite.

 

№ 167, Vratislao Re di Boemia del Sig. Gerolamo Vespa tragedia in 5 atti in Prosa.

 

Пезаро.

1870, Мая 4.

 

М. Дриновъ.

 

 

Писмо IV.

 

Отъ Пезаро азъ додохъ въ Римъ, по-вечето за познатата ви българска ръкопись, която съдържа българский прѣводъ на Манасиевата лѣтопись и се намира въ Ватиканската библио- тика. Византийский лѣгописецъ Манассий е живѣлъ въ 12-ий вѣкъ и написалъ е своята лѣтопись во времето на императорътъ Мануилъ Комнинъ. Тази лѣтопись е писана въ стихове и иде отъ създанието на свѣтътъ до царуванието на Никифора Вотанията, сирѣчь до 1078 год. Манасий е събиралъ своитѣ лѣтописни сказания отъ други пó-стари византийски лѣтописци, които ни сâ добрѣ познати, тъй штото неговата лѣтопись не съдържа нѣкакъвъ особенъ исторически материалъ. Като поетическо творение тя е много долна: прѣизпълнена е съ многосложни думи и съ високи изричания, въ които обаче има малко поезия, и Лессингъ привожда изъ нея нѣколко стихове въ Лаоконътъ си за примѣръ на лоша описателна поезия. — При всичко това Българский преводъ на Манасиевата лѣтопись, който е направенъ въ 14-ий вѣкъ, е твърдѣ важенъ за насъ. —

 

            1. Българский прѣводвачъ е измѣнявалъ и прѣправялъ нѣкои мѣста отъ оригиналътъ, въ много мѣста той е допълнилъ прѣводътъ си съ свои лѣтописни бѣлѣжки, които по- вечето се относятъ до Българската история. Тѣзи бѣлѣжки като писани отъ българинъ въ такова време, когато българетѣ сâ имале оште свой политически животъ и старобългарската писменность е била оште въ цвѣтуште състояние, сâ драгоцѣнни за нашата история.

 

 

101

 

            2. За сега ни сâ познати токо два прѣписа отъ Българский прѣводъ на Манасиевата лѣтопись, — единъ е Ватиканский, a другий се намира въ Синодалната библиотика въ Москва. И двата сá отъ 14-й вѣкъ, и за оште пó-голѣма честитина — и двата сâ писани нà-скоро слѣдъ появяваньето на прѣводътъ, който е билъ направенъ по желанието на ученолюбивий Български царь — Иоаннъ Александръ, въ царуваньето на когого сâ написани и реченнитѣ прѣписи. По тѣзи прѣчиси ние можемъ нàй-добрѣ да се опознаемъ съ състоянието на Българский езикъ въ срѣдата на 14-й вѣкъ, т. е. не много време прѣди наданьето на Българското царство. Въ този изгледъ сâ любопитни не само граматическитѣ форми и правописанието на тѣзи прѣписи, но и думитѣ и изричанията, които българский прѣводвачъ е искусно събиралъ за да изрази по български гърчкото велеречие Манасиево.

 

            3. Ватиканский прѣписъ е украсенъ съ много изображения (миниатюри), които сâ до 70 на брой и които прѣдставятъ лица и произшествия отъ Свещенната, Гърчката, Римската, Византийската, Българската и Русската История. Освѣнъ дѣто сá важни за историята на Българското и Византийско живописание, тѣзи изображения сâ оште драгоцѣнни за изучванье Българската и Византийска старина, особно за опознаванье облеклото, въоружението, домашний битъ на Българетѣ въ 14-й вѣкъ, когато сâ писани тѣзи изображения; заштото нѣма съмнѣние, че писецътъ имъ малко или много е запечатлѣлъ въ тѣхъ съвременната и родственна нему дѣйствителность. Освѣнъ това, въ изображенията, които се относятъ до Българската история, намиратъ се образитѣ на Крума, Бориса-Михаила и жената му, Симеона, Самуила, Иоанна Александра съ жената и синоветѣ му : Михаила, Иоанна Шишмана, Иоанна Асѣня. — Нѣма съмнѣние, че въ тѣзи образи малко или много вѣрно сâ съхранени чъртитѣ на тѣзи Български вѣнценосци, отъ които послѣднитѣ яисецътъ е познавалъ, като тѣхенъ съвременникъ, a първитѣ трѣба да е изобразилъ спроти нѣкои стари тѣхни изображения.

 

Ватиканский прѣписъ е описванъ отъ нѣколко учени, a именно, отъ Ассемани, който пръвъ е обърналъ на него внимание, отъ Бобровски, Шевирева, Палацки и Черткова. Шевиревъ е напечаталъ и кратки изводи отъ него зa опознаванье съ езикътъ и правописанието му.

 

 

102

 

Палацкий е извлѣкълъ притуренитѣ отъ Българский прѣводвачъ лѣтописни бѣлѣжки и ги е напечаталъ (съ латински букви обаче). Чертковъ е писалъ и подробни бѣлѣжки за езикътъ и правописанието му, къто ги е сравнявалъ съ езикътъ и правописанието на прѣписътъ, што се намѣрва въ Московската синодална библиотика. Други единъ ученъ Славистъ, покойний Билярски, е посвѣтилъ особно списание на тѣзи два прѣписа, списание, което се почита за едно отъ нàй-добритѣ списания на словѣнската наука. — И тъй, колкото до първитѣ двѣ важни страни на Ватиканский прѣписъ може да се каже, че тѣ сâ вече извадени на свѣтъ, но третята, сирѣчь изображенията му, — и до днешенъ день остава съвсѣмъ непозната. Покойний Чертковъ е ималъ намѣрение да извади на свѣтъ и тази не пó-малко важна страна, но преждевременната му смърть му е дозволила да издаде токо 4—5 отъ изображенията, што се относятъ по-вече до Руската история, и то безъ боитѣ, които сâ отъ голѣма важность въ този видъ паметници. He иска тълкуванье, че при този дълбокъ мракъ, който лежи на нашата мила старина, и при нѣманьето други нѣкакви паметници, които бихâ можале да разсѣятъ колко-годѣ този мракъ, [1] не иска тълкуванье, повтарямъ, че изважданьето на, свѣтъ изображенията отъ Ватиканский Манассия не малко ште зарадва любителитѣ на нашата старина. Ето зашто азъ намѣрихъ за небезплодно да обърнâ внимание на тѣзи изображения и да вземâ копии понѣ отъ по-характеристичнитѣ. —

 

За да се занимава человѣкъ съ ръкописитѣ на Ватиканската библиотика и да прави изъ тѣхъ изводи или да снема копии, за това той е дълженъ да земе особно дозволение отъ правителственний секретарь на Папата, Кардиналъ Антонелли. Тази формалность ме много плашѣше,

 

 

1. Нѣма съмнѣние, че между старитѣ ни книги е имало доста много съ подобни изображения. Въ библиотиката на Робертъ Кѫрцънъ (Rob. Curzon at Parham in the county of Sussex) ce намиратъ нѣколко стари Български ръкописи, оть които двѣ сâ украсени съ образитѣ на нѣкои Български царье отъ Асеновцитѣ. И. И. Срезневский, комуто има да благодаря за това извѣстие, ми е казвалъ, че въ Русия се намѣрватъ подобни ръкописи. Изображенията на Български царье, царедворди и царски роднини сâ се намирале по стѣнитѣ на стари църкви и мънастири, дѣто сâ ги изобразявале като ктитори. Тъй, въ една стара църквица Св. Никола въ село Бояно (около София) Г. Верковичъ е забѣлѣжилъ образитѣ ва Български Севастократоръ и Севастократорица. Рагуский историкъ Лукари разказва, че е видвалъ (въ 16 в.) образътъ на Иоанна Александра въ мънастирятъ Св. Богородица (nella giurisdittione de Stanimaca la qual Chiesa fu accresciuta et beneficata di molti cutrate d’Alessandro).

 

 

103

 

заштото мнозина бѣхâ ми я прѣдставяли като твърдѣ мъчна : едни ми казахâ, че за да се получи такова дозволение трѣба да се чака 10—15 дни, други пъкъ, че по нѣкога то и съвсѣмъ не се дава. Ето зашто азъ се почетохъ за особенно честитъ, когато оште на другий день слѣдъ подаваньето просба на Кардиналъ Антонелли се извѣстихъ, че ми се дало нужното дозволение. За тази добра сполука има да благодарâ по-вечето на Термолский епископъ, монсиньоръ Луиджи Ветта, родомъ отъ Италиенскитѣ словѣне, който има добрината да препоръчи просбата ми на Кардиналътъ. Въ библиотиката, дѣто се упътихъ, штомъ получихъ нужното дозволение, ме посрѣшна нова радость, съ която надамъ се да възрадвамъ и васъ. Служителятъ, комуто любезний библиотекарь монсиньоръ Мартинучи, поръча да ми найде нужната ръкопись, слѣдъ малко се завърна съ извѣстие, че тя не се намира на мѣстото си. Захванъхâ да разпитватъ и узнахâ, че съ нея се занимава единъ отъ професоритѣ на Римский университетъ — Отецъ Джиовани Боллигъ, съ когото азъ прибързахъ да се запозная. Отецъ Боллигъ, родомъ нѣмецъ, прѣдава въ Римский университетъ Източнитѣ езици, отъ които се слави да има дълбоки познания. У него има голѣмо събрание отъ ръкописи на различни източни езици, които той е събиралъ по Ориентътъ и по Италиенскитѣ библиотики, и които мисли да обнародва. Старо-словѣнский езикъ той, види се, познава такожде добрѣ: въ библиотиката му азъ намѣрихъ Востокова, Миклошича, Шлейхера и другитѣ корифеи на словѣнската филологическа наука. На сегашно време той се занимава съ прѣписвание Ватиканската Манасиева ръкопись, съ намѣрение да я издаде заедно съ Гърчкий оригиналъ, който му е познатъ по единъ прѣписъ пó-старъ и слѣдов., — по-правиленъ отъ прѣписътъ, който е напечаталъ Беккеръ въ Боннското събрание на Византийскитѣ историци. При това той оште мисли да притури и Латински прѣводъ пó-точенъ отъ Бекеровътъ. Трудъ голѣмъ и тежъкъ, но дълбокитѣ познания и трудолюбието на Отца Боллига даватъ надѣжда, че този трудъ ште бъде важно приобрѣтение за Словѣнската наука. —

 

Отецъ Боллигъ биде толкова любезенъ, штото прекрати занятията си въ Манасиевата ръкопись, която ми отстъпи, догдѣ я разгледамъ и извлѣкâ штото ми е потрѣбно. Благодарение на тази голѣма любезность, азъ можихъ отведнъжъ

 

 

104

 

да се земâ за разгледваньето й. — Тя заема единъ особенъ томъ добрѣ подвързанъ, който на длъжъ е около половинъ аршинъ, a на ширь — около 3 рупа. Листьето му сâ на брой 215, всичкитѣ кожани и всичкитѣ изписани, освѣнъ една страница (на листо 127), която е оставена бѣла. 20 отъ тѣзи листье, a именно отъ 42 до 63 л. л. сâ заузети съ една особна повѣсть, която не се намира въ гръчкий оригиналъ на Манасиевата лѣтопись, нито пъкъ въ Московский прѣписъ отъ българский ѝ прѣводъ, и отъ това се види, че е притурена отъ прѣписвачътъ на Ватиканский прѣписъ. Писмото на, тази повѣсть, както и на самата лѣтопись е едро, право (уставъ), твърдѣ чисто и хубаво. Изображенията ѝ сѫ писани съ бои и сâ размѣстени всѣко, гдѣто се говори или споменува за прѣдмѣтътъ му въ текстътъ, освѣнъ нѣкое и друго, които сâ помѣстени безъ да иматъ нѣкое отношение къмъ текстътъ. Тѣ пó-вечето сâ се зачувале добрѣ, но има нѣкои, и при това отъ пó-важнитѣ за насъ, които отъ времето сâ замърчкани до толкова, штото е мъчно да имъ се хванътъ и пó-главнитѣ чърти. Надъ изображенията се намѣрватъ надписи, писани съ червено мастило, които вкратцѣ излагатъ съдържанието на това, което е изобразено. Съ червено мастило сâ писани и лѣтописнитѣ бѣлѣжки, които е притурилъ Българский прѣводвачъ, и които сâ вмѣстени въ текстътъ. Отъ странитѣ на листьето, т. е. по полетата, се намиратъ самъ - тамъ различни бѣлѣжки, отъ които пó-главнитѣ сâ:

 

На листо 3, отъ другата, страна, въ текстътъ се говори за сътворението на небеснитѣ свѣтила, и отъ страна се намѣрва слѣднята бѣлѣжка: а се великыѧ звѣзды лȣна ермие афродит сл҃нце аръ дна кронъ. При всяка една се намѣрва астрономический ѝ знакъ.

 

На листо 174: Симеон цр҃ь Бл҃гаром запали Ипигиѫ.

 

На листо 136, отъ другата страна, въ текстътъ се говори за Костантина Гноеиметнааго, a огъ страната изяснение: сирѣчь Копронима.

 

На л. 144. Въ текстътъ се споменува Кикносъ дȣховныи, a отъ страната: птици есть имѧ Кикносъ.

 

На л. 202, отъ другата страна, въ текстътъ се споменува за градъ Кохліа, a отъ страната бѣлѣжка: Кохліа глаголет гръцкии слинавец.

 

 

105

 

Всичкитѣ тѣзи изяснения и бѣлѣжки сâ писани съ особно писмо, което не оставя съмнѣние, че тѣ сâ приписвани послѣ отъ нѣкои читатели. — На листо 152 отдолѣ на краятъ сá приписани съ пó-ново писмо имената на Ружински и Ряболински, и край тѣхъ поставено лѣто ҂ахи (1608), отъ което се види, че въ това лѣто ръкописътъ е билъ тѣхънъ.

 

Езикътъ въ прѣводътъ на Манассиевата лѣтопись е високъ и тържественъ, както ште видите пó-долѣ, гдѣто штâ имамъ случай да ви приведâ нѣколко рѣдове. Особно сâ любопитни многосложнитѣ думи, които прѣводвачътъ е подбиралъ и съставялъ за да изрази, както казахъ, велеречието Манассиево. Съвсѣмъ противоположенъ е езикътъ на повѣста, за която ви споменъхъ пó-горѣ, че е вставена отъ прѣписвачътъ на ватиканский прѣписъ и която носи слѣдньото заглавие:

 

Повѣсти о извѣстованныих вещеи. еже о кралехъ причѧ. и о рождених и прѣбываних. Тя е вставена слѣдъ разказътъ на Манассия за Троянската война.

 

Езикътъ на тази повѣсть е простъ, лекъ и напомнува рѣчта на народнитѣ ни приказници. Ето за примѣръ нѣколко редове отъ началото ѝ.

 

 

 

106

 

Освѣнъ тѣзи кратки бѣлѣжки азъ прѣписахъ оште и лѣтописнитѣ притурки отъ Българский прѣводвачъ. Тѣ сâ, както споменъхъ пó-горѣ, вече издадени отъ Палацки, който обаче ги е напечаталъ съ латинскитѣ букви, и поради това, разумѣва се, не е можилъ да съхрани всичкитѣ тънкости на правописанието. Отъ по-характеристичнитѣ изображения забѣлѣжихъ токо десетъ, които ми се видѣхâ особно важни, и беззабавно ги дадохъ на единъ живописецъ, когото ми препоръчихâ за нàй-добъръ по тази часть, да ги снеме. Тѣ сâ слѣдуюштитѣ :

 

            1. (На 2-рото листо). Смърта или тѣлото на Иоанна Асѣна, синътъ на Иоанна Александра. Усопший лежи на одъръ, около който стоятъ отецътъ му, майка му, нѣколко царедворци или родственници царски, патриархътъ съ оште нѣкои духовни лица. Надъ тѣхъ сâ изобразени небеснитѣ врата отворени, изъ които излази ангелъ да приеме душата на Усопший. Надъ това изображение се намѣрва слѣдний надписъ:

 

Дш҃а праведных въ рѫцѣ гн҃и.

 

Нб҃снаа врата и силы нб҃сныѧ ѿвръзошѫ приѫти дш҃ѫ носимѫѧ аггл҃омъ Iѡана Асѣнѣ цр҃ѣ сн҃а великаго Iѡа Алеѯандрд цр҃ѣ.

 

Отъ другата страна на съштото листо се намѣрва друго изображение, въ което е прѣдставенъ Иванъ Асѣнъ въ небесното царство. Надъ това изображение се намѣрва надписътъ :

 

 

            2. (На 91 листо отъ другата страна). Пророкъ Давидъ и Иоаннъ Александръ. Послѣдний стои отъ лѣва страна и е прѣдставенъ въ пълно царско одѣяние. Надъ него стои ангелъ, който му възлага на главата корона. — Прѣдъ това изображение се намира въ текстътъ слѣдуюштето мѣсто, което Българский прѣводвачъ е прѣправилъ малко нѣшто отъ Гръчкий оригиналъ:

 

 

 

107

 

[1]

 

Тази похвала Иоану Александру е дала поводъ за реченото изображение.

 

            3. (На 145 листо). Плѣнението на Императорътъ Никифорь. Крумъ е изобразенъ отъ лѣва страна, обиколенъ отъ нѣколко обръжени войници, отдѣсно нѣколко души водътъ при него плѣненниятъ императоръ съ вързани ръцѣ. Надписътъ говори :

 

Крȣмъ кнѧзъ ȣхвати Никифора цр҃ѣ и ѿсече главѫ его.

 

            4. (На съштото листо отъ другата страна). Пируваньето на Крума. Изобразена е трапеза въ една стая украсена съ завѣси, около трапезата сѣдътъ нѣколко болере, на челото имъ тържествуюштий Крумъ, комуто единъ служитель подава вино въ обкованата Никифорова глава. Отъ страна стоятъ нѣколко служители, които приносятъ ястия. Надъ това изображение е надписано:

 

Крȣмъ кнѧзъ окова главѫ никифора цр҃ѣ и напиватъ здравица бл҃гаромь.

 

            5. (На 147 листо). Рат Крума кнѧза

 

            6. (На листо 163, отъ другата страна). Кр҃щение Блъгаромъ. На срѣдата стои купель, въ която се намира единъ възрастенъ момъкъ, когото кърштава свештенникъ. Отъ лѣва страна стоятъ нѣколко хора, които, види се, чакатъ редътъ си за въ купелятъ, отъ дѣсно, подъ една стрѣха стои Борисъ съ царицата си, a може би и съ сестра си.

 

            7. (На 172 листо, отъ другата страна). Пируваньето на Симеона въ палатътъ на Костантина Багренородни. Изобразена е дълга трапеза съ много ястия, окола нея сѣдътъ много царедворци. На челото сѣди Симеонъ между императорътъ и патриархътъ.

 

 

1. Въ гръчкий оригиналъ това мѣсто е написано тъй :

 

Καὶ ταῦτα μὲν συμβέβηκαι τῇ πρεσβυτέρα 'Ρώμῃ

Ἡ δ᾿ἡμετέρα τέθηλεν, αὔξει, κρατεῖ, νεάζει

Καὶ μέχρι τέλους αὒξοιτο, καὶ βασιλεῦ πανάναξ,

Τοιοῦτον σχοῦσα τηλαυγῆ φωσφόρον βασιλέα

Μέγιστον αὐσονάνκτα, μυριονικηφόρον,

Κορμνηνιάδην Μανουήλ, πορφύρας χρυσοῦν ῥόδον

Οὗπερ τὸ κράτος ἡλίοι μετρήσαιεν μυρίοι. —

 

 

108

 

Надъ това изображение се намѣрва слѣдуюштата бѣлѣжка:

 

 

            8. (На 175 листо). Смърта на Симеона. зде ȣмрѣт Симеон ц҃рь бл҃гаром. — Симеонъ лежи на одъръ, постланъ съ нѣкакви чьрвени постели и окръженъ отъ нѣколко царедворци.

 

            9. (На 183 листо). Василїе цр҃ь прѣѫть Плискѫ. Изобразена е българската крѣпость Плиска, на която се развѣва чьрвенъ прѣпорецъ. Единъ български конникъ влазя въ вратата ѝ и въ съштото време пушта стрѣла въ Императорътъ Василия, който съ войската си се стръми да влѣзе въ крѣпоста.

 

            10. (На съштото листо, отъ другата страна). Смърта на Самуила. — Самуилъ лежи мъртавъ на одъръ. Отъ къмъ главата му стои обръженъ тѣлохранитель въ твърдѣ характеристично облѣкло. Прѣдъ одърътъ стоятъ нѣколко ослѣпени отъ Василия Български плѣнници. Надписътъ на това изображение е; и видѣвъ Самоилъ ц҃рь ослѣпеныхъ ѿ ı-ада ȣмрѣтъ. —

 

Други пó-важни за насъ изображения сâ:

 

            1. На първото листо, отъ другата страна. Иоаннъ Александръ е изобразенъ между Иисусъ-Христа и лѣтописецътъ Манасия. Надъ него стои ангелъ и възлага на главата му корона. Прѣдъ това изображение е надписано: іѡанъ алеѯандръ въ Христа Бога вѣрен цр҃ь и самодръжец вьсѣм бл҃гарѡм и гръком. [1]

 

            2. На 146 листо. Друга една война на Крума.

            3. „ 166 „ Кръштението на Руситѣ.

            4. „ 168 „ Команска войска.

            5. „ 174 „ Война на Симеона.

            6. „ 178 „ Война на Гуситѣ съ Българетѣ.

            7. „ „ „ Руситѣ влазятъ въ Дръстръ (Доростоль).

            8. „ 183 „ Цимисхий воюва съ Българетѣ, взима въ плѣнъ Бориса и завладѣва IIрѣславъ.

 

 

1. Отдолѣ подъ това изображение е подписано съ новолатинско писмо: Iohannes Alexander Macedo ad cujus petitionem iste liber fuit translatus de Graeco in Slavonico. На съштата страница има и друга латинска бѣлѣжка, въ която тази българска ръкопись се нарича Цвѣтето на всичкитѣ лѣтописи: iste liber appelatur flos omnium Cronicarum.

 

 

109

 

            9. На 183 листо. Война на Самуила съ Императорътъ Василия.

 

            10. На 205 листо, което е и послѣдньо, изобразенъ е пакъ Иоаннъ Александръ съ синоветѣ си: Иоаннъ Асѣнь, когото закрилява ангелъ, Михаилъ и Иоаннъ Страшиміръ.

 

Отъ тѣзи 10 изображения 1-вото е издадено отъ Анжинкура въ притуреннитѣ при неговата история за искуствата таблици, отъ гдѣто го е прѣпечаталъ приснопаметний Априловъ въ Денницата си. 3-то, 6 и 7-то сâ издадени отъ Черткова въ книгата му о войнѣ Святослава въ Болrapіи. (Кр҃щение роусомъ, рȣскыи плѣнъ еже на блъгары, плѣнъ рȣскыи, идѫтъ въ дръстръ).

 

Отъ другитѣ библиотики въ Римъ азъ имахъ време да поработâ токо въ Казанатската (Casanatense), която се намира въ Доминиканский мънастирь S. Maria sopra Minevra и ce управлява отъ монаситѣ на този мънастирь, които я държътъ въ много добъръ редъ. Въ нея има до 6,000 ръкописи. Тамъ азъ се занимавахъ съ една ръкопись, за която знаѣхъ отъ извѣстието на г. Кукулевича. Въ нея се съдържатъ различни бѣлѣжки за състоянието на Христиенетѣ въ Босна, Сърбия и България, писано отъ Рагузский посланникъ Матей Гондуличъ въ 1674 г. (Diverse notizie dello stato della Christianità ne regni di Bosna, di Servia e di Bulgaria, raccolte da me Matlieo Gondola in occasione della mia ambasciaria alla Porta per Eco. Bepublica di Ragusei). Азъ извлѣкъхъ изъ нея всичкитѣ пò-важни бѣлѣжки, отъ които ви провождамъ нѣкоя и друга.

 

„Христенетѣ въ тѣзи страни (въ Босна, Сърбия и България), говори Гондуличъ, сâ уобште отъ гръчкий обрядъ и служатъ въ църквитѣ си по словѣнски езикъ, на който отъ много време сâ прѣведени свештеннитѣ книги. Управляватъ се отъ патриарси и митрополити, къмъ които иматъ голѣмъ почитъ. Тѣзи людье сâ твърдѣ привързани къмъ своята вѣра, съ която се хвалятъ, че сâ я съхраниле чиста отъ всякакви новизни (intatta da qualunque novità). Въ отличие отъ Католицитѣ съ гордость наричатъ себе си старовѣрници (Staroviernizi).“

 

Слѣдъ тѣзи кратки бѣлѣжки за православнитѣ Христене, Гондуличъ минува къмъ католическитѣ жители на тѣзи страни и говори за тѣхъ по-подробно. Католицитѣ, казва той, сâ твърдѣ малко и пръснъти по разни мѣста.

 

 

110

 

Нàй-много ги има въ Босна; въ Херцеговина има токо въ Маковка, Требинье и Мостаръ. Въ България и Сърбия тѣ сâ разпелѣни по слѣднитѣ мѣста:

 

            1. Въ Кипровецъ, който се намира на сѣверъ отъ София (dalla parte Tramontana) живѣятъ до 4.000 жители, все католици. Това село е принадлежало на майката на Султанътъ (alla regina madre, pro tempore), която обаче не вземала доходътъ си отъ него, a го поклонявала на селенетѣ, които чрезъ това живѣятъ добрѣ и сâ свободни отъ сѣкакви даноци и други притѣснения. Во времето, кога е пътуваль Гондуличъ, Софийский католический архиепископъ е живѣлъ въ Кипровецъ.

 

            2. Въ Никополь е имало доста католици, които сâ населявале и въ околноститѣ му 14 села (castelli). Тѣ сичкитѣ били пó-прѣди отъ павликенската ересь, и токо прѣди малко време ги е обърнълъ въ католичество нѣкой-си епископъ Филипъ Станиславъ. Гондуличъ разказва, те този епископъ за нѣкакво-си непослушание (hebbe contravenuto agli ordini di Roma) билъ изпърво изгоненъ отъ епархията си и лишенъ отъ епископский санъ, но чрезъ ходатайството на пропагандата го простиле, и тогава той извършилъ този подвигъ. За наслѣдникътъ му Гондуличъ се бои, че нà-да ли ште може да удържи новопросвѣтенното латинско стадо, заштото се показале много препятствия. И тъй, тази кратка бѣлѣжка ни показва твърдѣ вѣрно, че павликенскитѣ села между Никополь и Свиштовъ сâ се покатоличиле въ срѣдата на 17-й вѣкъ, нѣшто, което ние не знаехме до cera, и за което нѣкои исторически писатели прѣдполагахà да е станъло оште въ 13-йвѣкъ.

 

            3. Въ Каличево (Calycevo), което е състояло отъ три колиби (tre casali) и намирало се около три часа отъ Пловдивъ. Отъ тази бѣлѣжка се види, че во времето на Гондулича токо една малка часть отъ Пловдивскитѣ павликене сâ били католици. Каличевскитѣ павликене-католици не сâ имале нито църква, нито свештенникъ, и по нѣкога е дохождалъ Рагузский свештенникъ въ Пловдивъ да имъ служи (sopra altari portatili).

 

            4. Въ Янево (Ianevo), което се намирало на югъ отъ София (dalla parte australe), живѣли сâ пò-вечето православни но имало и доста Католици. —

 

Всичкитѣ тѣзи католици сâ турски подданници (raja Tursca) и сâ обременени съ тежко бреме, което едвамъ могътъ да носътъ. Най-тежко имъ е това, че имъ зематъ дѣцата за

 

 

111

 

да ги турчътъ и отхранватъ въ царскитѣ сарае, отгдѣто послѣ нѣкои оставятъ да слугуватъ при дворътъ, a други записватъ въ Еничарската войска. Тѣзи зимания дѣцата на раята ставатъ токо речи всяка година.

 

Освѣнъ тѣзи католици въ България и Сърбия имало е да живѣятъ и други католици, но не рая, не подданници турски: тѣ били Венециянци, Генуезци, a нàй-много Рагужане. Рагужанетѣ, казва Гондуличъ, догдѣ тѣзи земи ее управлявахâ отъ свои владѣтели, въртѣхâ голѣма търговия въ различни мѣста по тая цвѣтушта и богата тогава страна (esercitavano in gran frequenza i loro trafichi in diverse piazze di quell’ allhora florido e divitioso paese), бѣхâ ce заселиле тамъ като колонисти и ползовахà се съ голѣми правдини. Тѣзи рагузски колонии въ България и Сърбия, които сâ съштествувале оште и до времето, когато Гондуличъ е писалъ своитѣ бѣлѣжки, сâ се намѣрвале въ Бѣлградъ, Русе (Russii, Rusciuk), Силистрия, Баба, Провато, Адриянополь, Филипополь, София, Прокопье и Новибазаръ.

 

— Въ всичкитѣ речени градове Рагужанетѣ сâ имале по една църква, и по единъ свяштенникъ, които сâ можале во всяко време да извършватъ богослужението си явно и тържественно, което е било забранено на раята. Тъй на примѣръ, Гондуличъ казва, че въ негово време, когато Султанский дворъ живѣлъ въ Едрене, не е било позволено да се служи по другитѣ Христиенски църкви въ този градъ, a въ Рагузската ce е служило и твърдѣ тържественно. Освѣнъ горѣреченнитѣ градове имало е Рагужане и по други оште нѣкои мѣста, гдѣто обаче тѣ не сâ имале ни църкви, ни свештенници, та сâ ходиле да имъ черкуватъ (sopra altari portatili) свештенницитѣ отъ реченнитѣ градове. Тъй свештенникътъ отъ Баба е ходилъ да служи въ Исакче (Iasaku), Исмаилъ, Тулча, Бендеръ, Килия, дѣто е имало да живѣятъ много Рагужане. По тѣзи мѣста, казва Гондуличъ, католицитѣ имале похваленъ обичай (un ledevole usanza) да пазятъ добрѣ свештенникътъ си, и кога намирале, че той падне въ нѣкое нечестие, отведнъжъ го мѣнувале. Безъ тази строгость свештенницитѣ имъ сâ лесно развалѣле и пó-вечето чрезъ нечестиви дѣла съ Туркинитѣ (е massimamente dalla pratica dishonesta con donne di Turchi).

 

— Свештенникътъ отъ Провадия e ходилъ въ Варна, Шуменъ, Пазарджикъ и по други оште мѣста, гдѣто такожде имало Рагужане.

 

 

112

 

— Уобште Рагужанетѣ сâ се ползувале, както по тѣзи мѣста, тъй и по цѣлото Турско царство, съ голѣми граждански и търговски правдини. Турцитѣ не сâ имъ земали нито данокъ, нито мито (гюмрукъ). И Рагужский гражданинъ можялъ да ходи на всъдѣ свободно, купувалъ и продавалъ е безъ да плашта нѣкакъвъ гюмрукъ, освѣнъ въ градоветѣ — Костантинополь, Адриянополь и Бруса (le città regie), гдѣто е билъ дълженъ да плашта по 2 на 100. — Зарадъ тѣзи правдини мнозина отъ католическата рая сâ ставале Рагузски подданници, за да могътъ да се ползуватъ отъ тѣзи правдини. И мнозина отъ православната рая сâ ставале католици, за да могътъ да станътъ Рагузски подданници (Per la qual cagione passano molti del rito greco al latino . . .). —

 

Прѣгледахъ и каталогътъ на ръкописитѣ въ Казанатската библиотика, въ който забѣлѣжихъ слѣднитѣ, които не сâ забѣлѣжени отъ г. Кукулевича.

 

            1. De origine vitae Eremiticae in Ungaria, de modo vivendi Monacorum et de illorum in Ungaria regno propagatone XX. 1.15.

            2. Ragione dell’ impero Ottomano XVII, 56. —

            3. Relazione di Constantinopoli e del gran Turco E, III, 13.

            4. Relazione del Turco XX, I, 31.

            5. Commandamento del gran Signore al Bascia d’Asia dopo dichiarata la guerra a Pietro I—X, VI, 35.

            6. Forinola delle patenti, che dà il gran Signore ai vescovi Cattolici X, IV, 18.

            7. Relazione dell’Ambasciator Imperiale al Moscovita XX, 1, 31.

            8. Constantinopolitanus patriarchatus. — Archiepiscopales eidem subjectae ecclisiae G. VI. 7. (Cod. Graec).

            9. Indiculus Patriarcharum G. III. 10. (Cod. Grsec).

            10. Διδύμου κατὰ μανιχαίων G. V. 14. —

            11. Photii epistola duæ: ad Nicolaum et ad Michaelem Boritzen.

 

Писмото Фотиево до Бориса полюбопитствовахъ да видя и изпърво ми се показа, че е нѣкое ново, неизвѣстно до сега писмо, заштото съгледахъ, че то не се начева тъй, както извѣстното. Радоста ми обаче мина слѣдъ като го попрѣгледахъ. Увѣрихъ се, че то съдържа токо послѣднята половина на извѣстното. A все е чудно, зашто тази половина е направена на особно писмо! —

 

Римъ.

1870, Маия 12.

 

М. Дриновъ.

[Back to Index]